Хедър Греъм
Предателката (10)

10

Риса остана да лежи в каютата, учудена от силната мъка, която я бе обзела.

Поиска свободата си от бунтовника Джером Макензи и я получи. Риса беше от Съюза — и му остана вярна. И въпреки това, когато си тръгна, бе уверена, че той няма да пожелае да я види отново. Никога нямаше да забрави хладното презрение в гласа му, когато й се надсмиваше: „ти никога не се предаваш“!

Въпреки това винаги щеше да пази частица от него в душата си. Познаваше го толкова отскоро и все пак толкова добре. Можеше да извика образа му в съзнанието си с отворени или затворени очи; усещаше го, виждаше го, чувстваше дъха му в паметта си и от момента, в който той я напусна, знаеше, че споменът за него ще я преследва цял живот.

Но, както и двамата не спираха да повтарят, беше война. Не бе влюбена, не можеше да бъде. И все пак бе въвлечена в магия от чувства, които трябваше да отрече веднъж завинаги, да забрави независимо как я бе докосвал, независимо че бе оставил отпечатък дълбоко в сърцето й.

Всичко беше свършило, най-добре е да забрави.

Никой не я обезпокои в капитанската каюта, където седеше трепереща и с натежало сърце, вместо празнуваща своята свобода. Когато денят напредна, Джеремая й донесе прясна вода и каза, че ще я заведе на брега, преди да се стъмни.

Както очакваше, не видя Джером повече.

Той я беше пленил. Той бе нейният враг. Трябваше да запомни това.

Когато Джеремая дойде, за да я придружи до брега, Риса беше трогната от факта, че целият екипаж на „Лейди Варина“ се бе събрал на палубата, за да я изпрати. Майкъл О’Хара и Мат Кокър изпълниха за нея сърцераздирателната „Лоралий“ на барабан и флейта. Благодари на всички за тяхната добрина, но вътрешно не спираше да трепери.

На брега тя бе посрещната от осем южняшки конници. За голяма своя изненада откри, че познава един от тях. Това беше Грант Дженар, мил възрастен господин с красива посребрена коса, брада и завити мустаци. Беше слаб, с изправена фигура, пенсиониран кавалерийски офицер от армията на Съединените щати от най-висок ранг. Напусна поста си при баща й преди най-малко четири години служба като негов помощник. Нямаше представа, че се е присъединил към армията на конфедералните щати.

— Мис Магий! — поздрави я той, докато слизаше от коня. Пренебрегвайки етикета, Риса се затича и се хвърли в прегръдките му.

— Сър! Чудесно е, че ви виждам. Толкова се радвам.

— О, не бъдете толкова радостна, мис Риса! — каза той, а топлите му кафяви очи я погледнаха тъжно. — Аз преминах на тяхна страна, но въпреки това ще се погрижа да бъдете върната в безопасност на Сейнт Огъстин.

— Но вие сте…

— Капитан, скъпа, от новосформиран полицейски отряд във Флорида. — Въздъхна. — Един стар капитан. Моля се само да не преместят мен и хората ми на север! Вие сте умна млада дама, предайте на баща си, че няма смисъл да вдига толкова много шум заради вашето изчезване, и без това не е в негов стил!

— Ще видя баща си много скоро — отвърна Риса любезно.

— А сега ви каня да дойдете с мен в полевия офицерски щаб на вечеря. Когато падне здрач, ще извършим размяната.

— Размяна?

— Да, скъпа, всичко се нареди чудесно. Миналата седмица янките плениха един наш барабанчик. Горкото момче. Мисля, че е бил доста уплашен. Някакъв глупак му казал, че янките хапват войници за вечеря. Както и да е, и двамата ще се върнете у дома до зори. Има кон за вас. Ако благоволите да се качите, ще се помъчим да спазим някаква форма на южняшко гостоприемство, макар и да не сте наша гостенка по собствено желание.

Мъжът отмина. Един от хората му бе слязъл от червеникав кон и чакаше Риса, за да й помогне да се качи. Риса кимна, приемайки помощта му. Войникът, макар здрав, висок и хубав, беше също състарен. Явно беше вярно, че по-младите мъже от Юга бяха изпращани на север, за да посрещнат огромните съюзнически войски, напредващи на юг. В разгара на войната само старците и момичетата оставаха по родните си места, за да ги отбраняват.

Риса яздеше редом с капитан Грант Дженар сред борови дървета. Накрая стигнаха до малка горичка с платнени шатри. Слязоха от конете пред една по-голяма палатка и Риса едва не падна от коня, когато видя млад мъж да се появява от вътрешността на палатката. Отначало не забеляза колко много приличаше на Иън, макар да бяха като близнаци. Беше изумена от приликата му с Джером.

Със сигурност беше от рода Макензи. Навярно е Джулиън, братът на Иън.

Помъчи се да прикрие първоначалната си изненада и да не се изложи, падайки по лице в калта. Той не се поколеба нито за миг, а се втурна към нея, подавайки й ръка.

— Мис Магий, за мен е удоволствие да се запозная с вас въпреки стечението на обстоятелствата. Аз съм…

— Вие сте Джулиън Макензи — каза Риса, поемайки ръката му. Той се усмихна, свивайки рамене. Стисна ръцете й топло и твърдо.

— Да, казаха ми, че ние с Иън много си приличаме.

— Самото име е причина за това.

— Мислите ли?

— Ами! Въобще не си приличаме! — обяви женски глас и Риса видя жена с нейния ръст да идва от страната на Джулиън.

— Аз съм Тиа Макензи, мис Магий.

Тиа много се различаваше от Джулиън. Очите й бяха по-тъмни от въглен, кожата бяла като крем и когато се усмихна, на бузите й се появиха очарователни трапчинки. Косата й беше черна като нощта. Като всички от рода Макензи, тя бе изключително привлекателна личност.

Риса бе поразена от любопитството на целия род към себе си. Явно всички си мислеха, че е спала с Иън. А колко странна бе всъщност истината!

— Приятно ми е, мис Макензи — промърмори Риса.

— Наричай ме Тиа, моля те. Нека забравим формалностите.

— Риса!

Беше изненадана да чуе името си, и то от познат глас. Обърна се смаяна, когато от палатката излетя Алена Макензи и стисна Риса в приятелска прегръдка. В отговор тя се отдръпна за момент, за да огледа своята малка сламеноруса приятелка, после отново се притисна към нея.

— Толкова се тревожех за теб — започна Риса.

— О, боже, добре че беше ти, да ми спасиш живота! — продума Алена, замълча за момент, осъзнавайки, че ги заобикалят войници. Сети се, че Риса може би не желае те да знаят, че е рискувала живота си, за да спаси една бунтовническа шпионка от янките.

— Приготвили сме вечеря за теб. Местните успяха да набавят няколко телета. Имаме достатъчно време да се върнем.

— Ние? — учуди се Риса.

— Алена се оттегли! — прошепна меко Тиа.

— Слава богу! — обади се сухо Риса.

— Е, не съм самоубийца. Ако не бях променила решението си, Иън щеше да ме удуши, преди да са го сторили янките. Връщам се заедно с теб на Сейнт Огъстин.

— Радвам се — каза Риса. — Но как се добра дотук?

Алена се засмя тихо.

— Иън помоли чичо Джеймс да ме доведе на юг с писма за Джулиън, Тиа и семейството им. Капитан Дженар ме посрещна на брега и ме придружи дотук.

— Иън и Джеймс са те довели дотук?

— Още не е ставало дума за примирие, нали? — попита Алена с остра нотка в гласа. Красивите й очи блестяха като злато, сякаш току-що бе плакала. Тогава Риса разбра. Иън окончателно бе принудил жена си да зареже шпионската дейност, и отново се бе върнал на бойното поле. Изглежда, така беше с мъжете. Но Алена очакваше второ дете, така че можеше да навреди на живота на бебето при опасните операции. Очевидно беше, че тя не иска да говори пред толкова много хора.

— Хайде да хапнем — предложи Джулиън.

Палатката беше оборудвана като изключително модерна трапезария. Докато се хранеха, капитан Дженар учтиво й обясни, че не може да й каже къде точно се намират. Затова по-късно трябваше да й покрие очите и чак тогава да извършат размяната. Почти не говориха за войната. Само Грант Дженар я попита за баща й.

— Рядко съм срещал такъв безупречен офицер и толкова добър човек в едно! — въздъхна Дженар.

— Сър — обади се един от неговите хора, — и сред нас има изключително добри офицери.

— О, разбира се! Но понякога офицерът е добър човек, а понякога… е, някои от тях са твърдоглави като мулета. Липсват им каквито и да било политически умения! Дипломацията винаги е била по-добро оръжие от сабята, но няма значение. Ангъс Магий е и прекрасен човек, и начетен офицер. Изпращам му поздрави, скъпа, и с нетърпение чакам да се срещнем някой ден за по чашка! Дай боже! Ще му предадете ли моите благопожелания?

— С удоволствие, сър! — увери го Риса.

Все пак той си оставаше един очарователен стар господин. При все това тя с радост дочака края на вечерята, за да остане насаме с Алена, Тиа и Джулиън в медицинската му палатка, сърбайки горчиво кафе с малко бренди. Тиа обясни, че Джулиън е много кисел, защото не знае кога ще пристигне нова пратка с алкохол и лекарства.

— Не ви ли снабдява вашият братовчед, капитан Макензи?

— Естествено, опитва се — каза Джулиън, изкривявайки устни в усмивка. — Но е доста опасно. От всички пътища, които водят до Флорида, Сейнт Джоунс е със сигурност най-трудният. Проблемът е в това, че янките им пречат да продължат нагоре по течението. Джером не може да рискува да се свърже с нас директно. Този път дойде заради теб. Не знам кога ще го видя отново.

Риса сведе поглед към чашата си, стараейки се да не обръща внимание на руменината, която плъзна по лицето й.

— Трябва да поемем риска да те прехвърлим през реката — каза Алена, стана от походния стол и импулсивно прегърна Риса. Коленичи на грубата платнена черга пред краката си, срещна погледа на Риса, а в очите й проблеснаха игриви пламъчета. — Не че не съм ти благодарна, напротив! Какво те накара да заставиш Фин, точно него от всички, да те доведе на юг, за да ми помогнеш?

— Страхът, че може да те обесят! — отсече Риса.

Алена се засмя, макар все още да трепереше.

— Е, не ме обесиха.

— А какво стана? — попита Риса.

Останалите се спогледаха и Риса разбра, че въпреки всичко, което беше сторила, те явно се двоумяха дали да споделят с нея семейните си тайни.

Алена леко наклони глава встрани.

— Иън хвана Мокасин, макар аз да бях вече на брега.

Риса ахна.

— И Джером намери и двама ви? Но ти си била ранена…

— Едно време имах приятел, човек, в когото имах пълно доверие. Войната прави страшни неща с хората. Явно бе изгубил разсъдъка си. Както и да е, имахме спречкване.

— Просто й кажи истината! — каза Тиа нетърпеливо. — Риса знае, че това не бива да става публично достояние. Този човек не й е бил приятел. Възнамерявал е да отвлече Алена и да убие Иън. Мразел го отпреди войната. Но този човек е мъртъв, бил е офицер от Юга. Иън и Джером са замесени в неговото убийство. Сега разбираш защо трябва да сме дискретни.

— Естествено — промърмори Риса, взирайки се в Алена.

Едно беше Иън да е убил офицер от Конфедерацията, съвсем друго Джером да е замесен.

— Не мога да повярвам, че си толкова прекрасна, че си тръгнала по собствена воля с Джером, и то, за да ме спасиш!

Риса се поколеба.

— Знаела е твърде много — промълви Джулиън.

Алена я стрелна с поглед.

— О!

— Е, всичко свърши, нали? — измънка Риса.

Изправи се, погледна Джулиън и за свое учудване си спомни как Джером й се подигра в нощта, когато го сбърка с Иън и му позволи да я държи в обятията си. Можеше да прекара часове наред с него, преди да разбере, че не е Иън, толкова много си приличаха. Но странното беше, че в момента не почувства нищо. Времето щеше да го отмие от съзнанието й.

— Докторе! — чу се вик отвън.

— Време е — каза Тиа напрегнато.

Риса се изправи рязко и погледна Тиа и Джулиън.

— За мен бе голямо удоволствие да се запозная с вас, въпреки обстоятелствата. Моля се войната да свърши скоро и да се срещнем пак като приятели.

Джулиън взе ръката й в своята.

— Приятелите винаги си остават приятели — рече той сериозно.

— Дори и да се налага да се убиват един друг понякога — промърмори Алена.

— Но нито кръвта, нито любовта могат да се оцветят в синьо и сиво! — обади се Тиа. Усмихна се на Риса, после я прегърна силно. — Можеше да си ми сестра. Толкова се радвам, че си моя приятелка.

— Хайде, трябва да тръгваме — рече Алена.

Риса прегърна Тиа. Тогава в палатката влезе млад войник.

— Тук съм, за да ви отведа надолу по реката. Ако обичате, елате с мен.

Сбогуваха се трогателно, но бързо. Риса и Алена напуснаха медицинската палатка заедно с войника. Навън към тях се присъедини кавалерийски ескорт, начело с капитан Дженар. Когато стигнаха реката, Дженар им пожела всичко хубаво и замина.

Един войник приближи Риса с черна качулка в ръце.

— Съжалявам, мис Магий, но вие сте ни враг…

— Няма нищо, просто ми я сложете.

Той нахлузи качулката на главата й и я заведе до малка лодка. Успя да забележи, че слагат качулка и на Алена. Макар да бе бунтовническа шпионка, тя беше омъжена за янки и сега я връщаха на вражеска територия.

На Риса й се стори, че пътуват доста време. Изведнъж някой се провикна:

— Стой! Кой е там? Казвайте кои сте или ще ви направим на решето!

— Джони Бунтовника ви води жени, янки! — отвърна придружителят на Риса и Алена. Риса не можеше да види нищо. Седна, притихнала в лодката, докато правеха размяната. До нея достигна нощното жужене на насекомите, шумът от плискащата се в лодката вода.

— Мисис Макензи и мис Магий?

— Същите. Водиш ли нашето момче Джон Мърфи?

— Тъй вярно. Ей сега ще дойде при вас — извика единият янки.

— Дами, можете да свалите качулките — каза въстаническият войник. — Оставям ви лодката. Янките са напред.

Риса и Алена свалиха качулките си.

— Благодаря, Алън — каза Алена.

Придружаващият ги войник кимна.

— Пазете се, мисис Макензи, мис Магий — рече той, докосвайки чело в знак на поздрав към Риса.

— Благодаря.

После се провикна.

— Хей, янки?

— Какво има, бунтовник? — дойде отговор от отсрещния бряг.

— Изпращам ти малко тютюн по дамите. Можеш ли да ми запазиш кафе?

— Знаех си, че ще искаш. То е с момчето. Той ще го държи на сухо.

— Чудесно. Пази си главата, янки.

— И ти се пази, бунтовнико.

Войникът, който ги охраняваше, скочи и се потопи във водата. Чуха го да се отдалечава. Минута по-късно насред реката се появи една тъмна глава. Единият янки, който придружаваше пленения барабанчик само допреди малко, доплува до лодката им и се показа на повърхността.

— Дами, добре дошли у дома!

— Остин! — щастливо извика Риса. Познаваше го. Бе младши лейтенант, който често обикаляше улиците на Сейнт Огъстин, за да поддържа реда и бе много по-дипломатичен от повечето войници, населяващи града.

— Лейтенант Сейдж! — каза Алена усмихнато. Поклати глава, оглеждайки го от горе до долу. — Колко интересен начин за размяна на пленници. Сигурно често се мокриш.

— Е, не разменяме пленници толкова често, но вашият приятел Джони и аз се срещаме по реката от време на време. — Той се усмихна. — Разменяме си кафе и тютюн. Поне имаме надежда, че ще оцелеем след войната. Бих искал да вечерям с него някой ден.

— Защо не, би било чудесно — каза Риса замислено.

— Хм… мис Магий, помислих си, че трябва да знаете, Фин се е върнал в града заедно с група съюзнически моряци, чиято лодка била преобърната от бунтовническия капитан Джером Макензи и естествено новините за вашето залавяне са плъзнали на север. Чух, че баща ви се е поболял от мъка и бълва огън и жулел. Дал е заповед да се върнете вкъщи веднага щом ви открият. Заканил се е, че ще взриви Макензи в морето. Сигурен съм, че ще намери начин да го стори, както си стои на коня.

— О, горкият Фин! Слава богу, че е добре! Незабавно ще пиша на баща ми, че съм в безопасност.

— Фин е добре, но се страхувам, че едно писмо няма да е достатъчно.

— Но аз имам да върша работа на Сейнт Огъстин. Знаеш, че мисис Макензи и аз асистираме на доктор Пърси при операции — смутолеви Риса.

— Доктор Пърси, този стар мръсник, беше хванат да предава кодирани съобщения на бунтовниците.

— О! — ахна Риса, отправяйки тежък поглед към Алена, която поруменя и извърна очи. — Каква изненада.

— Наистина — продължи Остин Сейдж. — Опасявам се, че ще срещне пациентите си в затвора Олд Капитол. Сега има нов лекар. Казва се Теър Крипт. Млад е, но ми се струва доста способен.

— Сигурно с радост ще приеме нашата помощ — каза твърдо Риса.

Докато гребеше, Остин я погледна с крайчеца на окото си.

— Може би. Но доколкото разбрах, баща ви просто не е същият, мис Риса. Някои казват, че никога не е бил толкова рязък по време на битка, колкото сега. Но нищо не заплашва войниците, той командва съвестно. Колкото до неговата собствена безопасност…

Риса пое дълбоко въздух и прехапа долната си устна. Наклони глава, чудейки се дали не си е загубила ума. В очите й пареха сълзи. Баща й беше всичко за нея. Беше я отгледал с любов, беше я научил да мисли и се гордееше с нейните постижения. Не се държеше с нея като със син, а като с дъщеря, способна да осмисли нещата от живота. Обичаше го много и естествено той също я обичаше. Как можеше да е толкова лекомислена? Трябваше да се прибере у дома да види баща си, защото, слава богу, напук на войната, те все още можеха да разчитат един на друг.

— Прости ми — измънка тя. Алена се пресегна към нея и стисна ръцете й. Тогава Риса си спомни, че неотдавна Алена бе изгубила баща си. Усмихна се на своята приятелка, после се обърна към Остин.

— Ще се кача на първия кораб, пътуващ на север.

— Тази нощ един кораб заминава на север, мис Риса, и вие фигурирате в списъка на пътниците.

— Благодаря. — Погледна Алена и в очите й видя сълзи.

— Ще се върнеш! — каза й тя меко.

— Аз принадлежа на Севера!

Алена поклати глава.

— Всички сме свързани по някакъв начин. Усещам го. Ти ще се върнеш, знам това, Риса.

Може би. Но сега се връщаше у дома във Вашингтон. Щеше да види Ангъс, когото обожаваше и който я обичаше също толкова силно. Беше в безопасност, сред свои хора и спокойно можеше да забрави някакъв си там бунтовнически капитан. И все пак…

Преследваше я ужасно чувство на празнота.

Беше свободна, напомни си тя сухо.

Свободна — от врага.