Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

44

При нормални обстоятелства може би щях да се чувствам като последен глупак със синкавото кепе, на което се мъдри тигърче, и със строгия костюм, облегнат на една стена в сектор А на Мемфиското летище. Но в този ден тъй и тъй няма нищо нормално. Късно е и съм каталясал, но адреналинът ми скача нагоре. По-добър първи ден от процеса, здраве му кажи.

Самолетът от Чикаго пристига навреме и скоро ме разпознават по каскетчето. Една жена, скрита зад огромни слънчеви очила приближава, оглежда ме от глава до пети и накрая пита:

— Мистър Бейлър?

— Да, аз съм.

Ръкуваме се с Джаки Леманчик и със съпровождащия я мъж, който се представя като Карл. Имат само ръчен багаж и са готови веднага да тръгваме. Изглеждат ми неспокойни.

Разговаряме на път за хотел „Холидей Ин“ в центъра, който е на шест преки от Съдебната палата. Тя седи отпред до мен. Карл се спотайва отзад, мълчи и я варди като ротвайлер. Изигравам пред тях голяма част от днешните сцени в съда. Не, не подозират, че тя идва. Ръцете й треперят. Нежна и крехка е и се плаши от сянката си. Не виждам друг мотив да дойде, освен за отмъщение.

По нейна молба резервацията за хотела е на мое име. Тримата седим край масичката в стаята й на петнайсетия етаж и обсъждаме утрешните ми въпроси към нея. Написал съм ги на машина по реда, в който ще ги задам.

Ако притежава някаква хубост, тя е доста скрита. Косата й е офъкана и зле боядисана в някакво тъмночервено. Адвокатът й ми беше казал, че се лекува, но няма да я питам за това. Очите й са зачервени и тъжни, без следа от грим. На трийсет и една години е, с две дечица, веднъж развеждана. По вида и поведението й просто не мога да повярвам, че е правила кариерата си в „Грейт Бенефит“, скачайки от едно шефско легло в друго.

Карл бди над нея. Гали я по ръката, от време на време си дава мнението за някой отговор. Тя иска да свидетелства колкото се може по-рано сутринта, а после веднага да се върне на летището и да напусне този град.

Тръгвам си в полунощ.

 

 

Вторник в девет сутринта съдията Киплър открива заседанието, но разпорежда на пристава да задържи съдебните заседатели още няколко минути в стаята им. Пита Дръмонд дали информацията за подадените молби е пристигнала. При глоба от пет хиляди на ден направо ми се ще да не е.

— Преди час, ваша светлост — казва той с явно облекчение. Подава ми спретната купчинка листове и дори се усмихва леко, когато връчва на Киплър неговия екземпляр.

— Ще ви трябва малко време, мистър Бейлър — казва негова светлост.

— Отпуснете ми трийсет минути — помолвам аз.

— Добре. Ще извикаме съдебните заседатели в девет и половина.

Двамата с Дек хукваме към една стая за адвокати в дъното на коридора и започваме трескаво да четем сведенията. Както и се очакваше, те са на патагонски и почти нищо не може да се разкодира. Ама че гадове!

В девет и половина въвеждат съдебните заседатели в залата и съдията Киплър ги приветства топло. Те му докладват, че се чувстват добре, няма неразположени, никой не е установявал контакт с тях във връзка с делото.

— Вашият свидетел, мистър Бейлър — казва Киплър и Ден втори започва.

— Бих искал да продължа с Еверет Лъфкин — заявявам аз.

Лъфкин отново бива призован от стаята на свидетелите. След вчерашното фиаско с глава „U“ няма да му повярват и на една дума. Сигурен съм, че Дръмонд го е дъвкал и плюл до среднощ. Има доста изнурен вид. Подавам му официалния екземпляр на информацията за молбите и питам дали може да го идентифицира.

— Това е компютърна разпечатка на сводката за различните искания.

— Изготвена от компютрите на „Грейт Бенефит“ ли?

— Точно така.

— Кога?

— Снощи.

— Под ваш надзор като вицепрезидент, отговарящ за съответния отдел, така ли?

— Би могло да се каже.

— Добре. А сега, мистър Лъфкин, моля да осведомите съдебните заседатели колко здравни застраховки са били направени през деветдесет и първа.

Той се поколебава, после започва да рови из разпечатката. Чакаме, докато прелиства страниците. Единственият звук през дългото неловко мълчание е шумоленето на хартия в скута на Лъфкин.

Ровичкането из документите е любимата тактика на застрахователните компании и адвокатите им. Умират да се пипкат до последния момент, за предпочитане до деня преди процеса, и тогава да стоварят три-четири натъпкани с листа кашони пред прага на противниковия адвокат. Избегнах тази участ благодарение на Тайрън.

Това сега е нещо подобно. Мислили са, предполагам, че могат да цъфнат тук тая сутрин, да ми хвърлят седемдесет страници информация, повечето нищо незначеща, и толкоз.

— Трудно е да се каже, наистина — изрича той едва чуто. — Е, ако имах малко време…

— Два месеца имахте — виква Киплър, а микрофонът му работи безотказно. Тонът и силата на думите му са стряскащи. — А сега отговорете на въпроса.

Червеите на масата на защитата вече се гърчат.

— Искам да узная три неща, мистър Лъфкин — казвам аз. — Броят на съществуващите полици, броят на исканията по тези полици и броят на отказите. Всичкото това за деветдесет и първа. Моля.

Пак шумолят страници.

— Ако си спомням правилно, имали сме някъде от порядъка на деветдесет и седем хиляди полици.

— Не можете ли да си погледнете цифрите ей там вътре и да ни кажете по-точно?

Явно не може. Преструва се, че е толкова задълбочен в данните, та няма как да отговори на въпроса ми.

— И вие сте вицепрезидент, отговарящ за този отдел? — подметвам с насмешка аз.

— Точно така — отвръща той.

— Да ви попитам следното, мистър Лъфкин. Доколкото ви е известно, съдържа ли се исканата от мен информация в тази разпечатка?

— Да.

— Значи е въпрос само да се открие.

— Ако млъкнете за малко, ще я открия — изръмжава той като ранено животно и по този начин се нанизва жестоко.

— От мен не се иска да мълча, мистър Лъфкин.

Дръмонд се надига и умолително разперва ръце.

— Ваша светлост, за бога, свидетелят се опитва да намери информацията.

— Свидетелят, мистър Дръмонд, е имал два месеца за тази цел. Той е вицепрезидентът, отговарящ за исканията за изплащане на обезщетение и със сигурност може да разчита цифри. Отхвърля се.

— Забравете разпечатката за секунда, мистър Лъфкин — казвам аз. — Какво е средногодишното съотношение между полиците и молбите за обезщетение? Просто кажете един процент.

— Завеждаме молби от порядъка на 8–10 процента спрямо броя на полиците.

— А какъв е процентът на молбите, които в крайна сметка получават отказ?

— Около десет процента се отхвърлят — казва той. Макар че изведнъж започна да намира отговори, никак не му е драго да ги споделя.

— Какъв е средният размер на едно искане, все едно дали се изплаща, или отхвърля?

Следва продължително мълчание, той мисли. Смятам, че е вдигнал бялото знаме. Просто мечтае да се свърши, да напусне тая зала и изобщо Мемфис.

— Средно около пет хиляди долара, там някъде.

— Но има искания само за по неколкостотин, вярно ли е?

— Да.

— А други са за стотици хиляди, нали така?

— Да.

— Значи е трудно да се изчисли средният размер, прав ли съм?

— Да.

— И тъй, тези средни цифри и проценти, които току-що ни съобщихте, типични ли са те за целия застрахователен бранш или се отнасят само за „Грейт Бенефит“?

— Не мога да обобщавам за целия бранш.

— С една дума, не знаете.

— Не съм казал такова нещо.

— Тогава знаете, така ли? Ами значи отговорете на въпроса.

Раменете му поувисват. Човекът просто иска да излезе от тази зала.

— Бих казал, че навсякъде е почти едно и също.

— Благодаря ви. — Тук млъквам за по-ефектно. Преглеждам бележките си за секунда-две и намигам на Дек, който се изнизва от залата. — Само още няколко въпроса, мистър Лъфкин. Вие ли посъветвахте Джаки Леманчик, че трябва да напусне?

— Не.

— А как бихте оценили нейната работа?

— Средна.

— Знаете ли защо е била свалена от поста старши инспектор?

— Доколкото си спомням, беше нещо, свързано с уменията й да ръководи хората.

— Получила ли е някаква компенсация при прекратяване на договора?

— Не. Тя сама напусна.

— Без никакви компенсации?

— Да.

— Благодаря ви. Ваша светлост, приключих с този свидетел.

Дръмонд може да избира между две неща. Или да използва Лъфкин като свидетел сега, без въвеждащи въпроси, или да си го запази за по-късно. Ще е невъзможно да вдигне на крака човечеца и не се съмнявам, че предпочита в момента да не го гледа повече пред очите си.

— Ваша светлост, ще оставим мистър Лъфкин за по-нататък — казва Дръмонд. И нищо чудно. Съдебните заседатели тъй и няма вече да му видят очите.

— Добре. Повикайте следващия си свидетел, мистър Бейлър.

И аз извиквам с пълно гърло:

— Приставът да доведе Джаки Леманчик.

Светкавично се обръщам да видя реакцията на Ъндърхол и Олди. Шептят си нещо, но замръзват, щом чуват името й. Облещват очи и зяпват. Тотална изненада.

Горкият Лъфкин е по средата на пътеката, когато новината го застига. Спира и изстива. Мята смутен поглед към масата на защитата, после още по-чевръсто завързва към двойната врата.

Докато свитата му се суети наоколо, Дръмонд скача на крака.

— Ваша светлост, можем ли да сондираме мнение с вас насаме?

Киплър ни маха да приближим и побутва настрани микрофона. Опонентът ми иска да покаже, че съм го извадил от кожата. Сигурно съм го шокирал, но нали няма как да крещи… Още малко, и ще му изгорят бушоните.

— Ваша светлост, това е пълна изненада — просъсква той. Важно е съдебните заседатели да не чуят думите му и да не забележат стъписването.

— Защо? — питам аз самодоволно. — Тя е включена като евентуален свидетел за предварителните заседания.

— В правото си сме да получим уведомление. Кога я открихте?

— Не знаех, че се е изгубила.

— Питат ви честно и почтено, мистър Бейлър — казва негова светлост и за пръв път в историята ме стрелва навъсено. Поглеждам и двамата с невинни очи, които говорят: „Ей, аз съм просто един новак, дайте ми шанс бе.“

— Включена е в предварителния съдебен ред — настоявам аз. Честно казано, и тримата знаем, че, тъй или иначе, ще свидетелства. Може би е трябвало вчера да уведомя съда за появата й в града, но, ей богу, това ми е първи процес.

Тя влиза в залата, предвождана от Дек. Ъндърхол и Олди отказват да я погледнат. Петимата дървеняци от „Брилянтин“ следят всяка нейна стъпка. Сякаш се е преобразила. Синя рокля се спуска свободно върху тъничкото й тяло и стига точно до коляното. Лицето й изглежда съвсем различно от снощи, много по-хубаво. Тя се заклева, сяда на свидетелския стол, стрелва с ненавистен поглед момчетата от „Грейт Бенефит“ и е готова за показания.

Чудя се дали е спала с Ъндърхол и Олди. Снощи спомена Лъфкин и никой друг, но знам, че си спести някои исторически данни.

Бързо преминаваме през задължителните въпроси и се подготвяме за сразяващия удар.

— Колко време работихте в „Грейт Бенефит“?

— Шест години.

— И кога се прекрати договорът ви?

— На трети октомври.

— Как беше прекратен?

— Уволниха ме.

— Не напуснахте ли доброволно?

— Не. Бях уволнена.

— Кой ви уволни?

— Беше заговор. Еверет Лъфкин, Кърмит Олди, Джак Ъндърхол и някои други. — Тя кимва към виновниците и всички вратове се извиват към момчетата от „Грейт Бенефит“.

Приближавам към свидетелката и й подавам копие от нейната молба за напускане.

— Познато ли ви е това? — питам аз.

— Това е молба, която написах на машина и подписах — казва тя.

— В нея се заявява, че напускате по лични причини.

— Молбата не отразява истината. Бях уволнена, защото съм свързана със случая на Дони Рей Блек и защото бях призована да дам показания на пети октомври. Уволниха ме, за да може компанията да твърди, че вече не работя там.

— Кой ви накара да напишете тази молба?

— Същите хора. Беше си заговор.

— Бихте ли обяснили по-подробно?

За пръв път вдига очи към съдебните заседатели; те всички я гледат. Тя преглъща мъчително и започва:

— В събота, преди определената за показания дата, ме помолиха да отида в офиса. Там ме чакаше Джак Ъндърхол, човекът в сивия костюм ей там. Той е един от юристите на фирмата. Каза ми, че трябва да напусна моментално и че мога да избирам между две неща: или да го нарека „уволнение“ и да си тръгна без нищо, или да напиша молба за доброволно напускане и компанията да ми брои десет хиляди долара, за да си мълча. Трябвало да реша веднага, в негово присъствие.

Снощи успя да говори за тези неща без емоции, но в съда е по-различно. Хапе устни, бори се със себе си минута-две, но после е готова да продължи.

— Гледам двете си деца сама и имам големи разходи. Нямах избор. Изведнъж се оказвах на улицата. Написах молбата, взех парите и подписах споразумение да не обсъждам с никого досиетата на моите клиенти.

— Включително и досието на Блек?

— Най-вече досието на Блек.

— Но щом сте взели парите и сте подписали споразумението, защо тогава сте тук?

— След като преодолях шока, говорих с един адвокат. Много добър адвокат. Той ме увери, че подписаното споразумение е незаконно.

— Имате ли копие от него?

— Не. Мистър Ъндърхол не ми позволи да задържа копие. Но може да го поискате от него. Сигурна съм, че пази оригинала.

Обръщам се бавно-бавно и се вторачвам в Джак Ъндърхол, както правят и всички останали в залата. Връзките на обувките му изведнъж са станали център на неговия живот и той старателно ги стяга, сякаш показанията не стигат до ушите му.

Поглеждам Лио Дръмонд и за пръв път съзирам израз на пълно поражение. Разбира се, неговият клиент не му е казал за подкупа, нито за принудително подписаното споразумение.

— Защо отидохте при адвокат?

— Нуждаех се от съвет. Бях несправедливо уволнена, но преди това бях дискриминирана, защото съм жена, и трябваше да търпя сексуалния тормоз на висши служители в „Грейт Бенефит“.

— Някой, когото познаваме?

— Възразявам, ваша светлост — обажда се Дръмонд. Това може да звучи забавно, но няма връзка с делото.

— Ще видим дали няма. Засега възражението се отхвърля. Моля, отговорете на въпроса, мисис Леманчик.

Тя си поема дълбоко дъх и започва:

— Имах сексуална връзка с Еверет Лъфкин в продължение на три години. Докато се съгласявах да върша каквото поискаше, заплатата и постът ми се повишаваха. Щом ми писна и престанах, бях понижена от старши инспектор в обикновена чиновничка. Орязаха ми заплатата с двайсет процента. Ръсел Крокит, който тогава зае моя пост, него го уволниха заедно с мен, реши, че иска да му стана любовница. Натрапваше ми се непрестанно. Казваше, че ако не склоня, ще изхвръкна на улицата. Но ако спя с него, ще се погрижи пак да ме повишат. Сама да избирам.

— И двамата са женени, така ли?

— Да, имат и деца. Знаеше се, че са женкари и преследват момичетата от отдела. Мога да ви дам предостатъчно имена. И те не бяха двамата единствени шефове, които търгуваха с повишенията за малко секс.

Отново всички погледи се впиват в Ъндърхол и Олди.

Тук спирам разпита, за да проверя нещо на масата си. Това е една хитринка, която вече научих — оставяш пикантните показания да повисят във въздуха, преди да преминеш нататък.

Поглеждам Джаки, която попива сълзите си с книжна кърпичка. Очите й са зачервени. Съдебните заседатели й съчувстват. Готови са човек да убият заради нея.

— Да поговорим за досието „Блек“ — казвам. — Било е възложено на вас.

— Точно така. Придвижването на първоначалния исков формуляр от мисис Блек беше възложен на мен. Съгласно политиката на компанията по онова време й изпратих отказ.

— Защо?

— Защо ли? Защото всички искания първоначално биваха отхвърляни, поне през деветдесет и първа.

— Всички ли?

— Да. Политиката ни беше първо да отхвърляме всички молби, а после да преразглеждаме по-дребните, които ни се струваха основателни. В крайна сметка изплащахме някое и друго обезщетение, но исканията за големи суми никога не се удовлетворяваха, освен ако не се намесеше адвокат.

— Кога се превърна това във фирмена политика?

— От първи януари деветдесет и първа. Беше експеримент по определена схема. — Кимам насреща й, карай нататък. — Компанията реши да отхвърля всяко искане за над хиляда долара в продължение на една година. Все едно колко основателно беше, получаваше отказ, и толкова. Много от по-малките също бяха отхвърляни, ако откриехме спорен момент. Изплащаха се незначителен брой от по-големите и то само след като застрахованият наеме адвокат и започнат заплахите.

— Колко време действаше тази политика?

— Дванайсет месеца. Беше едногодишен експеримент. Дотогава в застрахователния бизнес не беше правено такова нещо и ръководството като цяло го приемаше за прекрасна идея. Не плащаш нищо цяла една година, държиш парите на влог да тече лихва, вадиш сумите за извънсъдебните споразумения, и ето ти купища пари.

— Колко пари?

— Тази схема донесе около четирийсет милиона чиста печалба.

— Откъде разбрахте това?

— Достатъчно време прекарах в леглата на тия мошеници и чух за всевъзможни мизерии. Казваха си и майчиното мляко. Разправяха за жените си, за службата. Не се гордея с това, нали разбирате. Не получих никакво удоволствие за себе си. Бях една жертва. — Очите й пак са зачервени, а гласът й потрепва.

Още една продължителна пауза, докато преглеждам бележките си.

— Как подходихте към искането на семейство Блек?

— Първоначално го отхвърлихме подобно на всички останали. Тъй като беше за огромна сума, му сложихме различен код. След като забелязахме думите „остра левкемия“, всяко мое действие се наставляваше от Ръсел Крокит. В някакъв момент установиха, че полицата не изключва присаждането на костен мозък. Досието стана много сериозно поради две причини. Първо, защото изведнъж се оказа, че става дума за големи пари, които компанията очевидно не желаеше да изплати. И, второ, застрахованият беше смъртно болен.

— Значи в отдела ви са съзнавали, че Дони Рей Блек ще умре.

— Разбира се. Медицинските му изследвания бяха красноречиви. Спомням си едно заключение от неговия лекар, в което се казваше, че приложената хемотерапия дава резултати, но временно, след което левкемията ще се прояви отново, вероятно до една година, и че в крайна сметка ще има фатален край, освен ако на пациента не му се присади костен мозък.

— Показахте ли това на някого?

— Показах го на Ръсел Крокит. Той го занесе на шефа си Еверет Лъфкин. Някъде там, горе, беше взето решение да продължим с отказа.

— Но вие знаехте, че застрахователното обезщетение трябва да се плати, нали?

— Всички го знаеха, но компанията разчиташе на шанса.

— Какво имате предвид?

— На шанса, че застрахованият няма да потърси адвокат.

— Знаете ли колко голям беше шансът по онова време?

— Приемаше се най-общо, че не повече от един на двайсет и петима ще говори с адвокат. Това е единствената причина, поради която започнаха експеримента. Знаеха, че може да им се размине. Продаваха тези полици на необразовани хора и разчитаха на тяхното невежество, за да се примирят с отказа.

— Какво ставаше, когато получавахте писмо от адвокат?

— Положението се променяше коренно. Ако искането беше за по-малко от пет хиляди долара и имаше основания, го изплащахме начаса с извинително писмо. Станало е някакво объркване, знаете, голяма фирма, от тоя род писмо, или пък хвърляхме вината на компютрите. Изпратила съм стотици такива писма. Но ако се искаха над пет хиляди, тогава досието излизаше от ръцете ми и го поемаше някой главен експерт. Мисля, че те почти винаги се изплащаха. Ако адвокатът вече беше завел дело, компанията уговаряше конфиденциално споразумение.

— Колко често се случваше това?

— Нямам представа, наистина.

Отстъпвам крачка назад, казвам „благодаря“, а сетне се извръщам към Дръмонд и с мила усмивка заявявам:

— Ваш ред е.

Сядам до Дот, която е обляна в сълзи и тихичко хлипа. Вечно се е обвинявала, че не е намерила адвокат по-рано, и при тези показания й става още по-болно. Все едно какъв ще е изходът на делото, тя никога няма да си прости.

За щастие, неколцина от съдебните заседатели забелязват сълзите й.

Горкичкият Лио бавно стига до едно място, колкото се може по-далеч от ложата, но все пак удобно за въпросите към свидетелката. Не мога да си представя какво ще я пита, но съм сигурен, че и друг път е попадал в засада. Представя се много учтиво на Джаки. Казва й, че не са се срещали, естествено. Това е опит да се намекне на съдебните заседатели, че няма предимството изобщо да знае какво би казала тя. Джаки му хвърля унищожителен поглед. Мрази не само „Грейт Бенефит“, но и всеки адвокат, който е паднал толкова ниско, че да ги представлява.

— И тъй, вярно ли е, мисис Леманчик, че наскоро сте били изпратена в едно специализирано заведение заради различни проблеми?

Той задава този въпрос много деликатно. В един процес обикновено не питаш нещо, без да знаеш отговора, но подозирам, че Лио няма представа какво ще последва. Източникът на тази информация са само няколкото отчаяни прошепвания от последните петнайсет минути.

— Не! Не е вярно! — Виждам я как се наежва.

— Моля? Не сте ли се лекували напоследък?

— Но не съм била изпратена. Доброволно постъпих в една клиника за две седмици. Разрешаваше ми се да излизам, когато си поискам. Лечението трябваше да се покрие от застраховката ми в „Грейт Бенефит“. По договор една година след напускане имах право на обезщетение. Те, разбира се, отказват да платят.

Дръмонд започва да гризе нокът, забил поглед в бележника си, сякаш не е чул последните думи. Следващият въпрос, Лио.

— Затова ли сте тук? Защото сте ядосана на „Грейт Бенефит“?

— Мразя „Грейт Бенефит“ и повечето от червеите, които работят там. Това изчерпва ли въпроса?

— Показанията ви днес продиктувани ли са от тази омраза?

— Не. Дойдох, защото съм наясно как компанията умишлено е изиграла хиляди хора. Тази история трябва да стане известна.

Я по-добре се откажи, Лио.

— Защо отидохте в лечебно заведение?

— Исках да се преборя с алкохолизма и депресията си. В момента се чувствам добре. Но следващата седмица, кой знае. В продължение на шест години вашите клиенти се отнасяха с мен като с вещ. Разнасяха ме из офиса като кутия бонбони асорти и всеки си взимаше каквото му душа иска. Сваляха ме нагло, защото разчитах на едната заплата, сама с двете деца, а имах хубаво дупе. Лишиха ме от достойнство. Сега се боря да си го възвърна, мистър Дръмонд. Опитвам се да се съхраня и ако трябва да потърся лечение, не бих се поколебала. Просто искам вашият клиент да плати сметките, дявол да го вземе!

— Нямам повече въпроси, ваша светлост — казва Дръмонд и забързва към масата си.

Съпровождам Джаки покрай парапета на ложата и я изпращам почти до вратата. Благодаря й неведнъж и обещавам да се обадя на адвоката й. Дек ще я откара на летището.

Наближава единайсет и половина. Ще ми се съдебните заседатели да поразмислят върху показанията й през обедната почивка, тъй че моля съдията Киплър да свършим по-рано. Официалният ми мотив е, че ми трябва време да се запозная с компютърната разпечатка, преди да мога да призова други свидетели.

Десетте хиляди долара глоба пристигат, докато сме още в залата, и Дръмонд ги депозира заедно с двайсет страници изложение и апелативна жалба по случая. Възнамерява с възражението си срещу санкциите да запази парите непокътнати в касата на съда, в очакване на изхода на делото. В момента си имам по-важни грижи, за да се притеснявам за това.