Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ив Дънкан (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Search, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Айрис Йохансен. Издирването

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Стилов редактор: Ивелина Йонова

Художник: Борис Стоилов

Коректори: Ивелина Йонова, Юлиана Василева

ISBN 954-26-0106-9

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Приключи ли? — Гейлън стоеше насред пътеката, когато Лоугън се приближи към лагера сред дърветата.

Лоугън кимна.

— А няма ли да се отървеш от тялото?

— Никой няма да го намери.

Гейлън го изгледа любопитно.

— Отдавна не си вършил нещо подобно. Притесняваше ли се?

— Не.

— Никак? От толкова време си уважаван бизнесмен, та бих предположил, че ще ти е трудно да се върнеш към старите подходи.

— Достави ми удоволствие. — Устните му се изкривиха.

— И аз не харесвам предателите. Предложих ти да го свърша вместо теб.

— Зная. Но беше мое задължение. Аз избрах Касълтън. Ако го бях следил по-изкъсо, може би щях да усетя, че се е превърнал в юда. — Лицето му помръкна и той хвърли поглед през рамо. — Всичките тези хора…

— Вероятно престъплението му е било просто вид възползване от ситуацията. Касълтън може и да не би кривнал от правия път, ако Руджак не го бе изкушил.

— Колко изкусително е било?

— Санчес каза, че са му платили пет милиона, за да им помогне да организират нападението на центъра, а щял да получи още два, когато те подмами в капана. Как се досети, че е бил подкупен от Руджак?

— Не се досетих. Просто проверявах всяка възможност. Беше удобно, че се е намирал в града по времето на нападението. Можеше и да е съвпадение, но не можех да залагам на съвпадения в подобно положение. Трябваше да се убедя. Ако беше замесен, тогава следата, която ми подсказа към Санчес, щеше да е фалшива. Санчес щеше да е подставен, за да ми даде погрешна информация за откриването на Руджак, и щяха да ме отведат право в капана. Затова изпратих теб при него.

— Защото знаеше колко съм способен.

— Защото не можех да понеса вината за повече убийства. Мислех, че изследователският център е в безопасност тук. Но се оказа, че не е. Руджак е научил за него.

— Престани да се виниш. Не си знаел, че ще се появи отново. Смяташе, че е още в онзи затвор в Банкок.

— Грешиш. Винаги съм имал предчувствието, че ще се върне.

— Тогава трябваше да поръчаш да го убият в затвора. Предложих ти да се погрижа. — Гейлън го погледна косо. — Защо не се съгласи?

Лоугън не отговори.

— Така и не можах да разбера какво стана между вас с Руджак. За известно време го смятах за най-добрия ти приятел.

— Аз също. После ме намрази. Но го показа едва накрая. — Сви рамене. — А сега ме мрази още повече. Така че може би ударът му срещу мен бе предопределен.

— Съдба. — Гейлън поклати глава. — Сами си я ковем.

Лоугън се съгласи с това становище. Твърде дълго бе живял в Далечния изток, за да не придобие здравословното уважение към повратите на живота. Но вярваше само в известна степен.

— Може би. Зная само, че бях страшно сигурен, че ще бъда първата му мишена, когато чух, че най-после е успял да се измъкне с подкуп преди две години.

— Две години са много време. Надявах се, че може да те е забравил.

— Не ставай смешен. След онова, което му причиних? Очаквах го. Знаех, че трябва да поднови връзките си, преди да ме подгони. Но, божичко, надявах се да не научи за изследователския център.

— Колко просъществува?

— Три години.

— Някакъв напредък?

— Ранни стадии, но обещаващи. Много обещаващи. Басет беше гениален.

— „Беше“?

— Фройдистка грешка. Може и да е още жив. Но след като парите не са основният мотив на Руджак, може и да не е.

— И аз така мисля. Но ще отидем въпреки това?

Лоугън кимна.

— Няма да позволя повече да избива хората ми и да надвисва над мен като черен облак. Ще го измъкнем.

— Когато го намерим. Доколко са способни Сара и кучето й?

— Смяташ ли, че ще рискувам с някого, ако не мислех, че ще се справи? Но искам да я пазиш, Гейлън. Ако нещо се случи с мен, изведи я заедно с Монти.

— Ще направя всичко по силите си. — Замълча за момент. — Нали знаеш, че ако Руджак оцелее, и тя може да попадне под прицела му?

— Не съм глупак. Това е една от причините, поради които не казах на Касълтън за нея и кучето. Отсега нататък ще се погрижа да не попада пред погледа на някой от хората му и ще се надявам на успех.

— Ако не успеем?

— Ще се тревожа, ако се случи. Необходима ми е. — Смени темата. — Нещо не ми дава покой. Руджак може да си играе с… — Поклати глава. — Не зная. Просто се чувствам неспокоен. Когато се обади, имах усещането, че ми задава някаква загадка.

— Лагерът капан?

— Може би. — Замисли се за миг. — Знаеш ли, изпрати ми нещо точно преди да удари центъра — скарабея на Чен Ли.

— Не ми го спомена.

— Не бях сигурен дали има някакво значение. И все още не зная.

— Как го е взел?

— Открадна цялата колекция от спалнята й, преди да напусне Токио. Полицията в Банкок я търси, но не я намери. Мислех, че може да я е продал и да е скътал парите. Биха били достатъчно да го измъкнат от дузина затвори.

— Явно не ги е продал, иначе би излязъл от затвора много по-рано. Трябва да означава нещо за него.

— Разбира се, че означава. Години наред разказваше на Чен Ли за древен Египет, опитваше се да й промие мозъка. Купуваше й книги и я водеше по музеи. Подарил й е този скарабей, когато била едва петнадесетгодишна.

— Защо да си прави целия този труд… — Гейлън подсвирна тихо. — Какъв пресметлив негодник!

— И тогава се появих аз — продължи Лоугън. — Мисля, че ако Чен Ли не се бе разболяла, щях да претърпя преждевременна злополука. И можеше да му се размине. — Устните му се изкривиха. — Както каза, смятах го за най-добрия си приятел.

— Тогава скарабеят може би е някакъв вид укор?

— Може би. Но ми се струва… Кой знае, дявол да го вземе? Просто ме притеснява. Сара легна ли си?

Гейлън направи гримаса.

— След като ме би три игри на покер. Може да се препитава в Лас Вегас. Много е умна.

— Зная. И мен ме обра веднъж, в началото на запознанството ни. Каза ми, че покерът бил предпочитана игра, когато спасителните отряди чакат да заминат за бедствения район.

— Е, да се надяваме, че тази работа няма да се превърне в бедствие. — Бяха стигнали до лагера и той снижи гласа си, за да не събуди Сара, която лежеше с Монти от другата страна на огъня. — Какви са шансовете?

— Купих си достатъчно време. Мисля, че имаме два дни, преди Руджак да заподозре нещо. Ако действаме бързо и се възползваме от изненадата… залог седем на десет.

Гейлън се отпусна на одеялото си.

— Ще трябва да изпълним и двете условия. Имам много живот пред себе си. Съществуват още милиони хора, които не са изпитали интелигентността и чара ми.

— Ще го имам предвид. — Лоугън се изтегна на своята постелка и затвори очи.

Смърт.

Гейлън бе прав. Изминало бе доста време за Лоугън, но не се поколеба ни за миг. Винаги бе вярвал в принципа „око за око“. Примитивно, но справедливо.

Руджак разбираше тази философия. Бе чакал почти петнадесет години, за да пипне Лоугън, и сега бе там някъде, с потекли лиги.

Лоугън мислено бе прехвърлил вероятните мишени. Коя щеше да е следващата, която врагът му щеше да избере?

Майната му. Нямаше смисъл да се тревожи за бъдещи мишени, докато не освободят Басет, а разполагаше със Сара, Монти, Гейлън и екипа му, за да помогнат в тази работа.

А залог седем на десет не беше чак толкова зле.

* * *

Седем към десет.

Сара се взираше в мрака, когато чу Лоугън да си ляга срещу нея. Шансовете бяха добри, по-добри, отколкото онези, срещу които се бе изправяла в множество ситуации в живота си. А вероятността тя и Монти да оцелеят трябваше да е още по-голяма, защото ролята им приключваше в момента, в който откриеха лагера на Руджак. Нямаше да участва в нападението и дори Лоугън и Гейлън да бъдеха заловени и убити, тя и Монти притежаваха познанията и опита да оцелеят сами в джунглата.

Господи, колко безсърдечна беше!

Не, не беше. Имаше пълното право да пази живота си и този на Монти, без да изпитва чувство на вина. Харесваше Гейлън, но той трябваше да свърши определена работа и очевидно бе наемник, на когото плащат добре, за да поема рисковете. Що се отнася до Лоугън, той ги бе оплел в тази паяжина. Дори мотивът му — да спасят служителя му, да бе израз на състрадание, методите му определено не бяха. Не, тя бе сама и трябваше да се съобразява с това.

Монти изскимтя и положи глава на ръката й, усетил напрежението й. Посегна да го погали и да го усмири. Не, не бе сама. Не и докато имаше Монти.

— Заспивай, момче.

Изплашена?

Беше изплашена. Още от мига, в който бе зърнала изгорелия изследователски център. Предчувствие?

Не, по дяволите. Въображение.

Но Монти не вярваше, не и след като усещаше напрежението в мускулите й.

Нежно погали шията му.

— Малко, но няма нищо.

Той се отпусна. Монти познаваше страха и знаеше, че понякога трябва да продължиш, макар да се боиш. Веднъж бе пропълзял в един тунел в срутен покрит паркинг, след като бе надушил жертва. Сара го бе последвала и зад тях се бе сринала някаква шахта. Нямаше връщане назад, а напред не ги очакваше друго, освен мрак и страх. Усети как Монти трепери до нея и сякаш подушваше неговата и собствената си уплаха. Можеше да не помръдне от там, но пропълзя по корем през дългия тунел, водейки я, докато видя светлината напред.

Ако оцеляха в този кошмар, можеха да оцелеят при всякакви обстоятелства.

А залог от седем срещу десет не бе никак зле.

* * *

— Събуди се. Време е да тръгваме.

Сара отвори очи и видя лицето на Лоугън надвесено над нея.

— Добре. — Седна и отметна одеялото си. — Монти!

Кучето се протегна и изприпка до най-близкото дърво, за да направи сутрешния си тоалет.

— Ето ти раницата. — Лоугън я пусна до нея. — Взех няколко бутилки от водата и ги сложих в моята. Нямах място за повече.

— Не ми е нужна помощта ти. Можех да се справя.

— Не се правя на кавалер. — Той се усмихна, но думите му прозвучаха твърдо. — Не мога да позволя да изоставаш на опашката.

Тя си сложи раницата.

— Няма да изоставам. Тревожи се за това как ще издържиш на крачката ми. Разходката през джунглата ще бъде малко по-трудна от играта на тенис в някой от луксозните ти кънтри клубове. — Огледа се наоколо и внезапно осъзна че са останали само двамата на сечището. — Къде е Гейлън?

— Тръгна напред.

— Защо?

— За да се погрижи за някои неща. Имаме сведения, че Руджак може да ни е заложил лагер капан на около десет мили в посока запад. Гейлън ще се присъедини към нас по-късно.

— А ние в каква посока поемаме?

— На изток. — Той угаси огъня. — Към обед трябва да стигнем зоната за претърсване. След това всичко зависи от теб и Монти.

— Да. Имаш ли някаква вещ на Басет?

— Маргарет ми изпрати експресно една стара бейзболна шапка, която е оставил в шкафчето си в центъра в Силикон Вали. Но не се е прибирал вкъщи от шест месеца. Ще бъде ли достатъчно силна миризмата все още?

— Вероятно. Но Касълтън не можеше ли да ти предостави някоя от тукашните му вещи?

— Не. — Лоугън се извърна. — Нямаше такава възможност.

— Защо нямаше…

— Монти храни ли се толкова рано?

Тя поклати глава.

— Може да хапне, след като повървим известно време.

— Тогава да тръгваме.

Никакъв въпрос относно нейната закуска. Беше студен и усърден като хирургически скалпел и не й харесваше фактът, че не й бе споменал по-рано за лагера капан.

— Мислиш ли, че мога да си измия зъбите и да отида до тоалетна?

Сарказмът й не го смути.

— Стига да побързаш.

Тя се скова, когато видя погледът му да се насочва към дърветата в края на сечището.

— Какво гледаш? Мислиш ли, че някой ни наблюдава?

— Не, Гейлън проучи района, преди да разположи лагера, и не смяташе, че е необходимо да се редуваме да пазим през нощта.

Изобщо не предполагаше, че е имало дори разискване за стоенето на пост. Бе сметнала, че са в безопасност поне тази нощ.

— Тогава защо се държиш, все едно, че някой…

— Предпазливостта не е излишна. Руджак рядко е предвидим. — Тръгна към дърветата. — Но този път и ние не сме.

Спряха да хапнат в десет часа и стигнаха до района за претърсване в дванадесет и четиридесет и пет. Ризата на Сара вече бе полепнала по тялото й от пот, но Монти все още се движеше бързо. Даде му трета купичка вода и седна до него, докато пие.

— Трябва да побързаме. — Лоугън се върна и застана до нея.

— Петнадесет минути. Монти трябва да си почине. — Свали раницата си и сама пийна малко вода. — Отсега нататък ще водим, няма да те следваме. Дай ми шапката на Басет.

Лоугън бръкна в раницата си, извади избелялата бейзболна шапка и й я подхвърли.

Сара я остави настрани и зарови в своя багаж за колана. Беше й малко голям, но извади ножа си и направи допълнителни дупки. После промуши повода на Монти през него.

— Защо ти е необходим този колан? — попита Лоугън.

— Сигурно няма да ми трябва този път, но винаги го нося, когато сме на спасителна операция. Когато го сложа, давам сигнал на Монти, че се залавяме за работа. — Изтри потта от тила си. — Съветвам те да си починеш. Ако кучето улови миризмата, ще спираме само да го напоим.

Той седна срещу нея и свали шапката си.

— Добре, мога да си почина.

Нямаше уморен вид. Изглеждаше твърд като стомана. Ризата му бе мокра от пот като нейната, но чувстваше вълните енергия и напрежение, които излъчва. Дали напрежението бе породено от страх? Може би. Но и да се боеше, нямаше да го признае. Беше напълно непоколебим, откакто я бе повел през джунглата.

Сара погали Монти по главата.

— Доста уморителна крачка поддържаш.

— Казах ти, че бързаме. — Усмихна се саркастично. — Съжалявам, ако си разочарована. Зная, че би се радвала да ме оставиш да ти гълтам праха.

— В добра форма си — отвърна неохотно тя.

— Сигурно е от тениса в кънтри клуба.

— Може би. — В момента не можеше да си го представи в обстановката на някой клуб. Приличаше повече на мърляв разбойник, отколкото на магнат. След кратко мълчание попита: — Какво е замислил Гейлън?

— Моля?

— Каза, че щял да се погрижи за няколко неща. Какво възнамерява да прави? Или не трябва да зная?

— Подробности ли искаш? Смятах, че не се интересуваш от нищо, освен от вашето участие с Монти.

— Това засяга и нас. Ако си докарате смъртта, искам прилични шансове да се измъкна от тази джунгла. Какво ще прави Гейлън?

— Ще нападне лагера капан.

— Сам ли? — ококори се тя.

— Не, добър е, но не е супермен. Щом се приготви, ще се обади на екипа си да пристигнат с хеликоптер.

— Колко души наброяват?

— Дванадесет.

— Срещу колко от хората на Руджак?

— Информаторът ни, Санчес, каза, че са поне двадесет. Това означава осем в истинския лагер, където би трябвало да е Басет.

— А планът?

— Отрядът напада мнимия лагер и кара Руджак да си мисли, че сме попаднали в капана. Гейлън се преструва, че се измъква на косъм и продължава към главния лагер, за да се срещне с нас. Извеждаме Басет, скачаме в хеликоптера и се отправяме към къщи.

Устните й се изкривиха.

— Много просто.

— Никак не е просто. Ако Гейлън не е достатъчно убедителен, Руджак може незабавно да се запъти към базата и ще загазим много дълбоко.

— А защо изобщо да нападат мнимия лагер?

— У Руджак ще възникнат подозрения, че няма вести от Санчес или от човека си в Санто Камаро. Ако тази вечер няма нападение над лагера клопка, ще сметне, че сме по петите му, и ще загубим елемента на изненада. — Погледна кучето. — Затова Монти трябва да намери базата до здрач.

— Не мога да обещая. Какво ще правим, ако не я открием? Ами ако Руджак не се подлъже от атаката на Гейлън?

— Тогава ще се опитаме да се измъкнем от джунглата, преди да ни е проследил.

Имаше твърде много възможности за провал. Не й харесваше.

— И на мен не ми харесва. — Бе отгатнал мисълта й по изражението. — Но това е най-добрата ни възможност. — Лоугън стана. — Монти получи петнадесетте си минути. Да вървим.

Сара се изправи бавно и погледна към слънцето. Седем, може би осем часа до смрачаване.

— Готова ли си?

— Да. — Вдигна раницата си и закопча колана около кръста си, без да поглежда Лоугън.

Монти замръзна, приковал очи в колана. После скочи на крака.

— Време е да се залавяме за работа. — Извади шапката на Басет и му подаде да я подуши. — Намери!

Той се завъртя и се втурна да бяга.

— Няма ли да го загубим? — попита Лоугън.

— Не, ще се връща от време на време. Когато долови миризмата, ще му сложа повода и ще тичам с него.

— Страх те е, че ще се превъзбуди и няма да се върне ли?

— Не. — Вгледа се в посоката, в която бе поел Монти. — Боя се, че някой кучи син ще го застреля и няма да съм там да го предпазя.

Два часа по-късно животното все още не бе уловило миризмата.

— Мисля, че се въртим в кръг — заяви намръщено Лоугън.

— Възможно е. — Сара се провря през стена от палми. — Но Монти си знае работата.

— Нима? Дори не души земята.

Хвърли му раздразнен поглед през рамо.

— Души въздуха. Не е нужно винаги да държи носа си до земята. Душенето на въздуха е много по-точно в случаи като този. Вдига нос високо и го върти наляво-надясно, докато улови широкия край на конуса.

— Конуса?

— Миризмата на Басет се разнася по вятъра във вид на конус. По-тесният край на конуса е разположен около тялото му, а с увеличаване на разстоянието се разнася в обширна област. Монти ще намери широкия му край и ще се движи напред-назад, докато той се стеснява и ще го отведе до Басет. Сигурен ли си, че са в лагер и не се движат?

— Така е казал на Гейлън източникът ми. Има ли значение?

— Разбира се, че има — сряза го тя. — Дори да хване миризмата, може да я загуби отново и да се налага да започне отначало.

— Съжалявам. Просто питах. Всичко това е ново за мен.

За повечето хора бе новост и не би му се сопнала така, ако не бе толкова отчаяна. Не бе необичайно едно издирване да продължи толкова дълго, но се усещаше, че наднича зад всяко дърво, страхувайки се да остави Монти да се изгуби от погледа й. Господи, как й се искаше да е свършило!

— Ще ми се развикаш ли пак, ако те попитам колко дълго може да продължи?

— Монти не може да се съобразява с твоя график. Ще отнеме толкова, колкото е нужно. Старае се изключително, по дяволите!

— Зная — отвърна тихо той. — Има ли нещо, с което мога да помогна?

Сара си пое дълбоко въздух.

— Не, никой от нас не може да стори нищо. Всичко зависи от Монти. Имаме късмет, че е толкова топло. Тялото на Басет ще произвежда по-силна миризма.

— В момента не се чувствам късметлия — намръщи се той.

Тя също. Чувстваше се така изнервена и й бе толкова горещо, че не можеше да диша.

„Намери го, Монти. Намери го и да си вървим у дома“.

* * *

След повече от час Сара чу Монти да лае. Обзе я облекчение.

— Слава богу!

— Открил ли е нещо? — попита Лоугън.

— Така мисля. Научих го да не лае, докато не попадне на миризмата. Ако се върне да ме повика, ще сме сигурни, че е…

Кучето изтича към нея, лаейки бясно и размахвайки опашка от вълнение.

— Намерил я е. — Тя извади повода му от раницата си и го закопча за нашийника му. — Хайде!

— Можеш ли да го накараш да спре да лае? Не искаме да вдигнем тревога…

— Прави го само за да ми даде сигнал, когато издирва нещо. Ако съм с него, това няма да е нужно. — Втурна се в забързан тръс, за да изравни крачка с Монти. — Живо, Лоугън, не можем да те чакаме.

* * *

„Господи, колко е издръжлива!“, помисли си Лоугън.

Сара почти бягаше пред него, извиваше се, провираше се през храсталаците, от време на време спираше, за да остави Монти да подуши въздуха, преди да потегли отново. Трябва да бе уморена колкото него, но продължаваше с тази скорост повече от час. През последните десет минути крачката й се бе ускорила и нетърпеливостта на Монти се бе засилила.

Самият Лоугън се задъхваше, а виждаше гърдите на Сара да се повдигат и спускат, докато се опитва да вкара горещия, тежък въздух в дробовете си. Вземаше разстоянието със същата бързина и концентрация като кучето си.

После намали и спря.

Лоугън замръзна на мястото си, когато му направи знак. Кучето мълчеше, но се дърпаше нетърпеливо, неистово. Сара постави ръка на главата му и той моментално се успокои. После се обърна и тръгна към Лоугън.

— Има нещо напред. Мисля, че намери източника на миризмата.

— Откъде знаеш?

— Просто зная, дявол да го вземе! — Изгледа го сърдито. — И няма да водя Монти по-нататък и да рискувам някой пазач да го застреля.

— Никой не те кара. — Свали раницата си и седна на земята. — Ще ида напред и ще се уверя, преди да се обадя на Гейлън.

— И вероятно ще си изпросиш куршума. — Изгледа го навъсено. — Не е нужно да проверяваш само защото нямам доказателство, че лагерът е там. Казвам ти, Монти знае.

— А ти знаеш, че той знае. — Лоугън отвори раницата си. — Вярвам ти. Изпитвам огромно уважение към инстинктите. Просто остани тук.

— Разбира се, че ще останем тук. Защо да… — Млъкна, когато видя оръжието, което той извади от раницата си. — По дяволите! Нищо чудно, че имаше място само за няколко бутилки вода. — Навлажни устните си. — Умееш ли изобщо да боравиш с това нещо?

— О, да — усмихна се той. — Зная как да го използвам. Учих се в кънтри клуба.

* * *

Изминаха тридесет минути.

После петнадесет.

„Защо не се връща, по дяволите?“, чудеше се Сара. Вероятно го бяха заловили и го бяха убили. Това, че не бе чула нищо, не опровергаваше предположението й. Не всички оръжия бяха така шумни като онова, което Лоугън бе държал с такава подозрителна привичност. Очевидно времето, прекарано с Гейлън, бе минало в по-смъртоносни преследвания от преодоляването на скръбта по мъртвата му съпруга.

Монти заскимтя, а погледът му бе прикован в гъстата зеленина, където Лоугън бе изчезнал. И той искаше да тръгне. Издирването му бе прекъснато и не разбираше защо не можеше да го доведе до задоволителен край.

Търся?

— Не, няма нищо. Не е нужно да отиваме след него. Лоугън ще го свърши.

Но къде бе той?

Защо бе толкова притеснена? Двамата с Монти можеха и сами да намерят пътя обратно през джунглата. Не я бе грижа за Лоугън. Беше й донесъл само неприятности.

Но не заслужаваше да умре, когато се опитва да спаси нечий живот. Може и да беше напълно безскрупулен, но не беше убиец като онези хора в лагера.

Никакъв звук освен острия писък на птиците.

Тогава опашката на Монти започна да се върти и той скочи на крака.

Изпита облекчение. Лоугън идваше. Не можеше да го види или да го помирише, но кучето можеше.

Изминаха още пет минути, преди мъжът да се появи сред листата.

— Лагерът е там. — Тръгна към раницата си, а Монти изтича при него и го поздрави с радостно скимтене. — На около миля нататък.

— Нали ти казах. Защо се забави толкова?

Той коленичи и нежно потупа кучето, после бръкна в раницата, за да извади радиостанцията.

— Да се лаская ли, че си се тревожела за мен?

— Не — отвърна хладно тя. — Монти се тревожеше. Аз просто бях любопитна. Видя ли дали Басет е там?

Лоугън прегърна кучето, после го отблъсна.

— Има една палатка с пазач пред нея. Предполагам, че Басет е вътре. Лагерът е малък — шест палатки, а числата, които Санчес ни даде, са точни.

— Натъкна ли се на някой от караулите в района?

— На един. Успях да го избегна.

— Очевидно, иначе нямаше да си тук.

— Не е толкова очевидно. Още един удар по самолюбието ми. Но ако го бях обезвредил, можеше да вдигна тревога.

— Значи сега ще се обадиш на Гейлън и ще го повикаш. Хората в лагера няма ли да чуят хеликоптера?

— Пилотът ще остави Гейлън и хората му на сечището, което подминахме на около миля на север. Ще се срещнем с тях там. После хеликоптерът ще ни вземе от лагера на Руджак, когато е чисто.

Устните й се свиха.

— Искаш да кажеш, когато всички са избити.

— Имах предвид, когато измъкнем Басет. — Погледна я право в очите. — На каквато и да е цена. — Наведе се над радиостанцията. — Можеш да ми четеш лекции по-късно. Ще имаме достатъчно време. Предполагам, поне час, докато стигнат до тук. А сега трябва да разговарям с него и да му кажа да нападне мнимия лагер.

* * *

— Шестима мъртви. Един ранен — съобщи Карл Дугън на Руджак. — Но успяхме да отблъснем атаката и да спасим хеликоптера. Мисля, че убихме и един от техните. Да тръгнем ли след другите?

Руджак огледа лагера. Две палатки горяха, а Дугън грешеше. Виждаше седем мъртви. Нападението беше безжалостно и брилянтно изпълнено.

— Не видях Лоугън? А ти?

Той поклати глава.

— Но Гейлън участваше, а той е негов наемник.

— Зная — изгледа го унищожително Руджак.

— Да ги последваме ли? — повтори въпроса си Дугън. — Не е задължително всичко да свърши тук. Дай ми шанс и ще ги хванем.

— Млъкни, размишлявам. — Гейлън, а не Лоугън. Нападението бе брутално, но дали Гейлън не бе отблъснат твърде лесно? Седем жертви, но не и опит да се завърши мисията.

— Хората ми чакат — продължи Дугън. — Не искаме да ги изпуснем.

Той не съзнаваше, че вероятно вече ги бяха изгубили. Не бяха чули хеликоптер, но Гейлън несъмнено разполагаше с такъв, щом иска да измъкне хората си живи.

И да ги транспортира до друго място.

„Ах, Лоугън, мислиш си, че си ме надхитрил“.

— Няма да ги изпуснем. — Руджак се обърна. — Зная къде отиват.

* * *

Почти се бе здрачило, когато Гейлън и хората му бяха спуснати на поляната, където Лоугън и Сара ги чакаха. Излязоха от хеликоптера като Делта Форс. Изражението на Гейлън бе мрачно и той махна на пилота да тръгва, след което се обърна към Лоугън:

— Да вървим.

Лоугън се обърна към Сара.

— Стой тук, докато не чуеш хеликоптера да се връща. Тогава ела в лагера. Няма да се обаждаме на пилота, докато не стане безопасно да се приземи.

— Колко смяташ, че ще отнеме това? — попита тя.

— Поне четиридесет и пет минути. — Сви рамене. — Може и повече. Просто не идвай, докато не чуеш хеликоптера.

— Нямам намерение да се приближавам — отвърна Сара. — Моето участие приключи. Свършихме си работата.

— Хайде, Лоугън. — Гейлън вървеше надолу по пътеката в гората, следван по петите от хората си. — Загубих един от моите при Руджак. Да приключваме с тази гадост. — Думите му бяха остри и отношението му бе различно от първата й среща с него. Това бе наемникът, а промяната бе ужасяваща.

Цялата ситуация вдъхваше ужас, мислеше си Сара, докато наблюдаваше мъжете да изчезват от погледа й. Какво правеше насред джунглата с банда наемници и Лоугън, който носеше това проклето оръжие така небрежно, като че ли е куфарче?

Монти се притисна до нея, впил очи в пътеката.

— Не, ние ще чакаме тук, Монти.

Толкова много хора още можеха да загинат, за да спасят мъж, който може и да бе вече мъртъв. Гейлън бе казал, че един от хората му е бил убит.

Лоугън можеше да умре.

„Не мисли за това! Просто си седи тук и се ослушвай за хеликоптера“.

Десет минути.

Двадесет.

Тридесет.

Тридесет и пет минути изминаха, преди да чуе хеликоптера.

Слабо.

Далечно.

Но приближаващо се с всяка секунда.

Закопча каишката на Монти.

— Хайде, момче!

Той се втурна нетърпеливо надолу по пътеката пред нея, повличайки я през храсталаците. Дори Сара да не знаеше къде точно отиват, кучето знаеше.

Изстрели.

Експлозии.

Зърна лагера, който изглеждаше като бойно поле. Задушлив дим. Трупове. Бой. Спря на пътеката, зяпнала от удивление. Какво ставаше тук? Когато хеликоптерът се върнеше, битката трябваше да е приключила. А не беше.

— Какво правиш тук, по дяволите? — До нея бе Лоугън. — Няма значение. Просто не се приближавай повече. Остани при нея, Басет — добави през рамо.

Високият слаб мъж зад него кимна.

— Няма да мръдна, докато не се върнеш за мен. Обещавам.

Лоугън се обърна и изтича обратно към лагера.