Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

53

Гибелта на „Грейт Бенефит“ може и да е сензация в Кливланд, но Мемфис изобщо не се интересува. В днешните вестници няма нито дума. Пуснали са няколко реда за Клиф Райкър. Аутопсията установила, че е починал от множество удари по главата с тъп предмет. Съпругата е арестувана и освободена. Роднините му настояват за правосъдие. Погребението ще се състои утре в малкото градче, от което някога са избягали с Кели.

Докато двамата с Дек преглеждаме вестника, пристига факс от кантората на Питър Корса. Питър ни праща грамадна статия от първата страница на някакъв кливландски вестник, описваща най-новите събития около скандала с „ПинКон“. Поне две съдебни комисии пристъпват към действие. Съдилищата са затрупани с искове срещу компанията и нейните дъщерни фирми, най-вече „Грейт Бенефит“, чието заявление за фалит представлява само по себе си истинска одисея. Из цялата страна адвокатите изравят бойната брадва.

Мистър Уилфред Кийли е бил задържан вчера следобед на летище Кенеди в Ню Йорк, докато чакал да излети за Лондон. Съпругата му го придружавала и двамата заявили, че се оттеглят на кратка почивка. Не са успели обаче да посочат нито един хотел в Европа, където да ги очакват.

Изглежда, че през последните два месеца компаниите са били разграбвани систематично. Отначало парите изтичали за покриване на рискови капиталовложения, после били заделяни настрани и разпращани към потайни кътчета из цял свят. Така или иначе, вече ги няма.

Първото телефонно обаждане за деня е от Лио Дръмонд. Той ми съобщава за „Грейт Бенефит“, като че съм паднал от Марс. Приказваме още малко и е трудно да се каже кой от двама ни е по-опечален. Хонорари вече няма да видим. Той не споменава за спора си с клиента относно моето предложение за примирие, пък и няма защо — моментът е спорен. Бившият му клиент вече не е в състояние да го обвини в некомпетентност. Изплъзнал се е от присъда по делото „Блек“, тъй че не може да претендира за някакви загуби поради некадърната работа на Дръмонд. Приятелите от „Брилянтин“ се разминаха с голямата секира.

Второто обаждане е от Роджър Райе, новият адвокат на мис Бърди. Поздравява ме за присъдата. Ако знаеше само… Казва, че мислел за мен, откакто видял снимката ми в неделния вестник. Мис Бърди пак се мъчела да преработи завещанието и на ония във Флорида им дошло до гуша от нея. Делбърт и Рандолф най-сетне я накарали да подпише някакъв непрофесионално съставен документ, с който изтърчали при съдиите в Атланта и настояли за пълен достъп до финансовите дела на майка си. Естествено, отсреща им оказали лют отпор. Братята атакували два дни. Един от съдиите се обадил на Роджър Райе и истината излязла наяве. В крайна сметка Делбърт и Рандолф запитали без увъртания дали майка им притежава двайсет милиона долара. Съдията не могъл да се удържи от смях и това доста разтревожило момчетата. Най-сетне стигнали до извода, че мис Бърди ги премята, и подкарали обратно към Флорида.

Късно вечерта в понеделник мис Бърди се обадила в дома на Роджър Райе и му съобщила, че заминава за Мемфис. Опитала да открие и мен, но съм бил много зает. Мистър Райе й разказал за процеса и петдесетте милиона, което силно я развълнувало. „Колко мило — рекла тя. — Не е зле за момче градинарче.“ Изглеждала страшно радостна от новината, че вече съм богат.

Както и да е, Райе иска да ме предупреди, че мис Бърди може да цъфне тук всеки момент. Благодаря му.

 

 

След старателен преглед на досието „Райкър“, Морган Уилсън е склонна да не предявява обвинение. Но нейният шеф Ал Ванс се колебае. Двамата влизаме в кабинета му.

Ванс е избран за окръжен прокурор много отдавна и редовно го преизбират без затруднения. Той е някъде към петдесетте и навремето имал сериозни намерения да навлезе във висшите политически кръгове. Не му се отворила възможност, но и сегашният пост го задоволява. Притежава едно твърде рядко сред прокурорите качество — мрази телевизионните камери.

Той ме поздравява за присъдата. Сърдечно благодаря, но си имам причини да избягвам тази тема. Подозирам, че след по-малко от двайсет и четири часа новината за „Грейт Бенефит“ ще стигне до Мемфис и ореолът на всемогъщество около мен моментално ще помръкне.

— Тия хора не са наред — казва той, хвърляйки папката върху бюрото. — Звънят като луди, тая сутрин вече се обадиха два пъти. Секретарката ми разговаря с Райкър старши и един от братята.

— Какво искат?

— Смърт за клиентката ви. Без съд и присъда, направо да я вържем на електрическия стол. Тя излезе ли от затвора?

— Да.

— Укрива ли се?

— Да.

— Добре. Те са толкова тъпи, че я заплашват съвсем открито. Не знаят, че е противозаконно. Луди, казвам ви.

Тримата единодушно споделяме мнението, че всички от фамилията Райкър са крайно невежи и много опасни.

— Морган не иска да предявим обвинение — продължава Ванс.

Морган кимва.

— Нещата са много прости, мистър Ванс — казвам аз. — Можете да се обърнете към разширен състав съдебни заседатели и с малко късмет те сигурно ще потвърдят обвинението. Но ако се стигне до съд, ще загубите. Ще размахвам оная проклета алуминиева бухалка и ще доведа десетки експерти по проблемите на домашното насилие. Ще превърна мисис Райкър в истински символ, а вие ще станете просто злодеи с опита да я осъдите. От дванайсет съдебни заседатели няма да получите нито един глас. — Млъквам за миг, после продължавам: — Не ме интересува какво правят роднините му. Но ако ви сплашат дотам, че да предявите обвинение по случая, ще съжалявате. Защото ония ще ви намразят още повече, когато заседателите отхвърлят обвинението и си излезем най-спокойно.

— Прав е, Ал — казва Морган. — Няма начин да я осъдим.

Ал е бил готов да вдигне ръце още преди да ме види, но явно е искал да го чуе и от двама ни. Съгласява се да оттегли всички обвинения. Морган обещава да ми изпрати решението по факса още преди обяд.

Благодаря им и бързам да се измъкна. Току-виж, взели, че размислили. В асансьора съм сам и неволно се ухилвам на отражението си в лъскавата бронзова плочка над бутоните. Обвиненията отпадат! Завинаги!

Пресичам паркинга на бегом.

 

 

Куршумът бил изстрелян от улицата, пробил прозореца на предната стая, оставяйки в стъклото мъничка дупчица, минал през завесата и привършил полета си дълбоко в стената. Когато чул изстрела, Дек бил в кантората. Куршумът минал на цели три метра от него, но и това му дошло доста. Не посмял да изтича до прозореца. Залегнал под масата и останал там няколко минути.

После заключил вратата и зачакал убиецът да дойде. Никой не се появил. Било е около десет и половина, докато аз разговарях с Ал Ванс. Очевидно никой не е забелязал стрелеца. И да е чул някой, няма да разберем. Из тоя квартал пукотевицата не е рядкост.

Най-напред Дек позвънил на Бъч, който спял. Двайсет минути по-късно Бъч довтасал в кантората въоръжен до зъби и се заел да го успокоява.

Когато пристигам, двамата разглеждат надупченото стъкло и Дек ми разправя за произшествието. Още трепери. Твърди, че е добре, но едва говори. Бъч казва, че щял да дебне от засада под прозореца, за да спипа мръсника, ако пак се появи. В колата имал две пушки и автомат „Калашников“. Е, ако братята Райкър пак решат да се забавляват, господ да им е на помощ.

Не успявам да се свържа с Букър. Марвин Шанкъл го е отмъкнал по работа извън града. Пращам му кратко писмо, в което обещавам да се обадя.

 

 

Решаваме да похапнем в уединение, далеч от възхитените тълпи. Двамата с Дек си купуваме сандвичи и обядваме в кухнята на мис Бърди. Бъч е паркирал на алеята зад моето волво. Ще се вкисне, горкият, ако поне веднъж не гръмне с автомата.

Вчера беше голямото седмично чистене, тъй че къщата все още е свежа и не мирише на мухъл. Всичко е готово за посрещане на мис Бърди.

Споразумението е просто и безболезнено. Дек получава всички клиенти, които поиска, а аз — две хиляди долара в срок от деветдесет дни. Ако желае, може да работи с други адвокати. Има правото да се отърве от всички неприятни дела. Папките с дълговете на „Ръфин“ ще бъдат върнати при Букър. Няма да му хареса, но ще го преживее някак.

Не е трудно да отметнем досиетата. Става ми тъжно, като виждам колко малко клиенти сме събрали за шест месеца.

Фирмата разполага с три хиляди и четиристотин долара в банката и няколко неплатени сметки.

Докато дъвчем сандвичите, уреждаме разни дреболии и деловата страна на раздялата се оказва лесна. Но не и личната. Дек няма бъдеще. Не може да издържи изпита за адвокатски права и няма къде да отиде. Няколко седмици ще разчиства старите дела, но не може да работи без човек като мен или Брузър. И двамата го знаем, но си мълчим.

Той си признава, че пак е без пукната пара.

— Хазарт, а? — питам аз.

— Аха. Игралните домове. Все натам ме влече.

Дек е отпуснат, почти замаян. Отхапва грамаден залък и почва шумно да дъвче.

Преди да създадем фирмата миналото лято, получихме равни дялове от обезщетението на Ван Ландъл. Имахме по пет хиляди и петстотин долара, а вложихме само по две хиляди. На няколко пъти ми се наложи да бъркам в спестяванията, но все още имам в банката две хиляди и осемстотин долара — пари, събрани с пестеливост и оскъден живот. Дек също не харчи парите си. Просто ги прахосва на игралната маса.

— Снощи разговарях с Брузър — казва той.

Не съм изненадан.

— Къде е?

— На Бахамските острови.

— И Принс ли е там?

— Аха.

Това е добра новина и ми олеква на сърцето. Дек сигурно знае отдавна.

— Значи са се измъкнали — казвам аз.

Гледам през прозореца и се мъча да си ги представя със сламени шапки и тъмни очила. Тук живееха само на сянка.

— Аха. Нямам представа как. Нали знаеш, за някои работи не се пита. — Дек прави каменна физиономия. Мисли за нещо. — Знаеш ли, че парите са тук?

— Колко?

— Четири милиона в брой. Толкова са събрали от клубовете.

— Четири милиона?

— Аха. На куп. Заключени в мазето на някакъв склад. Тук, в Мемфис.

— И колко ти предлагат?

— Десет процента. Брузър казва, че ако ги докарам до Маями, останалото е негова работа.

— Не го прави, Дек.

— Няма никакъв риск.

— Ще те спипат и отиваш в затвора.

— Не ми се вярва. Федералните вече не дебнат. Нямат представа какво е станало с парите. Всички предполагат, че Брузър си е отмъкнал достатъчно и повече не му трябват.

— А трябват ли му?

— Не знам. Но си ги иска.

— Не го прави, Дек.

— Просто е като две и две. Парите ще се съберат в малко камионче. Брузър казва, че товаренето е най-много два часа. Стигам с камиончето до Маями и чакам инструкции. Ще ми отнеме два дни и ставам богат.

Говори като на сън. Не се съмнявам, че Дек ще опита. Двамата с Брузър отдавна кроят планове. Казах каквото мисля. Той не иска да ме чуе.

Напускаме къщата на мис Бърди и отиваме в апартаментчето. Дек ми помага да пренеса дрехите до колата. Запълвам багажника и половината задна седалка. Нямам желание да посещавам кантората и двамата се сбогуваме край гаража.

— Не те упреквам, че напускаш — казва той.

— Пази се, Дек.

За секунда се прегръщаме неловко и в гърлото ми засяда буца.

— Знаеш ли, Руди, ти сътвори част от историята.

— Заедно я сътворихме.

— Да, и какво получихме?

— Поне ще можем да се хвалим.

Ръкуваме се и очите на Дек овлажняват. Гледам го как се криви и куцука по алеята към колата на Бъч. Потеглят.

Оставям на мис Бърди дълго писмо с обещание да се обадя. Проверявам къщата още веднъж и се сбогувам с апартамента.

Пред една банка спирам и анулирам спестовния си влог. Пачката от двайсет и осем банкноти по сто долара е приятна на пипане. Скривам я под седалката ми в колата.

 

 

Вече се смрачава, когато почуквам на задната врата. Дот отваря и почти се усмихва, като ме вижда.

Къщата е сумрачна, тиха и траурна. Едва ли някога ще се промени. Бъди е в леглото, бил хванал грип.

Докато пия нескафе, предпазливо съобщавам новината, че „Грейт Бенефит“ хвърли топа и пак ни прецака. Ако в далечно бъдеще не стане някакво чудо, има да чакаме за пари до второ пришествие. Реакцията на Дот не ме изненадва.

Причините за гибелта на „Грейт Бенефит“ са разнообразни и сложни, но сега тя държи да си мисли, че сама е дръпнала спусъка. Когато най-сетне проумява, лицето й грейва. Една самотна, решителна женица от Мемфис, щата Тенеси, е катурнала гадните копелета.

Утре ще иде на гроба на Дони Рей да му разкаже.

 

 

Кели ме чака в хола заедно с Бети Норвел. Стиска кожената чанта, която й купих вчера. Вътре има тоалетни принадлежности и малко дрехи, подарък от дома. Това е цялото й имущество.

Подписваме необходимите документи и благодарим на Бети. Хванати ръка за ръка, изтичваме към колата. Щом сядаме вътре, двамата въздъхваме дълбоко и потегляме.

Пистолетът е под седалката, но вече не се тревожа.

— Накъде, скъпа? — питам аз, когато излизаме на околовръстната магистрала.

Двамата избухваме в смях, защото звучи чудесно. Няма значение накъде!

— Иска ми се да видя планините — казва тя.

— И на мен. На изток или на запад?

— Най-големите.

— Значи на запад.

— Искам да видя сняг.

— Ще ти намерим.

Тя се сгушва до мен и отпуска глава върху рамото ми. Погалвам я по краката.

Пресичаме реката и навлизаме в Арканзас. Мемфис бавно чезне зад хоризонта. Поразително — колко бързо стана всичко. До тази сутрин още не знаехме дали тя ще може да напусне щата. Но обвиненията отпаднаха, пише го лично окръжният прокурор. Днес в три следобед отпаднаха и гаранциите.

Ще потърсим местенце, където никой да не ни намери. Не се боя от преследване, просто искам да ме оставят на мира. Повече не желая да чувам за Дек и Брузър. Нито пък за руините на „Грейт Бенефит“. Не искам мис Бърди да ме търси за правни съвети. Не желая да се тревожа за смъртта на Клиф и всичко около нея. Някой ден двамата с Кели ще поговорим за това, но няма да е скоро.

Ще изберем малко градче с колеж, защото тя иска да учи. Още е само на двайсет години. Пък и аз съм почти хлапе. Захвърлихме тежкия товар и ни чакат хубави дни. Искам да преподавам история в някоя гимназия. Не вярвам да е много трудно. В края на краищата, имам четири години колеж и още три в университета.

Вече за нищо на света няма да имам вземане-даване със закона. Ще оставя разрешителното да изтече. Няма да се впиша в избирателните списъци, та да не ме нарочат за съдебен заседател. Зависи ли от мен, кракът ми няма да стъпи в съда.

Продължаваме да се смеем, докато наоколо става все по-равно и колите по пътя оредяват. Мемфис е на трийсет километра зад нас. Никога повече няма да се върна. Заклевам се.

Край
Читателите на „Ударът“ са прочели и: