Айрис Йохансен
Издирването (6)

Пета глава

— Моментът не е подходящ за запознанства, но аз съм Том Басет — заяви мъжът, застанал до Сара. — А вие сте?

— Сара Патрик. — Тонът й бе разсеян, а погледът й следваше Лоугън.

„Какво правиш тук, по дяволите?“, бе я попитал той.

— Нямам представа защо сте тук, но много се радвам да ви видя. Дявол да го вземе, радвам се да видя всеки, освен онези наемници на Руджак. — Басет поклати глава. — Мислех, че песента ми е изпята. Когато видях Лоугън да нахълтва в палатката ми, ми се искаше да го разцелувам.

— Мисля, че това би го разстроило.

Ако Лоугън не я бе очаквал, значи не се бяха обадили за хеликоптера.

Но той идваше. Бе го чула.

Мили боже!

— Стойте тук! — Тя хукна към лагера. Още виждаше как Лоугън си проправя път през дима към мястото, където стоеше Гейлън. Сара и Монти стигнаха до тях на прибежки.

Лоугън не се зарадва да я види.

— Казах ти да…

— Млъкни! Да не мислиш, че съм дошла тук просто защото искам да видя как убиваш и осакатяваш хората? Повика ли хеликоптера?

— Още не.

— Да, но чух хеликоптер, по дяволите! И ако не е бил пилотът на Гейлън, кой мислиш, че е?

Той се вцепени.

— По дяволите! Руджак! Сигурна ли си?

— Летяла съм с достатъчно хеликоптери, за да позная звука им и насън. Вашата изненада не сполучи.

— На какво разстояние беше?

— Тогава не беше близо, но може вече да са почти над главите ни.

Гейлън се извърна.

— Ще се обадя да ни вземат. — Размаха ръка и подвикна на хората си: — Изтегляме се!

— Кажи на пилота да отиде до поляната — нареди Лоугън. — Трябва да тичаме обратно натам.

— Вземи Басет и се махай от тук. Ще бъдем точно зад теб. Не е…

Ротори. Силни. Близки.

Сърцето й подскочи. Не виждаше хеликоптера през палмите, но трябва да беше близо и с всяка минута се приближаваше все повече.

Лоугън я хвана за ръката.

— Бягай! Аз ще взема Басет.

Нямаше нужда от второ напомняне.

— Монти!

Клоните я шибаха през лицето, докато си проправяше път през джунглата, съпътствана от кучето.

Хеликоптерът прелетя над нея, почти над палатките.

Куршуми.

Стреляха по лагера.

Лоугън и Басет вече бяха до нея.

Още изстрели от въздуха.

Гейлън и хората му бяха зад тях, после ги подминаха, тичайки към поляната.

Нямаше и миля разстояние, но изглеждаше хилядократно повече.

Дробовете я боляха, когато се опитваше да си поеме дъх. Господи, как се страхуваше! Трябваше да престане. Страхът бе винаги враг. И преди се бе бояла и бе оцелявала. Щеше да оцелее и сега.

Поляната бе пред тях. Щеше ли да ги чака вертолетът?

Той се приземяваше, когато изскочиха от джунглата. Наемниците дори не изчакаха да докосне земята, а отвориха вратата и скочиха в него. Гейлън застана до вратата, махайки на останалите да влязат, после се качи и самият той.

Басет стигна до хеликоптера и той го издърпа вътре.

— Лоугън! — извика Гейлън. — Побързай! Качвай се, по дяволите! Трябва да са ни забелязали. Чувам ги да се приближават.

— Аз също. — Лоугън се взираше в небето. — Качи Сара и кучето!

Тя хвърли поглед през рамо и видя вертолетът на Руджак да се носи ниско и бързо към тях.

— Побързай! — Гейлън й подаде ръка.

— Монти! — извика тя и ритрийвърът скочи вътре с нея.

Куршуми обсипаха поляната от хеликоптера на Руджак.

Лоугън се отдръпна от машината, вдигна оръжието си и пусна откос към приближаващата машина.

Още един откос.

— Лоугън! — извика Гейлън.

Той се свлече, а от бедрото му потече кръв.

— Махай се оттук, Гейлън!

— Как не! — Изскочи от хеликоптера.

Но ритрийвърът го бе изпреварил и вече тичаше към ранения.

— Монти! — изпищя Сара.

Кучето започна да го дърпа за ризата, опитвайки се да го премести.

Сара скочи навън.

Още куршуми.

Монти. Неподвижен. Облян в кръв.

— Не! — Сара падна на колене до кучето. Все още дишаше. Слава богу!

— Връщай се в хеликоптера! — Гейлън бе клекнал до нея. — Аз ще се погрижа за Лоугън.

— Никога няма да остави Монти. Качи първо него, Гейлън — каза Лоугън. — Дявол да го вземе, качи първо кучето!

— Кучето е мое. Аз ще… — Сара млъкна, когато той вдигна Монти.

— Върви да се погрижиш за кучето си — нареди й Лоугън. — Гейлън ще…

— Млъкни! — Вдигна го с пожарникарска хватка и с усилие се изправи. Господи, колко е тежък! Три стъпки и го довлече до хеликоптера. — Издигайте се!

Още изстрели.

Ами ако улучеха резервоара?

— Ответен огън! — нареди Гейлън.

Сара смътно осъзнаваше, че хората му стрелят, докато прегръщаше Монти. Той отвори очи и близна ръката й. Хеликоптерът се издигна и се отправи на север, като за малко не докосна дърветата.

О, господи, Руджак бе точно зад тях!

После изведнъж изчезна.

— Улучих го. — Погледът на Гейлън следеше хеликоптера на Руджак, който бавно и спираловидно падаше към земята. — Трябва да сме засегнали нещо важно. Опитва се да се върне на поляната, за да се приземи. Надявам се да се надене на някоя палма. Жалко, че използвахме последната си ракета в лагера. — Обърна се към Лоугън. — Винаги си ми носил неприятности. Някой да ми подаде аптечката за първа помощ и ще се опитам да спра кръвта.

— Как е… кучето? — прошепна Лоугън.

— В момента се грижа за него. — Сара притискаше компрес към раната на Монти. — Мисля, че ще се оправи. Куршумът само го е одраскал по плешката и не кърви много. — Погледна Гейлън. — Нужна ли ти е помощ в грижите за Лоугън? Обучена съм.

Лоугън се опита да се усмихне.

— Да, завършила е ветеринарно училище. Може в същото време да ме отърве и от бълхите.

Тя не му обърна внимание и заговори на приятеля му.

— Обучена съм и в оказване на първа помощ.

— Гейлън може да се справи — обади се Лоугън. — Просто се увери, че… кучето е добре. Зная, че ще отговарям, ако нещо му се случи.

— Прав си. — Чувстваше се ядосана и изплашена, и виновна, че Монти бе ранен. Беше го изложила на опасност. Несъмнено основната вина бе на Лоугън, но той бе наредил на Гейлън да спаси първо кучето, въпреки че собственият му живот бе застрашен. — Ще се погрижа за него. Ти се тревожи за себе си.

Той притвори очи.

— Твърде… много неприятности. Гейлън… направи го.

Припадна.

* * *

Лоугън се върна в съзнание едва когато го бяха пренесли в джета в Санто Камаро.

— Крайно време беше да се свестиш — каза Гейлън. — Причиняваш ми безкрайни неприятности и оплеска хеликоптера ми. Разбира се, и кучето не можеше да не направи същото.

— Той е жив?

— В по-добра форма от теб. Сара го бинтова и се опитва да го държи мирен.

— Къде е тя?

— В самолета с Монти и Басет. — Гейлън направи пауза. — Все още имаш куршум в бедрото. Не смятам, че ще възникнат допълнителни проблеми, ако го оставя, докато се върнеш в Щатите и да го извадят там. И Сара е на същото мнение. Затова те преместихме и тя ще ти сложи инжекция с морфин, след като потеглите. Къде искаш да отидеш? Монтърей?

Опита се да размисли. Разсъдъкът му бе объркан, имаше чувството, че вече са му сложили морфина.

— Зависи от това дали Руджак е жив. Върни се и провери и ми телефонирай. Би било хубаво, ако копелето се е разбило и е изгоряло, но вероятно нямаме чак такъв късмет.

Гейлън кимна.

— И без това щях да отида. Сметнах, че така или иначе, ще искаш да си сигурен.

— И не й позволявай да ми сложи морфин. Кажи й, че току-що си си спомнил, че съм алергичен или нещо подобно. Искам да науча за Руджак възможно най-скоро.

— Защо не й признаеш истината?

— И да я оставя да разбере, че това може да е само началото? Обещах й, че когато открием Басет, участието й ще приключи, но ситуацията се промени и не зная как ще й се отрази. В момента не съм в състояние да се справя с нея. Трябва да изчакам.

— А какво да кажа на пилота?

— Просто да ни изведе от южноамериканското въздушно пространство и ще му дам нареждания, след като се чуя с теб.

— Добре, но полетът е дълъг и ще те боли адски.

— И сега ме боли адски, но Руджак трябва да е видял Сара и Монти. Ако е още жив, може да се опита да отстрани първо нея, тя е по-лесна мишена. Съвсем явно е, че не иска да умра, преди да ме е накарал да страдам.

— Ще й го признаеш ли?

— Не и ако мога да го предотвратя. Това може да създаде пречки, а тя ми е достатъчно ядосана. Просто трябва да съм до нея, за да държа Руджак под око.

— Не си в най-цветущото положение, за да държиш под око когото и да било. Може да й осигуриш охрана. Не е нужно да се натоварваш сам.

— Дадох й обещание. — Усмихна се криво. — А, и… по дяволите, вероятно съм й задължен за много повече освен за Басет.

— Имаш предвид това, че те вдигна и те метна в хеликоптера ли? Възможно е. В онзи момент всяка секунда бе важна. — Гейлън се ухили. — А и размяната на ролите бе интересна. Допускаш ли, че има кръв на амазонка?

— Зная само, че не ми е нужно допълнително чувство на вина. — Затвори очи. — Качи ме на самолета и се върни да провериш за Руджак. Трябва да зная.

* * *

Очите му бяха затворени, но Сара знаеше, че не спи. Устата му бе стисната и от двете й страни се бяха образували дълбоки бръчки.

Седна на леглото до него.

— Изпий това.

Очите му се отвориха и погледнаха чашата в ръката й.

— Какво е това?

— „Тайленол“. — Сара сложи две таблетки на езика му. — Не си алергичен и към него, нали?

Той поклати глава, докато поглъщаше водата.

— Благодаря.

— Лош късмет е тази алергия към морфина. Тайленолът може да помогне малко. Дадох и на Монти.

— Значи съм сигурен, че лекарството е безопасно. Може да поемаш рискове с моето оздравяване, но не и с това на Монти. Как е той?

— По-добре от теб.

— Това сигурно ти носи някакво удовлетворение. В края на краищата, аз бях отговорен за него, когато го раниха.

— Не ми носи удовлетворение. Мразя насилието. Никога не съм искала да бъдеш прострелян. — Отмести поглед от него. — А и ти нареди на Гейлън да спаси Монти преди теб самия. Малцина биха направили подобно нещо за куче.

— Не ме хвали чак толкова. Не съм съвсем безкористен. Исках да кажа на Гейлън да ме качи на хеликоптера, дявол да го вземе.

— Но не го направи. — Все още избягваше да го гледа. — А винаги съм смятала, че са важни постъпките, а не разсъжденията. Страхът присъства неизменно.

— Нима?

— Освен ако не си глупак. — Изправи се на крака, като продължаваше да не го поглежда. — Трябва да се връщам при Монти. Вероятно те боли твърде много, за да заспиш, но можеш да опиташ.

— Очаквам обаждане от Гейлън. Ако наистина заспя, ще се погрижиш ли да се събудя, за да го чуя?

— Толкова ли е важно? Трябва да си починеш.

— Ще ме събудиш ли?

Тя повдигна рамене.

— Разбира се. Защо не? Нали ще си платиш за това.

— Как е Басет?

— Добре. Изпохапан е от комари и има нервен пристъп. Иска да се обади на жена си.

Лоугън поклати глава.

— Не сега. Кажи му да не се притеснява. Не сме й съобщили, че е изчезнал.

— Но защо не може да й се обади?

— Възможно е да причини проблеми. Може да се наложи да не се прибира вкъщи все още.

— Не зависи ли това от него? Преживя доста неприятности. Бих те заплюла в лицето, ако се опиташ да ме спреш да се върна в ранчото.

— Нима?

— И още как! Защо да не си ида у дома?

Той не отговори.

— Притесняваш се заради Руджак — изрече бавно Сара.

— Възможно е да е още жив, а смяташе, че Басет е достатъчно ценен, за да го вземе за заложник. Може да се наложи да му намеря сигурно убежище за известно време.

— Ами ако не се съгласи? Нервите му вече са опънати, а това би било равносилно на нов затвор.

— Може и да не е необходимо. Надявам се да не е.

— Изборът трябва да е на Басет, а не твой.

— Стана мой, когато Руджак разруши изследователския център. Всичко, което прави, е насочено право срещу мен. Аз съм единственият, който може да го отклони.

— Говориш сякаш е някакво съревнование.

— Не е съревнование. Война е, а Руджак е упорит като булдог.

— Недей да злословиш за което и да е куче, като го сравняваш с един убиец. Той се опита да застреля Монти.

Лоугън се усмихна.

— Чудя се какво трябва да притежава едно човешко същество, за да те накара да го обичаш толкова, колкото кучето.

— Безрезервна преданост, смелост, чувство за хумор, другарство, интелигентност и готовност да пожертва живота си за мен.

Той подсвирна тихо.

— Много си взискателна!

— Ти ме попита. Пълното себеотдаване е почти невъзможно между двама души. Затова харесвам кучетата повече, отколкото мнозинството от хората. — Изправи се. — Много по-безопасно е.

— Такива ли са наблюденията ти?

— А твоите? — Усещаше погледа му с гърба си, докато се отдалечаваше от него. Бе ранен и го болеше и въпреки това се опитваше да дърпа конците на Басет. Каква изненада! Сигурно трябваше да легне в ковчега, за да се откаже да упражнява контрол.

Може би не беше справедлива, мислеше си тя, докато сядаше до Монти. Чувствата й бяха разпокъсани и бе капнала от умора. Искаше единствено да се прибере и да си почине.

Хвърли поглед към Басет, който в съня си се бе свил на седалката от другата страна на пътеката. Заслужаваше да се върне при жена си и детето. Не биваше изобщо да бъде въвличан в какъвто и да е проект с толкова опасен човек като Лоугън.

Какви си ги мислеше? Та тя не го бе възприемала като опасен до последните няколко дни. На пръв поглед бе влиятелен и изключително уважаван бизнесмен. Басет вероятно се бе сметнал за късметлия да се причисли към орбитата на звезда от величината на Лоугън. Е, не и Сара. Беше си свършила работата и бе приключила с него.

Монти издаде дълбок гърлен звук и тя бързо се наведе да го погали.

— Зная, че боли. Скоро ще мине. Отиваме си вкъщи.

* * *

— Мисля, че е изместена ключица — каза Дугън. — Трябва да боли адски. Най-добре да не вървиш нататък.

— Не ставай глупав. Трябва да продължа. Дай ми минута и ще съм в състояние да тръгна отново. — Руджак се облегна на дървото, затвори очи и остави вълните на болката да го облеят. В затвора се бе научил, че е по-добре да приемеш болката, отколкото да й се съпротивляваш. Още един урок, който дължеше на Лоугън. — Обади ли се на Мендес да го помолиш да прати друг хеликоптер?

— Да, каза, че ще ни чака при скалите.

Скалите. На пет мили… Все едно, че бяха петдесет в настоящото му състояние. По дяволите, защо трябваше хеликоптерът да се разбие? Всичките му планове се провалиха за миг.

— Каза ли му, че съм ранен?

Дугън избегна погледа му.

— Отвърна, че това не засягало компанията и нямало да рискува да замеси хората си в сблъсък с Гейлън. Ще се радва да ти помогне, ако стигнеш до района, който е относително безопасен.

Трябваше да го предвиди. Компанията бе единствената страст в живота на Мендес и докато Руджак поддържаше притока на дивиденти, наркобаронът щеше да продължава да излива неограничени средства в банковата му сметка. Ако Руджак стореше нещо, което да навреди на бизнеса му, щеше да бъде отстранен на мига. Мендес не биваше да се притеснява. Той щеше да направи всичко, за да не накърни приятелството им. В този свят парите са най-важната сила, а Руджак се нуждаеше от тях за мълниеносния си удар по Лоугън.

— Мога да му се обадя пак — започна Дугън. — Може да не е съзнавал…

— Напълно е съзнавал какво прави. — Което значеше, че трябва да стигне до онези скали, преди Гейлън и екипът му да се върнат. — Помогни ми.

Адска болка премина през горната част на тялото му, когато Дугън го вдигна на крака. „Ще се оправя — мислеше си той. — Приеми болката! Накарай я да работи за теб! Превърни я в омраза!“.

Познаваше омразата отлично. Петнадесет години…

— Искаш ли да се облегнеш на мен? — предложи Дугън.

— Не. — Той се заолюлява надолу по пътеката. „Продължавай да вървиш! Не обръщай внимание на болката! Мисли за Лоугън! Планирай следващия ход!“. — Веднага щом стигнем в Богота, искам да уредиш транспорт до Съединените щати.

— Трябва да те заведем на доктор, преди…

— Няма да отнеме дълго. Ако е изместена ключица, ще я върнат на мястото й. Искам да съм на път до утре. Не желая Лоугън да се чувства в безопасност.

— Значи отиваме в Силикон Вали?

Дугън се спираше на основния му интерес. Не беше лошо, това щеше да го поддържа концентриран. Но отмъщението му имаше много повече звена, отколкото можеше да прозре.

— Да, но първо трябва да проверим дали… — Спря, за да си поеме дъх, тъй като болката отново го прободе. „Съпротивлявай се! Проясни ума си!“. — Видях една жена и куче… Тя помогна на Лоугън да се качи в хеликоптера. Разбери коя е.

— Възможно най-скоро.

— Веднага. Познавам Лоугън. Може да се размекне доста от благодарност към някого. Самият аз се възползвах от тази негова слабост. — Ставаше все по-трудно да превъзмогва болката. Но не биваше да се обезкуражава само защото нещо се бе объркало.

Идвам, Лоугън. Чувстваш ли омразата ми? Скоро ще я усетиш — ще изпепели теб и всички заобикалящи те.

* * *

— Жив е — съобщи Гейлън по телефона. — Намерихме хеликоптера, но е успял да го приземи. Няма и следа от него или някой от хората му.

Лоугън изруга.

— Продължавай да търсиш.

— Продължавам, но се обзалагам, че е невредим в рая на наркотиците, някъде сред хълмовете.

— Не за дълго. Ще действа възможно най-скоро.

— Но може да си отдъхнем за малко. Какъв е планът?

— Работя по него. Но за момента трябва да изчакаме той да предприеме нещо. Накарай Маргарет да се свърже с ФБР и ATF и да им съобщи, че сме получили анонимна заплаха и искаме допълнителна защита за предприятията и изследователските ни центрове.

— Включително и Додсуърт?

Лоугън помълча.

— Не, за Додсуърт не. Не трябва да им споменава за него. Вече съм утроил охраната там. Додсуърт ще бъде в безопасност.

— Не подценявай Руджак.

— Не е нужно да ми го напомняш.

— Спокойно.

— Не се чувствам спокоен. — По дяволите, надяваше се Руджак да е загинал! — Опитай се да го откриеш. Ако не можеш да определиш местоположението му, намери някой, който да те упъти. Трябва да знаем какво е намислил. — Трябваше да разсъждава, борейки се с пулсиращата болка. — О, и кажи на Маргарет да накара пилота да се насочи към Финикс и да се погрижи в къщата да ме очаква хирург, за да извади проклетия куршум.

— Финикс?

— Там има охрана. Ще я удвоя и ще устроя квартира за Басет.

— Ами Сара Патрик?

— Шансовете ми да я накарам да остане в къщата са нищожни. Уреди наблюдение и охрана за ранчото, но гледай тя да не усети.

— Дадено. Ами ти? Руджак иска да хване тъкмо теб и да те убие.

— Сега съм в безопасност.

— О, така ли? Куршумът в крака ти е доказателство за безопасността.

— Мисля, че Руджак би бил много разочарован, ако този куршум ме беше убил. Иска първо да ме измъчи. Каза ми го.

— Да се надяваме само, че няма да промени решението си. — Гейлън затвори.

„Руджак няма да промени решението си“, помисли уморено Лоугън. Твърде отдавна бе планирал отмъщението си.

— Монти искаше да дойде. — Сара стоеше до него с кучето на ръце и внимателно го постави на пода до кушетката на Лоугън. — Плешката го боли, но не можах да го спра да не се опитва да допълзи до теб. Знае, че си ранен, и иска да те успокои. След като свърши с обаждането, ще заспиваш ли? Не искам Монти да се безпокои повече, отколкото сега.

— Ще заспя. — Посегна и погали ритрийвъра по главата. — Не бих искал той да се тревожи.

Тя взе телефона от него и го остави на масичката.

— Ами Руджак?

— Жив е.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Ще изчакам. Ще бъдем нащрек. Ще го намерим. — Направи пауза. — Но Басет ще трябва да отиде в къщата във Финикс заради собствената си безопасност.

— Защо там?

— Защо не? Мястото е доста хубаво. Беше отседнала там за известно време с Ийв. Предполагам, че няма да искаш да останеш там, докато Монти се възстанови?

— В никакъв случай. Искам да си ида у дома.

Точно от това се боеше.

— Имаш ли нещо против да отидем първо до къщата, преди да те откарат в ранчото? Трябва да ми извадят куршума.

— В къщата вместо в болница?

— В болниците задават въпроси.

— Лекарите са задължени от закона да докладват за огнестрелни рани.

— Но често могат да бъдат убедени да се забавят или дори да забравят да докладват.

— С пари?

— Или влияние. Или дори с щедро дарение. Нагледали са се на толкова страдание, че понякога пренебрегват закона пред дарение, което би помогнало да се спасят хиляди.

— И да си рискуват разрешителното.

— Изборът е техен, Сара. — Затвори очи. — А сега си върви и остави мен и Монти да поспим. Уморих се да се отбранявам.

— След минутка. — Лоугън чу звука от наливане на вода, отвори очи и видя Сара да оставя гарафата. Подаде му още две таблетки „Тайленол“. — Вземи ги. Не искам да не можеш да си намериш място и да обезпокоиш…

— … Монти — довърши той вместо нея. Преглътна хапчетата и отново затвори очи. — Ще се опитам да не се мятам и да не притеснявам кучето ти.

— На Монти няма да му е неприятно. Изпитва инстинктивна нужда да успокоява. — Подпъхна одеялото около него с нежност, която опровергаваше резкостта на тона й. — Но мен ме е грижа за него. Заспивай.

Вече бе полузаспал, когато я чу да се отдалечава от него. Не само Монти изпитваше инстинктивна нужда да успокоява. Въпреки негодуванието й срещу него, на Сара й бе невъзможно да не се опита да облекчи болката му и също толкова невъзможно да признае това размекване.

Наистина забележителна жена…

* * *

— Вкарайте го в дневната. Вече е подготвена като операционна. — Закръглена четиридесетинагодишна жена в раиран костюм стоеше пред къщата и ги чакаше, когато вратите на линейката се отвориха и Лоугън бе вдигнат. — Как си, Джон?

— Добре.

— Не ми изглеждаш добре. Пребледнял си като надгробна плоча. Това беше невероятно глупаво от твоя страна. — Отиде до носилката. — И ми навлече огромен куп неприятности. Знаеш ли колко е трудно да се уреди подобно нещо, и то тайно?

— Съжалявам. — Хвърли поглед през рамо към Сара. — Това е асистентката ми, Маргарет Уилсън. Обръщай се към нея за всичко, от което се нуждаеш. Ще се оправя. Престани да се тревожиш за мен.

За нейна изненада, той й протегна ръка. Приближи се до носилката и я стисна. Хватката му се стегна и той вдигна очи към нея.

— Остани, Сара!

— Никъде няма да ходя за момента.

— Ще го считам за обещание. — Погледна към асистентката си. — Погрижи се за нея, Маргарет. Има нужда от…

— Млъкни! — каза Маргарет. — Ще се погрижа за всичко. Само позволи на доктор Даудън да се заеме с тази глупост, която си си навлякъл, преди да загубиш крака си.

Лоугън пусна ръката на Сара.

— Да, госпожо.

Маргарет се обърна към нея, докато го внасяха в дневната.

— Ще го оперират веднага. Много ли е зле?

— Куршумът не е строшил костта, но е разкъсал някакъв мускул. Все пак винаги съществува опасността от инфекция. По-добре да иде в болница.

Маргарет поклати глава.

— Няма да се съгласи. Къде е кучето ви? Чух, че и то било простреляно.

— Още е в линейката. Добре е. Само малко го боли. Не искаше да напусне Лоугън, откакто го раниха, затова дойдохме до тук с него. Басет пристига с пилота и охранителя, когото бяхте уредили да посрещне самолета. — Тя се обърна, вдигна Монти и го отнесе в къщата. — Ще останем, докато приключи операцията.

Маргарет повдигна вежди.

— Защото кучето се безпокои?

— Не съм толкова коравосърдечна, че да не мога да изпитам съчувствие към нечия болка. Дори и към Лоугън. — Пренесе ритрийвъра през кухнята. — Ще му намерите ли купичка? Трябва да му дам вода.

— Седнете. Аз ще го направя. — Маргарет отиде до един шкаф, извади купичка и я напълни с вода.

Сара я взе и я побутна към Монти. Когато той започна да пие, тя се изправи и запита:

— Този Даудън добър лекар ли е?

Маргарет кимна.

— Не ме познавате, иначе щях да се обидя, щом допускате, че бих оставила Джон в ръцете на някой шарлатанин. — Сведе очи към кучето. — Ами той? Нужен ли му е ветеринар?

Сара поклати глава.

— Свикнала съм да се грижа за него, освен ако не е нещо сериозно. Добре е. Може да ходи, но плешката го боли. Искам да си почине. След ден-два ще се чувства отново нормално.

— Значи ще го разнасяте насам-натам като бебе? — засмя се жената. — При това трийсеткилограмово бебе.

— Няма проблем. Силна съм. В моята професия това е задължително.

— Зная. Аз ви проучих. — Тя седна срещу Сара. — Имате пълното право да сте ми ядосана, но все пак ще ви кажа, че се възхищавам на стореното от вас и Монти.

— Защо да съм ви ядосана? Нали Лоугън дърпа конците.

— Много справедливо. — Погледът на Маргарет се взря в лицето й. — Но не сте толкова ядосана и на него, колкото очаквах. Защо?

Защото бе сдържал думата си. Защото, макар да не одобряваше методите му, не можеше да вини мотивите му. Защото го бе опознала в онази джунгла — силата и решителността му, дори частица от миналото му. Трудно бе да мразиш някого, след като го опознаеш, освен ако не е пълен негодник.

— Това приключи. — Изправи се. — Гневът е загуба на време и енергия. Ще наглеждате ли Монти? Искам да изляза да посрещна Басет. Много му е трудно. Мислеше, че си отива вкъщи.

— Разбира се. — Маргарет посегна и погали животното. — Обичам кучета, а той е много сладък.

Басет пристигна на входната врата пет минути по-късно.

Усмихна се облекчено, щом видя Сара да върви към него.

— Как се радвам да видя едно приятелско лице! Когато минавах през онези електрически порти, имах чувството, че съм в „Алкатраз“^[1].

— И аз също, при първото ми идване тук. Но тогава имаше само двама пазачи, а не четиримата, които видях сега, минавайки през портите.

— Били сте тук и преди?

— Преди няколко месеца.

Той кимна.

— Трябваше да се досетя, че с Лоугън сте стари приятели. Близостта ви е доста явна.

Близост? Сара бе разтърсена от изненада.

— Защо смятате така?

— Както казах, съвсем очевидно е, като ви гледа човек заедно. Спасихте му живота и бдяхте зорко над него по време на пътуването, макар да видях, че се опитвате да си придавате небрежност. Лоугън не е човек, който да обича го глезят, нали?

— Не зная; Не го глезя.

Басет вдигна ръце.

— Извинете. Сгреших ли?

— Да. С Лоугън не сме стари приятели. Не му спасих живота. Просто му помогнах да се качи в онзи хеликоптер, за да може да потеглим. Освен това работих за една негова приятелка, а сега и за него. Дотук се простира „близостта“ ни. — Обърна се и тръгна към стълбите. — Вероятно сте уморен. Ще ви заведа до стаята.

— Разстроена сте. Не исках…

— Не съм. — Вярно беше. Не бе разстроена заради Басет. Не бе негова вината, че е изтълкувал погрешно ситуацията. Загрижеността й към Лоугън бе съвсем естествена. Би изпитвала същото към всеки наранен и безпомощен. По инстинкт и по професионална подготовка тя бе човек, който се опитва да спасява другите.

Щом бе напълно естествено, тогава защо оправдаваше реакцията си?

Защото в момента бе уморена и уязвима. Нямаше друга причина. Щеше да се оправи след малко почивка.

— Стаята е хубава. С изглед към градината. — Отвори вратата в горния край на стълбите. — Телефонът е на нощното шкафче. Предполагам, че Лоугън ви е позволил поне да се обадите на жена си.

— Да. Но ме помоли да не й казвам, че съм напуснал Санто Камаро.

— Помолил?

— Е, настоя силно. — Хвърли поглед към нея. — Но не ме разбирайте погрешно. Дойдох доброволно. Предложи да ми оборудва лаборатория тук, за да мога да продължа с работата си.

Може и да си мислеше, че изборът му е доброволен, но Лоугън обикновено получаваше каквото желае.

— Мислех, че искате да си отидете у дома.

— Той ми изтъкна, че не бих направил компромис със сигурността на семейството си. Поставил им е охрана, но в момента просто ще бъда заплаха за тях. — Влезе в стаята и се огледа. — Самостоятелна баня. Хубаво е. Много по-добре от квартирите в Санто Камаро. Касълтън се постара, но повече се концентрираше върху лабораторното оборудване, отколкото върху дребния лукс. За времето, което прекарах там, трябваше да сменят проклетия бойлер четири пъти.

— Тогава защо останахте?

— Това беше мечтата ми — отвърна просто той. — Човек не се отказва от мечтата си заради студените душове.

— Каква мечта?

Той се намръщи.

— Не целях да възбуждам любопитството ви. Съжалявам, много сте мила, но не мога да разговарям за работата си. Договорът ми ме задължава.

— А задължава ли ви да рискувате живота си?

— Не, но всички знаехме, че може да има такива последици. Беше в реда на нещата.

— Какво… — Защо задаваше въпроси, когато вече й бе казал, че не може да обсъжда работата си? И без това не я интересуваше. Време бе да се дистанцира от Лоугън и от всички заобикалящи го. — Маргарет Уилсън е долу в кухнята и се обзалагам, че я е напълнила с провизии. Познавате ли я?

— Не, контактувах с Касълтън, но съм чувал за нея. Жилава, старателна и адски властна. — Засмя се. — Тя е нещо като легенда в империята на Лоугън. Но и друго не може да се очаква. Самият той е легенда.

— Е, в момента на едната легенда й вадят куршум от крака. Може би ще е добре да ви прегледат, когато свършат.

— Добре съм. Искам само да говоря с жена си и сина си.

— Тогава ще ви оставя да го направите.

— Благодаря ви. — Вече бе тръгнал към телефона, когато тя затваряше вратата.

Върна се в кухнята, където Маргарет я осведоми за състоянието на Лоугън.

— Лекарят току-що се показа. Операцията е приключила и Лоугън е добре. Упоен е, но ще се събуди след няколко часа.

Обля я вълна на облекчение. Знаеше, че раната му не с фатална, но операциите винаги бяха сериозно нещо.

— Добре. — Отпусна се на стола. — Няма ли признаци на инфекция?

— Леки. Дават му огромни дози антибиотици, за да се преборят с нея. Лекарят не бе доволен, че куршумът е престоял в тялото всичките тези часове.

— Беше по-безопасно да го върнем в Щатите.

— Не искам да кажа, че сте постъпили неправилно. Винаги има плюсове и минуси. — Маргарет се изправи. — Какво ще кажете за един обяд? Имам доста консерви. Супа? Яхния?

Сара поклати глава.

— Време е с Монти да се прибираме вкъщи. Ще уредите ли някой да ни закара до ранчото?

— Веднага ли? — Маргарет се намръщи. — Защо бързате толкова?

— Искам да си ида у дома.

— Обещахте му да останете.

Остани, Сара!

Беше се съгласила, защото моментната уязвимост и нужда на Лоугън я бяха сварили неподготвена. Но той не бе нито уязвим, нито нуждаещ се. Бе обграден от хора, които биха се погрижили за него и биха го пазили. Със сигурност не се нуждаеше от нея.

— Останах. Вече е извън опасност.

— На Джон няма да му хареса. Поръча ми да се грижа за вас. Как бих могла да го правя, когато сте на мили разстояние?

— Нямам нужда от ничии грижи. Мога да се справя и сама. — Наведе се и погали Монти по главата. — Кучето е ранено и има нужда от позната обстановка.

— На Джон няма да му хареса — повтори Маргарет.

— Ще ми намерите ли кола, или да си я потърся сама?

— Ще ви намеря — въздъхна жената. — Но усложнявате работата ми.

— Мисля, че ще го понесете. Не ми изглеждате много уплашена от Лоугън.

— Отдавна сме заедно. Познанството обикновено отхвърля страха, но изпитвам достатъчно уважение към него.

Сара се вгледа в нея.

— И го харесвате.

— Да, дявол да го вземе. Упорит е, но винаги е бил справедлив с мен. И ако в живота около него възникват малко усложнения, поне не е скучен. — Отиде до телефона. — Ще се обадя на един от охраната и ще му кажа да докара кола до входа. Сигурна ли сте, че не искате да обядвате, преди да тръгнете?

— Да.

Изчака Маргарет да свърши с разговора. След няколко минути щеше да е на път към живота, който обичаше най-много — тишина, простота и спокойствие. Нека Лоугън оплита някой друг в обърканите си паяжини. Сара се прибираше у дома.