Хедър Греъм
Предателката (9)

9

Джулиън Макензи изми мълчаливо ръце, борейки се със силното чувство на неудовлетворение и ужас, заплашващо да го смаже.

Току-що бе изгубил свой пациент.

Не че не му се бе случвало напоследък. Все пак бяха във война. Неговите потенциални пациенти умираха, преди да може да се погрижи за тях, откакто последва батальоните, отчаяно стремящи се да създават безредици на брега на река Сейнт Джоунс. Въпреки това загубата му се стори изключително тежка.

Тъкмо бяха свалили момчето от операционната маса, когато заблуден куршум от пушка се заби в крака му. Не биваше да умира. Беше само на деветнайсет. По дяволите, още нямаше косми по брадата си. Ако го бяха уцелили с патрон от мускет, щеше да оцелее, защото тези патрони бяха бавни и спираха при препятствие, най-много костта да се беше пукнала. Но момчето отнесе пушечен куршум — сравнително нов, конусовиден куршум, който хлътваше при удар и разпръскваше костта на части. Беше достатъчно бърз, за да причини необратими вреди, но не достатъчно бърз, за да излезе от тялото. Костта на глезена на момчето бе раздробена. Не искаше да изгуби крака си и затова беше бинтовал раната си. Целта му бе да прикрие силния кръвоизлив и ужасната болка. Събудиха Джулиън още призори, когато командирът на младия войник беше открил раната, но дотогава мястото се беше инфектирало.

Джулиън осъзна, че мъката, която изпитваше заради момчето, се усилваше допълнително, защото се тревожеше за семейството си. Макар янките да държаха Сейнт Огъстин, новините през военната линия не спираха да пристигат. Той беше подочул, че снаха му, Алена, работи като шпионка и куриер. Беше напуснала Сейнт Огъстин, и оттогава никой не я бе виждал. После някаква нейна приятелка, янки, на име Риса Магий, беше изчезнала, търсейки Алена. Джулиън не познаваше Риса, но знаеше, че баща й, генерал от Съюзническата армия, има намерение да впрегне усилията на цялата федерална флота в търсене на дъщеря си.

— Нищо не можеше да направиш.

Думите бяха произнесени много нежно. Сестра му, Тиа, застанала от едната му страна, постави ръка върху рамото му. Той се извърна, за да я погледне и да й обясни, че не само трагичната смърт на войника бе повод за неговото униние. Вместо това се умълча. Тиа и без това беше много разтревожена. И все пак, когато я видя до себе си, му поолекна. Беше време, когато голяма част от висшето общество на Юга осъждаше младите жени, решили да помогнат на армията като медицински сестри от страх, че те могат да видят неща, които не бива да виждат — просто нямаше да е прилично. Много „медицински сестри“ само пишеха и четяха писма. Не и Тиа. Тя работеше. Когато дойде при брат си, целта й бе да се бори наравно с мъжете.

Той много се гордееше с нея. Беше красива и интелигентна. Имаше абаносовите очи на баща им, докато той и Иън бяха прескочили едно поколение, за да наследят тъмносините очи на дядо им. Косата й бе тъмна, досущ като бляскавите й очи, а цветът на кожата й бе снежнобял. В началото на войната се интересуваше от приеми, балове и пътешествия. Искаше да посети Европа, Египет, пирамидите и река Яндзъ в Китай.

Но войната си каза думата. И въпреки че баща им с радост щеше да изпрати Тиа далеч оттук, тя остана близо до дома, а през последните месеци работеше заедно с Джулиън на фронта. Родителите им никога не биха се намесили в такова решение, нито Джарет, нито Тара Макензи се влияеха от общественото мнение. Разбира се, трудно бе за вярване, че като малки Джулиън и Тиа се дразнеха като куче и котка. Сега тя се бе превърнала в божа благодат за семейството. Четеше, пишеше, окуражаваше мъжете, помагаше им по време на болести и трески, дори се справяше с хирургическите операции. Попиваше кръвта, правеше превръзки, къпеше ранените, успявайки да пренебрегне зловонната миризма на гниеща плът.

Като лекар той имаше късмет. Когато бунтовниците превзеха Сейнт Огъстин, му помагаше снаха му, която също беше безупречна медицинска сестра. Сега имаше на разположение Тиа.

Тя погледна мъртвото момче, очите й се замъглиха и бързо извърна поглед от него.

— Роднините, жена му и детето му живеят в Окала — каза тя тихо. — Написах им две писма. Желанието му бе да не научават, че е станал страстен пушач, и ме накара да му обещая, че ще изгоря картите му за покер. Не искаше майка му да разбира, че е залагал и пожела да го запазя в спомените на жена му и детето му като честен и благоразумен човек.

— Тогава изгори картите и си вземи малко почивка. Направо се съсипваш. Не можеш да участваш във всяка битка със същата енергия.

Тиа се умълча за около минута.

— Джулиън, брат ни се бие за янките, а и е всеизвестен факт, че баща ни е против робството. Ако Конфедерацията спечели войната, ще трябва да напомним на някои хора, че двама Макензи от Тампа помагаха на южняшките войници да останат живи.

— Работиш както за Конфедерацията, така и за янките, и трябва да признаеш, че невинаги звучиш като отявлена привърженичка на бунтовниците.

Тя сви рамене.

— Ако Иън бъде ранен на вражеска територия, ще се моля да получи най-добрите грижи. А ти си прав. Мразя войната. В нея няма смисъл. Всичко започна с няколко момчета и мъже, които се правеха на деца. Заплашваха се взаимно, решени да надвият противника отведнъж или в близките месеци! Но войната продължава да бушува. Мъжете продължават да мрат. Домовете им са разрушени, децата им се превръщат в сираци. А когато свърши, просто ще трябва да се запиша в медицинско училище — естествено няма да е останал никой, за когото да се омъжа!

Докато го гледаше с възмущение, сержант Дигби, медицинският помощник на Джулиън, се вмъкна в платнената шатра, сега пригодена за полева болница. Дигби, който се биеше в армията на Аризона, преди щатът му да се отцепи, бе млад, висок и слабичък. Отдаде чест, сочейки мъртвото момче, замълча за минута, но после заговори развълнувано:

— Той идва, сър!

— Дигби, кой идва? — попита Джулиън.

— Капитан Макензи, сър, на конфедералния кораб „Лейди Варина“. Какво ще кажете, а? Навсякъде покрай него кораби на Съюза, а той си разиграва коня под носа им!

Джулиън хвърли поглед към Тиа. Значи братовчед му успяваше да отиде, където си поиска. Работата беше доста мъчителна и с всеки изминал месец пробиването на блокадата ставаше все по-опасно. Но Джером бе привикнал към работата като никой друг. Не се числеше към флотата на Съединените американски щати като повечето офицери на Конфедерацията, но пък бе гмуркач и умееше да строи кораби. Бе придобил уменията си в огромните корабостроителници на север и нагодил всичките си знания специално за водите на Флорида. „Лейди Варина“ бе конструиран от него. Съдът беше изключително лек — тежеше само петстотин тона. Носеше на борда си седем малки и три големи оръдия. Лесно маневрираше в плитчините. Беше оборудван едновременно като параход и платноход, което позволяваше висока скорост и надеждност. Джулиън изгаряше от нетърпение да види Джером, защото отчаяно се нуждаеше от провизии.

— Да отидем при Джером! — извика развълнувано Тиа. Джулиън кимна, взирайки се в момчето, което толкова скоро бе предало богу дух.

— Ще се погрижа за войника, доктор Макензи — промълви опечалено Дигби.

Джулиън кимна отново. Двамата с Тиа погледнаха надолу към реката от палатката, скрита сред боровете.

Беше едва призори. Естествено Джером бе следвал пътя на сенките — като фантом, който използваше пелената на здрача, за да се промъкне край патрулите на Съюза.

Наистина „Лейди Варина“ бе закотвена в реката. Доковете на мястото на полевата болница бяха разрушавани няколко пъти — първо от бунтовниците в отстъпление, после от янките, после отново от бунтовниците. Джулиън не искаше да има докове в близост до импровизираната му болница — нямаше намерение да привлича вражеските куршуми към ранените войници. Но когато се вгледа в кораба, той видя множество малки лодки да гребат към него. Джером стоеше изправен в челната лодка, гордо вдигнал глава. Усмихна се и махна на братовчед си за поздрав. Като чичо Джеймс, неговият роднина метис, Джером винаги бе очаровал Джулиън. Разликата във възрастта им беше само няколко месеца, но когато посетиха имотите на Макензи в южната част на щата, се оказа, че Джером е станал добър в много отношения — беше се научил да се бори с алигатори и да надава такъв пронизителен боен вик, та чак косата ти да настръхне.

Джулиън се усмихна. Идвайки към него, Джером изглеждаше като Вашингтон, пресичащ Делауеър. Определено имаше внушителна фигура. Не носеше униформа, само памучни панталони, ботуши, сива риза и ножница със сабя на кръста.

— Капитане! — провикна се той, когато Джером стъпи на брега.

— Докторе! — извика капитанът в отговор.

Но Тиа го изпревари. Затича се към него и се хвърли в прегръдките му. Той я вдигна на ръце и я завъртя, притискайки я силно до себе си. После я остави на земята, а двамата с Джулиън се прегърнаха бързо.

— Много се радвам да те видя, и то така неочаквано. Напоследък реката е изключително опасна — каза Джулиън на своя братовчед. — Но, слава богу, ти си тук. Чухме ужасяващи неща… дано поне да имаш някаква информация. Чувал ли си нещо за…

— Да, но нека първо разтоварим кораба, и тогава ще говорим. Насаме!

 

 

Трийсет минути по-късно Джером Макензи седеше заедно с братовчедите си около походната масичка на Джулиън в импровизираната полева болница. Хората на капитана довършиха пренасянето на товарите, които бе донесъл. Напук на военните заповеди на Конфедерацията, отнасящи се до снабдяването със стоки, Джером бе твърдо решен, че провизиите, които придобие, ще останат в родния му щат. Особено когато ставаше въпрос за доставка на медицински продукти за Джулиън.

Веднага щом Дигби отиде за кафето, Джером им предаде сведенията, които те очакваха с голямо нетърпение.

— Алена е добре.

— О, господи, откъде знаеш? Виждал ли си я скоро? — извика припряно Тиа.

— Видях я.

— И? Какво стана?

— Алена шпионираше и пренасяше контрабандни стоки през блокадата. Федералните бяха твърдо решени да се доберат до нея. До Мокасин. Но…

— Някой я е предупредил. Генералската дъщеря — додаде Джулиън.

Джером повдигна вежди от почуда.

— Да, откъде разбра?

— Носеха се слухове из Сейнт Огъстин, след заминаването й, естествено. Риса Магий заставила един млад моряк да я доведе на юг. Предполагам, че целта й е била да открие Алена. Цяло чудо е, че е намерила Иън.

— Не него. Не точно. Намери мен.

— О? — ахна Джулиън.

— Но ти видя Алена, нали? Наистина ли е добре? — попита Тиа. — А Иън? Видял си брат ми! Как е той? Джером, моля те, кажи ни всичко!

Джером се поколеба. Напълно се доверяваше на своето семейство, но понякога бе по-добре да не научават всичко.

— Открих Иън, също и Алена. Тя се върна на остров Беламар. Там беше и Иън, макар и за кратко.

— Иън се върна в армията — промълви горчиво Тиа.

Джером не отговори.

— А генералската дъщеря? — настоя Джулиън.

— Ами, всъщност тя е причината да бъда тук сега. Трябва да ми помогнете да я преведем през реката.

— А защо не я остави в Беламар? — смръщи чело Джулиън.

— Защото не можех. Тя знаеше къде отивам и заплашваше сигурността на целия екипаж.

— Мислиш, че е щяла да те предаде?

— Сигурен съм. Тя е заклета янки.

— Това не значи нищо — промърмори Тиа. — Рискувала е живота си, за да спаси Алена, нали? Какво те прави толкова сигурен, че ще те предаде?

Джером отпи от кафето и стомахът му се сви на топка. Зачуди се дали наистина би го предала. Да. Не от злоба, просто оставаше вярна на Съюза, както винаги. Без значение какво се бе случило между тях. Мили боже, какво се бе случило?! Това не беше голяма загадка. Просто я бе пожелал. Пожела я истински. А тя? Това не знаеше. Дали наистина бе прелъстена от приликата му с Иън? Може би самата война я бе хвърлила в прегръдките му. Войната принуждаваше всекиго да осъзнае колко кратък и несигурен е животът. Любимите мъже измираха като мухи, а с тях и нежните мечти и планове за бъдещето.

Но не Риса бе виновна за това, което се случи.

Нито на брега, нито в каютата му.

Вината беше негова, но тя му бе отвърнала с такава изгаряща страст, че накрая прелъстен се оказа самият той.

Още го преследваха мислите за нея. Още я желаеше силно.

При нормални обстоятелства той щеше да поиска ръката й — в предвоенно време тя би била опозорена. Но в края на краищата, един скандал, чийто повод се оказа лъжа, заведе Иън и Алена на сватбения олтар.

Заклетите янки не се омъжваха за заклети бунтовници, и той със съжаление си помисли за годениците, постигнати от подобна участ.

Не. По-добре да забрави за случилото се. За тях нямаше бъдеще. Риса отчаяно се бе опитвала да избяга от него, за да отиде при любимите си янки. Би била отвратена от идеята да се омъжи за метис от Юга, участвал в пробиването на блокадата. А истината беше, че тя бе прелъстена от мига, от горещото желание да докосне нещо, което някога й бяха отнели. И все пак…

Беше му дяволски трудно да я пусне. Само при мисълта за нея пръстите му нервно стиснаха чашата, мускулите му се напрегнаха, а пулсът на шията му видимо се ускори. Макар да негодуваше срещу мисълта, че Риса му се е отдала, защото го е мислела за Иън, огньовете, бушуващи вътре в него, не стихваха. Тя неизменно извикваше в душата му чувства на пълна наслада и той знаеше, че ще помни очите й, докато е жив: понякога обагрени в зелено с лек син оттенък, после сини, примесени със зелено, очи с цвета на морето, бляскави, красиви, променливи, чист аквамарин.

Решително остави чашата си на масата.

— Докато тя знаеше моите действия, не посмях да я освободя. Риса, между другото е много нетърпелива да се върне на територията на янките.

Джулиън се наведе напред, готов да проговори, после се спря, понеже пристигна Дигби, който им донесе кафе и бисквити. Джулиън му благодари, и той излезе.

— Джером, трябва да те предупредя. Чух, че баща й е побеснял. Знае, че е напуснала Сейнт Огъстин и разбрах, че възнамерява да преследва и унищожи всеки бунтовник или янки, дръзнал да й причини зло. Между другото, какво ли се е случило с момчето, което я е довело на юг?

— Фин? — учудено повдигна вежди Джером. — Оставиха го на малък остров заедно с няколко янки. Скоро оттам трябва да мине федерален кораб, ако вече не е минал.

— Тежко му, ако генералът го открие.

— Тъй като сме във война със Съюза, едва ли бащата на дамата може да ме уплаши — каза с лекота Джером. — Много съжалявам, но тя имаше информация, колкото дузина шпиони. Нищо не можех да направя.

— Сигурна съм, че не си й сторил нищо лошо. Поне се надявам — промърмори Тиа.

Джером се усмихна сухо.

— О, Тиа, много ми е неприятно да те разочаровам. Тя се бори като дива котка и трябваше да направя нещо. Заповядах на моя пръв помощник да я завърже на палубата и да я наложи с двайсет камшика за наказание.

Тиа ахна.

— О, господи, Джером!

— Тиа! — въздъхна Джулиън. — Тиа, той само се шегува.

Джером се засмя.

— Шегувам се, естествено. И все пак доста бях изкушен от идеята.

— Къде е тя сега? — попита Джулиън.

— На борда. Спи. Е, след като си поговорихме, аз ще се върна на „Лейди Варина“ и ще я доведа тук, на брега. Заедно с екипажа ще се подготвим за отплаване през ранния следобед. Ще излезем в открито море по здрач, за да избегнем янките, скрити на юг от плажа Фернандина.

— Е, щом тя е причината да си тук, аз съм й много благодарен. Морфинът ми е на свършване и отчаяно се нуждая от още — каза Джулиън. — Колко дълго според теб можем да продължаваме с толкова малко хора, кораби и провизии?

Джером се поколеба, свивайки рамене.

— Е, започнахме от нищо, сега имаме нова държава, ново правителство и морски флот.

— А глупаци като теб дадоха цялото си имущество — обади се Тиа.

В отговор и двамата я изгледаха с неодобрение, а Джером каза строго:

— Тиа, на практика Югът не притежава никакви производителни сили. Да, предложих кораба си и е истина, че често попадаме в безизходица. Но ако продължим да печелим битки, при условие че не разполагаме с толкова хора и оръжия, накрая политиците сигурно ще ни обявят за победители.

— Ако! — измънка Тиа, после стана и излезе. Двамата мъже я проследиха с поглед.

— Изгубихме пациент, когото не биваше да губим точно днес — обясни Джулиън.

Джером се изправи.

— Губим голяма част от нещата, които не бива да бъдат изгубени — каза той меко. — Но пък, така е и с врага. Да наредя ли да доведат мис Магий при теб?

Преди Джулиън да успее да отговори, в стаята влезе Дигби, силно развълнуван.

— Сър! — изкрещя той. — Има съобщение от вашия чичо — обърна се, осъзнавайки, че чичото на Джулиън всъщност е бащата на Джером. — Баща ви, сър.

— Баща ми? Какво се е случило?

— Нищо — каза Дигби с широка усмивка. — Просто днес очакваме още един гост. Мистър Макензи е довел Алена наблизо в южна посока оттук.

— Това е чудесно, Дигби, благодаря ти — рече Джулиън. Когато Дигби излезе, той погледна Джером.

— Иън я е изпратил тук?

— Предполагам, че разчита на теб да я отведеш на Сейнт Огъстин. Все още бушува война, а островът е съюзническа територия.

— Да, разбира се.

— Риса много ще се радва да я види.

— Риса… мис Магий — промърмори Джулиън. — Джером, моите хора ще посрещнат баща ти по долното течение на реката, така че тя няма да разбере къде точно се намираме. Риса и Алена. И двете тук! Риса е жената, за която Иън възнамеряваше да се ожени преди. Сега тя можеше да е една от нас. Е, ако нещата се бяха развили другояче.

— Ако нещата се бяха развили другояче — промърмори сухо Джером. — Ако ме извиниш, ще отида да се погрижа за дамата.

 

 

Навън беше утро, но Риса все още спеше. Джеремая увери Джером, че никой не я е безпокоил.

Той остана дълго на прага на каютата си, загледан в спящата Риса. Бе легнала по гръб, завивките я покриваха до кръста, ръцете бяха деликатно положени върху чаршафа. Тъмната й коса се бе разпиляла по възглавницата като ярък огнен пламък — невероятно дълга, с прекрасен самурен цвят. Тя силно контрастираше с очите и с мраморната белота на кожата й. Тъмни къдри падаха свободно върху разголената й гръд, червените зърна чувствено се подаваха изпод меките букли на косата й. Устните й се разтвориха леко, докато я наблюдаваше. Имаше красиви устни — плътни, меки и добре оформени. В съня си тя изглеждаше като ангел. Беше просто прекрасна. Шията й — издължена, ръцете — елегантни, гърдите… Изкусителни, зрели…

Вече не бе негова затворничка, а дъщерята на федерален генерал. Джером смръщи чело, осъзнавайки, че бе обезчестил чедото на свой враг. А южняците се славеха с такова благородство! Със сигурност това се отнасяше и за него. Дори и да не беше прословутата южняшка чест, той умееше да прави разлика между добро и зло, а отнемането на девствеността на чиято и да било дъщеря…

Но тя можеше да му откаже. Даде й възможност да го направи, нали?

Пулсът му се ускори, пръстите го засърбяха, тялото му гореше.

Риса бавно отвори очи — гъсти тъмни ресници разкриха очите с цвят на аквамарин. Премигна, но като го видя, се намръщи, осъзнала, че е вече ден.

— Пристигнахме ли? — попита.

— Да, скоро ще бъдеш свободна — отвърна той. После пристъпи към леглото, като не откъсваше очи от нея. Забеляза, че една вена на шията й започна да пулсира заплашително бързо. Очите й се разшириха и тя се размърда, придърпвайки завивките.

— Запазваш благоприличие? — рече той.

— Вече е ден, освен това пристигнахме — промърмори Риса, а миглите й докоснаха още веднъж поруменелите й бузи. Джером прокара пръсти по лицето й и тя вдигна поглед към него.

— С идването на деня — повтори той, изучавайки очите й, — снощното отдаване си е отишло.

Тя се засмя неочаквано, клатейки глава, и на него му се стори, че в очите й проблеснаха сълзи.

— Никога не се отдавам на бунтовници, капитане.

— Хм — промърмори, загледан в нея, — тогава защо позволи това да се случи?

— А ти?

— Всъщност не мисля, че съм допуснал нещо…

— Защо прави любов с мен?

— Не можах да се въздържа.

— Нима? Добър отговор, мистър.

— А какво ще каже баща ти? — попита той.

— Нямам намерение да му съобщавам.

— Не, разбира се, че не. Никога не би признала, че си се отдала на врага.

— Никога не съм се отдавала на каузата на бунтовниците.

— Но не искаш баща ти да узнае.

— Мили боже, не. Не и баща ми!

— Нито пък който и да било.

Тя отново сведе ресници.

— Никой не бива да узнае. — Спря за миг, после продължи: — Ти си въстаник, който се бори да пробие блокадата. Баща ми е генерал от Съюза. И както всеки ми напомня непрестанно, това е война. Татко със сигурност ще се опита да те хване, ти си врагът.

— Риса, не се страхувам от баща ти.

— А би трябвало.

— Може пък баща ти да се страхува от мен.

— За щастие той се бие на сушата, а ти по море, но съм сигурна, че е бесен и че е пратил всички свои приятели по петите ти.

— Горко им, много от тях ще умрат. Добър съм в работата си и много съжалявам за загубата на човешки живот, но когато два кораба се срещнат в морето, кръвопролитията и смъртта са неизбежни.

— Точно това имам предвид, мистър. Ти си врагът.

Той кимна, чудейки се защо отново усети стягане в гърлото. Всичко, което казваше тя, бе истина. Разбира се, не би искала за нищо на света между тях да има някаква връзка.

— Каза, че ще ме освободиш — напомни му Риса тихо.

— Да — отвърна той, докато вдигаше от челото й една буйна къдрица. — Но си оставам любопитен. Все пак съм врагът. Това е неоспорим факт. Защо тогава позволи това да се случи?

— Ти… ти не ми даде никакъв избор.

— Мисля, че го направих. Преструваше ли се през цялото време?

— Не разбирам за какво намекваш — каза тя предпазливо.

— Напротив. Много добре разбираш. Ти беше влюбена в Иън. Хвърли се в обятията ми още преди да ме познаваш, мислейки, че съм Иън. Само ако бях Иън… щеше да предпочетеш женитба вместо бягство.

Джером бе ядосан, но не повече от нея — разстроена, отчаяна, гладна и изтормозена.

— Иън е женен — отсече Риса, присвивайки очи. — Но той имаше достатъчно ум в главата си, за да разбере, че вие, бунтовниците, се опитвате да унищожите остатъците от една голяма държава. Той не е враг.

— Иън храбреца! Е, братовчед ми направи своя избор, аз също. Ясно е, че аз съм омразният враг. Така да бъде. Искам от теб, не, изисквам да се признаеш за победена, преди да ти позволя да си тръгнеш.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Мисля, че разбираш — каза той хладно. — Предай се — повтори много меко. — Нека не остава съмнение, че всичко е станало по твоя воля — наведе се напред, приковал поглед в нея. Усети собствения си пулс да тупти в ушите му, в слепоочията, в гърлото.

Тя поклати глава, втренчена в него.

— Да се предам, никога! — Но очите й заблестяха. Неочаквано обви ръце около шията му и той я прегърна в отговор. Отметна завивките и легна отгоре й. Улови устните й в жадна целувка, мислейки си колко малко време е изминало, откакто бяха заедно. Тя отвърна на страстта му, устните й се впиха в неговите, а езикът й се впусна изучаващо из устата му…

Как, за бога, щеше да я пусне да си иде?

Знаеше, че иска нещо, което не можеше да вземе. Отдръпна устни от нейните. Прекара език по гърдите й, смучейки, милвайки, възбуждайки леко зърната със зъби. Тя дишаше учестено, пулсът й се ускори. Дръпна го за косата, гризна го лекичко по рамото и го близна с език, за да успокои болката. Той се изправи, покривайки цялото й тяло с целувки; езикът му се спусна към пъпа, оформяйки влажни спирали по корема й. Времето бе негов враг. Изведнъж разтвори краката й и се настани между тях, целувайки, галейки, възбуждайки вътрешността на бедрата й. Тя викаше, скубеше косите му, извиваше гръб, молеше го, скимтеше и се мяташе под него. Пренебрегна протестите й, докато тя потръпваше в див, разтърсващ екстаз. Изправи се над нея за последен път, а тя все още трепереше. Свали панталоните си и проникна в нея, усещайки я плътно обгърнала неговата мъжественост, разтърсен от силата на удоволствието. Люби я с необятна страст, искащ всичко от нея, удавен от топлината на тялото й за сетен път. Ръцете му се плъзнаха под нея точно когато оргазмът заплаши да ги връхлети и избухне, и тласъците му станаха още помощни и яростни. Риса заби нокти в раменете му, извивайки тяло под неговото, крещейки от удоволствие. Той вдиша сладкия женски аромат на кожата й, примесен с мускуса на любовната им игра. Усети дъха й, ритъма на сърцето й. Сякаш всеки момент тялото му щеше да избухне в безразсъдно отчаяние. Потрепери в нея. Отново, и отново. Тя продължаваше да се притиска към него, после от устните й се изплъзна силна въздишка и заби юмруци в гърдите му.

— Ти си врагът! Ти си врагът! Моят враг!

Въпреки изблика на ярост той успя да я удържи за дълго време, разтърсен от отшумяващия оргазъм. Макар за кратко, тя отново бе негова.

Най-после се изправи, обърна й гръб, напъха краищата на ризата в панталоните си и ги закопча. После каза:

— Както желаеш, мис Магий. Все още съм твой враг. А ти не се отдаваш на бунтовници.

Не се обръщаше, а й говореше през рамо.

— Джеремая ще те придружи до брега. Свободна си.

С тези думи той напусна каютата.

И живота й.