Хедър Греъм
Предателката (4)

4

Хирург на кораба беше Дейвид Стюарт, като той и по-голяма част от екипажа бяха лично избрани от Джером. Дейвид и братът на Джером, Брент, бяха състуденти и така покрай приятелството им Джером срещна Дейвид. Стюарт пристигна в Евърглейдс, за да изучи бита и традициите на семинолите.

Джером знаеше от баща си, че парченца от дрехи, попаднали в рана, могат да предизвикат инфекции и смърт, докато незамърсената рана зараства по-бързо — нещо, което индианците без систематично изучаване и статистика прилагаха открай време Джером се възхищаваше от способността на Дейвид да извлича познания от всякакви източници. Но военноморските успехи на капитана му извоюваха правото сам да избере екипажа си. Естествено помагаше му и това, че притежаваше собствени кораби, които предостави в полза на Конфедерацията, а сам той осъзнаваше, че характерът му не е подходящ за редовна военна служба. Той бе подчинен на високопоставени офицери от флотата на Конфедерацията, но тъй като се справяше успешно с всички задачи, мнението му бе високо ценено и като резултат бе оставен да действа самостоятелно.

Къпейки се със солена вода и сапун, Джером усети с тялото си пронизващия поглед на Дейвид.

— Добра работа. Адски добра. Чисти малки шевове. Дори може да ти се размине без белези.

Джером разтърси глава, за да се освободи от излишната вода.

— Един свиреп грозен янки почти успя да ми извади сърцето и въпреки че мис Магий е далеч по-прекрасен враг, имам основание да смятам, че при първа възможност би ме пробола със същата ярост. Затова и направи шевовете възможно най-малки: за да ме боде толкова пъти, колкото е физически възможно.

Дейвид се ухили:

— Но се е справила адски добре. Може би няма да има нищо против да ми асистира. При положение че имаме съвсем друга мисия, тя си остава наш гост.

Джером остави кофата, която току-що бе излял върху себе си и пое купата от Джеремая Джоунс, корабния юнга. Шестнайсетгодишното момче бе от хилядите юноши, попаднали във вихъра на войната. Взеха го на борда миналата година след престрелка в Северна Флорида, където родителите му бяха убити, и все още не му позволяваха да участва в ръкопашен бой.

— Предложи ли вечеря на нашата гостенка?

— Поднесен й беше най-добрият морски бифтек на Евън преди точно трийсет минути.

— И тя не го ли хвърли по теб?

— Дори не се надигна, капитане. Само ми благодари, когато й го оставих на бюрото.

— Премести ли всички документи?

— Разбира се, капитане. Веднага след като излязохте от каютата.

— Добре. Върви да вечеряш, моряко.

— Тъй вярно, сър — Джеремая козирува и изчезна към долната палуба.

— Значи няма да плаваме на север, за да я оставим край Сейнт Огъстин? — полюбопитства Дейвид.

— Как бих могъл да го направя, след като в писмото от брат ми са посочени датите на разтоварване на английските медикаменти и пушките, които купихме в Насау.

— А сигурен ли си, че е прочела тази информация? Тя, изглежда, вярва, че не е намерила нищо друго освен лична кореспонденция — измънка Дейвид.

— Няма никакво значение дали я е прочела. Ако онзи жалък подплашен янки е прав, то би следвало да има вражески кораб край Насау, който само чака нашия бързоходен „Монмарт“ да натовари провизии, за да го нападне. Нямаме друг избор, освен да тръгнем натам, да пренощуваме и на сутринта да се свържем с капитана на „Монмарт“, за да изготвим план.

— Е, добре, ти решаваш — подхвърли Дейвид.

— Няма какво друго да направя.

— Можеш да оставиш дамата в Насау — предложи Стюарт.

Джером въздъхна. Да, Дейвид имаше право. Би могъл да остави Риса Магий в Насау и по този начин да си измие ръцете. Не, не би могъл. Беше я взел на кораба и отговорността да я остави на сигурно място бе негова. Когато му дойде времето, разбира се. Тя бе като остър трън в очите му и все пак не му се нравеше идеята да я изпусне от поглед. В края на краищата беше генералска дъщеря, успяла да си проправи път на юг в търсене на Алена, и бе твърде възможно да занесе и друга информация на вражеските сили.

Налагаше се да я задържи — поне на първо време.

Дейвид изведнъж наруши тишината:

— От доста време сме на война, а, капитане? Тази нощ със сигурност ще я сънувам как спи в леглото ти. Какви очи, а, капитане? Не просто сини, а кристални. А косата, стигаща чак до кръста? Тя просто е съвършена.

— Никой не е напълно съвършен, Дейвид — отвърна Джером раздразнено.

— Е, както казах, войната продължи дълго — може би прекалено дълго. На борда обаче тя ми се струва дяволски съвършена. Не бих й отказал. Толкова е горда и страстна. И самоуверена. А за фигурата й да не говорим: два пръста талия, красиви натежали гърди, изящна извивка на ханша. И тази изгаряща плът…

— С малко повече късмет утре ще имаш достатъчно време, за да обходиш нощните улици на Насау — прекъсна го Джером. — И ще ме извиниш, но в момента предпочитам да остана сам.

Тръгна към кърмата с бърза крачка, заповяда неотклонен курс за през нощта и се усамоти на палубата. Студеният морски вятър галеше мократа му кожа, изгаряна от огньовете, бушуващи в него.

Имаше се за разумен човек. Съдбата го бе направила такъв. Баща му беше полусеминол, а майка му — чистокръвна бяла аристократка. Бяха избрали за свой дом пустошта на южния полуостров, осъзнали, че се обичат в свят, в който Джеймс Макензи вечно щеше да страда от несправедливите обиди на белите. Джером знаеше, че за много бели капка индианска кръв превръщаше човека в звяр така, както капка африканска — в черен. Расовите предразсъдъци изиграха лоша шега на Джеймс, който отначало подцени способността на Тийла да гледа на света през очи, за които бе важно не какъв се е родил един човек, а как е избрал да живее живота си.

Джером напълно осъзнаваше, че добри хора има навсякъде и че злобата, завистта и жестокостта са черти, непринадлежащи на никоя отделна раса. Той беше решителен мъж, живеещ в хармония със себе си. Успяваше да поддържа душевния си мир, като очакваше твърде малко от заобикалящия го свят. Вярваше в медицината и се бореше за нейното развитие — бе видял огромното страдание на плътта и душата на хората, въвлечени във войната. Писъците на ранените под ножа на хирурга, когато нямаше откъде да се намери грам упойка, бяха достатъчна причина да пробие блокадата. Въпреки че ненавиждаше смъртта и болката, се радваше на всеки потопен вражески кораб. Не го блазнеха вечерите и баловете, дадени в негова чест, след като проби линията на Съюза и влезе в пристанища като Чарлстън, Савана и Джаксънвил. Стигаше му да намира така нужните лекарства и бинтове и му бе дяволски приятно да получава благодарности от всякакви жени — от палавите млади дъщери на аристократите от Юга до улегналите стари моми, които сами му се предлагаха. Всички жени — и почтените, и не толкова почтените, лесно се подмамваха от представата за чифт копринени жартиери. А и толкова млади дами, както и насърчаващите ги татковци и мамички, дебнеха да уловят и най-малкия признак на слабост, породен от временното му въздържание. Времето променяше хората.

Джером вече беше уморен от войната, от самото начало знаеше, че ако не спечелят скоро, ще загубят завинаги. Северът беше гигант, заплашващ да ги смаже — ирландски и немски имигранти слизаха от корабите и се вливаха в Съюзническата армия. Хиляди от тях загиваха, но хиляди ги заместваха. Войниците на Конфедерацията умираха, а ги заместваха стари жени и деца. Водеха безнадеждна война и Ейбрахам Линкълн, водачът на Севера, не беше глупак. Сега Северът бе превзел Ню Орлиънс, а като морски търговец Джером много добре разбираше, че янките скоро ще тръгнат нагоре по Мисисипи и ще се опитат с всички сили да разцепят Конфедерацията на две. Нямаше друг начин.

Облегна се на кърмата, наслаждавайки се на морския бриз.

А сега…

Сега на борда имаше жена. Красива жена, която съблазняваше екипажа. Очи като кристал, коса като тъмен огнен пламък. Усетил беше мириса й, вкуса й и знаеше, че е толкова съвършена, колкото твърдеше Дейвид. И все още бе влюбена в братовчед му Иън.

Е, на война като на война — такава й била съдбата.

А на него му било писано да се гърчи в непознат пъкъл. Пъкъла на страстта.

 

 

Когато се събуди, Риса чу водата, плискаща се в кораба, и почувства нежното люлеене. Беше ранна утрин. Слънчеви лъчи се промъкваха през пердетата.

Беше спала изключително добре. Благословен да е ромът!

Надигна се, решена с нови сили да опита всичко възможно, за да избяга. Изми се с водата, която младият Джеремая Джоунс й бе донесъл предната вечер. Имаше си своите предимства да бъде затворничка на кораб, натоварен с провизии. Момчето бе успяло да й намери хубава четка за зъби и френски прах за уста. С измити зъби, сресана коса, лице, изплакнато с чиста студена вода, Риса беше готова да се сражава с всеки демон, изпречил се на пътя й.

Отиде до коженото кресло в дъното на каютата и разтвори завесите. Видя, че корабът е хвърлил котва. Различи островно пристанище в далечината и други закотвени съдове около тях. На писалището имаше далекоглед и тя го взе. Бяха близо до брега. Малки лодки, спуснати от „Лейди Варина“, се бяха насочили към пристанището. Предположи, че не плават под собствен флаг, тъй като не видя флагове и по останалите кораби, закотвени наоколо. Тук самоличността нямаше значение. Каквито сделки се правеха, правеха се тайно. Каквито битки се водеха, водеха се в открито море. Но сърцето й едва не изскочи при вида на моряци в униформи на Съюза, сновящи по палубата на един съседен кораб. Задиша учестено, надигна се, остави далекогледа и реши, че трябва да действа бързо. Това може би беше единственият й шанс. Ако пред вратата нямаше пазач…

Дланите й се изпотиха. Избърса ги в полите си и опита да отвори вратата. Успя. После пристъпи внимателно навън.

Имаше моряци по палубата. Носеха пушки, но изглеждаха спокойни. Един от тях, по-възрастен, висок мъж с посивяла коса, на когото Джером Макензи бе дал заповедта за плаване миналата нощ, й кимна.

— Добро утро — вежливо поздрави тя.

Той й кимна отново. Обръщайки се, видя Джеремая Джоунс, седнал на една бъчва да чисти пушка.

— Здравей, Джеремая.

— Мис Магий.

— Каква чудесна утрин. Мога ли да се поразходя наоколо?

Джеремая погледна към възрастния моряк, който в отговор сви рамене. Явно не им бяха дадени специални заповеди за нея. И не са обърнали внимание на предупреждението на капитана, че е страхотна плувкиня.

— Няма проблеми — отвърна Джеремая. Усмивката му бе толкова невинна и искрена, че почувства моментна вина.

— Благодаря, Джеремая.

Риса тръгна да обикаля палубата. Корабът със Съюзническите войници се намираше зад кърмата. Отивайки там, тя забеляза как остатъкът от екипажа на „Лейди Варина“ преустанови работата и разговорите, за да я наблюдава. Усмихнаха й се. Тя им кимна в отговор. Когато стигна кърмата, се облегна на перилата, като че се наслаждаваше на морския бриз. Мъжете, които досега внимателно я следяха с поглед, се осъзнаха и подновиха работа.

Риса зачака. Чуваше бърборенето на моряците. Погледна надолу. „Лейди Варина“ не беше голям кораб, но разстоянието до морската повърхност й се стори доста голямо. Напомни си, че трябва да се провре внимателно през перилата и да не вдига много шум, докато се гмурка. Мислено измери разстоянието до другия кораб и тежестта на полите си. Днес не носеше фуста, а и плуваше добре. Баща й смяташе, че само глупаците отказват да се научат да плуват при толкова много вода наоколо. За войника плуването можеше да се окаже спасение, така че Риса плуваше, и то добре. Погледна предпазливо назад. Кърмата беше празна с изключение на двама моряци, улисани в работата.

Чевръсто прекрачи перилата и погледна още веднъж надолу. След това се плъзна възможно най-грациозно, опитвайки се да падне с изпънато тяло и да не предизвика излишен шум. Водата не беше нито топла, нито студена, а по-скоро хладка и приятна. Скокът й я отведе на около четири метра под повърхността. Заплува усилено, стараейки се да се отдалечи максимално от кораба.

Главата й се показа над водата и тя пое дълбоко дъх. Беше невероятно приятно. Съюзническият кораб сега изглеждаше по-далече, отколкото от палубата. Дрехите й, дори и без фустата, тежаха доста. Трябваше да се раздвижи, и то незабавно.

Когато наближи кораба, беше изтощена почти до смърт. Спря за момент, вдишвайки дълбоко, и заплува изправена във водата. Тъкмо щеше да извика на някого от кораба, когато нещо я дръпна за коленете и я потопи под повърхността. В дробовете й нахлу солена вода. Носът й пареше от болка. Внезапно нещото я изхвърли отново над водата и тя се закашля до задушаване. Какво ли е това чудовище, което за малко не я уби, обвило ръце около тялото й. Едва сега осъзна, че въстаническият капитан я бе последвал чак дотук, където току-що се бе почувствала свободна.

— Пусни ме веднага! Ще викам!

— Ако го направиш, значи наистина си глупачка — каза той твърдо, очите му пречупваха слънчевата светлина върху водата.

— Това е кораб на Съюза.

— Това е свърталище на дезертьори, мис Магий.

— Не ти вярвам. И наистина ще викам! — отвори уста, но с ловко движение Джером успя да я запуши, потапяйки я отново под повърхността.

Риса се мъчеше да се освободи, удивена и раздразнена от силата му — през цялото време ръцете му плътно обгръщаха тялото й и само със силата на мускулестите му крака те успяха да се покажат на повърхността.

Искаше й се да го удари, но не можеше. Борейки се за глътка въздух, тя се вкопчи в него с всички сили, за да подаде глава над водата.

— Кораб на Съюза е! — настоя Риса. — Предупреждавам те, че ще викам, докато не събера всички моряци.

Млъкна, чувайки смях над водата. Замръзна на място, съзирайки полуоблечен моряк да се показва от една каюта, а на ръката му висеше тъмнокоса жена, също полугола.

— Ей, Тъли! — извика морякът на друг мъж на борда. — Кажи ми, не сме ли си добре така, вместо да се потим в някое забутано пристанище по Мисисипи? Да оставим богатите момчета да се бият. Това е животът за мен! Палми, ром и жени. Е, сега е твой ред да оправиш това момиче тук. Малко е поизхабена, но ти си млад и ще се справиш бързо, нали така? Жалко, че трябва да си я делим, но нищо — момчетата ще намерят из острова още жени.

Риса гледаше като попарена. Чак сега пред нея се разкри жестоката действителност — светът не беше само бял и черен.

Нечии ръце я разтърсиха.

— Още ли искаш да крещиш за помощ?

— О, я ме пусни! — с пъргаво движение тя се отскубна от хватката му и заплува към „Лейди Варина“. Сега наистина съжаляваше, че се опита да избяга от него. Беше премаляла от умора, а дрехите й като че ли тежаха цял тон.

Спуснаха лодка, която се насочи към нея. Докато чакаше да я приберат, усети полите си да натежават и да я повличат надолу. Внезапно почувства раздвижване около краката си. С ловко движение някой я освободи от многобройните й поли и едва тогава осъзна, че е можела да го направи сама. Показвайки се над водата, тя потрепера при мисълта, че Джером за втори път разкъсва дрехите й, спасявайки я от сигурна смърт.

Издърпаха я на борда на малката лодка.

— Мис Магий, вие сте нашето слънце.

Майкъл й помогна да се качи. Не му отговори — просто не бе в състояние. Облягайки се назад, тя усети топлината на слънцето върху лицето си и задиша по-дълбоко и по-учестено. Джером Макензи също се качи в лодката и нареди на Майкъл:

— Връщай се на стълбата.

— Да, сър — отвърна морякът и се заизкачва нагоре.

Още се бореше за глътка въздух, когато Джером я избута нагоре по стълбата. Силните му ръце мачкаха влажния сатен и дантелата, с която беше украсено бельото й. Страните й почервеняха, докато всячески се стараеше да избегне допира му.

Тих и бърз като котка, Джером се промъкна иззад гърба й. Целият екипаж на „Лейди Варина“ спря работа и всички приковаха погледи върху тях двамата.

— Господа, всички на работа — изкомандва той равнодушно, но в гласа му се прокрадна стоманена нотка. — А, вие, мис Магий, към капитанската каюта.

Риса побърза да се прибере в каютата, срамувайки се от голотата на тялото си, изложено на толкова много погледи.

Не го чуваше, но знаеше, че я следва. Опита се да затвори вратата след себе си, но в последния момент той натисна бравата и влезе. Приближи се към Риса и извади бутилка бренди и чаша от чекмедже в бюрото. Наля малко в чашата и й я подаде.

— Не, благодаря.

— Вземи я, мокра си, трепериш.

Тя гневно сграбчи чашата, погълна брендито и я хвърли на пода. Двамата бавно се завъртяха в кръг, дебнейки се около бюрото. Риса усети как брендито изгаря стомаха й, изпито твърде бързо на гладно.

Джером отново напълни чашата. Тя предположи, че е за нея и тъкмо щеше да откаже, но… не бе за нея. Той изпи на един дъх кехлибарената течност. Бос и без риза, с коса, свободно падаща върху раменете, той излъчваше властност.

— Вече можеш да излезеш — каза му тя. — В пълна безопасност съм — добави, намирайки известна сигурност в това, да стои от другата страна на бюрото. Джером пренебрегна думите й и поде наперено:

— Знаете ли, мис Магий, аз може да съм въстаник, но не лъжа и ви предупредих, че приближавате кораб с дезертьори.

Риса потръпна, опитвайки се да събере достойнството, което й бе останало.

Джером наля още бренди — за нея или за себе си — тя не знаеше. Сграбчи чашата, погълна цялото й съдържание и я остави на бюрото.

— Макензи — каза тя хладно на свой ред. — Мога ли да ви напомня, че вече бях почти стигнала до кораба, когато ми съобщихте, че е дезертьорски.

Без да пипа чашата, той посегна направо към бутилката и отпи дълга глътка. През цялото време не сваляше поглед от нея.

— Мис Магий, мога ли да ви напомня, че много искахте да крещите, въпреки че веднъж вече бях спасил живота ви. Дезертьори или добри янки — те с удоволствие биха ме застреляли във водата. И всичко заради джентълменското ми поведение.

Застави се да го погледне с хладно безразличие.

— Може би не е било необходимо чак толкова да се опитвате да ме спасявате.

Той й подаде бутилката. Риса я прие и отпи направо от нея — така както бе направил той. Джером я взе обратно, пи дълго и после я стовари върху бюрото.

— Може би — отвърна капитанът — не е трябвало да си губя времето, за да ви спасявам. Трябваше да ви оставя на дезертьорите. Само че се чувствам отговорен за вашето благополучие.

— Чувствате се отговорен за благополучието ми? Е, това, сър, е доста забавно.

— А, така ли? — с няколко крачки той заобиколи бюрото, изправяйки се пред нея. Твърде близо. Прекалено близо. — Забавно?! — възкликна той — Не мога да ви разбера. Не и след всичко, което направих за вас.

Тя внезапно се разтрепери въпреки измамната топлина на брендито, изгарящо вътрешностите й. Подът под краката й се залюля. Зачуди се дали не са потеглили отново.

— Студено ли ви е? — попита я той вежливо, но тя бе сигурна, че Джером дяволски добре знае, че замръзва и че напълно заслужава да страда за безразсъдството си.

— Да, студено ми е. Мокра съм. Ако благоволите да оставите затворничката на мира, бих могла да се преоблека.

— О, бихте ли могли?! И какво ще облечете? — безчувствено я попита той, скръствайки ръце на гърдите си.

Какво наистина? Изглежда, не бе подготвена за това пътешествие. Дори парцалите не бяха нейни.

— Е, естествено…

— Естествено. Все ще намерим нещо. Знаете ли, мис Магий, навън е война. Мъчи ни непрекъснат недостиг и ето, вие пристигате и изведнъж скачате в морето, съсипвайки абсолютно здрави дрехи. Така, след като не искате да се грижите за нещата си, се опасявам, че просто ще се наложи да минете без тях за в бъдеще.

— О, така ли?

— Запасите ни са ограничени. Парите са изключително ценни за бунтовниците и всичко отива за армията. Така че ново облекло за вас командването едва ли ще отпусне.

— Не се безпокойте, Макензи, не бих приела нищо повече от вас или от военното ви командване.

— А какво смятате да правите?

Изрече думите с насмешка, като си мислеше, че тя няма друг избор, освен да се остави на милостта му. Кръвта й закипя. В миг на безумна лудост тя реши да блъфира. Накрая промълви толкова безгрижно, колкото успя:

— Времето е доста приятно. Щом се налага да ходя гола, ще ходя. Ще ми бъде интересно да видя обаче какъв дисциплинарен проблем ще създам сред вашите хора! Убедена съм, обаче, понеже са ваши хора, умовете и сърцата им са чисти като току-що паднал сняг. Естествено те са поне една класа над дезертьорите от Съюза. Проклета да съм, ако ви струвам дори и пени — и изричайки това, тя свали останките от полата си.

Безумие и твърде много бренди. Ръцете й трепереха, докато откопчаваше миниатюрните копчета на кюлотите си. Гневът й отстъпи пред изпитателния му кобалтовосин поглед, но вече бе стигнала твърде далеч. Направо полудя. Нито една уважаваща себе си дама — нито от Севера, нито от Юга, не би се държала толкова безсрамно, и все пак, както Джером често й напомняше, навън бушуваше война.

Направо засия, когато забеляза как пламъчето на арогантна подигравателност изчезна от очите му. Гледаше я така, сякаш се бе побъркала напълно. Както си и беше.

Свали бельото си, тръгна към вратата гордо изправена и нехаеща за каквото и да било.

— Извинете, бих желала да изляза на слънце, за да поизсъхна — каза Риса, минавайки край него.

В момента, в който изрече тези думи, смелостта й се превърна в паника. Какво направи? Какво, по дяволите, ще каже на баща си? След всичките срещи с офицери, политици и изтъкнати членове на обществото, които посрещаше от името на мистър Магий във Вашингтон! Тя беше генералска дъщеря, прочута на длъж и шир с разума и волята си.

А сега бе тръгнала да се разхожда гола пред корабния екипаж. Гола пред очите на врага. Внезапно й се прииска дъсченият под да се продъни и да изчезне. Ако беше възможно да умре на място от унижение, щеше да го избере начаса. Как ще изиграе ролята, която сама избра? Имаше ли избор?

Той ще я спре. Разбира се, че ще я спре.

— Ще погубите хората ми, мис Магий. Намираме се в чуждо пристанище, където може да се купи всичко. Довечера ще пусна моряците си на острова. Със сигурност ще подпалите въображението им. Но длъжен съм да призная, че това, което те могат да си позволят с моряшките си заплати, не би могло да се сравни с гледката, на която им предстои да се насладят.

Риса сложи ръка на бравата. И двамата ли блъфираха?

— Върви по дяволите, Макензи! — отсече Риса и му обърна гръб.

— Да желаете одеяло? — предложи й след дълга пауза Джером, а гласът му беше леден.

— Всъщност… да.

Чу го да сваля завивката от леглото си и след секунда я провеси на раменете й. Риса я уви плътно около тялото си, болезнено усещайки присъствието му.

— Постоянно създавате проблеми, мис Магий. Само проблеми — промълви той.

Тя остана с гръб към него.

— Мислех, че предназначението на врага е да създава проблеми, капитане — и извръщайки глава, добави: — Аз съм ваш враг.

Джером поклати глава и по устните му се прокрадна усмивка.

— Намирате думите ми за забавни?

— Намирам всичко около вас стимулиращо, ако мога така да се изразя — ухили се Макензи. — Засега съм доволен. Току-що за първи път ме нарекохте с нещо различно от „Макензи“. Кой знае? Може да е начало на по-добри отношения.

— По-добри отношения? Та ние нямаме никакви отношения.

— Да, ама не. Това е война. Вие сте вътре и бяхте пленена. Това означава, че сте военнопленник и този кораб е вашият затвор. Аз съм собственик на кораба, следователно и ваш тъмничар. Това са нашите отношения и за вас ще бъде по-добре да се отнасяте с уважение към тях. А сега ще ме извините…

Риса почти подскочи, когато Джером сложи ръце на раменете й. Единственото, което направи обаче, бе да я отмести от прага. Очите им се срещнаха.

— Освен това, мис Магий, няма да си простя, ако направите и една-единствена крачка вън от тази каюта.

С тези думи капитанът излезе и затвори плътно вратата след себе си.

Беше изпила твърде много бренди и отиде твърде далеч, играейки си на война. Наведе се към вратата. Краката й се подкосиха и тя се свлече на пода. Затвори очи и безмълвно го прокле, а след него и Алена, и Иън.

И всеки грубиян, носещ името Макензи.