Хедър Греъм
Предателката (16)

16

През един леденостуден мартенски ден млад войник водеше Ангъс Магий по коридора на затвора към килиите.

— Вие сте първият му посетител, мистър, но предполагам, са ви пуснали, защото сте генерал Магий. Всички тук много се страхуват от капитана, макар на мен да ми се струва порядъчен човек. На няколко пъти можеше да навлече огромни неприятности на янките, за което едва не отнесе сачма в главата. Както и да е, мистър, той е тук и ви очаква — рече младият войник, посочвайки една заключена врата с зарешетено малко прозорче на нивото на очите.

— Благодаря — каза Ангъс.

— Ако желаете да влезете с охрана…

— Не, благодаря. Искам да се видя със затворника насаме.

Войникът се поколеба. За момент Ангъс се ядоса, съзнаващ, че младежът се тревожи заради възрастта и физическите му възможности в сравнение с тези на затворника. Генералът не беше дребен и, за бога, все още беше силен мъж. Но не дойде за премерване на силите, а заради Риса. Войникът отключи пред генерала.

— Както желаете, мистър. Аз, за всеки случай, ще бъда наблизо. Ако стане нещо, викайте. Въоръжен съм.

Вратата се затвори. Ангъс чу хлопването на резето, огледа празната стая и видя мъжа, застанал с гръб към него, загледан през затворническия прозорец. Широкоплещест, въпреки мършавостта си, причинена от оскъдицата на войната, Джером Макензи все още изглеждаше внушителен в огромната износена вълнена куртка на Конфедерацията.

В килията беше толкова студено, че всичко замръзваше. Ангъс си помисли, че за човек, свикнал с дългогодишните жеги на субтропичния полуостров Флорида, тук е непоносимо. После осъзна, че мъничко злорадства, дето на Джером му е студено.

Макензи се обърна към него безучастно и го загледа. На свой ред Ангъс се вторачи в зет си. Наистина много си приличаха с Иън: имаха почти еднакво телосложение и отдалеч можеха да бъдат взети за един и същи човек. Но косата на този мъж, при все че бе гъста и тъмна, имаше лек червен оттенък, скулите му издаваха благородство, макар и с дивашки произход. Той беше забележителен мъж — смесването на кръвта във вените му му придаваше могъщо, уникално излъчване. Жалко все пак, че Риса не се омъжи за Иън преди войната — това щеше да предотврати ужасната дилема, стояща пред всеки от тях сега. Иън вървеше по правия път. Двамата с Риса имаха много допирни точки и Ангъс още си блъскаше главата защо между тях не се получи. Как Риса бе срещнала този мъж и бе заченала дете от него.

— Знаете ли кой съм? — попита Ангъс мрачно.

Макензи се усмихна — печална, самоиронична усмивка.

— Моят тъст? — на свой ред каза Джером и пристъпи към Ангъс.

Генералът не беше много сигурен какво се случи после. Може би имаше нещо в тона на Макензи, може би беше непоносимата болка, която измъчваше Риса, или горчивината, с която изрече тези думи. Каквато и да бе причината, когато Джером пристъпи напред, Ангъс се нахвърли отгоре му.

Юмрукът му закачи лицето на капитана, макар и леко. Макензи бе светкавично бърз — хвана Ангъс Магий за китката и я изви, парирайки удара му.

Ангъс видя очите на този мъж — кристалносиня ярост. Напрегна се, чудейки се дали не бе време да извика на войника да застреля затворника, преди да е решил да му счупи врата. Но Макензи само се изправи, на гърлото му пулсираше вена, а в очите му все още гореше онази бясна ярост.

— Защо не ме ударихте в гръб? — попита Ангъс.

— Защото сте баща на Риса.

— Можеше да ме проснеш на пода, синко.

— Можех да ви убия, мистър — рече Джером на един дъх. — Но вие сте бащата на моята съпруга, а също така генерал на Съюза. Искам да живея и да се измъкна оттук.

— Имате си добри причини — промърмори Ангъс.

— Кажете ми, мистър, как е синът ми?

Ангъс се усмихна.

— Добре. Кажете ми сега, насилвал ли сте я някога за нещо?

— Тя това ли каза? — запита Джером с горчивина.

Ангъс бавно поклати глава.

— Не.

— Тогава защо не вярвате на собствената си дъщеря?

Генералът се поколеба, силно изненадан. Повдигна учудено вежди.

— Питам ви.

— Никога не съм я принуждавал, мистър. Боли ме да призная, че досега тя дори успяваше да наклони положението в своя полза — каза той сухо, но после се разколеба. — Накарах я да се омъжи за мен.

— Накарал сте я да се омъжи за вас?

Джером хвърли сух подигравателен поглед на Ангъс.

— Това ми изглеждаше единственото правилно решение при създалите се обстоятелства. Особено след като Иън ми каза, че е отнесъл удар по челюстта си от вас, а е знаел дяволски добре, че вината не е негова. Разбира се, генерале, можете да бъдете сигурен, че той прехвърли бурните ви чувства върху мен. Тогава не бях достатъчно бърз, за да парирам Иън, удар в челюстта, от негова страна, беше последното нещо, което очаквах. Ето защо реших да уважа вашето мнение като баща.

— Заслужихте си го.

— Не, мистър, не съвсем. Дамата пропусна да ме уведоми за своето положение. Всъщност тя ясно ми показа, че не съм облечен в подходящия цвят, който да отговаря на нейните изисквания. Обяви, че не иска да има нищо общо с мен. Търсеше мъж в синьо.

— Дъщеря ми не ви е предала, капитане.

Макензи наклони глава.

— Това, мистър, е ваше мнение.

— Капитан Макензи, казвам ви, дори и аз не знаех какво се е случило на Сейнт Огъстин, докато не стана твърде късно. А що се отнася до другото…

— Отишла е нарочно при брат ми, за да разбере за плановете на моя екипаж. Странно, че е била на борда, когато са го пленили, само няколко дни по-късно.

— Мистър, това не означава…

— Мистър, позволете ми да не се съглася. Вижте — рече Макензи нетърпеливо, — вие сте генерал на Съюза. Дъщеря ви отново спечели вашето благоразположение. Случилото се не би трябвало да ви засяга.

— Това, което ме засяга, е, че наивната ми дъщеря е влюбена във вас.

Макензи го погледна учудено.

— Е, мистър, смятам, че поне за това можете да бъдете спокоен!

— Млади човече, отнасяте се пренебрежително към дъщеря ми…

— Съжалявам, генерале. Но обърнете внимание на факта, че съм в затвора — поколеба се за миг Джером и на Ангъс му се стори, че най-после видя блясък в очите на този мъж — Тя добре ли е?

— Изключително добре.

Джером кимна. Ангъс осъзна, че колкото и старателно да контролираше чувствата си, капитанът е загрижен.

— Раждането на дете е изпитание. Винаги съм си представял, преди войната, разбира се, че ще присъствам на раждането на децата си редом до своята съпруга. Справи се без никакви трудности? Наистина ли е добре?

— Не бих ви лъгал за здравето на дъщеря си, мистър.

Макензи кимна, свеждайки поглед.

— Е, генерале, не съм сигурен за какво сте дошъл, но… — внезапно спря, но после продължи: — Трябва да ви кажа, че каквито и доводи да имате срещу мен, аз съм дълбоко разочарован, че ги използвахте срещу семейството ми.

— За какво говорите?

— Ами, получих вашето писмо, това, което беше предадено на брат ми Брент и ме заплашваше със смърт, но преди това получих бележка в Ричмънд, в която имаше закани към цялото ми семейство. Скоро след това някой направи странен опит да отвлече сестра ми Сидни.

Ангъс се изправи в цял ръст.

— Как смеете, мистър!

— Генерале, казвам ви…

— Не оспорвам истинността на вашите думи, но как си представяте офицер с моя ранг и положение да нарани младо момиче…

— Мистър, замесена бе собствената ви дъщеря — напомни му Макензи.

Но Ангъс разтърси гневно глава.

— Това, което имам срещу вас, не засяга никой друг!

Макензи го гледаше изпитателно, докато очевидно прие думите му за истина.

— Чудя се тогава…

— Навсякъде имате врагове, млади човече. И, изглежда, че са жестоки и не се спират пред нищо.

— Наистина така изглежда.

— Не бих позволил и косъм да падне от главата на сестра ви, освен ако не носи южняшко сиво и не се цели в мен на бойното поле.

— Сигурен съм, генерал Магий.

— Хубаво тогава.

Макензи отново се поколеба, като не сваляше очи от тъста си.

— Бихте ли ми разказали за моя син? — рече той тихо.

В очите му проблесна сълза, а в гласа му имаше огромно нетърпение.

— Ще бъдете горд и удовлетворен, капитан Макензи. Малкият Джейми е доста едър, сигурно тежи повече от пет килограма. Той е красиво дете с гъста тъмночервена коса и има вашите очи. Сега мога да го кажа със сигурност: не спира да расте. Може да се опитам да го доведа тук…

— Не — отсече Макензи. — Не, благодаря, мистър. Не искам сина си в затвора.

— Както желаете. Колкото до Риса…

— И нея не искам да виждам тук — хладно отсече Джером.

Ангъс се поколеба.

— А какво ще се случи, ако останете в затвора до края на войната?

— Няма. Може да отнеме още няколко месеца, но ще ме разменят. Вярвам, че размяната се подготвя.

— Честно казано, без капчица злонамереност се моля престоят ви тук да е по-дълъг. За Юга няма никакъв шанс да спечели войната, ние сме далеч по-силни и аз вярвам, че бог е на наша страна. Не искам да ви обидя, мистър. Трагедията на тази война е, че южняшките воини са невероятно смели, почтени и добри стратези! Протакат неизбежното и прибавят още жертви. Но съзнавам, че всеки разбира благородството по свой собствен начин, затова ще се моля да останете в затвора.

— Генерал Магий — продума с равен глас Джером, — имайте предвид, че ние водим различни войни. Вашата цел е да ни завладеете. Ако Югът се бореше да превземе Вашингтон, всичко отдавна да е свършило. За нещастие една от нашите задачи е да удължим болката, която понасяме, и да изтощим гражданството на Севера. Ако хората въстанат срещу политиците, всеки ще тръгне по своя път и ще открие свой свят. Точно както колониите се отърваха от Великобритания, Югът желае да се отдели от Севера.

Магий поклати глава.

— Няма да стане, капитане. Имам прекалено голям опит и виждам бъдещето. Линкълн е необикновен човек, борещ се с вълната от стрели, устремени към него. Бог знае, че е странен, но засега успява. Вярва пламенно в Съюза и в крайна сметка ще надделее.

— Ще видим.

— Опасявам се, че е така.

Макензи огледа Магий. Подаде му ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте, мистър. За мен беше удоволствие да се запозная с вас след толкова много време.

— Иска ми се да беше на наша страна, синко.

— При цялото ми уважение, не мога. — Внезапно се усмихна и забележителното му лице грейна с неповторим чар, несъмнено подействал на дъщеря му. — Ако ми позволите, мистър, за мен ще е чест да ви наричам татко.

Магий кимна мрачно.

— Най-изненаданият тук съм аз, за мен също ще бъде чест да те наричам мой син. — Отдаде чест. — Грижи се за себе си, капитане. Може пък войната най-после да свърши.

Макензи отдаде чест на свой ред.

— Пазете се, генерале. И се грижете за сина ми, докато се върна.

— Ще изпълня молбата ти с най-голяма радост — съгласи се Ангъс. После се обърна към вратата и почука. — Стража!

Напусна килията, без да погледне назад.

Но когато излезе от затвора, посети един стар приятел, който се занимаваше с размяната на затворници. От него разбра, че зет му наистина е включен в графика за размяна.

— Той е по-специален случай, но един от нашите най-значими хора от известно време е задържан в Либи.

— Искам Макензи да остане в затвора — обяви Магий.

— А, защото е дръзнал да избяга с дъщеря ви, така ли, генерале?

Ангъс поклати глава.

— Не. Искам да остане жив и да отгледа внука ми, така и ще бъде.

 

 

Джером беше странно развълнуван от посещението на своя тъст. Магий беше стар педант, но, изглежда, притежаваше невероятна физическа и умствена сила.

Нямаше търпение да прегърне сина си. Да види лицето му. Въпреки че все още смяташе, че Риса трябва да бъде заключена във висока кула, му олекна, когато разбра, че е добре. Мъките, преживени от майка му след раждането на малката му сестричка, го бяха потресли.

За негова изненада, скоро след посещението на Магий отново го заведоха в стаята, където се запозна с генерала. Учуди се, че вътре има пейка, и тогава видя сестра си Сидни да седи на нея. Тя подскочи и нададе радостен вик, когато го зърна. Джером я притисна силно и я завъртя около себе си, невярващ, че тя е тук.

— Не знам какво става, Джером! — му рече Сидни, когато се отдръпна. После се намръщи на войника, стоящ на пост от вътрешната страна на вратата, сякаш той можеше да подслуша разговора им. — Всичко е уредено. Идвам направо от фронтовата линия с Джес, полковник Холстън, онзи янки, с когото се запозна в болницата. Преместиха го в Либи, после ще го разменят за теб, но после се озовахме тук, и всичко тръгна наопаки! Просто не мога да повярвам.

Джером погледна свъсено към войника, който нещастно сви рамене.

— Имате ли нещо против? Тя ми е сестра. Едва ли бих я наранил!

— Но, мистър…

— Войниче, имаме да обсъдим някои семейни дела.

— Мисис, всеизвестно е, че брат ви е самият дявол, така че, не се колебайте да ме извикате при нужда. Ще стоя пред вратата.

— Не се нуждая да ме пазите от собствения ми брат! — извика възмутено Сидни.

Войникът кимна и излезе от стаята.

— Е, поне за малко ще сме сами — усмихна се тя дяволито.

— Сидни!

— Съжалявам. Работата е там, че постоянно се месиш в живота ми.

— Аз съм твоят по-голям брат. Но кажи ми бързо, преди да са решили да ни прекъснат, във Вашингтон ли е Холстън?

— Не… не, няма да го прехвърлят, докато не е уговорена размяна. Но сега се отмятат и твърдят, че няма да те разменят, бунтовниците щели да решат за друг затворник!

Джером се свлече на пейката, прокара пръсти през косата си и стисна зъби.

— Проклет да е! Проклета да е и тя!

— Кой? — попита Сидни учудено.

— Магий. И Риса.

— Джером, знам, че Магий е най-отявленият янки, но аз се запознах с него и ми се стори почтен човек…

— Именно. Мога да те уверя, че се ползва с благоразположението на висшите кръгове тук и е настоял да не ме разменят. — Погледна я, свъсил вежди. — Запознала си се с Магий?

Сидни кимна.

— На кръщенето. О, Джером, още не съм ти разказала! Толкова се ядосах на жена ти, и бях готова да й откажа, но детето е и твое, затова се съгласих да бъда кръстница.

— На Джейми?

— Разбира се, о, Джером! Той е прекрасен. Изцяло се е метнал на теб. Един мъничък капитан Макензи с голям кичур коса! И с очите на Макензи. Можеш да ги различиш сред хиляди други! Той е чудесно бебе, Джером, наистина. Въобще не е хилав. На кръщенето беше само на няколко седмици, и вече беше наддал. Момченце с характер! Върнах й го с голяма неохота.

— Риса добре ли е?

Сидни се поколеба.

— Да, изглеждаше добре. Беше… много сдържана, резервирана и спокойна през целия ден. Пренебрегна нетактичността ми, а мога да те уверя, че бях много нетактична. Риса е толкова висока, толкова слаба и уравновесена! Не се учудвам, че… — Сидни отново се поколеба и сви рамене — успя да очарова всички.

— Баща й отрича да е замесен в случилото се — промърмори Джером.

— Говори ли с Магий?

— Да. Не можахме да разберем кой стои зад всичко това. — Той закрачи из стаята, после спря. — Сидни, трябва да се измъкна оттук.

— О, Джером, правя всичко възможно! Мама писа толкова писма, семейството на татко е готово да започне нова семинолска война. Иън също е раздвоен, но ми писа, че е по-добре да останеш в затвора до края на войната. При все това е сигурен, че ще намериш начин да избягаш, без значение…

— Да, и е прав. Ще можеш ли да дойдеш пак?

— Вярвам, че ще ми позволят.

— Утре? — попита той припряно.

Сидни кимна замислено. А Джером вече кроеше планове…

 

 

Антъни Хокинс от Мисисипи беше човекът, който даде най-добрата идея.

Седяха в общия двор, пиеха кафе и наблюдаваха мъжете наоколо, не изпускайки от очи охраната.

— Няма никакъв начин човек да се изплъзне оттук — забеляза мрачно Хокинс. — Трябва да си призрак или нещо подобно. Намираме се в сърцето на вражеската територия. Точно в центъра. Влязъл си в очите на неподходящ човек, и ще те застрелят като куче, преди да си направил и крачка.

— Е, признавам, ако открадна пушка и започна да стрелям по охраната, няма да се получи добре. Ще ми трябва цял военен завод.

— Единственият начин да излезеш от затвора, е просто да излезеш. Знаеш, като жените, които идват на свиждане.

— Хм.

Изведнъж Джером се изправи.

— Дали някой може да предаде съобщение на сестра ми? Хокинс се замисли, преглъщайки кафето.

— Старата баба на Рики Бойл идва всеки вторник. Тя може да предаде бележка на Сидни.

— Бабата на Бойл? — подсмихна се Джером. — Слабичка ли е?

— Слабичка? — изсумтя Хокинс. — Надвива ирландците с един замах. Изхранила е единайсет деца и децата на децата си с картофи по време на глада през 1849 година. Слабичка? За бога, тя е самият дявол, облечен в рокля!

— Много добре! Това е жената, която ми е нужна. Със сигурност тази прекрасна дърта ирландка има доста приятели — предположи Джером. — Мислил ли си да избягаш заедно с мен?

— Капитане, в това няма никакво съмнение!

— А други? Трябва да можем да им се доверим.

— Познавам всички от Мисисипи. Има и едно момче от Флорида, Робърт Грей. От армията на Дикинсън.

— Чудесно. Ще сме не повече от четирима, но това е достатъчно. Ти ще избереш другите двама, нетърпеливи да избягат и готови да се подчинят на нашите заповеди. А сега, слушай внимателно, ето начина, по който ще извършим бягството…

Нещата потръгнаха изумително добре — всичко вървеше по план, с изключение на това, че Сидни се сблъска с малък проблем.

В деня, нарочен за бягството, в затвора пристигна група ирландски дами, чиято мисия бе да дарят жалките бунтовници с мелодията на божието слово. Старата Морийн Бойл се бе дегизирала и доведе толкова много дами, че беше почти невъзможно да ги разгледаш, докато се суетяха наоколо, предупреждавайки надзирателите, че са апостоли на божието слово. Сидни се промъкна сред жените, но беше изключително изнервена, и когато приближи до Джером, му прошепна:

— Ще извършат размяната! Полковник Холстън бе върнат в града късно снощи. Освободили са един генерал от Елмира вместо теб.

— И какво? — попита той.

— Просто ми се иска… нищо. Иска ми се всичко да стане, както го запланувахме. Това е всичко.

— Ще стане! Ще видиш.

Когато приятелките на Морийн посетиха затворниците, четиримата, които възнамеряваха да избягат, получиха от тях дрехи.

Пяха химни. Изпяха толкова много химни, че надзирателите започнаха да се унасят. Ларсън даже хъркаше, подпрян на пушката си.

Когато жените решиха да си тръгват, охраната остана невероятно доволна. Напуснаха затвора, хванати ръка за ръка, като не преставаха да пеят весели песни.

От Джером не излезе хубава жена — беше прекалено висок. Но всички бяха прилежно избръснати. Джером бе надянал подходяща перука и шапка и бе сложил подплънки под дрехата, оформящи прелестен бюст. Когато се наведе, за да излезе през вратата на затвора, той чу коментара на Ларсън:

— Господи, сред божиите последователки имаше изключително грозни жени!

— Да бе, грозни! — додаде Сали О’Райли, привлекателна четиридесетгодишна жена с буйна червена коса и зелени очи. — Затова онзи затворник ни пощипваше цял следобед!

— Не е вярно! — протестира Морийн Бойл, ужасена.

— Напротив! Но приберем ли се, ще го смачкам с дамската си чанта — закле се Сали.

— Сега е по-добре да побързаме, бабо, нали? — обади се Рики Бойл, който също се съгласи да избяга с тях.

— Както кажеш, момчето ми. Хайде, дами, побързайте! — извика Морийн.

 

 

Стигнаха до къщата на мисис Бойл в центъра на града. Мъжете съблякоха женските одежди и любезните дами им предложиха дрехите на собствените си мъже — повечето от които мъртви, за голямо съжаление на Джером. Жените приготвиха голям обяд, включващ месо, кифлички, ястия от картофи и горещ ябълков пай. Сега трябваше да запазят спокойствие и да не напускат града преди здрач. Ако тръгнеха по-рано, щяха да ги разпознаят сред тълпата. Ако е твърде късно, в града ще плъзне слух, че са избягали от затвора, когато забележат тяхната липса. Правеха проверка рано сутрин и преброяване късно вечер.

Точно по здрач трябваше да се промъкнат до товарния вагон, пълен с трупове, заминаващ на юг. Такива вагони рядко биваха спирани и проверявани от заставата.

Вашингтон беше гъсто населен с поддръжници на Юга. Джером се зачуди дали Линкълн си дава ясна сметка колко са много. Когато се стъмни, те напуснаха къщата на Бойл, промъкнаха се тихо по улиците един по един, скрити в сенките. Стигнаха до железопътния възел близо до моста, откъдето щяха да потеглят към Вирджиния. Едва тогава Джером разбра, че Сидни е изостанала назад.

 

 

Сидни се оказа напълно неподготвена за акцията. Страхуваше се — цял ден се тревожеше и изживя истински ужас! Не бе и помисляла, че ирландките ще успеят да измъкнат мъжете от затвора. Сигурна беше, че надзирателите ще забележат извисяващата се над всички фигура на Джером и ще познаят, че не е жена. Но той излезе оттам, без да бъде последван нито от охраната, нито от войници, нито пък от цивилни граждани. Докато вървеше по улицата редом с мъжете, Сидни усети как нещо я сграбчи и повлече в тъмнината.

Опита се да извика, но нечия ръка запуши устата й и от нея се изплъзна само слаб стон. После чу глас, който я предупреди:

— Мис Макензи, слушайте ме внимателно! Още сега мога да повикам охраната и гарантирам, че всеки един от избягалите бунтовници ще бъде застрелян на място — включително и вашият брат! Но мога и да си замълча и да отидем някъде да си поговорим.

Още преди да я пусне, преди да го погледне, тя знаеше, че похитителят й е Джес Холстън — наскоро освободен от плен. Също така знаеше, че не бива да издава нито звук.

Брат й щеше да се върне за нея. Полковникът щеше да умре, преди да е успял да й причини каквото и да било.

Когато той разхлаби хватката, Сидни се обърна и изгледа косо Джес. Прелестните й очи хвърляха гневни мълнии.

— Ах, ти, мръсно копеле! Брат ми Брент ти спаси живота, аз се грижех за теб толкова месеци, а ти, глупак такъв, ме заплашваш с…

— Млъкни, Сидни, и слушай какво ще ти кажа! — отсече той, а очите му с цвят на лешник блестяха на светлината на газената лампа. — Ако исках да причиня зло на капитан Макензи, досега щях да го направя.

— Тогава…

— Възнамерявам да го оставя да си иде. Той избяга чрез измама. Това го знае всеки и на Север, и на Юг. Всъщност исках да предам на Джером, че жена му е на гости при баща си в лагера край Фредериксбург, където генералът се е установил с хората си и се подготвя за пролетната кампания.

— Е? — настоя Сидни.

— Ти няма да ходиш с него!

— Какво?

— Той рискува живота си. Повечето янки не биха наранили жена, но ще те хванат заедно с него и може да попаднеш в престрелка… Мъжете невинаги носят отговорност за това, което вършат.

Джес Холстън, висок и снажен в тъмнината, кимна с глава, сочейки Джером, който се беше върнал да търси Сидни.

— Мис Макензи, ще му кажеш, че предпочиташ да останеш в града, че може да се върнеш на Юг безопасно с редовни военни паспорти по всяко време. Разбра ли? Въоръжен съм. Нося два колта с по шест патрона всеки.

Сидни го гледаше невярващо. След всичко, което направи за този мъж! Но…

— Сидни!

Чу гласа на брат си и хукна по улицата, нетърпелива да го посрещне, преди да я е видял с Джес.

— Джером, съжалявам, толкова съжалявам, но реших да не идвам с теб.

— Какво? Сидни, не мога да те оставя тук — разсърди се той.

— Не, почакай, трябва да ме изслушаш. Джером, това е единственият логичен изход! Не ми се налага да напускам града. Аз не съм затворник. Дойдох тук за размяната на един янки. Не ми е нужен претекст, за да се върна. Само ще те бавя.

Джером разтърси глава.

— Сидни, не мога да те оставя насред улицата сама…

Сидни застина на място, съзнаваща, че Джес Холстън, излязъл от сенките, пристъпва напред, за да се срещне с Джером. Капитанът само леко повдигна вежди, запазвайки спокойно изражение. Сините му очи потъмняха като абанос и станаха тесни като резки.

— Бих умрял за нея, капитане! — каза Джес решително, застанал зад Сидни с ръце върху раменете й. — Но, рискува да я ранят, чакат я големи опасности, ако тръгне с вас. Знаете, че съм прав, капитан Макензи.

Джером не сваляше поглед от Джес. Сидни беше смаяна, че Джес дори не потрепера под изгарящия взор на брат й. Джером имаше способността да изглежда толкова див, колкото изрисуваните с бои воини, вземащи скалпа на врага си.

Но изведнъж брат й се обърна към нея.

— Сидни, той е прав. Ако избягаш с мен, ще трябва да се изправиш пред много опасности. Вместо това можеш да се върнеш по собствена воля и по друг маршрут. Ако това е твоят избор. Освен това, ако си знаела, че Джес Холстън ще бъде тук, можеше да споделиш тази информация с мен!

Сидни се насили да се усмихне, като навлажни устни с език. Естествено Джером си помисли, че срещата им е била уговорена. Брат й не биваше да се усъмни, че е така.

— Съжалявам, Джером. Не мислех, че ще му се довериш. Все пак той е враг.

— Току-що казах на Сидни, капитан Макензи, че жена ви е във Вирджиния. Войските на Магий лагеруват близо до Фредериксбург.

Джером го изгледа удивено с нарастващ интерес.

— А синът ми? Знаете ли къде мога да го намеря?

— О, мистър. Грижовната майка рядко изоставя чедото си.

Джером кимна утвърдително.

— Благодаря. Поверявам сестра си на вашите грижи. Такова бе нейното решение, много по-безопасно отколкото да ме придружи. Холстън, ако й се случи нещо лошо, без значение, че сме във война, ще те открия!

— Извиках ли охраната, капитане? — попита Джес. — Направих ли нещо, за да попреча на вашето бягство? Дълбоко задължен съм на семейството ви. Но по-добре вървете, преди да сте изпуснали останалите!

— Сидни? — рече Джером с мъка в гласа си.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— Върви, Джером, моля те, върви. Повярвай ми, с мен всичко ще бъде наред.

Той кимна и я пусна. После подаде ръка на Холстън.

— Пазете я!

Джером още веднъж срещна погледа й. Сидни успя да се усмихне, мушна ръка в ръката на Джес и се облегна на гърдите му.

Джером се усмихна в отговор, кимна едва забележимо и се обърна. Втурна се в сенките и скоро бе погълнат от тъмнината.

Сидни почака, докато се увери, че си е заминал. После се обърна към Холстън, а в очите й напираха сълзи. Повдигна се на пръсти, мъчейки се да го зашлеви с все сила.

— Неблагодарник! Мръсник! — обвини го тя. Но той я хвана за ръката и я притисна до себе си.

— Адски много съжалявам, Сидни, просто не мога да ти позволя да поемаш такъв риск.

— Чудесно. Сега вече можеш да ме оставиш.

— Не.

— Не! Как така не?

— Не значи не! — разтърси глава той, загледан в очите й. — Опасявам се, че не мога. Това е положението. Ще дойдеш с мен. Току-що се заклех пред брат ти, че ще те пазя.

— О, не ставай смешен! Как…

— Млъкни, Сидни! — отсече Джес и вдигна на ръце, после я метна през рамо. — За твое добро е, мис Макензи. Дали ти харесва, или не, няма значение. Идваш с мен.

— Няма. Ще викам за помощ…

— Викай, а аз ще съобщя, че група бунтовници са избягали през реката. По дяволите, Сидни, стой мирно и млъкни!

Със стиснати зъби, уплашена до смърт, Сидни реши да мирува. Засега.