Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rainmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Ударът

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-26-2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ударът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ударът.

Ударът
The Rainmaker
АвторДжон Гришам
Първо издание1995 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Ударът“ (на английски: The Rainmaker) е шестият роман на американския писател Джон Гришам и е публикуван през 1995 г.

Сюжет

Издания на български език

Филмова адаптация

През 1997 г. излиза едноименният филм на режисьора Франсис Форд Копола. Главните роли са изпълнени от Мат Деймън, Дани ДеВито, Джон Войт и Клеър Дейнс.

19

Седя в кабинета си и уча, защото нямам друга работа. Доколкото разбирам, няма да ми поверят нищо сериозно, преди да стана адвокат, а за целта трябва да изкарам изпита.

Трудно ми е да се съсредоточа. Как можах да се влюбя в омъжена жена броени дни преди изпита? Сега умът ми трябва да е остър като бръснач, свободен от всякакви глупости, най-прецизно настроен и насочен към една-единствена цел.

Повтарям си, че Кели не е за мен. Тя е прекършено момиче с белези, някои от които могат да останат за цял живот. А Клиф е опасен. Направо би обезумял от мисълта, че друг мъж докосва неговата мъничка мажоретка.

Седя с ръце зад главата и крака върху бюрото, обмислям всичко това и мечтателно се рея в мъглата, когато вратата внезапно се отваря и в кабинета нахълтва Брузър.

— Какво правиш? — крясва той.

— Уча — отвръщам аз, заемайки моментално прилична поза.

— Нали щеше да учиш следобед?

Часът е десет и половина. Брузър нервно тъпче пред бюрото.

— Слушай, Брузър, днес е петък. В сряда съм на изпит. Главата ми е пламнала.

— Тогава бягай да учиш в болницата. И гледай да хванеш клиент. От три дни нищо не си докарал.

— Няма как да уча и да гоня клиенти едновременно.

— Дек се справя.

— Да бе, Дек. Вечният студент.

— Преди малко ми се обади Лио Ф. Дръмонд. Нещо да ти говори?

— Не. Защо?

— Той е старши съдружник в „Тинли Брит“. Страхотен спец по икономическите въпроси. Рядко губи. Отличен адвокат от голяма фирма.

— Знам ги какви са в „Брилянтин“.

— Е, сега имаш възможност да ги опознаеш още по-добре. Те ще защитават „Грейт Бенефит“. Дръмонд е шеф на екипа.

Не съм броил точно, в тоя град обаче трябва да има поне стотина фирми, водещи делата на застрахователни компании. А пък застрахователите са хиляди. Как тъй се случи ония омразни типове от „Грейт Бенефит“ да наемат фирмата, която проклинам всеки божи ден — „Тинли Бринт“?

Колкото и да е чудно, приемам новината спокойно. Всъщност не съм изненадан.

Изведнъж осъзнавам, че Брузър продължава да тъпче и дърдори като картечница. Заради мен е завел дело за десет милиона срещу голяма компания, защитавана от адвокат, който го плаши. Забавно. Не съм допускал Брузър да се бои от когото и да било.

— И какво каза?

— Нищо бе. Нищо. Само искаше да ме чуе. Каза, че делото ще се гледа пред Харви Хейл, който, мътните да го вземат, му бил съквартирант в Йейл преди трийсет години, когато следвали право. И който, ако случайно не знаеш, беше водещ адвокат в една застрахователна компания, докато не закъса със сърцето и докторите му рекоха да смени кариерата. Уреди се на топло в съда и още не може да се отърси от старата адвокатска идея, че присъда за обезщетение над десет хиляди долара е просто неприлична.

— Извинявай, че те попитах.

— Значи се натресохме на Лио Ф. Дръмонд и неговия елитен отбор, а съдията е на тяхна страна. Има да те въртят на шиш…

Мене ли? Ами ти?

— А, и аз ще се мяркам. Работата си е твоя. Ще те скапят от писане. — Той тръгва към вратата. — Запомни, плащат им на час. Колкото повече дращят, толкова по-тлъсти хонорари.

Брузър се разсмива зловещо и затръшва вратата. Явно му е драго, че батковците ще ми теглят пердаха.

Изоставен съм. Мисля си, че в „Брилянтин“ работят над сто адвокати, и изведнъж се чувствам безкрайно самотен.

 

 

Двамата с Дек сърбаме супа при Труди. Клиентелата за обяд е изцяло работническа. Мирише на смазка, пот и пържено. Дек обича да обядва тук, защото досега е докопал няколко трудови злополуки. Едната донесла трийсет хиляди долара обезщетение. Той получил една трета от двайсет и петте процента за фирмата, тоест две хиляди и петстотин.

Ниско приведен над супата, Дек поверително споделя, че посещава и няколко барчета в квартала. Ходи там без вратовръзка, прави се на обикновен клиент и пие газирана вода. Подслушва какво си приказват работниците, докато разквасват гърла след работа. Охотно споделя кои са добрите заведения — „сочните пасища“, както ги нарича. Дек е цар на съветите как се ловят клиенти.

Да, понякога ходи и по нощните клубове, но само заради клиентелата. Движение му е цаката, често повтаря той. Харесва игралните домове край Мисисипи, макар да изразява прогресивното мнение, че са вредни, защото бедняците ходят там и пропиляват всичко до последния цент. Но за нас това е добре дошло. Престъпността ще расте. Хазартът ще ни докара нови разводи и фалити. На хората ще им трябват адвокати. В игралните домове покълват семената на безброй човешки страдания и мъдрият Дек търпеливо чака. Има си нещо наум.

Като стане, няма да ме забрави.

 

 

Отново вечерям в закусвалнята на „Сейнт Питър“ — „превързочната“, както я наричат. Чух това прозвище от група санитари. Ям месна салата в пластмасова чинийка. Уча разсеяно и гледам часовника.

В десет старият джентълмен с розовото яке пристига, но е сам. Той спира на прага, оглежда се, забелязва ме и тръгва към мен навъсен, явно недоволен от задачата си.

— Вие ли сте мистър Бейлър? — учтиво пита той. В ръката си държи плик и го слага на масата, след като кимвам. — Това е от мисис Райкър.

Без повече приказки той прави едва забележима чупка в кръста и се отдалечава.

Пликът е бял, съвсем обикновен. Отварям го и изваждам сгънато листче. Текстът гласи:

Скъпи Руди,

Лекарят ме изписа тази сутрин, тъй че вече съм у дома. Благодаря за всичко. Моли се за нас. Ти си чудесен.

След подписа е добавила:

Моля те, не ми звъни, не пиши и не се опитвай да ме видиш. Само ще стане по-зле. Още веднъж благодаря.

Знаела е, че ще я чакам търпеливо. Покрай всичките сладострастни мисли, които бушуват из мозъка ми през последното денонощие, изобщо не съм се сетил, че може да я изпишат. Твърдо разчитах на нова среща.

Бродя безцелно но безкрайните коридори и опитвам да се опомня. Трябва на всяка цена да я видя отново. Тя се нуждае от мен, няма кой друг да й помогне.

Спирам до телефонния автомат, откривам в указателя името Клиф Райкър и набирам номера. Отсреща ме осведомяват, че телефонът е изключен.