Айрис Йохансен
Издирването (8)

Седма глава

— Побързай! Качвай се в автобуса. — Лоугън стоеше на пътя с местния си агент, Сун Чанг, а дъждът шибаше лицето му. — Селото е съвсем наблизо, но Чанг казва, че пътят до там ще бъде отнесен всеки момент. Ако вече не е станало. Войниците няма да пуснат никой да влезе или да напусне района, след като шосето го няма.

— Страхотно! — Сара се покатери в автобуса. — Само това ни трябва! Ами въздушни подкрепления?

— Няма къде да се приземят. Теренът е твърде неравен. Най-доброто, което могат да направят, е да доставят помощи по въздуха. Селото е разположено терасовидно по склона на планината.

— Успели ли са да закарат медицинско оборудване?

— Да. И са опънали палатки.

— Пристигнали ли са някакви други спасителни екипи? — попита Бойд.

— Един от Токио. Дошли са миналата нощ.

— Оцелели?

Устните на Лоугън се свиха.

— До момента… са изкопали шестима.

Сара облегна глава до прозореца, взирайки се невиждащо в поройния дъжд навън. Шестима от петстотин. Мили боже!

Лоугън се отпусна на седалката до нея.

— Предполагам, че няма шанс да останеш тук, вместо да отидеш в селото?

— Не, но ти би могъл да останеш. Няма да си от помощ, след като започнем работа. Едва се движиш.

— Ще се изненадаш колко полезен може да бъде човек като мен. Досега не съм те разочаровал, нали?

— Не. — От момента, в който бе слязъл от самолета, Лоугън преливаше от енергия, проверяваше дали дресьорите на животните имат всичко необходимо, разговаряше с Чанг, който бе посрещнал самолета и бе уредил автобуса. — Но няма да си в състояние да сториш много оттук нататък, освен ако не си лекар или обучен спасител. Ще бъда… — Автобусът подскочи, занесе по пътя и хвърли кал по прозорците. — И ти няма да можеш да излезеш, ако се окаже, че кракът ти се нуждае от медицински грижи, които тукашните лекари не могат да ти осигурят.

— Удивително много неща се постигат с мобилен телефон.

— Не бъди несериозен. Не е смешно.

— Последното нещо, което искам, е да изглеждам смешен. — Той опъна ранения си крак. — Опитвам се да те успокоя, че няма да бъда… Мамка му!

Бяха взели един завой й пред тях се откри планина от кал. Село нямаше. Нямаше и помен от къщи, от улици… от живот. През поройния дъжд Сара виждаше няколко спасители с кучета, газещи из калта в долната част на склона, а група мъже копаеха яростно, балансирайки върху дъски, опрени върху някакви камъни. Районът бе опасан от палатки и тя забеляза медицинската шатра с голям червен кръст.

— Господи! — промърмори Лоугън. — Откъде, по дяволите, да започнем?

— Оттам, откъдето започваме винаги. — Сара посегна да провери бинтовете на Монти, после закопча оранжевия повод с червен кръст от двете страни. — С кучетата.

Лоугън бе пребледнял.

— Боже мой!

— Казах ти, че свличанията на кал са най-лошите.

— Да, така е. — Пое си дълбоко въздух и отмести поглед от планината към Монти. — Не носеше този нашийник в Санто Камаро.

— Не беше нужно. На мястото на бедствия той го идентифицира като спасител, за да не го вземат за някое от уличните кучета, които често скитат из руините. Виждала съм как гладуващи семейства ги убиват, за да си набавят храна. — Вдигна качулката на пончото си я върза под брадичката, докато автобусът спря със занасяне пред медицинската палатка. — Това няма да се случи с Монти.

* * *

Лоугън наблюдаваше как Сара и останалите от екипа влязоха в палатката, за да бъдат осведомени от военните. Стъмваше се и свлачището приличаше на чудовищна грозна маса в полуздрача.

Никакви писъци…

Никакви стенания…

Никакви детски песни…

Тишина.

Тихо като в гроб.

— Ще се намокрите, господин Лоугън. — Чанг застана до него. — В полевата кухня има храна.

— Не сега. — Взря се в планината. — Къде е започнало свличането?

— Не знаят със сигурност. Станало е посреднощ. — Посочи към едно място близо до върха на планината. — Някъде там.

— Искам да отида горе.

— Военните не пускат никого там. Калта все още се движи и дъждът…

— Тогава ме заведи по обиколен път. — Тръгна отривисто към склона. — Искам да отида там.

* * *

Скалите под краката им бяха хлъзгави, докато се приближаваха към върха.

Смърт.

Паметник на смъртта.

Нямаше съвпадение. Не можеше да е съвпадение.

— Какво търсите? — попита Чанг.

— Не зная.

Щеше да бъде на заслонено място. Той би искал Лоугън да го намери.

Лъчът на фенерчето му пробяга по околните скали.

Нищо.

— Трябва да слизаме — напомни Чанг. — На военните не би им харесало, ако знаеха…

— Ти върви. — Лоугън се покатери по скалите и размаха напред-назад фенерчето. Скарабеят беше малък…

Малка беше и синьо-бялата кутийка, блеснала в светлината на лъча.

Кутийката на Чен Ли. Беше я виждал да я държи стотици пъти, а пръстите й проследяваха цветята от лапис лазули по капачето.

Падна на колене до нея.

Искаше да изкрещи. Искаше да заблъска с юмруци по камъните.

Но можеше само да се взира в прекрасната, обсипана с камъни кутийка, проблясваща в лъча на фенерчето.

Петстотин души.

Погребани живи.

* * *

Руджак му се обади шест часа по-късно.

— Още ли вали в Кай Чи?

— Да.

— Видях в новинарския бюлетин, че си на спасителна мисия. Дъждът не ти попречи да намериш кутийката на Чен Ли, нали?

— Не.

— Защото знаеше, че ще е там. Умен мъж си, Лоугън. Най-после разбра какво правех със съкровищата на Чен Ли, нали?

— Погребални дарове.

— Звучиш ми малко скован. Да не те събудих?

— Не.

— Така си и мислех. Сигурно си лежеше буден и се взираше в тъмнината. Нали така правят хората с угризения?

— Би трябвало да знаеш. Ти извърши това.

— Не чувствам вина. Не ми е в природата. Но ти си размишлявал и бих се обзаложил, че си разбрал защо ударих Санто Камаро и Кай Чи.

— Гробът й.

— Много се ядосах, когато видях гроба й. Чен Ли беше кралица, а ти си я погребал като просякиня. Кончината на една кралица трябва да бъде отбелязана с помпозността на тромпети и звънтенето на чинели.

— Значи й поднесе в дар Санто Камаро и Кай Чи.

— Бих те преследвал и без друго, но стоях до гроба й и ме осени мисълта как трябва да бъде извършено. Беше ми толкова кристално ясно. Санто Камаро бе чудесно като за начало, но Кай Чи е нещо специално. Чен Ли беше родена там и прекарвахме всяко лято в игри по онези склонове.

— След като тя почина и спечелих малко пари, основах сиропиталище в нейна чест тук. Знаеше ли за него?

— Разбира се. Мислиш ли, че има някакво значение?

— Предполагам, че не.

— И си спомних, че ти и Чен Ли прекарахте медения си месец там — продължи Руджак. — Още една причина това място да си иде с нея.

— Свърши ли? Бих сметнал, че петстотин души са достатъчно дори и за теб.

— Разбира се, че не е свършило. Тя беше кралица, а една кралица трябва да получи дължимото й се.

— Би те намразила за това.

— Никога не би могла да ме мрази. Ти се опита да я накараш, но още когато я срещна, тя вече беше моя.

— Никога не съм опитвал да й внуша омраза към теб. Всъщност те харесвах, докато не открих какъв кучи син си.

— Държеше я настрана от мен.

— Тя умираше. Не бих допуснал да я нараниш. А и Чен Ли не се възпротиви. По онова време бе разбрала какво искаш от нея от самото начало. Не желаеше да те вижда.

— Лъжеш. Ти беше… — Пое си дълбоко дъх и когато заговори, ядът в гласа му бе изчезнал. — Няма да ти позволя да ме разстройваш. Аз ще спечеля, Лоугън. Изиграх те, нали? Никога не си очаквал Кай Чи. Мислеше си, че съм в Колумбия, когато ти се обадих. Нагласих таймера точно след като разговарях с теб.

— Прав си, не очаквах дори ти да си толкова гаден. Но няма да ме изиграеш отново.

— Не бъди толкова сигурен. Намирам за интересно, че си довел Сара Патрик с теб в Кай Чи.

— Тя ме доведе. Такава е работата й.

— Тогава е двойно по-интересно. Пътищата ви май се пресичат, а? Между другото, знаеш ли, че все още имам осем от артефактите на Чен Ли? — Руджак затвори.

Лоугън искаше да легне отново и да изолира света от себе си, но трябваше да се обади на Гейлън. Трябваше да го уведоми, за да се опита да защити…

Да защити какво? Кого? Къде щеше да нанесе следващия си удар Руджак?

— Чудех се кога ще ми се обадиш. — Гласът на приятеля му бе несвойствено сериозен, когато вдигна телефона. — Не ми каза, че заминаваш за Кай Чи.

— Не исках да е истина. Исках да е Божие дело, а не на Руджак. Но знаех, че не е вероятно.

— Бил е Руджак?

— Да, ходих на оглед и открих още един от артефактите на Чен Ли и няколко взривни капсули на мястото, където е започнало свличането. Господи, надявах се да не ги намеря! Но когато зърнах планината от кал, вече знаех. Не можеше да е съвпадение. Всичко се връзваше. Погребални дарове.

— Погребални дарове?

— Фараоните са били погребвани със съкровищата, които са ценили приживе. Чен Ли обичаше колекцията си. Щом не е могла да бъде заровена с нея, защо да не я използва в чест на кончината й?

— Това догадки ли са?

— Бяха, докато Руджак не ми се обади току-що и го потвърди. Има някаква извратена идея, че тези убийства са в памет на Чен Ли.

— Значи е убил четирима в Санто Камаро и повече от петстотин души там?

— При някои древни цивилизации не е било необичайно слугите и съпругите да бъдат пренасяни в жертва с господаря си. Руджак не прави разлика. А дори и да я правеше, не би я зачел.

— Мамка му!

— Не очаквах Кай Чи. Никога не съм и помислял, че ще се случи там. Не искам да допусна още една подобна грешка.

— Не ставай глупав. Как би могъл да знаеш?

— Отсега нататък ще трябва да зная. Напомни ми, че има още осем артефакта за такива дарове.

— Ще ги използва в твоите предприятия?

— Може би. — Направи пауза. — А спомена и Сара.

— Ще й кажеш ли за свличането на кал?

— И да я накарам да ме мрази повече, отколкото понастоящем?

— Не ти си причинил това свличане.

— Продължавай да ми го повтаряш. Нужно ми е да го чувам. Обади ми се, ако забележиш нещо, макар да буди съвсем леко подозрение. — Лоугън затвори.

Отпусна се отново по гръб върху походното легло. Трябваше да се опита да си почине пряко съзнанието, че ще е невъзможно.

Сигурно си лежеше буден и се взираше в тъмнината. Нали така правят хората с угризения?

Точно това правеше. Лежеше и си мислеше за този саркофаг от кал на метри разстояние. Изпитваше ли чувство на вина? Да, по дяволите! Ако бе поръчал да убият Руджак, докато беше в затвора, никога нямаше да се освободи, за да предизвика тази касапница. Така че — да, вината бе отчасти негова и сякаш цялата планина от кал го бе затиснала.

А също и онова сиропиталище.

Посещаваше го много пъти през годините и монахините винаги караха децата да му попеят.

Затвори очи.

Почти чуваше пеенето им…

Кал.

Дъждовни струи.

Смърт.

Колко време бе минало?

Два дни? Три?

Нямаше значение.

Трябваше да продължи.

Монти бе уловил конуса. Може би този щеше да е жив.

Имаше малка вероятност. Бяха открили само шестима оцелели. Останалите бяха мъртви.

Това не означаваше, че този няма да е жив. Не трябваше да губят надежда. Иначе онези, които чакаха, може и никога да не бъдеха намерени.

Тръгна със залитане след кучето по импровизирания мост над калта.

Мъжът не беше жив. Поройният дъжд го бе освободил от ковчега на калта, но не навреме. Устата му бе широко отворена в безмълвен вик.

Монти скимтеше. „Стига! Отведи го долу. Отдалечи го от тази смърт“.

— Хайде, момче! — Постави колче в калта до тялото и го маркира с оранжева лента, после заслиза. Долу виждаше Лоугън, с лопата в ръце, който я гледаше. Беше покрит с кал като останалите спасители, опитващи се да изровят развалините на селото. Не биваше да е там. През изминалите няколко дни го бе виждала съвсем за малко, докато той ходеше из лагера, помагаше в медицинската палатка, на спасителите с кучетата, освен това копаеше с часове. Изглеждаше изпълнен с енергия, но Сара смътно усещаше нарастващото му изтощение, измъчеността на лицето му и влошаващото се куцане.

Вече не гледаше към нея. Беше се привел и копаеше калта. Но вдигна очи, когато двамата с Монти минаха край него.

— Бойд казва, че довечера ще се изтеглим — съобщи й той. — Екипът не е открил оцелял от дванадесет часа.

— Пътят отворен ли е?

— Армията е построила мост над свлачището. Получихме доставка от храна и одеяла, докато беше горе на издирване. До няколко часа ще пристигнат доброволчески групи. Не че ще е от някаква полза. — Лопатата му се заби яростно в калта. — Нищо не е от полза. Колкото и да се старая, безполезно е. Тази безнадеждност ме съсипва. Защо не можем да открием никого? Господи, ще се радвам да се махнем оттук.

Както и тя. Издирването бе по-сърцераздирателно от обичайното. Дъждът преставаше и рукваше отново в безкраен кръговрат и им пречеше да изведат кучетата, а след пристигането им последваха още две свличания.

— Трябва да се кача и да опитам още веднъж. Може и да има някой оцелял там.

— Няма да споря. — Не я поглеждаше. — Но поне си почини първо. Зная, че не мога да те убедя да се успокоиш, но Монти, изглежда, има тази способност. Как е раната му?

— Почти напълно е зараснала. Мислиш ли, че бих му позволила да работи, ако не е добре?

Без да изчака отговор, тя се отдалечи от него в посока на палатката, споделяна от екипа спасители. Лоугън не можеше да й разправя да се отпусне, след като залиташе наоколо с този ранен крак.

Само Ханс Книпер спеше на походното си легло със своя лабрадор, когато влезе. Не си направи труда да пази тишина, докато поеше и хранеше Монти. Нямаше опасност да го събуди. Всички работеха практически без да мигнат и когато им се отдадеше случай да си починат, заспиваха като в несвяст.

Отми достатъчно кал от кучето, за да му осигури поне малко комфорт, и накрая изтри собственото си лице. Нямаше смисъл от повече, след като щяха да се върнат в калта след няколко часа. Легна и се сгуши до Монти. Отново бе заваляло. Чуваше капките по брезента на палатката. Господи, как й се искаше да спре!

* * *

— Сара!

Лоугън. Събуди се моментално.

Той бе коленичил до нея. Кимна към азиатката, застанала на входа на палатката.

— Това е Минг На. Искаше да помоля някого от вас да намери детенцето й.

На Сара й призля, като видя отчаяното изражение на жената.

— Каза ли й колко упорито се опитвахме?

— Твърди, че сме търсили на погрешните места. Синът й не е бил в селото. Слизали по склона, след като ходили при баба й и дядо и. Пороят отнесъл детето и го повлякъл надолу към потока, който тече край селото.

— На колко години е малкият?

— На две.

— Шансовете да оцелее при порой са практически никакви.

— Каза, че е оцелял. Видяла как водата го изхвърлила на брега и той изпълзял. Опитала се да изтича след него, но калта започнала да се свлича и не могла да го достигне. Чула го да плаче.

— Изминали са четири дни — прошепна Сара. — Ако е оцелял тогава, кой може да гарантира, че не е загинал при този дъжд? Хващаш се за сламката.

— Да, дявол да го вземе, искам това дете да е живо. — Устните му се изкривиха. — Искам чудо. След тези няколко дни това ми е необходимо.

Четеше го по лицето му. И тя се нуждаеше от чудо. Човек не знае кога ще го намери, затова все търси.

— Ще ида да погледна. — Изправи се на колене и сложи нашийника на Монти. — Попитай я дали ще ме заведе до мястото, където го е чула да плаче.

Лоугън се обърна към жената и заговори на бърз тайвански език. Тя кимна и отговори. Той се извърна към Сара.

— Ще ни заведе.

— Нас?

— И аз идвам — заяви твърдо той. — Обещах й, че ще върна детето й.

Сара поклати глава.

— Искам да свърша и нещо друго, освен да изтеглям трупове изпод проклетата кал. Искам да открия това дете… живо.

Тя отвори уста да протестира и после я затвори. Разбираше отчаянието и умората, колко пъти се бе чувствала по същия начин. Колко пъти се бе опитвала да заблуди Монти, че съществува живот сред море от смърт.

— Ела, щом искаш. Но ако изоставаш, няма да те чакам.

— Няма да изоставам.

* * *

— Ето там. — Лоугън посочи над езерото от кал към скалите на отсрещната страна.

— Детето е било изхвърлено на брега там? — попита Сара.

Той кимна, после се придвижи към дъските, които образуваха мост над калта.

— Хайде да намерим хлапето.

— Нека Монти и аз да опитаме първо, дай му по-ранен старт. — С кучето внимателно избираха къде да стъпят по тесния мост към безопасните скали на отсрещната страна. Свали каишката и му позволи да тича надолу по склона.

Опита се да не гледа през рамо към Лоугън, но не можа да устои да не хвърли поглед, преди да тръгне след Монти. С облекчение видя, че е добре. Въпреки че един бог знае как поддържаше равновесие върху мокрите дъски с този болен крак.

— Не се мъчи да бързаш. Монти може да се върне до мен десетина пъти, преди да хване миризмата. — Последва кучето. — Ако изобщо успее.

Монти тичаше наоколо в кръг и се опитваше да улови конуса. Дъждът се бе засилил през последните минути и едва го виждаше.

— Няма да хване нищо — каза тя на Лоугън, когато се изравни с нея. Наблюдаваше как ритрийвърът търчи надолу по брега.

Лоугън изкуцука напред, за да последва кучето.

— Да вървим.

Видя изражението му и я обля вълна от шок. Беше напрегнат, напълно съсредоточен, изпълнен с крайна решителност и отчаяние.

Искам да открия това дете живо.

„О, господи! Надявам се да сполучиш, Лоугън“.

Монти не успяваше да хване миризмата. Тичаше в кръг.

— Какво му става, по дяволите? — Тонът му бе груб. — Не можеш ли да направиш нещо?

— Той се старае максимално.

Лоугън си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Зная.

Петнадесет минути по-късно кучето излая. Върна се тичешком в буйна радост и после хукна надолу по склона.

— Намерил го е. — Лоугън го последва бързо и се спусна по брега. — Намерил го е!

Сара промълви една молитва, докато се препъваше след него.

Дъждът бе така проливен, че вече не виждаше нито него, нито Монти, но трябваше да са право напред.

— Лоугън!

Никакъв отговор.

— Лоугън, къде… — После го видя.

А също и Монти, застанал над купчина кал до рекичката, скимтейки.

— Мили боже, не! — прошепна тя.

— Може и да не е детето… — Лоугън падна на колене и отчаяно зарови в калта с ръце. — Може да не е… — Млъкна, вторачен в нежната детска ръчица, която бе изровил. — Мамка му! — Започна да копае трескаво, докато не изрови и малкото, неподвижно телце. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Седна с превити рамене и се взря в детето. — Не е честно! Той е просто едно малко момче!

— Едно от последните свличания трябва да го е застигнало. — Сара коленичи до него. Горкото детенце. Горката Минг На.

Няколко минути не можа да се помръдне, а после бавно и с мъка се изправи и извади маркировъчната лента.

— Хайде, Лоугън. Трябва да се върнем при Минг На.

— Какво ще правиш с тази лента?

— Знаеш какво. Виждал си го и преди. Маркирам мястото.

— Не и него. — Той посегна, вдигна момченцето и се изправи на крака. — Обещах на майка му, че ще върна детето й. Няма да го оставя тук в калта.

— Не можеш да го носиш нагоре по планината. Едва успя… — Млъкна, като видя лицето му. Жилите на врата му бяха изпъкнали, а по страните му се стичаха сълзи. — Мога ли да ти помогна?

— Не. Ще се справя. — Тръгна нагоре. — Обещах й.

Сара остана там с Монти и го гледаше как се катери с мъка по хлъзгавия склон. Защо бе толкова сърцераздирателно да види силен мъж като Лоугън с това дете на ръце? Искаше да се втурне напред и да му помогне, да го успокои. Познаваше мъката, с която щеше да се сблъска, когато подаде детето на Минг На. Беше го преживявала множество пъти на стотици различни места през годините.

Но той нямаше да й позволи да му помогне.

— Хайде, Монти. — Бавно тръгна по стръмнината след Лоугън.

* * *

Членовете на екипа измиха кучетата си, изкъпаха се и се преоблякоха на летището, преди да се качат в самолета на Лоугън. Излетяха малко след осем същата вечер.

Лоугън беше мълчалив. Твърде мълчалив. Изрече само няколко думи, след като положи детето в ръцете на майка му и се отдалечи. Е, и Сара не бе особено разговорлива. Над целия екип сякаш се бе спуснал покров. Това бе кошмарна спасителна операция. Започна да се приготвя за нощта.

О, по дяволите! Приближи се до стола, на който той седеше.

— Добре ли си?

Усмихна се вяло.

— Издържа повече, отколкото си мислех.

— Не биваше да идваш. Предупредих те, че мястото ти не е в спасителната операция.

— Трябваше да дойда.

— Както и трябваше да намериш онова дете.

Той кимна.

— Случва се. Издирванията не винаги завършват както би желал. Трябва да мислиш за успешните.

— Тъй като това ми е първото, нямам положителни преживявания за сравнение. И не мисля, че искам да пробвам друг път. — Погледна през прозореца. — Как го понасяш, по дяволите?

— С надежда. И със знанието, че почти винаги има някой, който ни чака. Може би са един-двама, но животът им е безценен. — Разтри врата си. — Но този път ми беше трудно.

— Да. — Погледна към нея. — Така че спри да се опитваш да успокояваш мен и върви да си легнеш да поспиш. Добре съм. Не е като да не съм се срещал със смъртта преди. Просто децата са…

— Да, такива са.

— Исках това дете да е живо.

— Зная.

— Но не беше и трябва да го преодолея. Ще се оправя. Винаги успявам. — Затвори очи. — Затова върви да се погрижиш за кучето си и ме остави да спя.

Тя се изправи, гледайки го несигурно.

— Сара. — Лоугън не отваряше очи. — Изчезвай.

* * *

Чуха вълка да вие, докато приближаваха към ранчото. Монти се изправи на задната седалка и неспокойно се вгледа в планината.

— Бях забравила за него. — Погледът на Сара последва този на кучето. — Поне той е още жив.

Красиво…

— Но опасно, Монти. И не ти е нужно друго предизвикателство след онова, което преживя напоследък.

Вълкът отново нададе вой.

— Зовът на дивото — промърмори Лоугън. — Невероятно.

— Националната федерация за защита на дивите животни иска да го запази в дивата природа. Аз също. Ще ми се проклетият звяр да престане да слиза към полето и да напада фермите. — Паркира пред къщата и скочи от джипа. — Хайде. Ще ти направя чаша кафе и после можеш да се обадиш на Маргарет или който е свободен да дойде да те вземе. Не зная защо не ми позволи да те оставя в дома ти във Финикс.

— Трябваше да те съпроводя до вратата ти. Гейлън би сметнал, че учтивостта го изисква. Ще приема чашата кафе. — Слезе от колата и закуцука към къщата. — Добре ще ми се отрази.

Тя светна лампата и отиде до шкафа.

— Не изглеждаш много добре. Имаш нужда от нещо повече от чаша кафе. Не видях да си вземаш болкоуспокояващите в самолета.

— Свършиха ми преди два дни. Предполагам, че лекарят е сметнал, че няма да са ми необходими повече.

— Не е знаел, че ще се трепеш, както правеше през последните пет дни. — Пусна кафе-машината. — Мисля, че не би препоръчал всичкото това копане, камо ли пързалянето по планината.

— Беше нужно. — Настани се на люлеещия се стол и облегна крака си на възглавничката. — Би трябвало да разбираш. Никога не съм срещал по-страстен защитник на тази философия.

Вълкът отново зави.

Сара се взря в мрака през прозореца.

— Ще ми се да престане. Разстройва Монти.

— А ние не го искаме. Изглежда, имам успокояващо въздействие над него. Защо да не поостана за известно време?

Сара почти очакваше това предложение. Трябваше да последва инстинкта си и да го остави във Финикс. Ако не беше така уморена, никога не би му позволила да прекрачи прага.

— Нищо не се е променило от първата нощ, когато дойде тук. — Поднесе му кафето. — Не искам никакви гости.

— Нещата се промениха. Преживяхме много неща заедно. Не мисля, че все още ме считаш за враг.

— Това не означава, че те искам в дома си. Защо дойде все пак, по дяволите? Когато се появи първия път, си помислих, че просто си превъртял. И двамата знаем, че каквото и да предприемеш срещу Мадън, не е нужно да го правиш от тук. Има нещо странно.

— Не може ли да спорим за това сутринта? Много съм уморен.

— Тогава си допий кафето и се обади на Маргарет.

— Прекалено съм изтощен. — Остави чашата на масата до себе си и се усмихна вяло. — Не би изритала ранен мъж от къщата си.

— Може и да го направя. — Въздъхна примирено. Играеше си с чувствата й, но наистина изглеждаше ужасно блед, а и знаеше какво преживя в Тайван. — Добре. Утре. Но този стол не е толкова удобен като меките седалки на самолета ти. До утре може да ти се прииска да си тръгнеш.

Той затвори очи.

— Кой знае… — Беше заспал.

Сара се отпусна на дивана и се взря безсилно в него. Дежа вю. Защо не можеше да се отърве от него? Не го искаше тук. Безпокоеше я фактът, че бе станал твърде голяма част от живота й през последните дни. Видя го уморен, обезкуражен и наранен. Видя сълзите му. Тревожеше я, а си имаше достатъчно тревоги в живота. Това бе нейният дом, нейният пристан и не искаше никакви непознати…

Но точно това бе най-важният проблем. Лоугън вече не бе непознат за нея. Не знаеше точно какво е мястото му в живота й, но вече никога не би могъл да е непознат.

Вълкът нададе вой.

Монти вдигна глава и заскимтя гърлено.

Не можеше да го вини. Вълчият вой бе ужасно меланхоличен и сърцераздирателно тъжен.

И по-близък.

„Стой си в планините! — молеше се тя. — Тези фермери ще те застрелят. Тук те дебне опасност. Смятат те за заплаха и не ги е грижа дали си див, или си свободен и красив“.

Монти отпусна глава на лапите си. Красиво…