Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

21

Съдебната палата на окръг Шелби е модерна двайсететажна сграда в центъра. Създали са я с идеята да ускорят правораздаването. Има безброй зали и кабинети за чиновниците. Приютила е окръжния прокурор и шерифа. Разполага дори със затвор.

Наказателните дела се гледат в десет отделения — от десет съдии със собствени зали. Средните етажи гъмжат от адвокати, ченгета, обвиняеми и техни роднини. За един новак мястото е същинска джунгла, но Дек знае пътя. Разпитал е по телефона.

Посочва ми вратата на Четвърто отделение и казва, че ще ме чака след час. Влизам и сядам на последната скамейка. Подът е покрит с килим, мебелите са потискащо модерни. Наоколо адвокатите се щурат като мравки. Отдясно е мястото за задържани, където десетина арестанти с оранжеви костюми чакат да се изправят пред съдията. Някаква прокурорка рови из купчина папки, търсейки поредния обвиняем.

На втория ред забелязвам Клиф Райкър. Приведен до адвоката си, той преглежда някакви документи. Кели не е в залата.

Съдията се появява и всички стават на крака. Набързо минават няколко случая — гаранции, отмяна на гаранции, отложени дати. Адвокатите се сбират на групички, кимат, шушукат с негова светлост.

Призовават Клиф и той се помъква към подиума пред съдията. Адвокатът го придружава с папка под мишницата. Прокурорката съобщава на съда, че обвиненията срещу Клиф Райкър отпадат поради липса на доказателства.

— Къде е жертвата? — прекъсва го съдията.

— Не желае да се яви — отговаря прокурорката.

— Защо?

Защото е в инвалидна количка, иска ми се да изкрещя.

Прокурорката вдига рамене, сякаш не знае и изобщо не я интересува. Адвокатът се прави на изумен, че дамата не е дошла да демонстрира синините си.

Прокурорката е претоварена, до обяд трябва да отметне куп дела. Набързо излага фактите — побой, арест, липса на доказателства, защото жертвата отказва да даде показания.

— Това ви е за втори път — казва съдията, гледайки яростно Клиф. — Защо не се разведете, преди да я убиете?

— Мъчим се да оправим нещата, ваша светлост — унило отвръща Клиф. Личи си, че е репетирал.

— Оправяйте ги по-бързо. Видя ли още веднъж същите обвинения, няма да ви се размине. Ясно ли е?

— Да, сър — отговаря Клиф, сякаш дълбоко съжалява, че е създал толкова неприятности.

Адвокатът поднася документи. Съдията ги разписва, клатейки глава. Обвиненията отпадат.

Никой не чува гласа на жертвата. Тя лежи у дома със счупен глезен, но не това й пречи да дойде. Укрива се, защото не иска отново да я пребият. Питам се как ли я е принудил да оттегли обвинението.

Клиф подава ръка на адвоката и се отправя с широка крачка към изхода. Минава покрай мен и излиза, свободен да върши каквото си иска — излиза безнаказано, защото няма кой да помогне на Кели.

Този съдебен конвейер има своя отчайваща логика. Ония отсреща, с оранжевите костюми и белезниците, са убийци, изнасилвачи, търговци на наркотици. Системата едва намира време да ги осъди, спазвайки най-елементарните правни норми. Кога да се погрижи за правата на една пребита съпруга?

Миналата седмица, докато бях на изпит, Дек се обади тук-там. Откри новия адрес и телефон на семейство Райкър. Наели са едностаен апартамент в югоизточните квартали. Четиристотин долара месечно. Клиф работи в товаро-разтоварна компания близо до нашата кантора. Не членува в профсъюз. Адвокатът му е просто един от хилядите, които едва свързват двата края.

Разказах на Дек истината за Кели. Според него добре съм сторил. Така ще може да обясни как стоят нещата, когато Клиф грабне чифтето и ми пръсне главата.

Съветва ме да я забравя. Нищо хубаво нямало да излезе от тая работа.

 

 

В кабинета заварвам бележка веднага да се явя при Брузър. Той е сам зад грамадното си бюро и говори по десния телефон. Отляво има друг телефон, а още три са пръснати из кабинета. Плюс телефон в колата. И в куфарчето. И онзи, който ми връчи, за да му бъда подръка по всяко време.

Той ми кимва да седна, врътва нагоре кръвясалите си очи, сякаш разговаря със смахнат, и изръмжава утвърдително. Акулите дремят, скрити зад камъните. Из аквариума бълбукат мехурчета.

Наскоро Дек ми пошушна, че в този кабинет Брузър изкарва от триста до петстотин хиляди на година. Просто не мога да го повярвам, като гледам каква е бъркотия. Използва четирима сътрудници, които издирват клиенти с телесни повреди. (А сега използва и мен.) Миналата година Дек му е докарал от пет дела сто и петдесет хиляди. Освен това Брузър се занимава с дела за наркотици и в подземния свят го смятат за надежден адвокат. Но според Дек големите пари идват от съвсем друго място. Брузър е замесен — никой не знае точно колко, дори федералните власти отчаяно се мъчат да го узнаят — в голия бизнес из Мемфис и Нашвил. Там се въртят щури пари, тъй че остава загадка колко печели.

Три пъти е развеждан, съобщи ми Дек, докато дъвчехме сандвичи при Труди, има три деца, които, естествено, живеят при майките, пада си по младички танцьорки, пие без мярка, прекалява с хазарта и независимо колко пари е докопал в алчните си ръце, вечно ламти за още.

Преди седем години федералните власти го арестували за рекет, но излязъл сух от водата. След година обвиненията отпаднали. Дек сподели, че много го плаши новата акция на ФБР срещу мемфиския престъпен свят — в хода на следствието непрекъснато изплували имената на Брузър Стоун и неговия пръв приятел Принс Томас. Според Дек напоследък Брузър се държи малко странно — пие повече от обикновеното, станал е избухлив, вечно мърмори и тропа.

Още нещо за телефоните. Дек е уверен, че ФБР подслушва всички ни, включително и мен. Не само по телефона, но и с вградени микрофони. Не им е за пръв път, важно споделя той. Съветва ме да внимавам и в „Йоги“.

Всички тия радостни вести узнах вчера следобед. Ако съм изкарал изпита, ще гледам да събера малко пари и веднага изчезвам.

Най-сетне Брузър затваря телефона и уморено потрива клепачи.

— Хвърли едно око — казва той, побутвайки към мен купчина документи.

— Какво е това?

— „Грейт Бенефит“ отвръща на удара. Скоро ще разбереш каква беля е да съдиш големи корпорации. Ония имат пари да наемат куп адвокати, дето ще те затрупат с бумаги. Лио Ф. Дръмонд сигурно им взима по двеста и петдесет долара на час.

Документите се оказват копие от официална молба за прекратяване на делото. Плюс шейсет и три страници изложение на фактите. Всичко това е адресирано до негова светлост Харви Хейл.

Брузър ме гледа спокойно.

— Добре дошъл на бойното поле.

Гърлото ми се стяга. За отговор на подобно писание ще ми трябват поне няколко дни.

— Внушително е — дрезгаво казвам аз и се чудя откъде да започна.

— Проучи най-внимателно съдебния ред. Отговори на изложението. Напиши своя версия. И побързай. Не е чак толкова страшно.

— Тъй ли?

— Точно тъй, Руди. Просто бюрокрация. Ще свикнеш. Ония копелета ще опитат всички възможни ходове, дори ще си измислят нови и всичко ще е съпроводено с дебели резюмета. За всяко едно предложение ще настояват да търчиш до съда. Изобщо не ги интересува дали молбата им ще се приеме или не — така или иначе, хонорарите си текат. А и процесът се бави. Царе са на тия номера, стига само някой да плаща. Лошото е, че ще те скапят.

— Още отсега съм изморен.

— Гадна работа, ще знаеш. Дръмонд само щраква с пръсти, казва: „Трябва ми предложение за прекратяване“, и моментално трима адвокати хукват към библиотеката, а двама сътрудници почват да вадят стари дела от компютрите. Фокус-мокус! За нула време изниква безупречна тлъста молба. Дръмонд я изчита два-три пъти, без да си дава зор, нали му плащат по двеста и петдесет на час. Може и да се посъветва с някой колега. След това клъцва тук-там с голямата ножица и дребните риби пак се хващат за книгите и компютрите. Чисто обирджийство, но ония от „Грейт Бенефит“ са червиви от пари и нямат нищо против да пуснат аванта на „Тинли Брит“.

Имам чувството, че съм излязъл срещу цяла армия. Двата телефона звънят едновременно и Брузър грабва по-близкия.

— Хващай се на работа — заръчва ми той и крясва в слушалката: — Ало!

Отмъквам книжната камара в кабинета си и затварям вратата. Чета молбата за прекратяване на делото и нейното великолепно напечатано приложение, което се оказва препълнено с най-солидни аргументи, кажи-речи, срещу всяка дума от моя иск. Написано е изящно и просто, без разните му там адвокатски увъртания — направо страхотен стил. Така оформените позиции са укрепени с цитати от безброй правни авторитети, които изглеждат поразително уместни. На повечето страници са дадени бележки под линия. Има дори съдържание и списък на използваната литература.

Липсва само готово съдийско решение в полза на „Грейт Бенефит“ с празно място за подписа.

След третото изчитане аз се мобилизирам и започвам да си водя записки. Май ще открия едно-две слаби места. Страхът и стъписването постепенно се разсейват. Призовавайки на помощ цялата си ненавист към „Грейт Бенефит“ и онова, което сториха на моя клиент, аз запретвам ръкави.

Мистър Лио Ф. Дръмонд може да е цар на правните спорове, може да разполага с милиони, но пък за сметка на това аз, Руди Бейлър, нямам какво да губя. Умен съм и не се плаша от работа. Щом е решил да започне канцеларска война, не възразявам. Ще го направя на салата.

 

 

Дек вече шест пъти се е явявал на изпит за адвокатски права. Без малко щял да изкара на третия опит, в Калифорния — не му достигнали само две точки. После още три пъти се явявал в Тенеси, но нито веднъж не успял да се доближи до заветната цел, както сам ми призна с изненадваща срамежливост. Питам се дали изобщо иска да стане адвокат. Със събиране на клиенти за Брузър си докарва по четирийсет хиляди на година, без да се обременява с морални задръжки. (Не че Брузър страда от скрупули.) Освен това не е принуден да плаща адвокатски такси, да си поддържа правната квалификация, да ходи по семинари, да си залъгва съвестта с благотворителни дела и да се скъсва от работа.

Дек е кърлеж. Има ли край него правоспособен адвокат и свободно бюро, гладен няма да остане.

Знае, че засега не съм претоварен и почна да ме навестява всеки ден около единайсет. Бъбрим си около половин час, после отиваме при Труди да хапнем по нещо евтино. Вече взех да свиквам с него. Дек си е Дек — простичко момче без претенции, което иска да станем приятели.

Обядваме в ъгъла, обкръжени от работници и хамали. Дек говори толкова тихо, че едва го чувам. Понякога, особено в болниците, става непоносимо нахален, друг път е плашлив като мишка. В момента напрегнато мънка нещо и същевременно се озърта през рамо, сякаш очаква всеки миг да го нападнат.

— Имахме във фирмата един образ, Дейвид Рой се казваше, и взе, че се сприятели с Брузър. Много гъсти бяха, заедно си брояха парите, дето се вика. Рой обаче го изхвърлиха от занаята за финансови далавери, тъй че вече не е адвокат. — Дек избърсва с пръст малко рибна салата от устните си. — И какво? Чудо голямо! Отиде отсреща и отвори бар с голи танци. Палнаха го. Отвори друг, пак го палнаха. После трети. И се започна война в голия бизнес. Брузър е хитър и не се бърка между шамарите, навсякъде обаче има пръст. Както и твоят човек, Принс Томас. Войната трая към две години. От време на време пречукваха някого. За палежи да не говорим. Рой и Брузър яко се забъркаха. Миналата година федералните ченгета докопаха Рой и плъзна слух, че ще пропее. Нали ме разбираш?

Кимвам и се навеждам към Дек. Никой не ни чува, но с тия вдървени пози привличаме погледите.

— Е, вчера Дейвид Рой е дал показания пред съда. Май са сключили сделката.

След тия многозначителни думи Дек вдървено надига глава и забива очи в масата, сякаш оттук нататък всичко е ясно като бял ден.

— И какво? — питам аз, без да се изправям.

Той се навъсва, хвърля наоколо боязлив поглед и пак привежда глава.

— Има вероятност да пропее срещу Брузър. А може би и срещу Принс Томас. От едно място дори чух, че са обявили награда за главата му.

— Наемник ли ще докарат?

— Да. По-тихо.

— И кой плаща?

Просто не вярвам да е моят работодател.

— Опитай да познаеш.

— Не и Брузър.

Дек се усмихва плахо и беззъбо.

— Няма да му е за пръв път.

Той стръвно захапва сандвича, кимва ми и започва усърдно да дъвче. Изчаквам да преглътне.

— И за какво ми разправяш всичко това?

— Потърси си резервни варианти.

— Нямам резервни варианти.

— Може да се наложи.

— Чакай де, едва съм постъпил тук.

— Може да стане напечено.

— Ами ти?

— Сигурно ще си плюя на петите.

— А другите?

— Не им бери грижата, те да не са се загрижили за теб? Тук само аз съм ти приятел.

Тия думи не ми дават покой през следващите няколко часа. Дек знае повече, отколкото казва, но след още две-три посещения при Труди ще изкопча всичко. Имам силното подозрение, че си търси тих пристан за бурята. Вече познавам другите адвокати — Никлас, Токсър и Ридж, — но те са сдържани и почти не говорят. Вечно си заключват вратите. Дек не ги обича, а за техните чувства към него мога само да гадая. Дек смята, че Токсър и Ридж са приятели и вероятно се готвят в близко време да открият собствена фирма. Никлас е пропаднал алкохолик.

Най-лошият вариант ще е да арестуват Брузър и да започнат процес срещу него. Делото ще се влачи поне година. А дотогава ще може да работи и да управлява кантората. Поне така предполагам. Няма как да му отнемат адвокатските права, преди да е осъден.

Успокой се, повтарям си аз.

Няма страшно. Вече са ме изхвърляли на улицата и пак съм на крака.

 

 

На път към мис Бърди минавам покрай градския парк. Лампите вече светят, но по тревата продължават да играят бейзбол поне три любителски отбора.

Спирам при телефона до автомивката и набирам номера. След третия сигнал Кели вдига слушалката.

— Ало.

Гласът й ме разтърсва от глава до пети.

— Там ли е Клиф? — приглушено питам аз. Ако е там, просто ще затворя.

— Не. Кой се обажда?

— Руди — отговарям с нормален глас.

Затаявам дъх, очаквайки да чуя пукот и сигнала за свободна линия… или думи, изпълнени с нежен копнеж. По дяволите, сам не зная какво очаквам.

Кели мълчи, но не затваря.

— Помолих те да не звъниш — казва тя най-сетне, но усещам, че не се сърди.

— Извинявай. Просто не издържах. Тревожа се за теб.

— Не бива да го правим.

— Кое?

— Сбогом.

Сега вече наистина чувам пукот и после сигнал.

Толкова време събирах кураж да позвъня, а сега съжалявам. Май куражът ми е повече от ума. Знам, че мъжът й е избухлив до безумие, но нямам представа докъде би стигнал. Ако е ревнив — а това е просто задължително за един изпаднал провинциален спортист на деветнайсет години с хубавичка съпруга — значи я дебне на всяка крачка. Но дали би стигнал чак дотам, да я подслушва по телефона?

Абсурдна мисъл, заради нея обаче дълго не мога да заспя.

 

 

Спал съм по-малко от час, когато телефонът звъни. Според будилника наближава четири. Опипвам в мрака и вдигам слушалката.

Дек се обажда от колата си. Възбуден е до немай-къде и говори като картечница. Идва към мен, вече е само на няколко пресечки. Става дума за нещо голямо, спешно, някакво разкошно бедствие. Бързо! Обличай се! Нарежда ми след по-малко от минута да съм долу, на тротоара.

Когато излизам, Дек вече ме чака в раздрънкания си пикап. Скачам до него и той настъпва педала до ламарината. Нямах време дори да си измия зъбите.

— Накъде си ме помъкнал? — питам аз.

— Голяма катастрофа долу по реката — мрачно обявява той, като че наистина е опечален. — Снощи малко след единайсет един петролен танкер се откъснал от кея и течението го нанизало право в някакъв стар параход, нает за абитуриентски бал. Трябва да е имало поне триста хлапета на борда. Параходът потънал край Муд Айланд, на две крачки от брега.

— Това е ужасно, Дек, но какво можем да сторим?

— Да огледаме положението. Някой се е обадил на Брузър. Брузър се обади на мен. И толкоз. Това е страхотна катастрофа, може би най-голямата в цялата история на Мемфис.

— Е, какво сега, да се пъчим ли?

— Не разбираш. Брузър не би я изпуснал за нищо на света.

— Добре. Да си натъпче тогава дебелия задник във водолазен костюм и да вади тела от дъното.

— Може да се окаже златна мина.

Дек кара като луд през града. Не си говорим. Край нас прелита линейка и сърцето ми подскача. Друга линейка изхвръква от съседната улица.

Крайбрежният булевард е преграден от десетки полицейски коли с мигащи лампи. Линейки и пожарни коли са натъпкани броня до броня. Над реката виси хеликоптер. Някои хора стоят неподвижно на групички, други тичат с крясъци и ръкомахане. Над самия бряг забелязвам стрелата на кран.

Бързо заобикаляме жълтата полицейска лента и се вливаме в тълпата зяпачи покрай реката. От катастрофата са минали вече няколко часа и напрежението бавно спада. Сега хората просто чакат. Мнозина са се сгушили един до друг като статуи на ужаса по каменните пейки и гледат през сълзи как водолази и санитари търсят телата. Тук-там свещеници и роднини са коленичили в страстна молитва. Десетки замаяни гимназисти с мокри смокинги и парцаливи бални рокли се държат за ръце, вперили погледи във водата. Част от парахода стърчи на три метра над водата и неколцина спасители с леководолазни костюми се катерят по него. Други използват за база три съединени понтона.

Тук всичко се извършва по своеобразен ритуал, но за да го разбере човек, е нужно време. Един полицай лейтенант бавно се задава по мостчето откъм плаващия кей и стъпва върху паветата. Посърналото множество притихва съвсем. Лейтенантът спира край една полицейска кола, наоколо му се струпват репортери. Повечето хора остават по скамейките, загръщат се по-плътно с одеялата и продължават да се молят. Това са роднини, близки, приятели. Лейтенантът изрича:

— Съжалявам, но идентифицирахме тялото на Мелани Добинс.

Думите му прокънтяват в тишината, нарушена почти веднага от стоновете на близките. Те се прегръщат, търсейки опора един от друг. Приятели на момичето коленичат, раздават се женски ридания.

Другите извръщат глави и ги гледат, но същевременно въздъхват от облекчение. Тяхната страшна вест неизбежно ще дойде, но поне засега е отложена. Все още има надежда. По-късно ще узная, че в част от трюма е останал въздух и там са оцелели двайсет и един абитуриенти.

Полицаят лейтенант се обръща и тръгва към кея, където вече вадят нов труп от водата.

После бавно се разиграва нов ритуал — не тъй трагичен, но далеч по-отвратителен. Хора с мрачни лица почват да се прокрадват към скърбящото семейство. Носят визитни картички и се опитват да ги връчат на роднините и приятелите. Пристъпвайки в мрака, те си разменят враждебни погледи. Биха убили човек, за да поемат делото. Искат само една трета.

Дек е наясно далеч преди да съм осъзнал какво става. Кимва ми да се приближим към семейството, но аз отказвам да помръдна. Той хлътва в тълпата и бързо изчезва сред мрака, устремен да направи своя удар.

Обръщам гръб на реката и побягвам през нощния Мемфис.