Хедър Греъм
Предателката (14)

14

В началото на октомври Джером стоеше на носа и наблюдаваше движението на кораба, порещ водите на Атлантическия океан в северна посока. Флагът беше замаскиран, защото на борда имаше няколко оръдия.

Идваха от Бермудските острови, където пристигаха всички обещани провизии от Англия. Беше изминало доста време, откакто Джером не се бе качвал на кораб.

И сега беше жаден за сражения.

Времето, прекарано на сушата, продължи много по-дълго, отколкото си бе представял. Информацията, която събра в съюзническия лагер, се оказа много полезна и потвърди онова, което генералите на Конфедерацията вече знаеха. На изток лятото се влачеше дяволски бавно — редяха се битка подир битка и откакто се чу, че ремонтът на „Лейди Варина“ ще се проточи по-дълго от очакваното, Джером реши да остане при брат си, поемайки кавалерийски задачи. Той бе способен да се промъква в места, където друг трудно би успял. Като морски офицер, очакващ завръщането си на кораба, Джером беше основно наемник на свободна практика, стараейки се да бъде полезен на армията си. Най-често го изпращаха да пренася информация между войските и това му се струваше приятна работа. Успя да провери слуховете, стигнали до генерал Лий, че армията на Маклелън се придвижва по вода, за да подкрепи генерал Поуп. Знаеше добре, че в генералския план беше замислено да се използва планината Кларк, за да се разположат батальоните и да се атакува източният фланг на Поуп. Да препречи пътя на армията на Маклелън, целяща да го подкрепи и да отреже пътя му за отстъпление към Вашингтон.

Адютантът на Джеб Стюарт беше хванат с екземпляр от военния план, който даваше достатъчно време на войниците му да се отдръпнат. После армиите им се срещнаха насред Рапаханок. Лий проучваше за уязвимо място. При едно от нападенията на щаба на Поуп беше пленена станцията на Катлет. Джером беше заедно с бунтовниците, които трябваше да върнат сведенията за федералните подкрепления, които скоро щяха да се влеят в армията на Поуп, увеличавайки числеността й до хиляда и триста души и да се срещнат с петдесет и пет хилядната войска на Лий. Генералът реши да раздели армията си на части — разчиташе на паниката, която би настъпила, ако заплаши федералните позиции и пътя си към Вашингтон.

Лий не успя да нанесе решителен удар върху федералната армия, но извърши чудеса поради огромната численост на войската си. Той им нанесе сериозни поражения, поддържайки отбраната на стратегическите позиции. Не елиминира непосредствената заплаха от страна на Съюза срещу Ричмънд, но ги накара да се върнат в окръг Колумбия.

Въпреки че Джером се промъкна през вражеската линия още много пъти, не успя да открие Риса. Каза си, че няма да я търси повече. Тя му беше враг, а и той я предупреди да спре с клеветите и заплахите към семейството му. За известно време успя да приспи обзелата го мания по Риса — или поне си мислеше така. Можеше да си казва каквото си иска, но мисълта за нея не спираше да го преследва. Тя изпълваше нощите му. Горещо желаеше да сложи край на увлечението си по жената, която го смяташе за нещастен дивак, за най-злия враг, но желанието и решителността му имаха незначителен ефект върху страстта, която изпитваше към нея.

Беше се установил в армията на Северна Вирджиния, докато Лий водеше своята кампания. В средата на септември Джаксън превзе Харпърс фери и когато Робърт Е. Лий чу за неговия успех, реши да удържи района на Шарпсбърг в щата Мериленд.

През целият си живот Джером не беше виждал такава ожесточена битка като тази в малката местност, наречена Шарпсбърг. Огромни поля с пшеница бяха изравнени със земята от снарядите и куршумите. Мъжете мряха като мухи.

Земята лъщеше от кръв, а на отделни места труповете бяха събрани на купчини, високи около метър. Мястото стана известно като „Кървавата пътека“, след като много мъже намериха смъртта си там.

Вперил поглед в безкрайното поле на смъртта, обляно от кървавочервеното слънце, Джером се усъмни не само във възгледите си, но и в ума си. Загубите от войната бяха непреодолими както за Севера, така и за Юга. Мина покрай войници, които бяха още деца. Всички те бяха хванати в клопката на смъртта още преди да са разбрали какво е животът.

Чу как мъжете плачеха. Мъже, които се бяха борили храбро и самоотвержено. Зачуди се дали господ не се бе обърнал против тях.

Нямаше да забрави този септември в Мериленд до края на живота си. Седмици наред усещаше мириса на кръв в съня си, будеше се нощем от кошмари, връщащи го отново по адските бойни полета.

Жалко, че не можеше просто да напусне войната. Нямаше начин. Знаеше, че да се отлъчи от боя, означава да обърне гръб на убитите мъже. Само бог знаеше кой е прав. Дори когато престрелките спряха и започна трагичната работа по отделянето на ранените от мъртвите, Джером знаеше, че най-важно за него беше да е на кораба. Нуждата от медицински доставки бе по-голяма от всякога.

За щастие кошмарите му започнаха да избледняват сега, когато се върна в морето.

Най-хубавото нещо в момента беше, че се върна на палубата на любимия си кораб, чиято поправка го беше задържала тъй дълго на сушата.

Изведнъж в полезрението му попадна друг кораб. Стоящият до него Хамлин Дъглас пое далекогледа от ръцете му и го намести на очите си.

— Е, Хамлин? — попита Джером.

— Янки.

— Трябва да разберем със сигурност. Ако нападнем британски кораб, можем да загубим цялата проклета война. В Ричмънд научих колко дяволски важно е в момента европейските ни поддръжници да потвърдят законността на парламента ни.

Хамлин почеса острата си брадичка и поклати посребрената си глава.

— Янки са.

— Откъде знаеш? — попита Джером.

Студените, почти безцветни, очи на Хамлин се взряха в неговите и веждата му се вдигна.

— И ти мислиш, че са янки, нали?

— Да.

— Защо?

Джером се ухили.

— Инстинкт.

— И аз това казвам. Да ги позагреем малко, Джер.

— Загрейте ги, мистър Дъглас! — нареди Джером. — Мистър Майерс, подгответе топчиите, сър! Мат! Слез в котелното, пълна пара към дивеча! Чакайте заповедите ми, но удряме като светкавица, имат достатъчно оръдия на борда.

Отне им близо два часа да настигнат кораба. Той се опитваше да им убегне; не можа. Личеше, че носи много товар.

Джером вдигна далекогледа и видя, че на отсрещната палуба се води ожесточен спор.

— Наредете предупредителен изстрел, мистър Дъглас! — заповяда той на помощника си. — Дайте им шанс да се предадат.

— Не можем да им позволим да стрелят първи, сър — каза Хамлин.

— Няма и да им позволим. Просто им дайте шанс да се предадат. Не искам да ги потопявам. Искам товара им!

— Ясно, ясно, капитане!

Предупредителният изстрел беше даден, гюллето цопна на метри от палубата на другия кораб. Хамлин им извика да се предадат. Но от наблюдателния си пост Джером видя, че противниците се канят да стрелят.

— Мистър Майерс! Огън!

Оръдията на „Лейди Варина“ изтрещяха. Гюллетата попаднаха в целта си — топчиите на Джером нямаха грешка. Отсреща се чу оглушително скърцане — корабът се цепеше. Вражеските оръдия блеснаха в отговор, но нито едно не достигна палубата им.

— Пригответе се за абордаж, моряци! — нареди Джером. От екипажа му се откъснаха триумфиращи крясъци и мъжете нахлуха на победения съд. Скоро доведоха пленения капитан и лоцмана. Въпреки разочарованието си, те го поздравиха и получиха ответен поздрав.

— Страхувам се, господа, че отсега нататък ще разполагам със стоките и това, което остана от кораба ви — каза хладно Джером. — Предлагам ви да избирате: арест; докато не стъпим на сушата, или нашите лодки, давам ви свободата сами да се доберете до брега.

— Подчинените ми и аз ще приемем лодките — промърмори капитанът.

— Но, сър… — протестира лоцманът.

— Вече реших, лейтенант Уейлън.

— Простете, сър! Но мисля, че трябва да помислим за благото и на онези, за които лодките няма да стигнат.

Капитанът се прокашля неловко.

— Добре тогава, оставаме под ваш арест, сър. Няма да ви окажем по-нататъшна съпротива.

— Чудесно, мистър О’Хара!

Един моряк отведе пленниците. Джером тръгна да огледа плячката, когато забеляза едно младо момче, което се вкопчи в краката му, леейки сълзи.

— Къде сте ранен, моряче? — попита Джером. Момчето примигна мъчително.

— В коляното, сър. Ще загубя крака си. Джени няма да ме обича вече, пък и как би могла да обича половин мъж?

— Загубата на крак няма да те направи по-малко мъж. Това, което имаш вътре в себе си, те прави цял или непълноценен. Не се предавай. — Той извади ножа си и момчето пребледня. Но когато разряза внимателно окървавения му панталон, то отново си пое дъх. — Не е раздробено. Уцелили са те зад капачката. Можем да извадим куршума и ако не се развие инфекция…

Момчето сграбчи ръката му.

— Спасете ми крака, сър! Ако го спасите, ще ви бъда роб до гроб, завинаги!

Джером освободи ръката си и извика хирурга. Дейвид прегледа коляното и кимна.

— Може да се оправи. Все пак има риск.

— Добре. Качете го на борда на_„Лейди Варина“._ Донесете ми и списък на загиналите и ранените, проверете товара и ми донесете опис на инвентара. Ще бъда в каютата си.

Джером се върна на своя кораб и се вглъби в размисли. Реши да спре в Джаксънвил — там можеха да поправят пробития съд — имаха отчаяна нужда от кораби. Трябваше да отложи пътуването си до полуострова, но пък и връщането у дома беше лукс, който не можеше да си позволи точно сега. Все пак щеше да го направи възможно най-скоро, обеща си той.

Изведнъж на вратата му се почука. Очаквайки хората със списъците, той не вдигна очи. Някой се прокашля. Джером погледна и видя ранения младеж, подпрян на парче дъска вместо на патерица.

— Какво искаш, да ти изтече кръвта ли? — скара му се Джером. Момчето поклати глава.

— Аз просто… Е, вашите моряци са добри хора. Вие сте капитан Макензи. Този, когото наричат дявол, морски дракон и разни такива неща. Но това не е вярно, а пък и никой от вас не се опита да ни потопи или изколи, или…

— Не, не съм дракон — каза Джером, развеселен.

Момчето се поколеба отново.

— Ами, имам една информация, която може би трябва да знаете, защото приятелят ми Съли, той не е ранен, както и да е, та той ми каза, че капитан Бригс и лейтенант Уейлън се канят като че ли да бягат с дъщерята на генерала.

— Дъщерята на генерала ли? — рязко попита Джером, смаян от буцата, която стегна гърлото му.

— Мис Магий, сър. — Той се прокашля. — Като че ли целият свят знае как сте я отвлекли, капитане.

— Какво…? — Риса беше на борда на пленения кораб?

— Така че естествено те възнамеряват да я спасят.

— И… защо дойдохте при мен?

— Защото тези глупаци ще я убият. Ще се удавят и акулите ще ги изядат. Струва ми се, че дори, както пише във вестниците, да сте дивак и да сте я опозорил, е по-добре тя да остане при вас, отколкото да умре с онези.

— Разбирам. Просто по-малкото зло. Благодаря ти, моряче. А сега, млади мистър, марш в лазарета. Не ще поема и твоята смърт на съвестта си.

 

 

Иън Макензи беше войник. Беше свикнал с войната, но тя започваше да става непоносима. Той имаше жена, дете, а чакаха и второ. С жена му се обичаха. Но ето че вече месеци не беше виждал нито нея, нито детето, нито родната Флорида. Може би щеше да успее да убеди висшестоящите, че на тамошния фронт би бил по-полезен. Затова и бе дошъл във Вашингтон. Но усилията му не бяха успели; положението навсякъде бе отчайващо и генералите не можеха да се лишат от нито един войник, пък под какъвто и да било предлог. Все пак Иън получи разрешение за отпуск. Докато се приготвяше да замине обаче дойде пратеник на генерал Ангъс А. Магий, който го викаше при себе си. Иън веднага се запъти натам, доволен да види отново стария си началник и приятел. Но едва беше влязъл в резиденцията му, когато домакинът влетя разярен в салона.

— Генерале… — започна Иън, но един здрав юмрук в челюстта му затвори устата. Той смаян потърка лицето си.

— Сър…

— Не ме наричай сър, Макензи, ти ми беше като роден син! Топлех те до сърцето си, мислех да те оженя за Риса, това щеше да ме направи щастлив. Ти взе друга, а и изборът си беше твой, но как смееш даже след това да използваш дъщеря ми така безчестно!

— Генерале — отвърна Иън, внимателно опипвайки челюстта си, — с радост бих отговорил на тези обвинения, но нямам и най-малката представа за какво говорите. Съвсем скоро разбрах, че Риса е заминала при приятели в Англия…

— Именно! Без да си направи труда да сподели трудното си положение с мен!

— Трудно положение ли…

— Имам си начини да научавам истината! — избухна Магий със святкащи от гняв очи.

Значи Риса… чакаше дете? — почуди се Иън. Невероятно. То не беше негово, значи…

— Може пак да ме ударите, сър, ако от това ще ви стане по-добре — предложи учтиво Иън. — Но се боя, че…

Той спря. Братовчед му не беше изнасилвач, нито прелъстител на невинни момичета. Каквото и да пишеха вестниците, той дяволски добре знаеше, че Джером никога не би насилил Риса Магий, нито пък друга жена. Обратното, те сами се лепяха за него.

Така че… какво беше станало?

Очевидно и генерал Магий мислеше за същото.

— Ще го убия! Този твой незаконороден, проклет братовчед! Лично ще го намеря и ще му изтръгна сърцето! — гласът на Магий трепереше.

— Сър, познавам братовчед си и при нормални обстоятелства вие пръв бихте се убедили, че е в правото си да се бие за родната си земя. Той върна Риса веднага, щом това се оказа стратегически възможно…

— Сърцето му! Ще го изчопля от гърдите му, ще го опека и ще си нахраня кучетата с него!

— Сър — учтиво го прекъсна Иън. — Не мога да повярвам, че Джером е отговорен за това. Скоро чух слухове, че е срещнал някаква млада жена в Чарлстън и явно й е предложил годеж. Разбрах, че е истинска красавица от видно южняшко семейство. Риса му беше бясна, но беше и честна с нас. Братовчед ми не се е отнесъл по никакъв начин брутално или непочтено с нея. Знам го. Може би…

— Може би какво? Инсинуации срещу дъщеря ми ли правите?

— Не, сър, знаете, че я обичам…

— Значи я обичате!

Иън пое дълбоко дъх — и на него се прииска да изтръгне сърцето на Джером.

— Риса ми е приятелка, и то една от най-добрите. Но може би просто се е влюбила в някой друг и никой от нас не знае за това.

— Хммф! — изпръхтя Магий и присви очи. — Тя ме напусна, Иън. Без дума да каже за положението си. Не ми ли вярва вече? Не знае ли колко я обичам? — гласът му беше отчаян.

— Не е искала да ви нарани, сър.

А може би се е страхувала и за нечие сърце, което би могло да бъде изчоплено, опечено…

— Сър, ще ми се доверите ли да проуча какво всъщност се е случило?

Магий го гледа дълго, без да продума. Беше гневен и дълбоко наранен.

— Иън, Риса пътува към Лондон, а аз се връщам на бойното поле. Само господ знае къде ще ни отвее вятърът. Да, ще ви се доверя. Но ако този проклет незаконороден…

— Всъщност вуйчо ми е незаконороденият, сър — поправи го Иън с предупредителна нотка в гласа.

— Ако я е наранил по някакъв начин, ще го нарежа на филийки! — закле се Магий.

Иън се сбогува. Не му се щеше да казва на генерала, че ако се стигнеше до съревнование на силите, Джером спокойно щеше да го нареже на кубчета.

Но дори тогава братовчед му не би се държал така дивашки.

 

 

Не беше лесно да се реши да напусне Америка, но Риса чувстваше, че не е имала друг избор. Смяташе да се върне възможно най-скоро. Не можеше да понесе да нарани баща си. Всъщност беше смятала да пише на Джером Макензи за положението си, но последната им среща я беше накарала да се съмнява в способността си да го преценява. Както и да е. Беше решила да роди при приятели в Англия или Шотландия, а когато войната приключеше…

Какво тогава? Как щеше да обясни бебето на баща си и на всички останали? Може би би могла да каже, че е осиновила сираче от войната… Не, не, тя искаше това дете и не можеше да понесе да започне живота му с лъжи.

Така че Риса се бе качила на кораба за Лондон и смяташе да поеме живота си в свои ръце. Но явно господ е имал нещо против.

Когато видя „Лейди Варина“ на хоризонта, тя веднага разбра, че Джером Макензи ще завземе кораба. Успя да се скрие добре, когато хората му нахлуха на палубата, но докога можеше да продължава това? Единственото, което й оставаше, бе да приеме предложението на лейтенант Уейлън — бягство през нощта. Напълно осъзнаваше риска, но от друга страна…

Когато всички заспаха, бегълците се прокраднаха на палубата. Спасителната лодка се спусна безшумно във водата. Трите тъмни фигури се наместиха вътре и лодката потегли, без да забелязва, че друга една лодка ги следва на известно разстояние.

 

 

— Мили Боже! Този човек наистина е самият дявол! — извика капитан Бригс.

Риса усети как сърцето й спира.

— Не може да бъде! Не е възможно! — избухна лейтенант Уейлън.

— Вие там, янките, спрете! — долетя до тях гръмък глас.

— Никога, сър! — извика лейтенантът.

— Уейлън, не ставай идиот! Нали могат да те застрелят, преди да мигнеш? — прекъсна го отвратен Бригс.

— Не! Ще се бием! — настоя Уейлън.

— Казах ви, че не искам повече кръв! — протестира Риса. — Лейтенанте…

Но за тяхно смайване, лейтенантът беше скочил на крака и стреляше. Отсреща веднага долетяха ответни изстрели.

— Седнете, за бога! — изрева капитан Бригс, но беше късно. Лодката се залюля и се преобърна за миг. Риса усети, че потъва — дрехите й бяха твърде тежки. А в наметалото си беше зашила и всичкото сребро, което носеше със себе си. Тя зарита. Успя да изуе ботушите си и изплува на повърхността. Недалеч от себе си видя лицето на Джером.

— Пак ли плуваме? — попита учтиво той.

— Върви по дяволите, Макензи!

— Не си падам по тях — отвърна той и й подаде ръка. В друг случай не би я поела за нищо на света, но сега щеше да умре и…

Джером сграбчи протегнатата й ръка и я изтегли в лодката си.

— Не осъзнаваш ли какво щеше да направиш? — кресна й той.

— Тези идиоти щяха да преобърнат лодката рано или късно. Ако не бях тук…

Тя се сви в ъгъла и замълча. Нямаше да подхранва арогантното му самочувствие.

— И въобще какво търсеше на този кораб?

— Е, сър, родната ми страна е пълна със змии, които могат да ти вгорчат живота. — Тя му хвърли остър поглед и изведнъж от устните й се откъсна една гигантска лъжа. — И ако искате да знаете, щях да се женя!

— Сериозно? Колко любопитно. Интересно дали човекът знае какво си взима на главата.

Обзе я странна паника. Дали знаеше?

— Любяща съпруга, разбира се.

— О, да, опитна в любенето, без съмнение.

Тя закипя от гняв.

— Годеникът ми, сър, е английски джентълмен, който ме обича и знае, че онова злощастно отвличане не е било по моя вина.

— А, да.

— Не гребете, капитане — заяде го тя. Той гневно заби веслата във водата и лодката се понесе.

— Така че той ще разбере, а?

— Естествено. Може дори да оцени опитността ми, както годеницата ти твоята.

— Годеницата ми ли? — прекъсна я той.

— Четох във вестниците. Томс… Томкинс… Е, нещо такова. Любимата ти от Чарлстън.

— А… Жанин.

— Ах, Жанин — повтори тя сухо.

Лодката спря до кораба и една стълба се спусна до тях. Риса я сграбчи почти с отчаяние и се изкатери на палубата.

— А сега я отведете в кабината ми! — нареди Джером.

Тя се огледа. Тук бяха моряците, които познаваше толкова добре.

— Благодаря ви, господа, но знам пътя.

Тя вдигна глава и ако не жвакаше на всяка стъпка, би се оттеглила с истинско достойнство.

На другата сутрин Джером я събуди. Невероятният му силует рязко се очертаваше в мрака.

— Облечи се — каза й рязко той. — Уредил съм да те заведат до Сейнт Огъстин.

Тя кимна, смаяна от разочарованието, което я обзе. Значи така смяташе да се отърве от нея? Но какво ли бе очаквала?

— Благодаря — хладно отвърна.

Той се приближи към нея.

— Ще те оставя на грижите на Алена. Трябва да запазим живота ти. Ако беше тръгнала с онези идиоти, щеше да умреш.

— О, така ли? Капитане, арогантността ви няма граници. Както и да е, ще се радвам да видя отново Алена.

— И не се опитвай да избягаш. Тя знае как да ме намери.

— А брака ми?

— Ами просто ще трябва да го отложиш.

— Ами твоят брак?

— Това не те засяга.

— Животът ми също не те засяга, капитане!

— Не се опитвай да заминаваш.

— Ти няма да победиш в тази война!

— Но ти ще се научиш да се подчиняваш.

— Не и докато си жив!

— Ще видим, мис Магий.

С тези думи той я остави. Риса с гняв осъзна, че очите й бяха пълни със сълзи.

Близо до брега на Сейнт Огъстин Джером забеляза познат кораб. Братовчед му Иън! Нима сега трябваше да се бие със собствения си братовчед?

— Капитане, един човек иска да ви види!

Джером погледна към долната палуба. Там стоеше Иън. Развеселен, Джером тръгна да го посрещне. За негова изненада, вместо братска прегръдка, роднината му го поздрави с едно здраво кроше в челюстта.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Джером. — Братовчеде…

— Извинявай, трябваше да те ударя по-силно.

— Иън, ти напълно си откачил и кълна се, че…

— Генерал Магий говори е мен, Джером. Изглежда, подозира, че дъщеря му е бременна, и обвини за това мен! Прекрасно знам, че не съм отговорен за това, но и аз получих един от тези — Иън потърка челюстта си при спомена.

— Бременна ли…? — смаяно запита Джером. — Искаш да кажеш, че Риса…

— Да, Риса чака дете. И, както казах, то не е мое. Затова реших, че трябва да знаеш. Не би трябвало да съм тук с този кораб, но реших, че новината ще те заинтересува.

— Господа! Престрелката ще започне всеки миг! — долетя до тях гласът на топчията.

— Трябва да се разделим — каза Джером. — Благодаря ти, Иън.

— Детето твое ли е?

— Да.

— Капитан Макензи! — извика пазачът. Джером се забави за миг.

— Ще видиш ли скоро жена си? — попита той.

— Да, тази вечер.

— Добре, предай на Алена да ме чака. И да не казва нищо на Риса.

— Добре.

— Офицер Макензи!

— Трябва да вървя, Джером. — Братовчедите се прегърнаха набързо и двамата слязоха от палубата.

Значи Риса беше бременна. Бременна с неговото дете!

 

 

Когато Риса пристигна в града, една карета я взе и я отведе до къщата на офицер Макензи. Там я чакаха Алена и Фин Макълоу. Тя ги прегърна сърдечно, развеселена от напредналата бременност на приятелката си. Чак после забеляза и третия човек, който стоеше там.

— Риса, това е доктор Теър Крипт — каза Алена. Крипт беше млад, хубав и леко префинен, и се усмихваше приятелски.

— Разбрах, че имате медицински умения, мис Магий. Може би ще ми помогнете във всекидневната борба със смъртта?

— Разбира се, сър — Риса погледна критично Алена. — А пък аз си мислех, че ще се държиш прилично, ще прегърнеш майчинството и изобщо ще си седнеш на задника. Какви са тези военни доктори?

Алена се разсмя.

— Мисля, че мога да съчетая двете неща достатъчно добре. А сега ела да видиш кръщелника си!

В къщата Алена подаде на Риса бебето си — нейния кръщелник. Младата жена усети непознати дотогава тръпки, когато пое малкото същество. Дали и нейното дете щеше да прилича на рода Макензи с тази гъста тъмна коса и изразителни очи? Майката взе Шон от ръцете й и го сложи да спи. Тримата с доктора отидоха да вечерят.

— Ти разбра ли за Тийла? — попита я Алена, когато седнаха на масата.

— Тийла ли?

— Майката на Джером. Разкошна силна жена. Чака дете и ние се тревожим за нея.

— Майката на Джером чака дете?!

— Да. — Алена я погледна. — Случват се такива неща.

— Знам, но… — промърмори Риса и наведе очи. Трябваше да й каже. Това беше най-добрата й приятелка. Но не можеше.

Алена стана и я прегърна.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре тук? Ела да ти покажа стаята ти.

— Благодаря. Всичко е чудесно.

Алена я целуна по бузата и се усмихна странно. Риса се почуди защо не е способна да й каже истината. Все пак и Алена знаеше нещичко за мъжете от рода Макензи.

Късно през нощта някакъв шум я събуди. Тя седна в леглото, обзета от паника. Една ръка запуши устата й. Тя почувства топлината на нечие тяло, но преди да припадне, чу шепота на Джером и си пое отново дъх.

— Не викай. Аз съм.

Той я пусна и стана. Беше без риза, без обувки, само по впити бричове. Тъмната му коса се къдреше по раменете.

— Точно затова би трябвало да пищя — отвърна му тя. — И си глупак, ако си мислиш, че няма да го направя. Отвлече ме, насили ме, нападна кораба ми, а сега нахлуваш в спалнята ми в един опасен за теб град. Как да не пищи човек…

Риса ахна, защото той светкавично сграбчи завивките й и ги отметна. Тя седна, възмутена до дъното на душата си.

— Да знаеш, Макензи, наистина ще викам! Въпреки уважението си към семейството ти…

— Ставай.

— Да ставам ли? Идиот! Сейнт Огъстин е град на Съюза! Не знаеше ли? Не можеш да ми заповядваш, не!

Въпреки протестите й той я изправи на крака. Очите му я разглеждаха най-подробно.

— Капитан Макензи, изчезвай от дома и стаята ми! Предупреждавам те… — тя извика, защото той беше изхлузил бялата й памучна нощница през главата и я бе оставил чисто гола. Риса гневно се задърпа, но Джером я задържа.

— Престани — изсъска тя. — Майната ти! Няма да ти позволя… Ще викам!

Но той я вдигна и я постави обратно на леглото. Не се хвърли страстно отгоре й, а седна до нея и прокара длан по релефа на корема и набъбналите й гърди.

— Недей! — прошепна тя и се опита да отблъсне ръката му. Но той я погледна с пламтящи очи, и тя отново не забеляза и намек за сексуално желание в тях. Само едва сдържан гняв, който накара стомаха й да се свие.

— Доста си сдържан — подразни го тя, треперейки. Той й метна светкавичен поглед.

— Значи затова толкова искаше да ми избягаш на кораба.

— Капитане, аз бях последната ви грижа на кораба, не помните ли? Бяхте твърде зает да колите и бесите, да унижавате враговете си.

— Нито капитан Бригс, нито лейтенант Уейлън се нуждаеха от мен, за да се унижат. А и трябва да съм им благодарен за липсата на мореплавателско майсторство. Това ми даде една лесна победа. А ти се надяваше да избягаш в Англия и да се омъжиш за друг с моето дете.

Риса нямаше друг избор, освен да се защитава — въпреки лъжата, която си бе измислила.

— Ти… ти определено нямаш право да седиш тук. Не можеш да знаеш, че детето е твое…

— Мисля, че знам.

Тя преглътна и си пожела да притежава безкрайната му арогантност и самоувереност, та поне и за момент. А би трябвало да го притежава — нали беше генералска дъщеря.

— Стори ми се безсмислено да ти съобщавам за положението си, тъй като ти нищо не можеш да направиш по въпроса. Нито те обвинявам, нито те държа отговорен…

— Ах, колко си благородна! — прекъсна я той. Тонът му обаче беше спокоен, както и погледът, който й хвърли.

— Виж какво, навън е война…

— Да, навън е война. Навсякъде има кръв, смърт и епидемии. Затова въобще не ми харесва намерението ти да ме ограбиш, отнемайки ми този нов живот.

— Не знаех какво ще си помислиш…

— Ти не се и потруди да ме попиташ! — изрева той.

— Върви по дяволите! Ние сме врагове. А пък и ти си сгоден и би трябвало да мислиш за мис Томпсън…

— Мислил съм за всичко — ядосано каза той. — Включително и за факта, че няма да позволя да ме разиграваш. Мисли за безопасността на детето!

— О, как смееш да си толкова безпардонен…

— Как смея ли? Ти си знаела! Знаела си, когато те намерих във Вирджиния! И не ми каза и думица…

— Ами ти не стоя много дълго! — припомни му тя.

— Достатъчно дълго, за да можеш поне да споменеш факта, че очакваме дете.

— И защо? — извика тя.

— Ставай! — изкомандва той, стана и я изправи на крака.

— Защо? Какво си намислил?

— Да се оженя за теб.

— Какво?

— Женитба, любов моя. Това съм намислил.

— Тук? Сега? — попита тя някак истерично.

— Не, в салона, след две минути — отвърна той. Обърна се към гардероба й и се зарови из дрехите.

— Не ни трябва кой знае каква елегантност, пък и аз не съм особено издокаран за случая, тъй като плуването не позволява много да се наконтиш. Ето, това май ще свърши работа.

Той й подаде бяла памучна рокля, подходяща единствено за следобедно барбекю. Риса механично я взе.

— Без корсет днес или в бъдеще. И Брент, и Джулиън смятат, че е варварщина жените да се опитват да скрият положението си по този начин, докато в същото време удушават бедните си бебета. По дяволите, обличай се!

Очите й се замъглиха от сълзи. Въпреки факта, че я беше изплашил до смърт и беше показал отвратителния си характер, тя смехотворно силно се радваше да го види. Но пък и какво бе очаквала? Да й предложи на колене — та той беше сгоден за друга! Тя поклати глава.

— Няма да се омъжа за теб.

— Няма ли?

— Ти си бунтовник — припомни му тя и скръцна със зъби.

— Бунтовник ли съм?

Тя присви очи, изплашена от настроението му, но в същото време наранена и решена да го нарани в замяна.

— Бунтовник, че и по-лошо — информира го тя надуто. — Имаш индианска кръв, имаш дивашка жилка и си най-невероятно грубият човек, който въобще някога съм срещала. Просто не мога да се омъжа за теб.

Джером бързо застана до нея, сграбчи я за раменете и я притегли до себе си толкова рязко, че главата й се отметна назад и погледът й срещна неговия.

— Би трябвало да направя задника ти тъмночервен за това, което ми каза, мис Магий, и те предупреждавам, че заплахата виси над главата ти. Внимавай, за да не надвисне твърде много. Ще се омъжиш за мен. Защото никой не те е насилвал за нищо — и двамата сме отговорни за това дете. Аз ще се оправям с предишните си връзки, те въобще не те засягат. Но ти ще облечеш тази рокля и ще се омъжиш за мен, защото детето ми няма да бъде копеле, нито ще нарича друг мъж свой баща. Е, хайде! — завърши той. Тя се изтръгна от ръцете му.

— Копеле такова! — извика Риса. Той присви очи.

— Какъвто и да съм, ти ей сега ще ми станеш жена. Обличай се — заповяда той и напусна стаята.

Треперейки неконтролируемо, тя нахлузи бялата рокля. Това не беше подчинение на заповедите му, тя реши сама. Той беше прав да се грижи за детето. Светът може би щеше да е различен след края на войната, но тя беше сигурна, че незаконното раждане все пак ще бъде ужасно клеймо. Бебето нямаше никаква вина и заслужаваше най-доброто, което тя можеше да му даде. Риса изчетка косата си и се приготви. Той се върна, облечен в красива военноморска куртка и обут с ботуши. Лицето му не изразяваше нищо, когато погледът му се плъзна по нея.

— Значи си съгласна.

— Съгласна съм — хладно каза тя, абсурдно близо до истеричния плач, но решена, че няма да го допусне. Той беше толкова стегнат и враждебен, че тя почти изгуби съзнание. Не искаше да бъде презираната съпруга. Не и след всичко, което се бе случило между тях, не след огнената страст и копнежа, които я бяха превзели. Но страстта беше твърде силен пламък и често засенчваше всичко друго.

Тя тръгна към вратата, но се върна, не по-малко враждебна от него.

— Съгласих се заради детето. Но няма да търпя арогантността ти и знай, че презирам цялата ти кауза. Ще ти се закълна във вярност, ако това искаш, но стой далече от мен, капитан Макензи, разбра ли? Стой настрана. Ясна ли съм?

Той вдигна вежди, дойде до нея и я прониза с поглед.

— Светът е пълен с жени, мис Магий. Млади, красиви, и отзивчиви. Бунтовнички, ако щеш. Така че живей във въздушните си кули, ако желаеш, но хайде да свършваме с това. Заради детето. Въпреки това трябва честно да те предупредя. Нито времето, нито разстоянието могат да ми попречат да получа това, което е мое по право.

Тя изстина и се изплаши, че не ще може да сдържи чувствата си. Но Джером я хвана за лакътя и я отведе в салона. Риса не се изненада нито когато видя местния англикански свещеник, нито при появата на Алена и Иън. Осъзна, че много отдавна не ги е виждала заедно. Алена изглеждаше много гузна, но в погледа й имаше и обвинение. Риса би трябвало да сподели истината с една толкова близка приятелка. Иън изглеждаше нетърпелив, неспокоен, че един заклет бунтовник се осмеляваше да седи в този град. Риса не ги прегърна. Погледна ги остро, нещо, на което те не обърнаха внимание.

— Така, така, при тези обстоятелства май трябва да започваме — нервно промърмори свещеникът. — Вие, Риса и Джером, пред този огън тук… а-хм.

Той започна церемонията. Риса осъзна абсурдността на всичко. Ето го Иън, за когото бе възнамерявала да се омъжи. И Алена, най-добрата й приятелка. А пък до нея…

Джером. Нейният враг. И все пак и мъжът, който така я бе пленил и омагьосал, че тя го бе желала бясно. Властен, тъмен, красив и невероятно силен. Тя наведе очи и видя ръцете му, при което потрепера, спомняйки си докосването им. Помисли си за очите му, сияйно сини на бронзовото му лице и още по-вълнуващи заради екзотичния му произход. Чу гласа му, силен и ясен, да повтаря брачната клетва, затвори очи и се сети за милостта му към враговете. И осъзна, давайки обет да се омъжи за него, че го обича. Страстта им от предишните дни бе била твърде силна и може би я бе заслепила. Не бе искала да избегне този брак, защото той беше враг, а защото се бе страхувала. Страх, че тя го обича, а той може и да не я обича. Очите и гърлото й пламнаха от сълзи — нямаше право да позволи на собствените си страхове да провалят бъдещето на детето й. И все пак…

— Риса — чу тя гласа му.

— Да! — отвърна стресната.

Явно бе казала каквото трябваше, защото свещеникът кимна. Ръката й беше в ръката на Джером и изведнъж на пръста й се плъзна пръстен. Странно, но й легна като излят.

— Шампанско? — попита Алена, опитвайки се да звучи естествено.

— Бързо, бързо — съгласи се Иън. Двамата прегърнаха и поздравиха Риса, без да отвръщат на обвинителните й погледи. После се подписаха на листа, превръщайки я официално в мисис Макензи. Но тя не можеше да бъде Макензи! Това бе само една формалност.

Джером се приближи до нея и хвана ръката й.

— Не се бойте, мисис Макензи, нямате никаква причина.

— Кога сте ме виждал уплашена, капитане?

Той се усмихна с някак подигравателна усмивка.

— Трябва да призная… държанието ти повече се приближава до глупавата смелост, отколкото до скромността. Стой тук, за да знам къде да те открия, Риса.

— Не се готвя да заминавам.

— Би могла да идеш в Чарлстън. Там ще е по-безопасно.

Тя поклати глава.

— Чарлстън ли? Не мога да те направя янки, Джером, затова не се опитвай да ме правиш бунтовничка.

— Вярно — кротко отвърна той.

— А пък и годеницата ти живее в Чарлстън.

— Женените мъже нямат годеници.

— Бившата ти годеница живее в Чарлстън.

— Живее.

— Няма да усложнявам нещата между вас.

— Колко мило.

Прииска й се да го удари. Едва се удържа.

— Ще остана тук — каза тя.

— В град, държан от Севера.

— В южен щат. С Алена. Във Флорида.

Той не се опита да спори.

— Естествено, боя се от опасностите на пътуването в днешно време — каза той. — Но искам детето ми да се роди в семейния ми дом. Не е голяма плантация като тази на вуйчо ми, но е фамилното имение. Когато наближи времето, ще ти пратя съобщение, че те прибирам вкъщи.

— Това разумно ли е, сър, при тези обстоятелства? — попита тя. — Баща ми…

— Той ще трябва да приеме, че си омъжена жена.

— Сигурно се тревожи за мен…

— Тогава му пиши и му кажи, че си добре и че си омъжена. Сега трябва да следваш не баща си, а съпруга си.

— Винаги ще следвам само собственото си сърце и ум! — страстно отвърна тя.

— Тогава се моли, любов моя, да те отведат в правилната посока. Ако решиш, че ти трябвам за нещо, ме извикай. Лека нощ, Риса. Грижи се за себе си и за детето ни.

Джером се обърна, отвори вратата и потъна в нощта.

 

 

В следващите седмици всичко, което Риса научаваше за семейството на Джером, беше от Алена. Тийла, майка му, бе родила успешно малко момиченце на име Мери. Макар и да се бяха страхували за живота й, тя бе прескочила трапа и се чувстваше чудесно. В същото време сестра му, Сидни, изглежда, се бе сприятелила с някакъв офицер от Севера, когото лекуваше в лазарета — Джес Халстън. Въпреки че явно бил красив и доблестен мъж, Иън категорично имаше нещо против това приятелство. Той не можеше да допусне още един брак между Севера и Юга. Това би объркало напълно устоите на семейството. Риса не знаеше какво да мисли за това.

Времето минаваше бавно. Към края на ноември обаче се случи нещо, което промени всичко. Баща й пристигна в Сейнт Огъстин. Тя помагаше в клиниката, когато лейтенант Остин Сейдж, придружен от Фин, я потърси. Той си оставаше приятел, въпреки всичко.

— Риса! — извика Фин.

— Да?

— Никога няма да се сетиш…

— Да?

— Баща ти! — обяви Остин.

— Баща ми ли, какво за него? — тя остави разтревожена бинтовете, които навиваше. Сърцето й се бе качило в гърлото.

— Той е тук! — заяви Фин.

Риса се хвана за масата, за да не падне. Ами сега? Тя не се боеше, напротив, обичаше много баща си. Но положението й личеше отдалече, бебето щеше да се роди след около три месеца. А и се беше омъжила за бунтовник. И то не за кого да е. За Джером Макензи.

Фин и Остин я отведоха на пристанището. Там беше Ангъс Магий.

— Татко! — викна тя и се завтече към него. За миг си помисли, че той ще я отблъсне, но генералът разтвори ръце и я притисна в обятията си.

— Скъпо, скъпо дете — прошепна той. — Ах, Риса, ох, боже, как ми липсваше! Но си мислех, че си в безопасност в Англия, а не омъжена за един дивак от Юга.

— Татко! — тихо каза тя.

— Права си, ще говорим по-късно.

Но когато двамата се прибраха вкъщи, той най-сетне се развика.

— Женена, а? Женена за този простак, за това животно, това морско чудовище, наричат го дявол, и да знаеш, че…

— Татко, той е човек. Братовчед на Иън.

— Ти си омъжена за него!

— Мислех, че и ти би искал това при тези обстоятелства.

— Не съм искал обстоятелствата!

Той беше почервенял и трепереше. Свлече се в едно кресло.

— Риса… Ти каза, че слуховете не са верни, че той не е… не е…

— Не ме е изнасилил, татко.

— О, боже! Аз възпитавах една порядъчна млада жена! Ти въобще не би трябвало да знаеш тази дума!

— Татко, моля те…

— Значи, с други думи, ти целенасочено… целенасочено си станала интимна с този бунтовник?

Той вече не викаше и Риса разбра, че е разстроен.

— Защо? Просто не мога да си представя.

— Ами…

— Не, не, чакай! Не искам да слушам. Просто ми се иска да вярвам, че те е насилил. Не мога да повярвам, че си толкова глупава да се влюбиш до уши в мъж, който така хладнокръвно те отвлече…

— Ама татко, стига! Чакай, моля те. Той не ме е отвлякъл хладнокръвно. Аз бях на вражеска територия. Вината си беше моя. Но аз знаех плановете му и съм ваша дъщеря, сър, привърженичка на Съюза до мозъка на костите си. Той нямаше избор, освен да ме вземе на кораба си.

— И освен да… О, господи, та ти си ми дъщеря, Риса! Моето дете, гордостта, радостта ми! Не виждаш ли колко ме наранява мисълта, че някой би могъл да ти съсипе живота?

Тя коленичи до него и взе ръцете му.

— Ти си ми баща и аз те обожавам. И ти се кълна, че никой не ми е сторил зло. Аз самата не съм планирала това, което стана, но, виждаш ли… Не съм сигурна, че ще мога да ти обясня. Войната ни ограбва от толкова много неща, че се почудих дали някога ще мога… Трябваше повече да мисля, разбира се. Но не помислих, и ето ни сега. И ти се кълна, че никой не ме е обидил, най-малко той. Той не е чудовище, просто един бунтовник. — Тя се опита да се усмихне, да разведри малко атмосферата — Вече съм Макензи.

Генералът я изпепели с поглед.

— Татко, моля те, чакам дете и бракът беше единственото решение. Аз съм си още твоя дъщеря, обичам те и те уважавам и още съм янки.

Той докосна бузата и с дълбоко вълнение в погледа.

— А съпругът ти е още бунтовник. Дъще, не разбираш ли? Те ще загубят войната! И твоят глупав съпруг със сигурност ще загине.

Заля я студена вълна. Не беше получавала новини от Джером от сватбата и в главата й се заблъскаха ужасни мисли.

— Татко, всеки ден се моля да не го убият — тихо каза тя. — Това е то ужасната служба на жените по време на война — молим се. Братя, бащи, съпрузи, любими, синове! О, татко, едно мога да ти кажа — много по-добре е да си сред мъжете в бой, отколкото да чакаш. Никога няма да забравя, когато бях във Вашингтон и четяха списъците на убитите. Майки бяха загубили по двама, трима, четирима синове само за ден! Дъщери чуват, как бащите и братята им са били убити заедно! Но аз не мога да променя това, нито мога да променя Джером. Мога само да чакам и да се моля.

Ангъс впери поглед в нея и погали косата й.

— Щом проклетият Макензи ти е съпруг, то се надявам да оживее. И войната да свърши. Прости гнева ми, мила. Той беше само от обич.

— И аз те обичам, татко — прошепна тя. После седна на скута му, както бе правила като малка. Той изръмжа.

— Малко тежка си станала, детето ми.

— Внук или внучка искаш? — заяде се тя.

Той простена.

— Исках зет янки!

— Твърде късно. Внук или внучка?

— Искам да родиш спокойно едно здраво бебе, това е всичко. Сега ставай, млада госпожо. Отивам да си лягам. Аз съм стар и уморен човек, а ти прибавяш всеки ден по един сив косъм в косата ми.

— Татко, прощавай, ама ти си вече напълно посивял.

— Познай кой е причината, дъще моя.

— Да чуя такова нещо от един генерал!

Ангъс се усмихна. Тя стана и му помогна да се изправи.

— Лека нощ, татко. — После спря. — Но защо куцаш?

— Лека повреда, скъпа. Един шрапнел ме закачи.

— Но аз трябва веднага да извикам хирурга! — Тя се втурна към вратата.

— Стой! Няма да позволя на някакво докторче да ми отреже крака, нито пък ще позволя на теб да се разпореждаш с телесата ми. Ясен ли съм?

— Напълно, татко.

Когато той си легна обаче, тя се наметна и изтича до стаите на слугите зад къщата. Там намери Бартоломю.

— Можеш ли да пратиш някого да намери капитан Макензи и да му каже, че го викам?

— Разбира се, мисис.

По-спокойна, Риса се върна в стаята си, изми се и си легна. Бебето приритваше в корема й. Тя се замисли колко много го обича вече — и колко е влюбена в баща му.

Изведнъж чу шум в стаята. Надигна се и наостри уши. Може би й се беше счуло?

Не беше.

— Риса?

Тя се обърна стресната.

Той беше там. Джером. Тя го загледа смаяно.

— Джером! — отрони се от устните й.

Той й се усмихна вяло в отговор и подигравателно каза:

— Викала си ме.

— Какво? — започна тя, но се спря. Сега разбра. Беше изпратила за Джулиън, доктор Макензи. Но Бартоломю е чул само Макензи, и ето ти тебе.

Беше толкова хубаво да го види. Беше тук. Беше жив. Тя се отказа да му обяснява грешката.

— Е? — попита той.

— Да, съжалявам, дано не съм те притеснила. Трябваше да те видя.

— И защо?

Тя се поколеба.

— За да… Исках да…

— Че говори де!

— Исках да се извиня!

— За какво? — обърка се той.

— За това, което ти казах, преди да се оженим.

— Кое по-точно? Ти каза доста неща.

— За всичко. Не исках да се омъжвам за теб заради положението си, заради това, че ти беше влюбен в друга, сгоден за жена, за която наистина би се оженил.

Той я гледаше с безизразни кристални очи.

— Разбираш ли, аз съм възпитана… Твърде независима съм за връзка, която…

— В крайна сметка какво искаше да ми казваш? — попита той и тя усети странен трепет в гласа му.

— Исках да те питам къде си бил.

— Какво?

— Къде беше досега?

— Защо всъщност питаш? — учтиво се поинтересува той.

— Ей така! — извика тя, напълно унизена. — Защото исках да знам дали си бил в Чарлстън.

Той не отговори един дълъг миг. После я взе в обятията си и я притисна към себе си. Очите му бяха дълбоки, тъмни, бездънни.

— И аз имам да те питам нещо, янки.

— Така ли?

— Още ли си влюбена в братовчед ми Иън?

— Какво? — промърмори тя, неспособна да измисли остър отговор.

— Още ли си влюбена в Иън?

Риса се засмя и поклати глава.

— Не.

— Ами тогава… — Той хвана брадичката й и устните му покриха нейните. Тя отвърна на целувката му със страст и едва сдържан глад. Той свлече нощницата й и тя потъна в така отдавна жадуваните му обятия.

 

 

Преди да се съмне, Джером беше вече облечен и се канеше да си ходи.

— Извиняваш се много, много добре — каза й той.

— Съжалявах наистина много — закачи го тя.

Той издърпа резето и се накани да излезе.

— Чакай! — извика тя. Хвърли се на врата му и го целуна за последно. Той нежно обви ръце около кръста й.

И изведнъж отключената врата се разтвори. Джером веднага скочи. Дръпна я зад себе си и извади шпагата си.

— Хванете го! — чу се вик отвън и ярка светлина заслепи очите им.

— Мили боже! — простена Джером. — Внимавай, пази се! — предупреди я той и тя видя наредените пред тях войници.

— Оставете оръжието, капитан Макензи! — заповяда един от тях.

— Вървете по дяволите! — извика Джером.

Риса осъзна, че някой е знаел, че Джером е бил при нея. Къщата й беше заобиколена. Но съпругът й никога нямаше да се даде.

— Предайте се, капитане!

— Никога! — извика той и се хвърли напред. В миг десет дула се насочиха срещу гърдите му. Той се принуди да спре, но очите му горяха с адски огън.

— Не! — извика тя. — Не!

Искаше да протестира, да крещи. Разбра, че той я мисли за виновна за това. Че го е прелъстила, за да го предаде. Никога нямаше да й повярва, че е невинна.

Той й се усмихна с горчива подигравка.

— Кучка! — каза много тихо. Беше сигурен, напълно сигурен, че това е било нарочно. Тя го беше предала. Беше очевидно — знаела е, че той е наблизо и е пратила да го повикат. После са уговорили залавянето му. А той беше дошъл.

Оръжията бяха насочени право в него. Не можеше да избяга, не можеше да победи. А на всичкото отгоре най-идиотски се страхуваше за нея.

— Капитане! — повтори войникът. Джером стисна зъби и пусна шпагата си. Сега беше затворник. Предаден от жена.

— Джером! — извика тя. Той я погледна в очите. Красиви, аквамаринови очи. Пълни с крокодилски сълзи, разбира се. Той й обърна гръб.

— Бихте ли били така любезни да придружите дъщерята на генерала до къщата, господа? — попита студено той. — И така, предавам се. Мисля, че ще се зарадвам на един затвор от тухли и стомана: той е по-добър от невидимите мрежи, които отнемат силата на мъжа.

Хвърли й един последен поглед. Риса не помръдваше, вперила очи в него. Главата й беше високо вдигната. После се обърна и влезе в къщата.

Сложиха му белезници. Обкръжиха го отвсякъде и отново насочиха пушките срещу му. Глупаци. Как би могъл да се изтръгне от оковите. Можеше само да им се остави с цялото достойнство, на което бе способен в момента. Не можеше да ги победи… и искаше да живее. Изправи се гордо и тръгна към пленничеството.

Проклинайки я хиляди пъти за това, което му беше сторила.