Джон Гришам
Ударът (32)

32

Подозирам, че Букър избра този тежкарски ресторант, защото има добри новини. Масата е отрупана със сребърни прибори. Салфетките са ленени. Сигурно е намерил някой богат клиент да плати сметката.

Той пристига с петнайсетминутно закъснение — нещо необичайно за него, но нали напоследък е страшно зает — и първите му думи са:

— Изкарах.

Пием на малки глътки вода с лед, докато той развълнувано описва перипетиите на своята молба до изпитната комисия. Материалите били преразгледани, балът му се вдигнал с три точки и сега Букър е пълноправен адвокат. Никога не съм го виждал да се усмихва толкова много. Само още двама колеги от курса са успели да пробият. Сара Планкмор не е сред тях. Букър чул слух, че нейният бал е мизерен и работата й в кабинета на федералния прокурор била под въпрос.

Въпреки протестите му поръчвам бутилка шампанско и нареждам на келнера да я пише за моя сметка. Веднъж се живее!

Пристигат блюда с невероятно тънко нарязана, но изящно подредена сьомга и двамата дълго се наслаждаваме на гледката, преди да посегнем към приборите. Шанкъл разиграва Букър като маймуна по петнайсет часа на ден, но Шарлийн е безкрайно търпелива. Тя осъзнава, че сега мъжът й понася несгоди, за да пожъне един ден богати плодове. Мислено благодаря на бога, че още нямам жена и деца.

Става дума за Киплър, който наскоро е разговарял с Шанкъл и новината плъзнала из кантората. Трудно се пази тайна в адвокатските кръгове. Шанкъл споменал на Букър, че Киплър му казал как неговият приятел — тоест аз — бил пипнал дело за милиони. Киплър явно е убеден, че здравата съм заклещил „Грейт Бенефит“ и остава само да разберем точно колко милиона ще ни определят съдебните заседатели. Решил е на всяка цена да ме опази здрав и читав до процеса.

Разкошна клюка.

Букър пита с какво още се занимавам. Доколкото разбирам, Киплър май е подхвърлил, че си нямам друга работа.

Докато се наслаждаваме на десерта, Букър споменава, че имал някои досиета, които можели да ми свършат работа, После обяснява. Вторият по големина мебелен магазин в Мемфис се нарича „Ръфин“ — негърско търговско дружество с клонове из целия град. Всички ги знаят, най-вече защото тъпчат реклами из нощните предавания и обещават всевъзможни изгодни покупки без първоначална вноска. Според Букър печелят около осем милиона годишно и Марвин Шанкъл е техен адвокат. Работят предимно на кредит, затова имат сума ти неприбрани дългове. Просто такъв им е бизнесът. Фирмата на Шанкъл е задръстена от стотици досиета за длъжниците на „Ръфин“.

Искам ли да поема част от тях?

Събирането на дългове не е от нещата, които привличат тълпи от умни младежи към юридическите факултети. Ответниците са все бедни хора, закупили на кредит евтини мебели. Клиентът не иска да си прибере мебелите, държи на парите. Най-често длъжникът изобщо не се явява пред съда, тъй че адвокатът бива принуден да прибегне към конфискация или запор върху заплатата. А това съвсем не е безопасно. Преди три години един местен адвокат беше прострелян, за щастие леко, от някакъв ядосан младеж след подобна история.

За да си изкарваш хляба на това поприще, трябва да имаш много дела, защото всяко от тях носи не повече от триста-четиристотин долара. Законът разрешава в дълга да се включват и адвокатските хонорари.

С две думи — гадна работа, но Букър ми я предлага, защото от нея все пак може да се изстиска нещичко. Хонорарите са скромни, при повече работа обаче поне ще изкарам колкото за режийни и прехрана.

— Мога да ти пратя над петдесет заедно с необходимите формуляри — обещава той. — Ще ти покажа как да ги попълваш. Има си начин.

— Колко е средният хонорар?

— Не може да се гадае, защото от някои няма да вземеш пукната пара. Хората са отпрашили от града или са обявили фалит. Но, общо взето, бих казал, около сто долара на парче.

Петдесет пъти по сто прави пет хиляди долара.

— Обикновено процедурата трае към четири месеца — обяснява той. — Ако искаш, мога да ти пращам по двайсетина на месец. Подаваш ги наведнъж при един и същ съдия, всичко попълваш еднакво и насрочваш само едно заседание. Който дойде — дойде, после тръгваш да издирваш останалите. Деветдесет на сто е канцеларска работа.

— Прието — казвам аз. — Да имате нещо друго за изхвърляне?

— Може и да се намери. Имам те предвид.

Пристига кафето и ние се захващаме с онова, което адвокатите умеят най-добре — да разговарят за други адвокати. В случая си разменяме клюки за колегите от курса и кой как е навлязъл в живота.

Букър възкръсва пред очите ми.

Дек има дарбата да се промъква безшумно през едва открехната врата. Непрекъснато ми погажда тоя номер. Седя си например на бюрото, дълбоко замислен или зает с някое от оскъдните досиета и изведнъж — хоп! — ето ти го Дек! Бих го скастрил, задето не чука, но не искам да му се карам.

И днес той цъфва изневиделица пред бюрото ми с наръч писма. Веднага забелязва новата купчинка папки.

— Какво е това? — пита той.

— Работа.

Дек вдига една от папките.

— „Ръфин“?

— Да, сър. Сега работим с втория по големина мебелен магазин в Мемфис.

— Несъбрани дългове — изрича той с отвращение, сякаш си е изцапал ръцете. И това от човек, който мечтае за още един потънал кораб с абитуриенти.

— Работата е честна, Дек.

— Само главоболия ще си докараш.

— Я върви да тичаш подир линейките.

Той изсипва пощата върху бюрото ми и изчезва също тъй безшумно, както се е появил. Дълбоко въздъхвам и разкъсвам тежкия плик от „Брилянтин“. Вътре има сноп документи, дебел поне три пръста.

Дръмонд отговаря на моите въпроси, отхвърля всички коварни уловки и прилага част от документите, които изисквам. Ще ми трябват часове, за да преровя всичко. И още часове, за да разбера какво не е изпратил.

Особено важни са отговорите на моите въпроси. Трябва да взема показания от говорител на компанията и Дръмонд ми е посочил някой си Джак Ъндърхол от ръководството в Кливланд. Освен това поисках сведения за служебните постове и адресите на някои хора от „Грейт Бенефит“, чиито имена непрекъснато се повтарят в документацията на Дот.

Върху официална бланка, която ми даде съдията Киплър, натраквам предложение за взимане на показания от шест души. Избирам дата след седмица, като знам много добре, че Дръмонд ще си има неприятности. Той ми погоди същия номер с изслушването на Дот, сега му го връщам тъпкано. Нека ходи да се оплаква на Киплър.

Предстои ми да прекарам два-три дни в кливландското седалище на „Грейт Бенефит“. Не е много приятно, но нямам друг избор. Пътуването ще е скъпо — пътни, дневни, квартирни, съдебни разноски. Още не съм обсъждал въпроса с Дек. Честно казано, чакам го да изкара набързо пари от някоя катастрофа.

Делото „Блек“ вече запълва трета дебела папка. Държа ги в кашон на пода до бюрото. Всеки ден надничам вътре по десетина пъти и се питам дали знам какво върша. Кой съм аз, та да мечтая за бляскава съдебна победа? Как тъй ще сразя великия Лио Ф. Дръмонд?

Досега никога не съм заставал пред съдебни заседатели.

Преди час Дони Рей беше прекалено слаб, за да говори по телефона, и аз потеглям към Грейнджър. Наближава краят на септември. Не помня точната дата, но диагнозата на Дони Рей е поставена преди повече от година. Дот ме посреща със зачервени очи.

— Мисля, че си отива — задавено казва тя.

Не съм и допускал, че Дони може да изглежда по-зле, но сега лицето му е поразително бледо и крехко. Той спи в сумрачната стая. Залязващото слънце хвърля светли правоъгълници по чаршафите на тясното легло. Телевизорът е изключен. В къщата тегне тишина.

— Днес не е хапнал нищичко — шепне Дот, докато гледаме към леглото.

— Боли ли го?

— Не много. Бих му две инжекции.

— Ще поседя малко — казвам аз и пристъпвам към стола.

Тя излиза. Чувам я как хълца в коридорчето.

Нищо не подсказва, че Дони Рей е жив. Впивам поглед в гърдите му, дебна за леко надигане и отпускане, но не забелязвам нищо. Стаята притъмнява. Включвам малката лампа на масата до вратата и той помръдва. Отваря очи, после пак ги затваря.

Значи така умират хората без застраховка. В едно общество, разполагащо с безброй богати лекари, лъскави болници, най-модерна медицинска апаратура и куп Нобелови лауреати, изглежда просто възмутително, че оставяме Дони Рей Блек да линее до смърт без медицинска помощ.

Той можеше да бъде спасен. Според закона е бил точно под рехавия чадър на „Грейт Бенефит“, когато страшната болест се е загнездила в тялото му. Още в мига на диагнозата е попаднал под закрилата на полицата, за която родителите му са заплатили с честно спечелени пари. Според закона „Грейт Бенефит“ се задължава по договор да осигури необходимото лечение.

Надявам се в най-скоро време да срещна човека, виновен за тази смърт. Той може да е обикновен чиновник, изпълняващ чужди нареждания. Може да е вицепрезидент, който дава тези нареждания. В момента ми се иска да заснема Дони Рей и някой ден да връча снимката на онази противна личност.

Той кашля и пак се размърдва, сякаш иска да ми каже, че още е жив. Гася лампата и оставам да седя на тъмно.

Може да съм сам, безсилен, изплашен и неопитен, но въпреки всичко съм прав. Ако семейство Блек не спечели това дело, значи в системата няма и капка почтеност.

Нейде в далечината светва улична лампа и един заблуден лъч пронизва прозореца, за да падне върху гърдите на Дони Рей. Сега те се движат, леко потрепват нагоре-надолу. Мисля, че опитва да се събуди.

Не ми остава да седя дълго в тази стая. Гледам костеливото тяло, почти невидимо под чаршафите, и се заклевам да отмъстя.