Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

39

Знаехме какво ще дойде но пощата. И все пак при звука на тежките стъпки отвън сърцето ми подскача. Дек нахлува в стаята и размахва плика.

— Ето го! Ето го! Богати сме! — Той отваря плика, изважда внимателно чека и го поставя със страхопочитание на бюрото ми. Гледаме го с възхита. Двайсет и пет хиляди долара от „Стейт Фарм“. Коледа е!

Тъй като Дерик Доугън е още с патерици, потегляме към дома му с цялата документация. Момчето подписва където му кажем. Разпределяме парите. Той получава точно 16 667 долара, а ние точно 8333. Дек искаше да го натовари с някои разходи — фотокопия, пощенски разноски, телефон и всички ония дреболии, за които повечето адвокати непрекъснато връчват сметки на клиентите си, — но аз казвам „не“.

Сбогуваме се, пожелаваме на Дерик всичко хубаво, мъчим се да изглеждаме поне малко разстроени от цялата тая неприятна случка. Трудно е.

Решаваме да си поделим по три хиляди долара и да оставим другите за фирмата — за тежките месеци, които неизбежно ни очакват. Фирмата плаща един хубав обяд в тежкарски ресторант в Източен Мемфис. Фирмата вече разполага и със златна кредитна карта, издадена от някаква нещастна банка, която явно бе впечатлена от общественото ми положение на адвокат. Умело се измъкнах от неудобното въпросче за предишни фалити. Споразумяваме се с Дек картата да се използва само при взаимно съгласие и си стисваме ръцете.

От моите три хиляди си купувам кола. Не нова, естествено, но за нея си мечтая, откакто се появи възможността да платят нещо на Доугън. Колата е „Волво DL“, модел 1984 година, синя на цвят, с четири скорости и само на сто и осемдесет хиляди километра. За волво това въобще не е много. В страхотно състояние е. Първият и единствен неин собственик бил някакъв банкер, който сам си я поддържал.

За миг се поколебах дали да не купя нещо новичко, но не мога да си представя да имам дългове.

Първата ми кола като адвокат. За тойотата вземам триста долара и с тях си купувам телефон за колата. Руди Бейлър започва да се устройва.

 

 

Преди няколко седмици вече бях решил да не оставам за Коледа в града. Спомените от последната година са прекалено болезнени. Ще бъда сам по празниците, така че ще ми е по-лесно, ако задуя нанякъде. Дек спомена нещо да прекараме вечерта заедно, но предложението беше твърде мъгляво и неясно. Казах му, че сигурно ще ида при майка ми.

Ако не пътуват с караваната си, майка ми и Ханк паркират дяволската чудесия зад малката му къща в Толидо. Никога не съм виждал къщата, нито караваната и няма да прекарам Коледа с Ханк. Майка ми се обади след Деня на благодарността и ме покани с половин уста да ида при тях за празниците. Отказах. Обясних й, че имам много работа. Ще й пратя картичка.

Не че не обичам майка си. Просто спряхме да си говорим. Отчуждихме се постепенно с годините. Не сме се карали, нито пък сме си разменяли тежки думи, които трудно се забравят.

Според Дек правораздавателната система спира да функционира от 15 декември до някъде след Нова година. Съдиите не насрочват дела. Адвокатите са заети с банкети и партита. Напълно подходящо време да се изнеса от това място.

Слагам документите по делото „Блек“ в багажника на лъскавото ми волво, хвърлям някоя и друга дреха и потеглям на път. Карам безцелно по тесни междуградски пътища, като посоката ми най-общо е север-северозапад. В Канзас и Небраска вече има сняг. Спя в евтини мотели, храня се в закусвални и разглеждам всички забележителности. Из северните равнини бушува буря. От двете страни на пътя има стени от сняг. Белите безмълвни прерии приличат на кълбести облаци.

Пустият път ме изпълва с радостна възбуда.

 

 

На 23 декември най-после пристигам в Медисън, щата Уисконсин. Настанявам се в малък хотел, където топлата вечеря е просто чудесна, и тръгвам на разходка из центъра на града като всеки обикновен гражданин, хукнал от магазин на магазин. Има някои неща, свързани с Коледа, които не обичам да пропускам.

Сядам на една леденостудена пейка сред парка и се вслушвам в коледните песни, които кънтят наоколо. Никой не знае къде се намирам в момента — нито в кой град, нито в кой щат. Обожавам тази свобода.

След вечеря обръщам няколко чашки в хотелския бар и се обаждам на Макс Лойбърг. Той отново преподава право в тукашния университет. Обаждам му се поне един път месечно за съвет. Та той ме покани да му дойда на гости. Изпратих му фотокопия на най-важните документи — молби, писмени доказателства, становища на вещи лица. Кашонът тежеше седем килограма и от „Федерал Експрес“ ми взеха трийсет долара. Дек одобри разхода.

Макс искрено се радва, че съм в Медисън. Той е евреин и не се прехласва чак толкова по Коледа. Оня ден ми каза по телефона, че времето е страшно подходящо за работа. Сега ми обяснява как да го намеря.

На другия ден в девет сутринта влизам в Юридическия факултет. Студеничко е. Наоколо няма никой. Лойбърг ме чака в кабинета си с горещо кафе. Говорим си около час за Мемфис и за нещата, които му липсват тук. Юридическият факултет не е между тях. Кабинетът му в Медисън прилича много на кабинета в Мемфис — разтурен, пълен с хартии и папки. По стените висят познатите бунтарски постери и стикери. Изглежда същият — буйна рошава коса, дънки, бели кецове. Носи чорапи, но само защото навън има трийсет сантиметра сняг. Излъчва енергия и доволство.

Следвам го по коридора до малка зала за семинари. В средата има дълга маса. Документите, които му изпратих, са подредени отгоре. Сядаме на два стола един срещу друг. Той налива още кафе от термоса. Знае, че процесът започва след шест седмици.

— Някакви предложения за предварително споразумение?

— Да, няколко. Стигнаха до сто седемдесет и пет хиляди, но клиентката ми казва „не“.

— Доста необичайно. Но мен не ме учудва.

— Защо не те учудва?

— Защото си ги наврял в ъгъла. Много са уязвими, Руди. Това е едно от най-хубавите дела за отказ за изплащане на обезщетение, което някога съм виждал. А съм виждал хиляди, да знаеш.

— Има и още нещо — усмихвам се аз и му разказвам как са ни подслушвали телефоните. И как притежавам убедителни доказателства, че Дръмонд е бил отсреща.

— Чувал съм подобно нещо — светват очичките на Лойбърг. — Беше някакво дело във Флорида, но адвокатът на ищеца си беше проверил телефона чак след процеса. Беше се усъмнил, понеже защитата сякаш четеше мислите му в залата. Само че тука е по-друго. Уха, играта загрубява.

— Явно са се подплашили — заявявам аз.

— Умират от страх, но нека не се заблуждаваме, момче. Намират се на своя територия. Във вашия щат не си падат много по обезщетенията.

— И какво ми предлагаш?

— Вземай парите и бягай!

— Не мога да го направя. Не искам. Клиентката ми не желае.

— Добре. Време е тия хора да разберат, че живеят в двайсети век. Къде ти е касетофонът?

Той скача от стола и се спуска към черната дъска. Професорът е готов за лекция. Изваждам касетофончето от чантата си и го слагам на масата. Тефтерът и писалката също.

Макс отваря уста и в продължение на един час аз драскам усърдно и го затрупвам с въпроси. Той говори за моите свидетели, за техните свидетели, за документи, за стратегии. Макс е проучил най-основно всичко, което съм му изпратил. Умира си от удоволствие да попритисне тия гадняри.

— Остави си най-хубавото за накрая — съветва ме професорът. — Пусни видеозаписа с показанията на нещастното момче точно преди да умре. Сигурно изглежда много зле.

— Меко казано.

— Чудесно. Съдебните заседатели ще го запомнят. Ако всичко върви добре, ще свършиш за три дни.

— И после какво?

— После ще си седиш и ще гледаш как се мъчат да обяснят случилото се.

Лойбърг изведнъж млъква, посяга да вземе нещо от масата и ми го подава.

— Какво е това?

— Новата полица на застрахователна компания „Грейт Бенефит“, издадена миналия месец на един от моите студенти. Исках просто да видя какъв език използват. Сещаш ли се кои случаи не се покриват от официалната застраховка? Написано е с големи черни букви.

— Трансплантациите на костен мозък.

— Всякакви трансплантации, включително и на костен мозък. Запази я и я използвай в съда. Направо трябва да попиташ председателя защо текстът на полицата е бил сменен няколко месеца след като семейство Блек заведе дело. Защо сега специално се изключват трансплантациите на костен мозък? А ако не са били изключени в полицата на Блек, защо не са платили обезщетението? Силни карти имаш, Руди. По дяволите, направо ми се ще да дойда да погледам тоя процес.

— Заповядай.

Ще се чувствам по-спокоен, ако има още един приятел, към когото да се обърна за съвет.

Макс има някои въпроси по самия иск и скоро и двамата сме затънали до гуша в работа. Домъквам четирите кашона от багажника. Към обяд в залата сякаш е минал ураган.

Енергията му е направо заразителна. Докато обядваме, изслушвам първата лекция по счетоводство на застрахователните компании. Тъй като в бранша не се прилага антитръстовото законодателство, те използват собствени форми на счетоводство. На практика нито един експерт не би могъл да разбере счетоводните отчети на едно застрахователно дружество. Те съзнателно са направени така, защото никой застраховател не иска светът да узнае какво точно прави. Но Макс все пак предлага няколко полезни съвета.

„Грейт Бенефит“ се оценява на около четиристотин-петстотин милиона долара, почти половината от които са във вид на резерви и скрити фондове. Това трябва да бъде обяснено на съдебните заседатели.

Не се осмелявам да предложа немислимото — да се работи навръх Коледа, но Макс е готов на всякакви подвизи. Жена му гостува при роднини в Ню Йорк и той няма какво да прави. Освен това наистина иска да се справим с оставащите два кашона документи.

Изпълвам три големи тефтера с бележки. Разсъжденията му по всички въпроси са записани на шест касети. Навън вече е тъмно, когато той най-накрая заявява, че приключваме. Чувствам се безкрайно изтощен, 25 декември е. Той ми помага да натъпчем документите в кашоните и да ги отнесем до колата. Отново вали сняг.

Сбогувам се с Макс на входа на Юридическия факултет. Не знам как да му благодаря. Той ми пожелава всичко хубаво и ме кара да обещая, че ще му се обаждам поне един път седмично преди и всеки ден по време на процеса. И пак повтаря, че може да прескочи да ме види.

Махам му за довиждане. Снегът продължава да вали.

 

 

Пътуването до Спартанбърг, Южна Каролина, ми отнема три дни. Волвото се държи чудесно на пътя, особено по снега и леда на Средния запад. Обаждам се на Дек от колата. В кантората всичко е спокойно, казва той. Никой не ме бил търсил.

Последните три години и половина учих като луд, за да завърша право, и работих в някаква си кръчма, за да се изхранвам. Не съм имал истинска почивка. Това твърде евтино пътешествие из страната може да се стори досадно на мнозина, но за мен си е най-луксозна ваканция. Главата и душата ми се проясняват, почвам да мисля и за други неща извън правото. Изхвърлям някои непотребни вехтории, на първо място Сара Планкмор. Забравям старите обиди. Животът е твърде кратък да се отвращаваш от хора, които просто не биха могли да бъдат други. Жалките грехове на Лойд Бек и Бари Ланкастър получават опрощение някъде в Западна Вирджиния. Заклевам се да спра да мисля и да се притеснявам за мис Бърди и нещастната й фамилия. Да си решават проблемите без мен.

Часове наред си мечтая за Кели Райкър, за прекрасните й зъбки, загорели крачета и сладко гласче.

Замисля ли се за правото, моментално си представям идващия процес. Той е само един. Репетирам първата си пледоария. Подлагам на кръстосан разпит ония мошеници от „Грейт Бенефит“. При заключителната си реч почти се разплаквам. Улавям няколко изумени погледа от разминаващи се с мен шофьори. Много важно, никой не ме познава.

Говорих с четирима адвокати, водили дела срещу „Грейт Бенефит“. Първите трима не ми свършиха никаква работа. Четвъртият живее в Спартанбърг. Казва се Купър Джаксън. Имало нещо странно в неговото дело. Не искаше да говори за това по телефона (в моя апартамент). Но каза, че съм добре дошъл в кантората му.

Фирмата му е в сградата на една банка в центъра. Обадих му се вчера от колата и той каза, че днес ще е свободен. По Коледа нямало много работа.

Купър Джаксън е едър и доста набит, с черна брада и още по-черни очи, които блестят и озаряват цялото му лице при всяко движение. На четирийсет и шест години е. Спечелил е най-много пари от дела за лошокачествена продукция. Внимателно затваря вратата, преди да продължи.

Не би трябвало да ми казва онова, което ще каже. Постигнал е споразумение с „Грейт Бенефит“ и той заедно с клиента са подписали строго поверителен договор, предвиждащ сурово наказание за всеки, който разгласи клаузите на споразумението. Мрази тези договори, но те се уреждат доста често. После завел дело на клиентка, която се нуждаела от операция на синусите. „Грейт Бенефит“ отказали да платят, като се позовали на факта, че при изготвянето на полицата жената не съобщила, че е била оперирана от киста на яйчника преди пет години. Кистата била предшестващо обстоятелство, пишело в документа за отказ. Искането било за единайсет хиляди долара. Последвала нова размяна на писма и документи. После тя наела Купър Джаксън. Той ходил четири пъти до Кливланд със собствения си самолет и взел осем показания под клетва.

— Тия там са най-тъпите и гадни копелета, които някога съм виждал — заявява мистър Джаксън. Той обича мръсните процеси и пуска в ход всички възможни оръжия. Настоявал до дупка за сблъсък в съда, а „Грейт Бенефит“ изведнъж предложили да се споразумеят тихо и кротко.

— Това тука е поверително — ухилва се той. Умира от удоволствие да наруши договора и да изплюе камъчето пред мен. Хващам се на бас, че е казал поне на сто души. — Платиха ни единайсет хиляди, после хвърлиха още двеста хиляди, за да се изметем.

Очите му блещукат. Чака да види как ще реагирам. Наистина това споразумение е забележително, защото „Грейт Бенефит“ на практика са платили много пари за неиздължено обезщетение. Естествено, че са искали да го запазят в тайна.

— Невероятно — възкликвам аз.

— Точно така. Аз лично не исках да се споразумяваме, но горката ми клиентка имаше нужда от парите. Сигурен съм, че можехме да им натресем хубавичка присъда.

Той ми разказва няколко бойни случки за да демонстрира колко много пари е спечелил, после отиваме в малка стаичка без прозорци. По стелажите покрай стените са подредени еднакви кашони. Джаксън посочва три от тях и се надвесва над мен.

— Ето как работят — почуква той по кашона, сякаш вътре се крият невероятни тайни. — Молбата пристига и бива връчена на някакъв дребен чиновник. Хората в този отдел са най-слабо квалифицираните нископлатени служители във всяка застрахователна компания. Блясъкът и парите са в отдел „Инвестиции“. Та значи човечецът поглежда искането и моментално започва да пише отказ. После го изпраща на застрахованото лице. Сигурен съм, че и вие сте получили такова писмо. После чиновникът изисква медицинска справка за последните пет години и започва подробно да я изучава. Застрахованият получава ново писмо от отдел „Обезщетения“, в което се казва: „Искането се отхвърля за момента. Предстои ново разглеждане.“ Тук вече става забавно. Чиновникът от отдел „Обезщетения“ изпраща папката в отдел „Гаранции“, които пък им връщат топката с паметна записка, гласяща нещо от рода на: „Не изплащайте обезщетението, докато не получите потвърждение от нас.“ Размяната на информация и записки между отделите продължава, документацията расте, оспорват се точки и подточки в полицата. Накрая между двата отдела избухва война. Имай предвид, че макар да работят за една компания и в една сграда, тия хора почти не се познават. Нито пък знаят какво правят другите. И това е съзнателно. А в същото време твоят клиент си седи у дома и получава разни писма от разни отдели. Повечето хора в крайна сметка се отказват и точно на това разчитат застрахователите. Само един от двайсет и пет потърпевши се обръща към адвокат.

Спомням си някои части от документи и показания и изведнъж всичко си идва на мястото.

— Как може да се докаже това? — питам аз.

— Всичко е тук — потупва кашона Джаксън. — Повечето неща няма да ти трябват, но аз имам инструкциите за работа.

— И аз ги имам.

— Заповядай, прегледай тия документи. Подредени са безупречно. Имам чудесен помощник. Всъщност двама.

Да, ама аз, Руди Бейлър, си имам чудесен адвоконсулт за партньор.

Той излиза и аз посягам направо към подвързаните в тъмнозелено инструкции за работа на различните отдели. На пръв поглед изглеждат също като ония, с които вече разполагам. Процедурите са разделени на глави. В началото има общи указания, в края — речник на специалните термини. Обикновен учебник и нищо повече.

Изведнъж забелязвам нещо различно. В края на Инструкцията за отдел „Обезщетения“ има глава „U“. В моя екземпляр няма. Прочитам я внимателно и загадката се изяснява. В инструкцията за другия отдел също има такава глава. Тя се занимава с другата половина от операцията. Всичко е точно както го описа Купър Джаксън. Четени заедно, инструкциите посочват как точно всеки отдел да откаже изплащането на обезщетение, за момента, естествено, и да препрати папката в другия отдел с указание да не плаща, преди да получи уведомление за това.

Което никога не идва. Нито един от отделите не може да плати, преди другият да му нареди.

И в двете инструкции се съдържат безброй указания как да се документира всяка стъпка, та ако един ден се наложи, да има с какво да докажат колко труд е бил положен, преди да се отхвърли искът.

В моите екземпляри няма такива глави. Махнали са ги, преди да ми ги дадат. Тия мошеници от Кливланд, а може би и мемфиските им адвокати, съзнателно са укрили глава „U“ от мен. А това е, меко казано, потресаващо разкритие.

Първоначалният шок бързо преминава и аз неволно се хиля най-глупашки при мисълта как измъквам точно тези глави и ги размахвам пред съдебните заседатели.

 

 

Купър обича да пие водка, но само след шест вечерта. Кани ме да му правя компания. Държи бутилката в малкия хладилник в шкафа и я пие чиста, без лед или вода. По неговия пример отпивам две глътки и усещам как всичко в мен пламва.

Той изпразва до дъно първата чашка.

— Сигурен съм, че имаш резултатите от разследванията за дейността на компанията, правени от различни щатски агенции.

Чувствам се пълен невежа. Няма смисъл да лъжа.

— Честно казано, не.

— Трябва да ги погледнеш. Докладвах за нередности на министъра на правосъдието на Южна Каролина, който ми е състудент, и сега те я разследват. И в Джорджия също. И главният застрахователен инспектор на Флорида също е започнал официално разследване. Тия хора май нещо изведнъж спряха да плащат.

Преди няколко месеца, докато още бях студент, Макс Лойбърг беше споменал възможността за подаване на оплакване на равнище на щатска администрация. Каза също, че едва ли ще свърши работа, защото застрахователната индустрия поддържа невероятно добри отношения с ония, които трябва да я контролират.

Имам чувството, че съм пропуснал нещо. Какво пък, това е първото ми дело за отказ да се изплати застрахователно обезщетение.

— Говори се и за някакви групови действия — казва той, а очите му святкат подозрително. Знае със сигурност, че нямам никаква представа за тия неща.

— Къде?

— На група адвокати в Рейли. Събрали са един куп откази за дребни суми, но изчакват. Първо някой трябва да поразтърси сериозно „Грейт Бенефит“. Подозирам, че тихомълком се споразумяват за по-тежките случаи.

— Колко полици издават годишно? — Бях отправил същия въпрос и към самата фирма. Още чакам отговор.

— Почти сто хиляди. Средно на година се подават около десет хиляди искания, тоест десет на сто — обичайното за бранша. Да приемем, че отхвърлят, просто ей така, половината от тях. Значи пет хиляди. Средното обезщетение е около десет хиляди долара. Пет хиляди пъти по десет хиляди долара прави петдесет милиона. Да кажем, че похарчат десетина милиона за споразумения, преди да се стигне до съд. Благодарение на малката им хитринка им остават четирийсет сладки милиончета. Догодина може да започнат да изплащат всичко най-редовно. А на следващата година пак да прибегнат до отказите. Или да измислят нещо още по-хитро. Правят толкова много пари, по дяволите, че могат да си позволят да прецакат всекиго.

Взирам се в него дълго време.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не. Това са само предположения. Сигурно не би могло и да се докаже, защото е невероятно опасно. Тази компания върши изумителни глупости, но се съмнявам да са чак толкова тъпи, че да оставят подобно нещо в писмена форма.

На устата ми е да му разкажа за онова изпълнено с обиди писмо, но решавам да замълча. Нищо не може да го спре в момента. Както е на градус, мисли, че ще спечели всеки двубой.

— Имаш ли опит в съда? — пита той.

— Не. Практикувам само от няколко месеца.

— Аз съм доста печен. Има една групичка адвокати като мен, дето си умираме от кеф да съдим застрахователните компании за неизплащане на обезщетения. Държим връзка помежду си. Разменяме си клюки. Та напоследък се чуват доста неща за „Грейт Бенефит“. Струва ми се, че май са спрели да плащат. И всички чакат някой голям процес да ги поизложи. После ще се изсипе истински порой.

— За присъдата не гарантирам, но процес ще има.

Той казва, че може да се обади на приятелите си, да поразпита тук-там, да посъбере последните клюки, да разузнае какво ново се чака. И може да дойде в Мемфис през февруари. За процеса.

— Една добра присъда — повтаря той — може да отприщи бента.

 

 

Следващата сутрин продължавам да се ровя в папките на Джаксън. Към обяд му благодаря и си тръгвам. Той настоява да поддържаме връзка. Има предчувствието, че много адвокати очакват с интерес нашия процес.

Защо ли това ме плаши?

Стигам до Мемфис за дванайсет часа. Спирам волвото зад тъмната къща на мис Бърди и започвам да си свалям багажа. Прехвърчат снежинки. Утре е Нова година.