Айрис Йохансен
Издирването (15)

Четиринадесета глава

Сара и Лоугън посрещнаха Ийв на летището във Финикс същата вечер. Джо Куин не беше с нея.

Ийв вдигна ръка, когато Сара отвори уста да протестира.

— Джейн е достатъчно разтревожена. Не исках да й отнемам Джо.

— Имаш ли багаж? — попита Лоугън.

Ийв поклати глава и коленичи да погали Монти.

— Надявах се да не ми е нужно повече от ръчната чанта. — Погледна към приятелката си. — Ще ми трябва ли?

— Не мисля. — Сара се намръщи. — Исках да доведеш Джо. Каза ли му…

— Казах му, че съм ти нужна за бавачка на вълчицата. — Усмихна се и се изправи. — В края на краищата, само това ми е известно. Нали? — Тръгна към изхода. — Идеята не му хареса, но наистина щеше да се притесни, ако му бях споменала, че ми е нужен телохранител. Джо се държи малко покровителствено.

— Малко? — изсумтя Лоугън.

— Може би не съвсем малко. Но не е лошо. — Хвърли му поглед. — И ти самият си доста покровителствен. Изненадана съм, че си позволил Сара да се забърка в тази каша…

— Нямах избор. — Лоугън взе чантата й. — Но сега тя има и ако можеш да я разубедиш за идването й в Додсуърт, ще ви кача и двете на самолета за Атланта.

— Додсуърт?

— Няма да отида в Атланта. — Сара го погледна в очите. — Мръсен номер е да използваш Ийв, за да промени решението ми.

— Но не чак толкова мръсен като онзи, на който ще се натъкнеш в Додсуърт.

— Хубаво би било да ме осведомите какво става.

— Аз ще го направя. — Лоугън отвори вратата на джипа. — Ще оставя Сара в къщата във Финикс и ще те откарам в ранчото. Ще имаме достатъчно време да те информирам по пътя.

— Аз ще я откарам — заяви Сара. — Аз я повиках тук и трябва аз да й обясня.

— Жалко. Джо го няма да насочи пушката, затова ще се заема аз — отвърна Лоугън. — И те искам под ключ, докато се върна. — Устните му се изкривиха. — Сама искаше да висиш на главата на Басет. Може би ще можеш да го попритиснеш да действа малко по-бързо.

— Ийв е по-важна.

— Да, така е. — Запали джипа. — И ще се грижа добре за нея. Съмняваш ли се?

Сара ги измери с очи последователно. Почти виждаше нишката на спомени и преживявания, която ги свързваше. Бавно поклати глава.

— Не, винаги си се грижил добре за нея. — Погледът й се отмести към приятелката й. — Ако сметнеш, че има и най-малка опасност, след като ти разкаже за Руджак, искам да си вървиш у дома. Не оставай. Чу ли?

— Не се тревожи — усмихна се Ийв. — Напоследък не се забърквам в неприятности. Искам да се насладя на всеки миг.

Но бе дошла, когато Сара я повика.

— Спомни си го, когато Лоугън ти разкаже за Додсуърт.

Петнадесет минути по-късно Сара стоеше пред къщата във Финикс и гледаше как Лоугън и Ийв излизат през електронните порти. Бъбреха си непринудено като стари приятели… или любовници. Изведнъж се почувства опустошена и самотна. Глупаво бе да стои там и да гледа след тях.

Смяташе да се обади на Ийв в ранчото и да разговаря с нея. Вероятно щеше да звънне и на Джо и да го осведоми какво става. Щеше да реши след разговора с приятелката си.

Още едно решение. Не искаше да преценява човешкия живот и възможностите за избор. Не бе Соломон, а просто спасител, който се опитва да стори всичко по силите си. Как се бе забъркала в…

— Слава богу, че дойде някой друг да ме отмени в ролята на детегледачка. — Маргарет прекоси фоайето. — Имам хиляди задължения, а съм натоварена с Басет.

— Проблеми ли ти създава?

— Не. Просто не знае кое е добро за него и не иска да ме слуша.

— Ще помогна с всичко възможно.

— Е, поне малко. Лоугън ме нагърби с отговорността и няма да се отмятам от нея. — Погледът й прониза лицето на Сара. — При теб май нещата не вървят особено?

Сара поклати глава.

— Е, тогава добре, че си тук. Нищо не е по-добро за нервите от редовното хранене и физическите упражнения. Ще измъкна Басет от лабораторията му и ще идем на енергична разходка в градината.

— Не ми е нужна…

Но Маргарет я нямаше. Сара поклати глава примирено. Явно бе твърдо зачислена под опеката на тази жена. Никога не биваше да признава, че нещо не е наред.

Басет слезе в преддверието няколко минути по-късно.

— Здравей, радвам се, че се върна. Тук става малко самотно.

За пръв път го виждаше. Той бе в лабораторията, когато с Лоугън бяха оставили куфарите си. Косата му бе рошава, а под очите му имаше кръгове. Очевидно бе работил до късно през нощта.

— Не виждам как някой би могъл да е самотен, щом Маргарет е наоколо — отвърна Сара.

— Тя е кръстоска между майка и диктатор. Кара ме да ям, да се разхождам и постоянно прекъсва работата ми.

— Браво на нея.

— Но ще ми се отрази добре компанията на някой, който не ми натяква по двадесет и четири часа в денонощието.

— Е, не би трябвало да си самотен дълго. Лоугън твърди, че си почти готов и ще тръгваме скоро за Додсуърт.

Басет замръзна.

— Лоугън ти е казал за центъра там? — Лицето му се озари от усмивка. — Радвам се. Не ми бе приятно да те изолираме, след като ми помогна, но беше необходимо. Изкуствената кръв е първостепенна мишена на индустриалния шпионаж и…

Сара вдигна ръка.

— Вече го обсъдихме с Лоугън. Докато няма опасност някой в Додсуърт да бъде наранен, няма да пускам сирените.

Усмивката му се стопи.

— Всички бяхме наясно в какво се забъркваме, когато приехме работата.

— Не си знаел за Руджак.

— Не, но въпреки това бих се съгласил да взема участие в основите на тази разработка.

— Колко ти остава да завършиш бележките си?

— Поне още пет дни. Работя с пълни сили, но денонощието си има ограничен брой часове.

Погледът й се спря на лицето му.

— И не прекарваш много от тях в сън.

— Казах ти, че това е мечтата ми. Сигурно си в състояние да го разбереш, след като знаеш колко е важен проектът.

— Разбирам наистина. — Поклати глава. — Но не е нужно да се съсипваш.

— Ще се справя. Ежедневно умират хора, които могат да бъдат спасени, ако постигнем целта си. Струва си малко изтощение. — Разтри врата си. — Ще се опитам да се разхождам всеки ден, за да не допусна мускулите ми да се схванат и да си прочистя ума. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Смятах, че това е работа на Маргарет. Не искам да я обидя.

Басет се намръщи.

— Предполагам, че и тя може да се присъедини.

Обичам да се мотая, а тя диктува крачката като нацистки фелдфебел.

— Ще дойда, ако почакаш, докато напоя Монти.

— Ще почакам. Може би дори ще водим истински разговор. — Облегна се на касата на вратата. — Знаеш ли, чувствам се малко самотен, като няма с кого да разговарям. Жена ми казва, че съм твърде общителен за учен. — Засмя се. — Което значи, че ме смята за кречетало. Разправям й, че работата ми е толкова уединена, че бентовете просто се отприщват, щом напусна лабораторията.

— Как е тя?

— Добре. Липсва ми. Обаждам й се всеки ден, но не е същото. Ще води сина ни на Бахамските острови следващата седмица. Ходихме там през медения си месец. Иска ми се и аз да отивах с тях. Знаеш ли, гмуркането е фантастично… Бръщолевя, нали?

— Е, можеш да си бръщолевиш колкото си искаш веднага щом дам вода на Монти. Никой от нас не е приказлив, но и двамата сме добри слушатели.

— Говориш, сякаш кучето ти е човешко същество. — После кимна. — Защо не? То е част от работата ти, а за теб тя е страст.

— Монти е повече от това. Приятел ми е.

— Късметлия — отвърна тъжно той. — Нямам много време за приятели. Едва успявам да бъда приличен баща и съпруг.

— Млад си. Имаш много време. — Посочи на Монти да върви към кухнята преди нея, после добави мрачно. — Ако не позволиш на Лоугън да те завлече в друг подобен проект.

— Никога не ме е завличал. Не е в стила му.

— Освен ако не го сметне за наложително.

Но Сара знаеше какво бе имал предвид. Обикновено подходът на Лоугън включваше чар и хитри манипулации, които неизменно му доставяха онова, към което се стремеше. Кой би могъл да знае по-добре от нея колко силна бе тази магия? Бе запленена и все още подвластна на този мъж.

— Още ли си му ядосана? Надявах се да разбереш какъв страхотен човек е.

— Не съм ядосана. — Но искаше да бъде. Би било толкова по-лесно, ако не познаваше Лоугън така добре. Но бе станала свидетел на уязвимостта му, на чувството му за хумор и на решителността му. Трудно би могла да го изостави. Какви си ги мислеше? Вероятно той щеше да я зареже. Сексът не означаваше нищо. Дори и в момента бе с жена, с която бе имал връзка преди година. Коя щеше да е следващата година? — Възхищавам му се — обясни на Басет тя. — Просто не мисля, че е необоримо прав в абсолютно всички случаи. — Последва Монти в кухнята. — Ще се върна след минутка. Ще дам на кучето да пийне и после можем да вземем Маргарет.

* * *

— Ако не те познавах по-добре, бих се заклела, че нямаш съвест, Джон — заяви строго Ийв. — Не биваше да замесваш Сара.

— На мен ли го казваш? — Лоугън паркира колата до къщата и изключи двигателя. — Но вече е твърде късно. Просто трябва да сторя всичко възможно да я предпазя.

— Стига само да можеш да опазиш и този „Додсуърт“. Не ми се иска да носех такава отговорност.

— Нито пък на мен. — Ръцете му се стегнаха около волана. — Знаеш, че не съм светец, Ийв. Арогантен и егоистичен съм и по-твърдоглав от допустимото. Преди години сгреших и оставих Руджак жив, но сега трябва да се поправя. „Додсуърт“ е примамката и трябва да действам с нея.

— Ако Сара ти позволи.

— Ще ми позволи. Ще се погрижа охраната да е толкова стегната, че да не повярва, че Руджак има някакъв шанс.

Тя замълча за момент.

— Каза, че Руджак би набелязал всеки твой близък. Това включва ли мен и семейството ми?

— Не мисля, че е вероятно. Бях пратил двама охранители, които наблюдаваха къщата ти, откакто Руджак се появи, но беше само от предпазливост. — Устните му се извиха в суха усмивка. — Не се интересува от минали истории.

— Винаги ще си ми приятел, Лоугън.

— Зная и това ми стига. — Направи пауза. — Обади се на Куин и му кажи да дойде. Сара ще е по-спокойна така.

— Ами ти?

— Вероятно всички вие ще сте в по-голяма безопасност тук. Ще сте под наблюдение от хълмовете, откъдето се открива ясна гледка към къщата. Трудно е да се охранява вашият дом в гората. Разбрах го, когато се бореше с онзи убиец, който те дебнеше.

Тя потръпна.

— Руджак не може да е толкова умен, колкото Дом.

— Не бъди толкова сигурна. Изигра Сара, а тя е доста прозорлива.

— Да. — Намръщи се. — Ще си помисля. Излезе от джипа и посегна към куфара си. — Не слизай. Сама ще се представя на Гейлън. Зная, че искаш да се върнеш при Сара. Изглеждаше притеснен за нея.

— Притеснен съм. Непрекъснато.

— Но пазачите във Финикс са много… — Спря, впила поглед в лицето му. — Боже мой!

Лоугън кимна.

— Невъзможно е да не е мишена. — Добави с присмех. — Куин би се засмял. Винаги ми е казвал, че не съм обичал достатъчно, че трябвало да бъде обсебване. Тогава не го разбирах, но бе прав. Обсебващо е.

— Ако нещо се случи на онези хора в Додсуърт, тя ще те намрази, Лоугън.

— И аз самият ще се мразя. — Запали двигателя. — Обади й се и й кажи, че ще помолиш Куин да дойде. Достатъчно е разтревожена заради Додсуърт. Не е нужно да се тревожи и за теб.

* * *

Телефонът му звънна по обратния път към Финикс.

— Запознах се с твоята Сара — заяви Руджак. — Разказа ли ти колко забавно си прекарахме заедно? Интересна жена е. Не чак толкова очарователна като Чен Ли, но пък и ти никога не си притежавал изтънчеността да я оцениш. Не съм изненадан, че си се обвързал с такъв прям и безцеремонен човек като Сара Патрик.

— Тя работеше за мен. Нямаме връзка.

— Твърде късно е да ме лъжеш. Видях ви заедно, а за мен си прозрачен.

— Нищо не знаеш. Не сме се срещали от много време. Не съм онзи, когото познаваш от миналото.

— Узрял си и си по-умен, но в основни линии си същият. Обвързваш се и ставаш ужасно сантиментален, когато у теб се надигнат симпатии. Виж колко неразумен стана, когато постъпих по най-добрия начин за Чен Ли.

— Съгласен съм. Би било много по-разумно да ти бях скършил врата тогава. Ще трябва да го направя сега.

Руджак се засмя.

— Тогава ела и ме хвани. Намери ме. Чакам те. О, между другото, гребенът не беше за Сара или някой от езерото Апачи. Това бе просто малко упражнение, недостойно за Чен Ли.

Лоугън се наежи.

— Тогава защо си го поставил в колата й?

— Не беше за Сара, Лоугън. — Руджак затвори.