Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

4

Квартирата ми се състои от две скапани стаички на втория етаж в порутена тухлена сграда със звучното име Хамптън; струва двеста седемдесет и пет долара месечно, които рядко успявам да платя навреме. Намира се само на една пресечка от оживените улици и на километър и половина от университета. Вече трета година я смятам за свой дом. Напоследък често ми хрумва да се измъкна тайничко посред нощ, а после да преговарям за постепенно изплащане на дълга през следващите дванайсет месеца. Досега в тия планове винаги се предвиждаше работа и месечна заплата от „Броднакс и Спиър“ В Хамптън е пълно с безпарични студенти като мен и хазяинът е свикнал да се кара за наемите.

Когато пристигам малко преди два, паркингът е мрачен и тих. Паркирам край кофите за боклук и докато се изнизвам навън, усещам наблизо внезапно движение. Някакъв тип изскача от колата си, затръшва вратата и тръгва право към мен. Замръзвам на тротоара. Наоколо мрак и покой.

— Ти ли си Руди Бейлър? — пита онзи от упор.

На вид е същински каубой — островръхи ботуши, стегнати джинси, дънкова риза, къса подстрижка и брада. Жвака дъвка и като нищо може да ме замлати.

— Кой сте вие? — питам аз.

— Ти ли си Руди Бейлър? Да или не?

— Да.

Той вади от задния си джоб някакви хартии, пъха ги под носа ми и искрено казва:

— Съжалявам.

— Какво е това? — питам аз.

— Призовки.

Бавно поемам хартиите. Прекалено е тъмно за четене, но и без това знам какво пише.

— Значи разнасяте призовки — унило констатирам аз.

— Аха.

— От Тексако ли?

— Аха. И от Хамптън. Изхвърлят те.

Ако бях трезвен, сигурно щях да се стресна, че държа предупреждение за напускане. Но след днешните удари още съм замаян. Поглеждам зловещата мрачна сграда с боклуци из тревата и бурени по тротоара. Гледам я и се чудя как може тая жалка развалина да ме надвие.

Разносвачът прави крачка назад и обяснява:

— Всичко е написано. Дата на явяване, адвокати и тъй нататък. Ако нещо не ти е ясно, ще се оправиш по телефона. Не че ме засяга. Само си върша работата.

Ама че работа. Дебнеш из сенките, атакуваш с призовки невинните хора и след някой и друг безплатен съвет хукваш да тормозиш нова жертва.

Той вече се отдалечава, но изведнъж спира.

— А, да ти кажа още нещо. Аз съм бивше ченге и имам приемник в колата. Преди няколко часа чух една щуротия. Някой си Руди Бейлър потрошил адвокатска кантора в центъра. По описанието прилича на теб. И колата е същата. Сигурно съвпадение.

— Ами ако не е?

— Не ме засяга, ще знаеш. Но ченгетата те търсят. Посегателство върху частна собственост.

— Искаш да кажеш, че ще ме арестуват?

— Аха. На твое място бих отишъл да спя някъде другаде.

Той хлътва в колата си. Кара БМВ. Гледам го как се отдалечава.

 

 

Букър ме чака на верандата пред спретнатото двустайно бунгало. Върху пижамата е наметнал пъстра хавлия. Обул е чехли на бос крак. Може и да е беден студент, който брои дните до постъпването на работа, към модата обаче се отнася много сериозно. Няма кой знае какво в гардероба, но затова пък го подбира грижливо.

— Какво става, по дяволите? — тревожно пита той.

Очите му са подпухнали. Преди малко го събудих от телефона в близкия денонощен магазин.

— Извинявай — казвам аз, докато влизаме вътре. Забелязвам Шарлийн с пристегната коса, подпухнали очи и също тъй пъстър халат да вари кафе в миниатюрната кухничка. Някъде изотзад долита детски плач. Наближава три след полунощ и съм разбудил цялата фамилия.

— Сядай — казва Букър и лекичко ме придръпва към канапето. — Пил си.

— Пиян съм, Букър.

— Имаш ли някакъв повод?

Изпъчил се е над мен като ядосан баща.

— Дълго е за разправяне.

— Спомена нещо за полиция.

Шарлийн слага чаша горещо кафе на масичката до мен.

— Добре ли си, Руди? — пита тя с нежен глас.

— Страхотно — отвръщам като същински баровец.

— Виж какво правят децата — казва Букър и тя изчезва.

— Извинявай — повтарям аз.

Букър сяда на ръба на масичката, съвсем близо до мен, и изчаква. Не посягам към кафето. В главата ми блъскат чукове. Излагам своята версия на събитията откакто се разделихме вчера следобед. Езикът ми е подут и натежал, затова не бързам и опитвам да се съсредоточа върху разказа. Шарлийн сяда на съседния стол и слуша с дълбока загриженост.

— Извинявай — шепна й аз.

— Няма нищо, Руди. Няма нищо.

Бащата на Шарлийн е проповедник нейде из селата на Тенеси, затова тя не търпи пиянство и мърлявщини. Откакто се знаем, двамата с Букър сме пили заедно само няколко пъти, и то скришом.

Изпил си цяла дузина? — смаяно пита той.

Шарлийн излиза да види детето, което пак се е разревало. Приключвам разказа си с разносвача на призовки, делото и изхвърлянето. Адски скапан ден беше.

— Трябва да си намеря работа, Букър — казвам аз и посягам към кафето.

— Засега имаш по-важни грижи. Изпитът за правоспособност е след три месеца, после ще ни проучват. Арестуват ли те за тия подвизи, свършен си.

Не бях мислил за това. Главата ми се цепи, чуковете бъхтят с всичка сила.

— Може ли един сандвич?

Призлява ми. С вторите шест бири взех и пакетче солени бисквити, но не съм хапвал нищо друго от обяда с Боско и мис Бърди.

Шарлийн ме чува от кухнята.

— Какво ще речеш за малко бекон с яйца?

— Чудесно, Шарлийн. Благодаря ти.

Букър се е замислил дълбоко.

— След няколко часа ще звънна на Марвин Шанкъл. Той ще се обади на брат си и може да намерят някоя връзка в полицията. Трябва да предотвратим ареста.

— Звучи ми добре — казвам аз. Марвин Шанкъл е най-видният чернокож адвокат в Мемфис и бъдещ шеф на Букър. — Щом ще му звъниш, питай го дали не се отваря някое място.

— Ама че го рече! Значи искаш да работиш в негърска фирма за граждански права.

— Както е тръгнало, бих работил и в корейска фирма за разводи. Не се засягай, Букър, трябва да си намеря работа. Пред банкрут съм, човече. Отде да знам, току-виж, вън в храстите дебнат още кредитори и само чакат да ми се метнат на врата с разни призовки. Това не е живот.

Бавно се отпускам на канапето. Шарлийн пържи бекон и тежкият аромат долита в тесния хол.

— Къде са документите? — пита Букър.

— В колата.

Той изскача и след минута се връща. Сяда на стола до мен и проучва призовката и предупреждението за напускане. Шарлийн продължава да шета, носи ми кафе и аспирин. Часът е три и половина след полунощ. Хлапетата най-сетне са мирясали. Става ми топло, чувствам се защитен и дори обичан.

Стаята бавно кръжи около мен. Затварям очи и се унасям.