Хедър Греъм
Предателката (15)

15

Държаха Джером около седмица в една килия във Форт Марион.

Всички бяха нащрек, след като един по-възрастен офицер си спомни времето, когато след залавянето на вожда на семинолите, Оцеола, няколко от пленниците бяха избягали през решетките на крепостта.

Един от затворниците бил бащата на Джером Макензи и янките не искаха историята да се повтори.

Форт Марион имаше лоша слава и по още една причина. От август в полето се подвизаваше един човек, когото понякога наричаха Дикси. Името му бе Джон Джаксън Диксън — последното име бе в чест на добър приятел на баща му — Андрю Джаксън. Той бе сформирал една кавалерийска рота, която по-късно прерасна в артилерия. Ето защо Джаксън се оттегли от нея и създаде нова рота, която бе мобилизирана на 21 август 1862 година. Наричаха го Сивата лисица или Военен орел и той представляваше значителна заплаха. Изминаваше заедно с хората си около сто мили на ден, тършуваха из околността и после нападаха войските на янките със светкавична бързина. Водена от Дикси, армията, известна със способността си да се справи с враг, надвишаващ я два пъти по численост, и предвид, че бунтовниците имаха да връщат на федералните за повторното превземане на Джаксънвил на 5 октомври — с охота щяха да опитат да освободят своя герой Джером Макензи. И Дикси бързо се отправи на север.

Не позволяваха на Риса да го види, въпреки че се чудеше с горчивина каква полза щеше да има, ако й бяха разрешили. Тя видя яростта в очите, гласа, думите му. Той я обвини и никога нямаше да й прости.

Не беше по-щастлива и с баща си, тъй като бе убедена, че Ангъс го е натопил, въпреки че отрече.

— Дъще — настоя той, когато Риса нахлу в офицерския щаб с пукването на зората. — Не знаех нищо за това допреди малко.

— Татко, ти го искаш мъртъв! Достатъчно често го заплашва в пресата, пред мен и пред други хора…

— Бях ядосан наистина, че някакъв глупав бунтовнически капитан е взел дъщеря ми за заложница. Но ти замина и се омъжи за него, дори очакваш дете! Не, момиче, не го искам мъртъв! Но помни ми думите: по-добре да е военен затворник, отколкото капитан, борещ се да пробие затягащата се блокада! Помисли за това, Риса, ако остане в затвора, може би ще доживее края на войната!

Баща й не проумяваше, че Джером няма да се примири с пленничеството си.

Щеше да намери начин да избяга — дори да рискува живота си. А затворите и в Севера, и в Юга, бяха страшни като бойни полета. Равнището на смъртност в тях бе застрашително — не по-малко от двайсет и пет процента.

— Може да умре от глад или болести. Не го познаваш. Ако друг затворник е слаб или болен, той ще му даде храната си. Ще се бори за останалите.

— Риса! — извика Ангъс сърдито и я притисна в бащинската си прегръдка. — Не съм предизвикал неговото пленяване, кълна се. Признавам, че бих го направил, ако знаех, че е на Сейнт Огъстин, защото съм едновременно янки и твой баща, но не подозирах, че се забавляваш заедно със съпруга си под носа ми! Но едно нещо мога да сторя, мога да обявя, че той е мой зет, баща на бъдещия ми внук и че го искам жив.

— О, татко! Можеш ли да ми обещаеш, че ще остане жив? — попита Риса разтревожено.

Той поклати глава.

— Никой не може да обещае такова нещо по време на война, детето ми. Никой. Но ще наблюдавам внимателно къде ще го отведат. А що се отнася до теб, трябва да се върна във Вашингтон, а после на фронта. Естествено този път ще дойдеш с мен.

— Не, татко.

— Но, Риса…

— Първо ще прегледаме крака ти. После, когато се оправиш, може да се върнем във Вашингтон. А аз ще те последвам скоро, обещавам.

Генералът спореше с нея и настояваше. Което бе добър знак, защото, докато обсъждаха бъдещето й, Риса успя да накара командващите офицери да осъзнаят неговото положение и да изпратят през реката куриер с бял флаг. Отчаяно се нуждаеше да открие Джулиън, но не възнамеряваше да го направи лично, както преди.

Джулиън влезе в града невредим с обещание да се върне по същия начин през реката.

Когато Ангъс легна на операционната маса и Джулиън се зае да преглежда крака му, той каза:

— Синко, трябва да носиш синята униформа на Съюза.

Джулиън се усмихна. Войските на Флорида разполагаха само с няколко униформи и хирургът бе облечен в домашни памучни бричове и мека тютюнева риза — без следа от военна униформа.

— Понякога хората си мислят, че с Иън сме близнаци. Но никога не го оставяйте да ви подведе. Всъщност аз съм с половин инч по-висок, което го подлудяваше в младежките ни години. Сега той просто го отрича.

Като не отместваше поглед от мъжа, който преглеждаше крака му, Ангъс попита:

— Защо, синко, ще си правиш труда да кърпиш един стар съюзнически генерал като мен?

Джулиън се усмихна, без да вдига очи от крака на Ангъс.

— Аз съм лекар, генерал Магий. Дал съм клетва да лекувам.

— Можеш ли да спасиш крака ми?

— Да, мисля, че мога.

Ангъс потупа доктор Крипт, който също участваше в прегледа.

— Виждате ли, мистър! Този млад бунтовник може да ми спаси крака.

Теър Крипт хвърли поглед на Риса, която сви рамене.

— Страхувам се, че не е стигнал до поста генерал благодарение на нежност, такт и дипломация — обясни тя. — Но уменията на Джулиън са наистина забележителни.

Теър кимна и се обърна към Ангъс.

— Мистър, с радост ще науча от бунтовника каквото мога.

Въпреки протестите на Ангъс Риса помогна на Теър Крипт да сложи упойка, както нареди Джулиън. Напоиха тампон с хлороформ и го поставиха в тесния край на една фуния. После я приближаваха все по-близо, и по-близо до лицето на пациента, който вдиша и накрая заспа. Джулиън работеше бързо и говореше с Теър през цялото време, давайки му съвети за нещата, които бе научил и оценил като най-ефективни при лечението на болести и рани.

— На практика упойката се използва от двайсет години — обясняваше Джулиън. — През тази война ние изпробваме истински ползата от нея. Срамно е, че обикновено не разполагаме с нищо освен уиски, което нашите пациенти пият, и куршуми, които да захапят. Когато попивах кръвта, мистър, използвайки нов тампон за всеки войник, открих, че това прави чудеса.

— Понякога не е целесъобразно…

— Но, изглежда, намалява рязко случаите на инфекция и аз вярвам, че постоянството в използването на нови тампони ми е позволило да спася не един крайник и едновременно с това да запазя живота на пациентите. Много от нас стигнаха до извода, че чистият въздух и проветрените помещения са изключително важни за възстановяването. Разбира се, чух от братовчед си за условията по бойните полета в места като Манапас и Шарпсбърг, където докторите работели толкова бързо, че не им оставало време за друго освен за ампутация. Все пак аз смятам, че ако е възможно, сме длъжни да упражняваме занаята си по най-щадящ начин.

Теър Крипт кимна учудено.

Когато хирургическата операция свърши и Теър Крипт се погрижи за Ангъс, Джулиън поседна насаме с Риса в малката й къщичка, наслаждавайки се на силното кафе с френски коняк.

— В очите на южняците ти си оставаш предателка, Риса. Не повика ли Джером, за да бъде заловен? — попита той.

Риса се изчерви и се почувства така, сякаш беше виновна.

— Не. Дори не бях повикала Джером. Не знаех, че е наблизо. Ти трябва да разбереш истината. Опитвах се да се свържа с теб, за да погледнеш крака на татко.

— Колко интересно. Едно момче дойде и ми съобщи, че мисис Макензи вика капитана. И двамата с Джером сме капитани, но той тъкмо бе пристигнал с провизии. Предположихме, че знаеш, че Джером е тук и се нуждаеш от него.

— Кълна се, вината не е моя. Явно янките са разбрали, че е минал надолу по реката и са го наблюдавали. Въпреки това братовчед ти никога не би ми повярвал.

— Като познавам братовчед си, наистина ще е трудно. Да хванеш Джером, е все едно да уловиш дива пантера. Със сигурност няма да си губи времето в затвора. Знаеш ли къде е той сега?

— Не. Не ми казаха. Няма да ми позволят да го видя. Бунтовниците са убедени, че аз съм го предала, но янките са също толкова уверени, че ще предам съобщение през реката и че ако го видя, това може да му помогне да избяга.

— Аха — промърмори Джулиън.

— Какъв е този тон? Казвам ти истината. Ако не ми вярваш, можеш да вървиш по дяволите! — извика сърдито Риса. — Освен това — добави тя по-тихо — благодарна съм ти, че спаси крака на баща ми, а може би и живота му.

Джулиън се ухили.

— Нищо не съм казал — инатлива си точно като братовчед ми! И няма защо да си ми благодарна. Това, което казах, е истина. Аз съм лекар. Тук съм не за да убивам, а да лекувам.

Риса кимна бавно.

Той въздъхна и остави чашата си.

— Иска ми се да остана по-дълго, но не мога. Винаги съм обичал този град, а сега, когато янките са на власт, кафето е много по-добро. Все пак това е вражеска територия. Трябва да се връщам в лагера.

— Джулиън, нуждая се от още една услуга и от твоята помощ.

— Да? — каза той внимателно.

— Кълна се, не е нищо лошо. Както казах, Джером никога няма да ми прости и съм вбесена, че ме обвинява без никаква причина, но все още искам да родя детето си във фамилното имение на Макензи. Няма значение какво чувства всеки от нас в момента, тази земя е наследството на нашето дете и аз желая това да стане там.

Джулиън се поколеба.

— Какво смята баща ти?

— Нямам намерение да му казвам.

Джулиън се наведе напред.

— Риса, доколкото разбрах, баща ти се е нахвърлил върху твоя приятел Фин, задето те е завел в южната част на щата, когато замина да търсиш Алена. Баща ти го заплашваше със затвор…

— С Фин всичко е наред, свободен е като птичка. Но естествено не бих го молила за помощ отново. Предположих, че хората на Джером ще плават, макар и без своя капитан.

Джулиън се облегна назад и се загледа в нея с присвити очи.

— Ще го направят — рече той, признавайки очевидното.

— А дали ще се отправят на юг? — попита Риса. — Моля те, кълна се, че можеш да ми се довериш.

Той се изправи.

— Риса, ако мога да ти помогна, ще се свържа с теб.

— Благодаря!

Целуна го по бузата и му благодари още веднъж от името на баща си. После Джулиън си тръгна.

 

 

А Риса зачака. Генералът продължаваше да твърди че не знае как са открили Джером. Остин Сейдж и Фин дойдоха, за да изкажат своето съжаление за случилото се, но никой от тях не можа да каже какво точно е станало.

— Не биваше да се омъжваш за него — рече Фин окуражително. — И не биваше да го примамваш тук!

— Не съм го примамвала! — изсъска Риса. — Ако си ми приятел, по-добре ще е да научиш какво се е случило!

— О, Риса! — отвърна той нещастно. И я прегърна успокояващо. — Само ако беше откликнала на чувствата ми, когато се опитвах да те ухажвам, преди да отплаваш с този бунтовник. Нямаше да попаднеш в положение съпругът ти да иска да те удуши, нали?

— Фин, така ми е добре! — увери го Риса.

 

 

Седмица по-късно баща й, все още накуцващ, но в много по-добро здраве, се върна във Вашингтон, като й поръча строго да го последва, колкото може, по-скоро. Тя му обеща, но не му каза точно кога ще тръгне.

Три дни след като генералът замина, на вратата й почука млад куриер, облечен с военен шинел, който й съобщи накратко, че „Лейди Варина“ ще отплава за Бискейн Бей следващата нощ. Тя му благодари и видя как той изчезна в нощта. Потрепери, огледа се наоколо и сякаш й се стори, че някой я наблюдава. Но нямаше никого.

 

 

Войната продължи с променливо темпо, докато суровият зимен студ скова цялата земя. Започнаха подготовката за пролетните военни действия. На западния фронт един генерал на име Грант, известен с множеството си победи за разлика от останалите офицери от Севера, бе взел на мушка Виксбърг в щата Мисисипи.

На изток армията на Потомак започна набези срещу Фредериксбърг, Вирджиния — приятен и проспериращ град между Вашингтон и Ричмънд.

Отведоха Джером в затвора Олд Капитол — в сърцето на Вашингтон, окръг Колумбия. Информацията там бе леснодостъпна — още през първите седмици на неговото затворничество, което макар и в самостоятелна килия, не му се стори толкова тежко, колкото неизменното чувство, че е пълен глупак. Яростта му към Риса не отслабна, а продължаваше да кипи в него — като зло, бълбукащо в адски казан. Олд Капитол не беше приятно място. Целият беше порутен и гъмжеше от плъхове. Но се намираше в центъра на Вашингтон и бе населен не само с политици, а и с хиляди граждани и добри християни — мъже и жени, които не биха позволили омраза към враговете, защото много от тях им бяха приятели и роднини.

В крайна сметка слухът, че Джером е арестуван, стана публично достояние и янките вече не го криеха. Килията му бе три метра широка и също толкова дълга. Имаше легло с груб сламен матрак и счупен стар умивалник. Джером неизменно обхождаше своите три метра и бе благодарен, че след първоначалния период вече му позволяваха да се събира с останалите бунтовнически затворници в една обща стая по няколко часа всеки ден и не се хранеше отделно. Храната включваше стандартната дажба, но повечето бунтовници, които се отнасяха с уважение към Конфедерацията, признаха, че порциите са значително по-големи от тези в армиите на Юга. Имаше много по-лоши затвори, и Джером го знаеше. Хората говореха за някакво място в горската част на Ню Йорк, където умирал един на всеки четирима затворници, но, разбира се, затворниците нямаха доказателства, че е истина, а охраната им често знаеше още по-малко.

Джером бе уважаван от останалите затворници и заемаше ключово място във вземането на решения между офицерите, макар капитанският му чин да бе по-нисък от този на повечето от тях. С изненада установи, че янките не го мразеха. Една нощ получи тенджера с пикантна яхния от жената на един пазач. Тя му каза, че това е, задето се е отнесъл справедливо с екипажите на превзетите кораби — като истински благородник. Още през първите дни на войната Джером бе уредил по-малкия брат на жената на пазача да бъде откаран на един от Бахамските острови, откъдето да го прибере кораб на Съюза. Ето защо тя му беше много благодарна. Отношението й го разчувства, защото никога не се беше замислял, че войната им дава правото да станат убийци. Но може би именно такива бяха станали.

Повечето надзиратели бяха почтени мъже, опитващи се да преживеят войната. Някои от тях бяха уморени от нея и предпочитаха Северът да признае Юга и всичко да свърши. Сред тях обаче имаше и садисти. Хора, които не се колебаеха да прекатурят с ритник нечия затворническа дажба. Дразнеха ги с клюки за семействата им и със задоволство им съобщаваха за смъртта на баща, син, брат или приятел.

През първите седмици в затвора Джером спеше рядко. Шумоленето на плъховете, които ръфаха стените и тичаха по пода, го подлудяваше. През повечето време той правеше заплашителни движения и успяваше да накара гадинките да се върнат обратно в своите дупки. Но един особено самонадеян плъх не се криеше дори когато Джером го замеряше с ботушите си или с купата с храна. Накрая стигна дотам, че се покатери на гърдите му, докато той спеше. Джером кръсти плъха Борегард и му даваше остатъците от храната си всяка вечер: Нуждаеше се от нещо, за да убие скуката и да оцелее.

Дните се превърнаха в седмици. Чу за придвижването на войските из страната, изучаваше стените на килията, зарешетените прозорци и двора, където правеха упражнения за някакви средства за бягство.

Танди Ларсън беше един от най-жестоките надзиратели. Не беше упълномощен да бие затворниците, но си намираше оправдание, когато мъжете не се движеха достатъчно бързо или не се намираха в правилната част на двора. Тогава ги налагаше с приклада на пушката. Джером му се опълчи още първите дни — хвана го за яката и счупи пушката му, когато надзирателят започна да удря лейтенант Антъни Хокинс от армията на Мисисипи.

От всички страни се бяха стекли надзиратели, но Джером не бе докоснал Ларсън, просто ги разтърва с Хокинс. Капитанът не беше глупав и нямаше намерение да се остави да го застрелят — трябва да имаше начин да се измъкнат, и той щеше да го открие.

От този ден капитан Ларсън го взе на мушка. Един ден, когато се върна от упражнения, намери Борегард, проснат на леглото с игла за шапка, забита в сърцето. Глупаво бе да тъжи за един плъх — не и след като войната отнемаше стотици човешки живота дневно и затворниците изтребваха гадинките, за да намалят размножаването им. Но харесваше проклетия плъх — не бе виждал такава смелост и съобразителност у много хора. Замълча си за случката. Бе унижил Ларсън пред колегите му, и той явно смяташе да му го върне.

Джером беше прекарал около месец в Олд Капитол, когато Ларсън се приближи до него в общата стая, където Джером седеше с други затворници.

— Имаш ли новини от мисис Макензи, капитане? — подхвърли насмешливо Ларсън. — Може и да си герой на Юга, но жена ти е по-добра! Първо примами теб, а после хвърли в капан и кораба ти! — рече той със смях и се обърна.

Джером едва не го уби. Бърз като вихър, той се хвърли върху надзирателя и го просна на пода. Отново взе пушката и затисна гърлото му с коляно.

— Говори бързо, човече. Ако ще го правиш, казвай всичко, което знаеш!

Ларсън, с насинено око и почти задушен, издаваше скимтящи звуци. Джером намали малко натиска.

Хокинс, който стоеше близо до капитана, го предупреди:

— Останалите надзиратели вече идват със заредени пушки, Макензи!

— Говори! — заповяда Джером на Ларсън.

Надзирателят беше почервенял.

— Корабът ти е заловен с жена ти на борда по крайбрежието на Флорида.

— Къде е тя сега?

— Не знам. Предполагам, че офицерите на Съюза са я изпратили с почести, задето им е помогнала да пленят кораба.

— А къде са корабът и екипажът?

— Някои от екипажа били освободени, а останалите отведени в затвора Елмира. Корабът ще бъде преекипиран за нуждите на Съюза. Не знам къде ще го откарат!

— Капитане — извика Хокинс, но беше твърде късно.

Половин дузина надзиратели се бяха събрали в стаята и дори онези, които харесваха Джером, сега нямаха никакъв избор. Усети тъп удар по главата от приклада на пушка. Пред очите му се завъртяха звезди, после всичко изчезна.

По-късно се събуди в килията си, където го държаха сам още една седмица. Главата му туптеше дни наред, а с болката го обзе и нов прилив на гняв. Първо си представи Риса на средновековен уред за мъчения, после как я налага с камшик, привързана на корабната мачта. Но, странно, виденията го накараха да се почувства още по-зле. Всичко, което искаше да направи, бе да я разтърси, докато зъбите й започнат да тракат, да я заключи в далечна тъмна кула, където да не може да го нарани. Питаше се как е способна на такова долно предателство. Едно беше да го прави на глупак, съвсем друго, да се качи на борда на неговия кораб и да предаде информация на съюзническите власти. Все пак бе негова жена, очакваше дете от него, и хората му не биха я заподозрели. Отнасяха се добре с нея, направо я обожаваха. Сега половината гният в затвора Елмира, известен с болести и смърт.

Точно преди Коледа Джером получи няколко писма от семейството си. Сидни се опитваше да организира размяна между Джером и нейния кавалерийски полковник янки, който се бе възстановил напълно. Чичо му Джарет ходатайствал за него пред приятели във Вашингтон, а брат му Брент не оставял на мира властите в Ричмънд. Иън се бе опитал да го види, но го уведомили, че ще позволят посещения през февруари.

Не получи никаква вест от своята продажна съпруга. През януари затворниците зъзнеха на студа и не спираха да говорят — бореха се с войната между стените на затвора, мъчеха се да се стоплят и да запазят здравето си. Водещата новина бе Декларацията за независимост на Линкълн, която бе изготвил по-рано, но не я огласил, докато не се случи нещо, което можеше да обяви за победа на Севера. До началото на януари вестта за Декларацията се разнесе навсякъде. Документът даде свобода на робите във всички щати, „разбунтували се“ срещу правителството на Съединените щати.

— Това е адски нелепо! — каза Норман Джей, — артилерийски капитан от Тенеси. — Той освобождава южняшки роби. Как може да прави това? Защо не освободи робите в Севера? И как ще ги освободи там, където вече води война?

Джером, който бе слушал внимателно текста на документа, се усмихна.

— Господа, не ми се иска да го кажа, но мисля, че с тази Декларация мистър Линкълн пусна в действие най-мощното си оръжие.

Думите му бяха последвани от бурно негодувание. Останалите бяха насядали или налягали по масите в общия двор, трепереха, но само тук можеха да бъдат заедно, необезпокоявани от надзирателите.

— Капитане, обяснете — подкани го Антъни Хокинс.

— Линкълн е умен мъж. Всеизвестен факт е, че не вярва в каквато и да било форма на човешко крепостничество. Много от Северните щати вече премахнаха робството по собствено желание, но Линкълн не може да рискува да обърне граничните райони срещу правителството на Съединените щати. Всички знаем, че в места като Мериленд има много поддръжници на Конфедерацията. Мисли си, че е постигнал решаваща победа при Антитъм, макар ние да отричаме това. Не обвинявам Линкълн в лицемерие — целта му е да скрепи Съюза и да отърве страната от робството. Не, не може да освободи робите на Юга, не и на този етап. Но току-що той спечели огромна морална победа в Севера, като убеди група хора, макар и уморени от войната, да го последват — може би е повлиял на европейското мнение в своя полза.

— Хич не ме е грижа, мистър! — извика възмутено Гренгър Оук, парцалив редник от Джорджия. — Не притежавам никакви роби. Баща ми не може да си го позволи! Все още смятам, че бог ни дава право сами да вземаме решения…

— Гренгър, добре знаем, че само богатите хора имат роби, и то не всички. Дядо ми беше против робството, и оттогава никой от рода Макензи не е вземал роби. Ще излъжем, ако кажем, че много от правата, за които се борим, нямат нищо общо с робството, след като памучната индустрия се основава изцяло на робския труд. Просто сме морално задължени да сложим край на тази институция и ако го направим, ще сме морално задължени да се погрижим за образованието и благосъстоянието на хилядите освободени.

— Е, хайде, капитане, говорите за чернилки…

— Редник! — прекъсна го нетърпеливо Антъни Хокинс. — Мога да ви уверя, че съм виждал червенокожи, бели и черни с еднаква интелигентност и способности и ако досега не сте го разбрали, значи сте глупак.

Джером учудено повдигна вежди развеселен. Зачуди се дали това не бе в негова полза.

— Ще има още кръвопролития, преди проблемът да бъде решен — рече той тихо. — При все това моето мнение, господа, е че, на Юга бе нанесен удар. Липсата на опитни генерали Линкълн компенсира с политическа хитрост.

Отново премина вълна на протест. Надигнаха се спорове. Джером просто седеше и слушаше. Замисли се мрачно дали въобще Югът можеше да спечели тази война.

 

 

В края на февруари Ларсън намери добра причина да подразни Джером. Този път го направи по-внимателно — през малкото, покрито с решетки, прозорче, на вратата на неговата килия.

— Хей, там, червенокожият! — викна Ларсън. — Мислех, че ще се зарадваш на добрата новина. Познаваш ли някой си Джейми Макензи, капитане?

Джером сдържа гнева си, защото така беше по-добре.

— Баща ми се казва Джеймс.

— Не, не старият. Познаваш ли Джейми М. Макензи?

— Не.

— Странно, това е името на сина ти, капитане. Роден точно тук, в столицата на добрите Съединени американски щати! Малък янки, червенокож бунтовнико. Детето ти се роди янки!

Дрезгавият му смях прокънтя в коридора и Ларсън се отдалечи.

Джером гневно заби юмрук в стената — отново, и отново, докато дланта му се разрани и прокървя.

Неговият син. Имаше си Джейми. Кръстен на баща му? Какво ли се опитваше да докаже Риса? Дали беше добре?

Стисна зъби, припомняйки си колко зле се чувстваше майка му. Сети се, че съпругата му е млада жена — здрава и силна. Измъчваше го мисълта, че всяко раждане е опасно. Би трябвало да е добре. Ако имаше някакви лоши новини за Риса, Ларсън щеше да е невероятно доволен да му ги съобщи.

Отново огледа стените. По дяволите! Ще се измъкне оттук! Ще отиде на юг и някак си ще вземе сина си със себе си. А що се отнася до жена му… и за нея имаше някой и друг план.

 

 

Ангъс Магий никога не бе предполагал, че може да съжалява, задето дъщеря му бе във Вашингтон. Особено след като току-що му бе родила първото внуче.

Не че можеше да бъде често с нея. Войските му се намираха южно от града и му трябваше много време, за да стигне до градската си къща, където живееше дъщеря му, която бе доведена под ескорта на морския командир, осъществил залавянето на „Лейди Варина“. Риса беше бясна и когато Ангъс я запита какво е правела на бунтовнически кораб, тя му отговори, че е пожелала да роди детето си в имението на своя съпруг.

— Но сега отново си на Север, Риса. Детето е и твое. И аз съм му дядо наравно с мистър Джеймс Макензи. Трябва да останеш! Коледа е, а и бебето е новородено. Пътуването може… честно казано, можеш да пострадаш и да убиеш бебето.

Риса имаше здрав разсъдък. Почти. С изключение на факта, че го изгуби, след като се забърка с морския капитан от Конфедерацията.

— Мислех да остана, татко. Нямам друг избор, но… по дяволите! Мога да съм предана янки, без да предавам съпруга си: освен това не съм го сторила, татко! Нямам нищо общо със залавянето на кораба, а всички във Вашингтон не спират да ме измъчват заради арестуването на Джером! Това е ужасно. Не знам кой предизвика всичко и въобще какво става!

Ангъс се поколеба, защото не искаше да налива масло в огъня.

— Дъще, в тази война е пълно с шпиони! Това трябва да ти е ясно! Ти се отнасяше приятелски с онази пропаднала жена Роуз Грийнхау, приятелката ти Алена беше шпионка… Риса, сигурно някой те е наблюдавал и е знаел какво ще предприемеш. Сега няма значение. Единственото, което има значение, е твоето бебе.

— Да, знам.

Значи все пак беше благоразумна. Коледата беше щастлива за него, защото се роди внукът му.

О, а какъв внук имаше само! Момченцето бе самата прелест: здраво, огромно, ревящо и гукащо от самото начало. Даваше на всички да разберат, че когато не изпълняват желанията му, е много нещастно. Роди се с гъст кичур тъмнокестенява коса и огромни любопитни очи. Очите на баща му, реши Ангъс — дълбоки, кристалносини, но без морскосиния оттенък в очите на Риса. Ангъс знаеше, че бебешките очички се променят, но имаше чувството, че при Джейми ще си останат такива.

Родилните мъки на Риса се оказаха завидно леки. Не крещя, не плака, не се държа истерично — роди в стоическо мълчание, показателно за настроението й напоследък. Откакто беше пристигнала след пленяването на „Лейди Варина“ във водите на Флорида, неуморно действаше чрез петиция за помилване на членовете на екипажа, откарани в затънтения нюйоркски затвор. Писа на Джулиън Макензи, на Алена, Сидни и на родителите на Джером, но не направи и най-малък опит да види мъжа си, съзнавайки, че му е наложена стриктна забрана за посещения. Разбираше, както знаеше и Ангъс, че мъжът й е убеден, както и всички останали, че тя е причинила неговото залавяне и това на кораба му. Може пък да не насилваше съдбата, защото просто не искаше да го види.

След това се роди детето.

За Ангъс дъщеря му бе по-красива от всякога, благословена с блясъка на майчинството. Трапчинките по лицето й се бяха задълбочили деликатно, от нея лъхаше зрялост, която я правеше изключително чаровна. Винаги уравновесена, сега бе величествена. Вземаше решенията твърдо и ги материализираше със скорост, с която би се гордял всеки генерал. Риса научи, че Иън е във Вашингтон за нови нареждания и му изпрати по куриер писмо, в което му предлагаше да стане кръстник на детето й — както тя бе кръстница на неговото. После разбра, че зълва й, Сидни Макензи, е също наблизо, зад вражеската линия, със затворник, който очаквал да го разменят. Сидни не можеше да дойде във Вашингтон или не желаеше, но нямаше начин да откаже да стане кръстница на собствения си племенник, и Риса не се поколеба. Уреди пропуските и документите. Кръщенето на Джеймс Магий Макензи щеше да се състои в малка църква в околностите на Манапас.

На Ангъс направо му се дощя да зашлеви младата мис Сидни Макензи. Макар да бе полковник янки, тя посрещна братовчед си Иън с горещи прегръдки и привързаност. Остана студена като лед към Риса по време на цялата церемония, въпреки че сякаш направо се влюби в новия си племенник. Риса нямаше намерение да се оправдава пред Сидни. Държа се любезно и сърдечно и когато най-после кръстиха Джейми, всеки тръгна по своя път — Риса, Ангъс, Иън и Джейми към Вашингтон, а Сидни обратно към вражеската линия.

За Ангъс бе същински ад да види Риса толкова разстроена, макар и криеща чувствата си.

— Дъще, какви са плановете ти? — попита той мрачно в деня, когато язди до дома си, за да отпразнуват едномесечния рожден ден на Джейми. — Мога да помоля за паспорт, ако желаеш да видиш мъжа си…

— Не, благодаря, татко. Разбрах, че можел да пише на родителите си, но аз нищо не съм получила от него.

— Е?

— Смятам да подавам петиции, докато освободят екипажа на „Лейди Варина“. Ще се грижа за сина си и ще си намеря работа в болницата. А може пък, след като постоянно ме обвиняват, да си потърся работа като шпионка на Съюза.

— Риса! Забранявам ти, тази работа е опасна.

— Шегувам се, татко — рече бързо тя.

Но блясъкът в очите й с цвят на аквамарин бе толкова заплашителен, че Ангъс се зачуди дали наистина се шегуваше. Беше дълбоко наранена. Ангъс се опасяваше, че е силно влюбена в мъжа си, който й бе причинил толкова много мъка.

Осъзна, че трябва да се срещне насаме с него. Е, поне това можеше да се уреди.