Хедър Греъм
Предателката (21)

21

Джером използва „Лейди Варина“ като щит пред „Бодкин“, след като разтовариха безценното му съдържание в едно пристанище надолу по течението. Но бяха отвърнали на огъня на федералните — ето защо не биваше да остават дълго по тези места.

След продължителна артилерийска престрелка най-после бе настъпило затишие. Янките бяха изгърмели всичките си налични снаряди. Но много скоро щяха да им изпратят подкрепление и ще ги преследват, докато не ги хванат отново.

— Дъглас!

— Да, капитане.

— Ще взема една лодка и ще отида за Риса и за сина си.

— Добре, капитане.

— Нека дойда с вас, капитане — извика Дейвид, тичайки запъхтяно след Джером.

— Тук ще си по-нужен.

— На борда нямаме ранени, капитане. Само една обгорена от експлозив ръка. Вече я превързахме.

— Хайде тогава.

След двайсетминутно гребане стигнаха западния бряг на реката. Трябваха им още трийсет минути, за да претърсят боровата горичка и да открият Джулиън.

Той седеше на земята, облегнат на дървен куфар. От раната на главата му течеше кръв. Джером започна да обикаля притеснено около братовчед си, докато един от санитарите превързваше раната на слепоочието му.

— Джером — рече Джулиън, опитвайки се да се усмихне. Трудно изговаряше думите. Явно много го болеше. — Знаех, че си някъде наблизо. Сигурен бях, че ще се върнеш за кораба.

— Да, върнахме си го. Но ти…

— Чувствам се като глупак… — каза Джулиън и наведе глава. После вдигна поглед към Джером и въздъхна леко. — Хванаха я. Отвлякоха я.

— За какво говориш? — свъсено попита капитанът.

Джулиън потръпна.

— Риса. Риса беше с мен. Точно зад мен. От пушека излезе конник. Тя тичаше към мен. По дяволите, Джером, сигурен съм, че викаше за помощ. Конникът я удари по главата с приклада на пушката си. После я метна на седлото. Аз тръгнах след него.

— И не носехте никакво оръжие? — възкликна Дейвид.

Джулиън сви рамене.

— Предполагам, че ние, лекарите от рода Макензи, сме малко чалнати — смутолеви той. — Мислех, че мога да спра нападателя. Може би щях да успея, но след него яздеше още един. Той ме повали на земята, преди да мога да направя нещо.

— Кога се случи това?

— Най-много преди двайсет-трийсет минути — отвърна Джулиън. — Изгубил съм представа за времето. О, господи, съжалявам.

— За какво, по дяволите? — Джером се наведе над братовчед си и стисна рамото му окуражително. — Не се тревожи. Ще я върна. — После се изправи и се обърна към Амос, санитаря на Джулиън.

— Хич не берете грижа, капитане. Сам ще го прибера до лагера. Само след час ще вдигне глава и ще се заеме с операции.

— Благодаря, Амос — Джером се обърна към Стюарт. — Дейвид, можеш ли да вземеш един от заблудилите се коне, да се върнеш назад и да потърсиш сина ми? По-късно ще се срещнем на кораба.

— А ти какво смяташ да правиш? — попита любопитно Дейвид.

— Ще намеря жена си.

— Джером — възрази Дейвид мрачно. — Янките вече са я хванали.

— И преди са го правили.

— Със сигурност са я превели от другата страна на реката. Тя е на сигурно място, обратно, на своя територия. Никой нормален янки не би наранил дъщерята на Магий.

— Ами ако тези янки не са с всичкия си? Не чу ли какво каза Джулиън? Ударили са я по главата с приклад на пушка. По дяволите! Тук има нещо гнило, макар да не съм сигурен какво. Жена ми може и да е отведена от янки, но каквото и да стане, тя ще бъде тази янки, която ще се върне на бунтовническия кораб. И то веднага!

 

 

Виеше й се свят. Усети мократа земя под себе си, аромата на реката и обраслите с мъх клони, спускащи се над главата й.

Осъзна, че е отворила очи. Беше все още замаяна, когато чу хорски говор. Премигна. Мъхът почти достигаше лицето й. Навред земята беше застлана с килим от барут.

— Риса?

Някой стоеше до нея. Добрият доктор на янките, Теър Крипт. На пристана беше изтеглена малка лодка. Наблизо се виждаха още лодки. Янките, които бяха прекосили реката заради сражението, се връщаха обратно. Някои накуцваха, други кървяха. Крипт ги повика в лазарета и даде заповед на своите санитари да помогнат на ранените да се качат в лекарската кола. После се наведе над Риса.

— Добре ли си?

Не беше съвсем сигурна. Помъчи се да седне. Здравата я бяха цапардосали по тила. На главата си имаше голям отток, който пулсираше от болка.

— Ти си спасена — съобщи й радостно доктор Крипт.

Тя поклати глава.

— Спасена! Това ли наричаш спасение? Бях нападната и повалена на земята! Да не би…

— Не! Не съм те удрял! Помислих, че са те ранили бунтовниците. Да видим… — Крипт опипа черепа й. — Не смятам, че е сериозно. Няколко часа почивка, малко хладка вода и утре сутринта всичко ще е наред.

— Риса, добре ли си?

Тя се извърна и видя лейтенант Остин Сейдж. Той коленичи до нея и я огледа с безпокойство.

— Остин — промърмори Риса. — Не, не съм добре! Удариха ме по главата, доведоха ме тук насила, а аз просто помагах на ранените. Синът ми остана на другия бряг!

— Хайде, нека те измъкна за малко от ужаса на войната. Сега си тук, сред приятели. Надявам се, че ще останеш с нас. Но ако искаш да видиш баща си, ние можем да те заведем при него.

— Риса!

Някой изрече името й със задоволство. Обърна се и видя Фин Макълоу, който бързаше към тях. Сламенорусата му коса беше покрита с мека широкопола шапка.

— Риса! Слава богу, че се върна жива и здрава!

— Не съм се връщала! Детето ми остана там…

Остин взе ръцете й в своите.

— Опитай се да станеш.

Когато понечи да се изправи, тя залитна.

— Какво стана? Защо ме нападнаха? — извика Риса, докато Остин я придържаше да не падне.

— Ето така, Риса. Ще се оправиш — рече й той нежно.

— Мога да се справя и сама. Не бях спасена, а нападната…

— От наши войници? — попита скептично Остин. — Не и от моите хора!

— Да, от твоите хора! Как мислиш, че се озовах тук?

— Намерих те на брега. Остави те един конник. Само това успях да видя… — призна Теър.

— Каквото и да се е случило, синът ми е още там, не разбираш ли? Наистина трябва да се върна при бунтовниците!

— Риса, не можем да те пуснем. Знаеш защо! — каза Сейдж сериозно.

— Не…

— О, генералската дъщеря! — отекна гръмък глас.

Риса съзря майор Досън: неприятен човек, който виждаше войната само в черно и бяло, без никакви оттенъци.

— Доведете я насам, лейтенант. Ще поговорим, ще видим какво знае, после може да си ходи или да помогне на Крипт в хирургията.

Остин я вдигна на ръце.

— Майоре, това е абсурдно — запротестира Риса.

— Жено, не притежавам търпението на баща ви. Това е война! Ако ни създавате проблеми, ще бъда принуден да ви пратя във форт Марион още тази вечер, независимо че сте дама! Всъщност, доколкото ми е известно, дамите не се омъжват за врага!

— Майоре, как смеете? Някой току-що ме нападна, едва не ме убиха…

— Какво е това? — изведнъж се обади Крипт, силно разтревожен.

— Къде? — попита Остин Сейдж.

— Чух нещо във водата… насам.

— Не го ли виждате? Там долу! Нещо се размърда в мътилката. На около метър под повърхността. Идва откъм конете. Слушайте! — настоя Теър Крипт.

Конете започнаха да цвилят неспокойно, Фин Макълоу ги прикриваше отзад. Крипт се оглеждаше нервно наоколо. Досън се присегна и извади пистолета си.

— По дяволите! От този барут и от черния пушек съвсем нищо не се вижда!

— Там! Виждам конник! — предупреди Теър.

Тогава Риса го видя. От мъглата се появиха кон и ездач, слели се в едно цяло. Мисълта, че могат да я ранят отново, я накара да потръпне от ужас. Дали някой не искаше да я убие?

Няма да позволи! Трябва да живее заради Джейми.

— Пусни ме! — изкрещя тя, забивайки юмруци в гърдите на Сейдж. Той изпъшка и разхлаби хватката. Едва стъпила на крака, Риса хукна да бяга. Конникът бе дошъл за нея. Тя тичаше, обзета от паника, усети как земята се клати под краката й, когато конникът я настигна за втори път.

— Копеле! — проехтя гласът на Досън.

Чу се пушечен изстрел, майорът нададе вик и се хвърли в шубрака зад пристанището. Риса изпищя и се затича още по-бързо, съзнавайки, че конят също набира скорост. Почти усещаше дъха на животното във врата си.

— Риса!

Едва не се строполи на земята. Гласът на Джером. О, господи! От тази страна на реката, на вражеския бряг, сам, материализирал се от дима на фона на залязващото слънце! Беше дошъл за нея.

Обърна се точно когато той й подаде ръка. Повдигна я и се опита да я преметне върху седлото, но под тежестта на тялото й и двамата се катурнаха на влажната земя. Риса се уплаши, че конят може да връхлети отгоре им и да ги стъпче. Но животното запази равновесие и след малко вече се носеха в галоп край пристанището, но в обратна посока. Риса се вкопчи отчаяно в гривата на коня.

Джером насочи животното към водата. Там ги чакаха хората му с малка лодка. Янките ги следваха по петите.

— Дайте ми Риса! — изкрещя някой.

Риса видя Майкъл в друга лодка. Помогнаха й да се качи и отплаваха през реката. Все още върху седлото, Джером се обърна към източния бряг и започна да стреля с пушката си. После скочи от коня и хвърли оръжието си в лодката. Заплува срещу течението и най-накрая се добра до борда. Беше бос, гол до кръста, прогизнал. Снишавайки се, той приближи Риса. Очите му я докоснаха с познатия син пламък.

Тя беше капнала от изтощение, насинена, подута и мокра до кости. Все още трепереше. Помъчи се да седне, да отвърне на погледа му.

— Не съм виновна, че янките те нападнаха! — извика сърдито тя, докато мощните загребвания на Майкъл ги превеждаха през гъстия черен облак от барутен прах.

— Аз…

Стори й се, че синьото на очите му внезапно обгърна целия пейзаж и леко потъмня. Искаше да се бори, да говори още. Но неочаквано всичко се разми пред очите й, опита се да се изправи, но не можа. Само залитна и падна в обятията му.

— Трябва да я заведем на кораба при доктор Стюарт, и то бързо — рече Джером.

Майкъл кимна и подхвана греблата с още по-голямо усърдие. Капитанът придържаше жена си. Накрая стигнаха „Лейди Варина“. Джером внимателно вдигна Риса на рамо и се изкачи по стълбата към палубата.

— Върна ли се доктор Стюарт? — извика той.

— Да, сър! — изкрещя в отговор Хамлин.

— Прати го в каютата ми. Веднага! После право напред!

— А посоката, сър?

— Юг, мистър Дъглас, юг. Към дома.

 

 

Риса нямаше никаква представа колко време е била в безсъзнание. Когато се събуди, беше отпочинала и главата вече не я болеше.

Стаята, в която се намираше, й беше позната — каютата на Джером на борда на „Лейди Варина“. Янките не бяха променили нищо. Бюрото стоеше на мястото си пред капитанското кресло.

Единствената разлика беше импровизираното детско креватче с пищящия Джейми в него.

— Джейми! — извика тя щастливо.

— Леко, леко! Седни! — предупреди я някакъв глас.

Тогава забеляза Дейвид Стюарт, който седеше на стола точно до нея. Разлистваше куп вестници, оставени от янките. Риса го дари с лъчезарна усмивка и протегна ръце към Джейми.

— Дейвид, колко се радвам да те видя! Добре съм. Вече не ми се вие свят и главата не ме боли. Даже усещам движенията на кораба.

— Но той не се движи.

— О? — Риса го погледна озадачено, но Джейми тутакси отвлече вниманието й и тя го притисна към гърдите си. Бебето продължи да се дере сърдито. Риса откри, че е облечена с дълга бяла нощница, която никога не е била разкопчавана. Изчерви се под погледа на Дейвид Стюарт, но после си спомни, че е лекар и накърми Джейми.

— Толкова те обичам — прошепна тя на сина си, докато го люлееше нежно. След това се обърна към Стюарт.

— Щом не се движим…

— В момента се намираме между Беламар и „Морския замък“, дома на Джером. Малко уединено пристанище, известно на малцина. Удобно е за акостиране и тъй като няма условия за ремонт, трябваше да отидем малко на север и там да направим някои поправки.

— Не се ли страхуваш, че мога да споделя тази информация с моите приятели, янките? — подхвърли тя язвително.

Дейвид се ухили.

— Имаш ли представа къде точно се намираме?

— Не — призна Риса. — Но веднъж успях да стигна до Беламар.

— Всеки, който желае, може да намери „Морския замък“. Но дали на янките ще им стиска? Това може да означава още една индианска война: нападение върху частна собственост. Ще се включат всички работници от имението, както и приятелите на Джеймс.

— Още не сме стигнали „Морския замък“, нали?

— Вече сме близо. Всъщност пристигаме още днес.

— Сигурен ли си, че е безопасно? — промърмори тя и хвърли поглед към Джейми.

— Повече от всичко на света. Довърши с Джейми. Аз ще ти донеса кафе. Ако си убедена, че се чувстваш добре, ще вземем лодка.

Дейвид беше довел на кораба не само Джейми, но и Минеа с двете й деца. Съпругът й бил убит от шрапнел. Тя му предложила да тръгне с него и да помогне с каквото може за Джейми. Била любопитна да научи какъв е животът сред тресавищата, населени със стотици семиноли. Риса я посрещна с радост и й благодари, задето се е грижила за сина й с любов и нежност в нейно отсъствие. Толкова се бе уплашила, че ще умре или че ще я разделят от Джейми. Сега бе щастлива. И развълнувана. Все пак това бе домът на съпруга й.

Лодката ги отведе до дока, който бе дълбоко врязан в сушата. Риса се огледа наоколо с благоговение. Сякаш беше в рая. Зеленината се стелеше плътна и мека, с пищно разнообразие от цветове. Минаха от солена в по-сладка вода. Заобикаляха ги ниско сведени натежали палми и мангрови дървета. Зелените водорасли ограждаха пясъчната крайбрежна ивица. Водата менеше цвета си от мътносиньо до тюркоазено. Пясъчният бряг преливаше в поляна, покрита със свежа зелена трева.

Изведнъж на хоризонта се появи и самата къща — огромна и с великолепно изложение, тя се вписваше идеално в пейзажа.

Когато издърпаха лодката на брега, откъм дърветата наизлязоха група мъже, въоръжени с пушки. Сред тях имаше индианци, бели, негри и метиси. Когато приближиха, един от тях пристъпи напред.

— Доктор Стюарт!

— Били! — рипна Стюарт на дока, после подаде ръка на Риса. — Мисис Макензи, Били Боунс, далечен братовчед на Джером — добави весело.

Били кимна любезно на Риса, докато я оглеждаше изучаващо.

— Добре дошла!

— Благодаря.

Били Боунс? Какво необикновено име.

Но и мястото беше необикновено.

Дейвид се обърна, за да помогне на Минеа и двете й деца, но Били го изпревари, удостоявайки я с широка усмивка.

— Хайде, ще ви заведа до къщата — каза Дейвид.

Когато стигнаха главната порта, тя изведнъж се разтвори и на прага се появи жена, която се усмихна и побърза да ги посрещне.

Беше красива. По гърба й се спускаха дълги кестеняви коси. Очите й имаха цвета на смарагд. Слаба и елегантна, отдалеч тя изглеждаше на не повече от двайсет години. Когато се приближи, Риса забеляза, че е по-възрастна.

— Риса, скъпа, толкова сме щастливи, че си тук. Аз съм Тийла, майката на Джером. Влизай, искам да видя внука си. Позволи ми да го подържа!

С тези думи тя грабна бебето от Риса и тръгна по коридора.

— Хайде, скъпа, влизай! О, Дейвид! Извинявай! Чудесно е, че те виждам — отново се обърна Тийла и целуна лекаря по бузата. — Джеймс, скъпи, тя е тук!

Бащата на Джером влезе в салона, на лицето му грееше усмивка. Хвърли любопитен поглед на жена си, после видя Риса, Дейвид и детето.

— Добре дошла! — рече той, приковал очи върху нея. После взе бебето от ръцете на жена си.

— Скъпа, малката Мери вика от горния етаж. Опасявам се, че не мога да й дам това, от което се нуждае в момента. Има достатъчно време, ще видиш внука си. Дейвид! Ти доведе снаха ми. Какво мислиш за нея?

— Прекрасна е, сър. Старая се да не й натяквам, че е янки.

— Е, ще трябва да се примирим с това — промърмори Джеймс, докато премигваше срещу Риса.

Мистър Макензи беше много симпатичен. Сега вече й стана ясно откъде Джером бе наследил изключителната си хубост.

— Риса Макензи, ти си винаги добре дошла тук независимо от политическите ти пристрастия. Като майка на първородния ми внук това е най-малкото, което мога да ти предложа. Вечеряла ли си? Хайде, има шунка, бисквити и плодов сок. Струва ми се, че имаш нужда да се подкрепиш.

Риса се усмихна топло. Родителите на Джером бяха очарователни, мили и гостоприемни. Чувстваше се едновременно горда и засрамена, че се запознава с най-близките хора на съпруга си. Освен това умираше от глад.

— Благодаря, мистър.

Гостната беше изискана и в същото време уютна. До масата имаше бюфет, отрупан със сребърни съдове. В ъгъла се виждаше цял куп дърва за огрев, сякаш бяха планирали пристигането на кораба на сина си.

Риса седна на масата заедно с Дейвид и Джеймс. Минеа дойде, за да вземе Джейми. После го отведе на горния етаж, последвана от двете си деца. Тийла се върна с малката Мери. След като Риса се порадва на новородената си снаха, отнесоха бебето при другите деца. Отначало водиха лек непринуден разговор. Риса им разказа всичко, което знаеше за Джером, Брент, дъщеря им Сидни и за братовчедите Джулиън, Иън и Тиа.

Тийла потрепери и се прекръсти. Сведе глава и в очите й блеснаха сълзи.

— Дано сме живи и здрави — прошепна тя. — Джеймс, ами нашият внук! Великолепен е, нали? Така ми се иска да остане тук!

— Тийла! — сгълча я мъжът й. — Това е решение, което ще вземат Риса и Джером.

— Няма начин Джером да остане тук — каза Риса с горчивина в гласа. После вдигна поглед, чудейки се дали Джером не я бе довел в дома си, за да я принуди да остане. Удобно, приятно местенце за нежелана съпруга и дете. Тук никой не може да й навреди. Но и тя не можеше да стори нищо. — А къде е той?

— Поправя кораба — обади се Дейвид.

— Ще се върне по-късно — додаде Тийла. — Защо не си починеш? Стаята на Джером е на втория етаж. Донесли сме бебешко креватче. Позволих си да сложа малко дрехи в гардероба…

— Малко дрехи! — прекъсна я Джеймс. — Нито жена ми, нито Сидни изневеряват на модните тенденции. Можеш да бъдеш сигурна — усмихна се той на Тийла. — В разгара на войната Наръчникът за дами на Годи идва чак дотук през блатата и тресавищата!

— Никога не се ръководя от модата! — възмути се Тийла. После се усмихна — Е, имаме тоалети за специални случаи. Но тук е много горещо, а от реката лъха влага. Памучните дрехи са най-удобни за такъв климат. Хайде, ела да ти покажа стаята!

За Риса това беше странен следобед. Стаята на Джером беше уникална и отразяваше дивия му произход. Цялата беше украсена със семинолски битови предмети — лули, украси за глава, малки кукли, ножове и шарени рогозки. Имаше и редки издания на Одюбон и други автори. Лавиците съдържаха научна и художествена литература. Гардеробът и шкафовете бяха пълни с дрехи — както всекидневно, така и официално облекло, останали от времето преди войната. Джером беше израснал тук. Прозорецът гледаше към морето, наблизо се виждаше пясъчен бряг. Риса си помисли, че при залез гледката сигурно е невероятна.

Леглото беше огромно, с балдахин и красиви орнаменти в европейски стил. Плетената завивка имаше тъмнокестеняв цвят и подхождаше на завесите. Когато слънцето започна да се снишава към хоризонта, Риса видя багрите на здрача. Сториха й се изумително красиви и тя се зачуди дали някой ден Джером ще я допусне отново в леглото си и дали въобще някога ще може да му прости.

Изведнъж я обхвана безпокойство. Джейми беше нахранен и спеше. Долу семейството също беше притихнало. Слезе по стълбите и откри Джеймс в кабинета. Той седеше срещу догарящия огън в камината. Работеше, но когато тя влезе, я изгледа продължително.

— Ще откриеш малко сладководно езерце надолу по пътеката. Заобиколено е от бял пясъчен плаж и борове. Собственост е на семейството и ако решиш да поплуваш, това е най-доброто място. Никой няма да те безпокои.

Риса тръгна по пътеката. Езерото не беше много близо до къщата, но ходенето дотам си заслужаваше. Пейзажът бе обагрен в златисто, яркочервено и розово. Блатните птици весело цамбуркаха и се гонеха в плитчините — изящни бели създания с елегантни шии и тънки крака. Плажът се простираше чист и искрящ като сняг, окъпан в розовите краски на залеза. Риса изхлузи обувките и чорапите си. Потопи пръсти във водата и почувства приятна топлина. После свали бялата си рокля и внимателно я сложи върху един пън. Така, по долни гащи и риза, тя нагази в плиткото, готова да се гмурка и плува.

— Това ли е всичко? Само толкова ли ще съблечеш?

Риса се обърна рязко. Не беше забелязала, че Джером е в заливчето — безшумен и неподвижен, облегнат на един бор. Беше бос, без риза, с навити крачоли и ръце, скръстени на гърдите. Риса потрепери вътрешно — искаше й се да отиде при него, но не можеше да го направи, след като той я бе заклеймил като предателка.

— Вече много, много внимавам къде си оставям дрехите — отговори и също кръстоса ръце върху гърдите си.

Джером учудено повдигна вежди.

— Така и трябва да бъде.

— И защо?

— Защото ще те наплескам по задника, ако отново проявиш безразсъдство.

— Колко смешно, особено след като твоят задник е толкова популярен.

Джером смръщи чело.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение.

Риса му обърна гръб и заплува край брега. Въздъхна, когато той се приближи и я обърна към себе си. Успя да му се изплъзне и троснато се отдръпна от него.

— Честно казано, не мога да повярвам, че се реши да ме доведеш тук.

— Домът на баща ми не е военна тайна — отвърна сухо Джером.

— Е, ако беше, нямаше да го споделиш с мен.

— А трябва ли? — рече той след кратък размисъл.

— Ако смяташ, че не трябва, защо съм тук?

— Защото се ожених за теб.

— А не биваше.

— И на мен така ми казаха.

— Защото те предадох, нали?

— И то неведнъж, струва ми се.

— О? Пак ли? — извика тя ядосано. — Сигурно сама съм се ударила по главата и съм дотърчала при янките?

— Може би си ги помолила да дойдат и те са повярвали, че ти вършат услуга.

— И да са ми направили услуга, не съм го осъзнала.

— Нима им се възпротиви? — измърмори невярващо Джером и погледът му притъмня. — Затова ли трябваше да те отведа на кон? Това можеше да коства живота и на двама ни.

— Не знаех кой си! — изпъшка тя ядосано, едва сдържайки сълзите си. — Вече бях нападната, аз… о, този разговор е безсмислен.

Джером остана безмълвен и непреклонен като скала. Не й даде никакъв шанс, в очите му нямаше и капка състрадание.

— Работата е там, че някой постоянно ме предава, а ти си винаги наблизо.

— Никога не съм те предавала! По дяволите! Дойде ми до гуша! Невинна съм! — настоя Риса, но изведнъж се почувства така, сякаш го беше сторила. Той нито я слушаше, нито и даде възможност да му обясни. — Иде ми да те убия!

Знаеше, че е прекалила, но не й пукаше. Хвърли се стремително към него, връхлитайки го с яростно настървение. Джером се оказа неподготвен и двамата се стовариха върху пясъка. Той падна тежко и Риса усети сладкия вкус на победата, макар и за кратко. Почувства се неловко, защото отдавна не бяха лежали толкова близо един до друг. Усети болка, гняв и страст…

Докосваше го. Ръцете й галеха голата му гръд. Краката й се вплетоха в неговите. Гърдите й се търкаха о него, усети слънчевата топлина върху тялото му, изгаряща собствената й плът. Потрепери при допира на бедрата му. Погледът му я вбесяваше и възбуждаше… инстинктът й подсказа, че трябва да избяга час по-скоро, докато не му се е отдала напълно.

— Спри, пусни ме, недей…

— Мисис Макензи, позволете да ви напомня, че всъщност вие ме нападнахте! — изглеждаше леко развеселен и също толкова опасен. Очите му святкаха застрашително. Риса се опита да стане, но той я дръпна надолу.

— Макензи, казах ти да ме пуснеш!

— А аз ти казах, че ти предизвика това.

— Тогава съжалявам! Пусни ме! Мразя те! Омръзна ми да ме обвиняват за неща, които не съм извършила. А ти и твоите бунтовници можете да вървите по дяволите! Никога няма да ти простя. Не знам точно за какъв се мислиш, но си глупак, и накрая сам ще се погубиш. Не исках да бъда там, когато това се случи. Не съм те тикнала в затвора, а трябваше. Иска ми се и сега да си там, и да ме оставиш намира!

Отново опита да се изправи, но Джером успя да я задържи. Сграбчи края на ризата й и когато Риса се дръпна, платът изпращя. Тя отскочи назад, прикривайки гърдите си със скъсаното парче от ризата.

— Как смееш, как смееш да ме докосваш! Виж какво направи! И имаш дързостта да…

— Аз ли какво съм направил? — възмути се Джером и също скочи на крака, докато тя се мъчеше да се откопчи от него.

Но не беше достатъчно бърза. Само за част от секундата той успя да хване края на дрехата й и я разкъса наполовина.

— Нещастен бунтовник! — избухна Риса.

Започна да го налага, но преди да успее да го нарани, той заклещи китките й като с белезници и тя реши да не се съпротивлява. Ненадейно се олюля и падна с плясък във водата. Хрумна й, че моментът е идеален за бягство. Раздвижи ръце и заплува. Тогава Джером се докопа до долните й гащи. Ефирни като воал, те направо се разпаднаха при допира му. Впил пръсти в голата й кожа, той я притегли към себе си.

Риса се бореше отчаяно, но усети как в душата й се разгаря буен огън. Зърната на гърдите й се търкаха о твърдите косъмчета по тялото му и набъбваха. Обля я гореща вълна, която се спусна по бедрата й и полази между тях. Джером я вдигна на ръце и я понесе към брега. Положи я на влажната земя, легна отгоре й с пръсти, здраво вплетени в нейните. Дишайки учестено, Джером извиси снага над нея и я погледна право в очите.

— По дяволите! — изруга той.

— Ти върви по дяволите! Не съм сторила нищо лошо!

— Промени ли своите убеждения? — подразни я Джером.

— А ти?

— Наистина ли те интересува? — попита той пламенно. — Точно в този миг, точно сега, даваш ли и пукната пара за това?

— Не! — прошепна Риса, удряйки го по гърдите. — Да! — додаде, давейки се от вълнение — Интересува ме, защото не съм…

— Не си ме предала. Знам. Поне така мисля.

Тя вдигна поглед към него — едва-едва.

— Какво?

— Може би не си подготвила залавянето ми и нямаш пръст в арестуването на екипажа и кораба ми.

Риса премигна разярено. По бузите й се отрониха сълзи.

— Да не би да ми вярваш?

— Да.

— Но ти ме обвини…

— Не можеш да отречеш, че изглеждаше много подозрително. Освен това си заклета янки.

— Да, но…

— Какво? — настоя Джером.

Не можеше да му каже, че никога не би му навредила, защото го обича. Това щеше да разбие сърцето, гордостта, душата й. Все още не беше готова за това.

— Наистина ли ми вярваш?

— Да, но явно някой се опитва да ме унищожи.

— Вероятно повечето янки желаят смъртта ти.

Значи имаше някой освен нея. Изведнъж почувства прилив на топлина. В сърцето й изригна вулкан от удоволствие. Той й вярваше, доверяваше й се, желаеше я. Не че й се извини… все още не.

Джером въздъхна, явно разочарован.

— Не е само това. Смятам, че някой търси лично отмъщение. Някой твой близък.

— Не и баща ми! Не е той!

Джером се изправи рязко и се отдалечи. Риса усети полъха на студения бриз върху кожата си. Помисли си, че е забравил какво се случи между тях. Но явно грешеше.

Той смъкна панталона си. И тогава Риса го видя. Рождения белег, който й бе описала Жанин Томпсън.

Скочи на крака, пренебрегвайки висящите остатъци от ризата и долните гащи, които се свлякоха от тялото й. Гола като морска сирена, тя се пресегна към един счупен палмов клон и го насочи към Джером като оръжие. Джером не повярва на очите си.

— По дяволите! Какво ти става? Това ли ще използваш този път, за да ме вкараш в затвора?

— Какво ми става ли? — изрева Риса. — Наистина имаш белег!

— Да, винаги съм го имал. Махни това смешно нещо! — заповяда Джером и тръгна към нея.

— Не! Остави ме на мира!

— Нищо не разбирам! Опитвам се да ти се извиня, да ти призная, че може би съм грешил, а ти…

— Връщай се при годеницата си!

— Годеница? — повтори той невярващо.

— Тя ми каза за белега. Досега не бях го забелязала. Пренебрегнах факта, че си ми враг и се влюбих в теб като пълна глупачка. Дори се примирих с факта, че ме обвиняваш в предателство. Но не мога и няма да търпя това! Може би, ако не ме интересуваше, бих могла, но…

Джером продължи да крачи заплашително към нея.

— Не ме приближавай! — повтори тя и замахна с палмовия клон.

Това вече беше прекалено. Джером се гмурна с подскок във водата и двамата се озоваха на дъното. Когато изплуваха на повърхността, той изби клона от ръката й и го хвърли настрани. Притисна я с тялото си и хвана лицето й между дланите си.

— Не! — немощно промълви Риса — Ти си един жалък бунтовник! Използваш всяко свое преимущество срещу мен!

Джером се усмихна.

— Само когато има нужда — прошепна той и я целуна.

Риса се възпротиви, но устните му се впиха в нейните. Тялото му я заля със страстта си, но трябваше да помисли как да спечели битката, когато устните му й се насладят докрай.

— Недей! Наистина, казвам ти…

— Не каза ли, че ме обичаш?

— Не.

— Каза го, но просто си една дяволски ревнива янки.

— Ще ме пуснеш ли? Ще извикам баща ти!

Джером се ухили още повече.

— Мисля, че баща ми е присъствал на подобни сцени. Няма да помогне. По-добре ме изслушай. Никога не съм бил сгоден за Жанин. Прочетох го във вестниците, точно като теб, но ти ми беше враг. Във войната основен закон е никога да не даваш предимство на противника. Колкото до това, дали съм бил с нея, с теб не бяхме женени, но няма значение. Не съм спал с нея. Защото ти срина всичките ми представи за жените. Мили боже, войната е непоносима, трябваше да се възползвам от шанса, даден ми от тази красива жена, но не го направих. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото си невероятно привлекателна.

— О! — изпъшка Риса, стараейки се да стои по-далеч от него. — Това…

— Защо? Защото явно сме създадени един за друг? Ти ме накара да се чувствам така, както не съм и сънувал, че е възможно. По дяволите, влюбен съм в теб. Не защото си майка на сина ми и моя жена, аз дори не исках да те обичам! Ти си враг, бях толкова уплашен да не ме направиш на глупак, че накрая сам се изложих. Само ти можеш да заличиш тази несправедливост! — рече той, а Риса продължаваше да го зяпа онемяла. — Никога не съм бил с Жанин Томпсън, но имам огромно желание да бъда с теб — тук и сега!

Изправи се леко и разтвори краката й с колене. После се премести, за да не й тежи. Риса го усети — твърд и нетърпелив, готов да проникне в нея всеки момент. Светът избухна в пъстър калейдоскоп от златни призми. Тя извика, притискайки се о раменете му, почти достигнала състояние на делириум. Усещаше как той се движи вътре в нея; гъвкавата му плът; влажната земя под тях; бляскавата синева отгоре. Мощните му тласъци изсмукаха и последните й сили — тя се гърчеше и извиваше срещу него. Помисли си, че ще умре, но точно в този миг той се отдръпна. Устните му откриха гърдите й и подразниха нежността на зърната; после смело се спусна надолу по корема й. Риса се опита да се изправи, да го докосне, погали, целуне, но легна обратно на земята. Устните му я докосваха навсякъде, задържаха се между бедрата й и почти я доведоха до екстаз. Когато изкрещя името му, той най-после се надигна и проникна дълбоко със същото настървение, което я остави бездиханна, вкопчена в него, мятаща се от наслада.

— Обичам те.

Но докато му нашепваше тези думи, Джером се изтръгна от прегръдките й и се загледа на югозапад. Тя инстинктивно го последва.

— Джером, какво има?

Той се обърна, гледайки я право в очите.

— Къщата на баща ми гори! — изкрещя, сграбчи панталона си и когато го нахлузи, в далечината проехтя тътен от топовен изстрел.