Хедър Греъм
Предателката (13)

13

В средата на юли Риса и останалите от медицинския корпус все още се грижеха за ранените от седемдневните битки. Условията бяха ужасни, жегата — непоносима. За щастие имаха достатъчно морфин и бинтове за многобройните ампутации всеки ден. Научи, че доктор Аби, както галено го наричаха мъжете, не режеше току-тъй крайниците на войниците. Но когато костите бяха раздробени, нямаше друг изход. Нужно бе да се погрижат за ранените бързо и ефикасно още на бойното поле, а после да ги изпратят в най-близките болници.

На същия ден слънцето печеше ужасно. Войникът, легнал на операционната маса — редник, който бе и пиян, и упоен, пееше песни и уверяваше Риса, че ще се справи много добре — все пак не губеше третия си крак, а той беше най-важен.

— Мълчи сега, синко! Тук има дама! — каза му Аби.

— О, мисис, съжалявам, заради алкохола е, сигурен съм и въпреки това… е, някой ден войната ще свърши, но толкова млади мъже вече няма да има. Все ще се намери някоя бедна девойка да ме вземе — нали ще имам поне един среден крак?

Риса не успя да сдържи усмивката си.

— Тук няма никаква дама, докторе. Тя е просто ангел.

Доктор Аби предупреди Риса да е готова с бинтовете, после кимна на двамата здравеняци санитари, които щяха да държат войника, докато докторът използва хирургическия трион.

— Не обръщайте внимание на виковете ми, мисис. Не съм такъв страхливец наистина — продума редникът храбро.

Доктор Аби започна операцията. Въпреки морфина и алкохола войникът не спираше да крещи. Риса не беше сигурна какво се случи после. Издържа една минута. После се свлече на земята.

Събуди се в една носилка, разпъната насред боровите иглички. До нея стоеше Марни Калвертън, която следваше войската и мокреше лицето й с хладка вода. Марни беше интересна млада жена с креолски произход, тъмни коси и очи. Кожата на лицето й имаше цвят на слонова кост. Беше тиха и се държеше достойно, макар да бе жена, прекарала войната в следване на армията. При нормални обстоятелства Риса никога не би говорила с нея. Както в северното, така и в южното общество бе недопустимо да се смесват проститутки и дами. Но Риса не бе ни най-малко засегната, когато изпратиха Марни да се погрижи за нея — докторът и подчинените му бяха заети с кървящите до смърт войници. Различи импровизираната болница в далечината и чу виковете на санитарите. Седна, все още замаяна и объркана от факта, че е проявила такава слабост.

— Вървете бавно, мис Магий — каза й меко Марни, докато мокреше челото й.

— Добре съм, Марни, просто съм разстроена. Горкият войник. Не успях да му помогна да преодолее болката.

— Не се притеснявайте, мис Магий, докторът и хората му бяха там. Дойде и жената на генерал Гот. Тя е много грижовна и има познания в хирургията. Вие сте добра медицинска сестра, мис Магий. Но има и много други.

— По-добре да се връщам. Чувствам се много по-добре.

— Трябва да си почивате и да се пазите от силната жега, иначе ще ви се случи отново.

— О, това беше случайност, нищо повече.

— Щом казвате — промърмори Марни, а кафявите й очи докоснаха Риса. После сведе поглед към ръцете си, положени в скута й.

— Съжалявам. Оценявам вашата загриженост, но не разбирам.

— Не разбирате? Наистина ли? — каза Марни, гледайки Риса с нескрито любопитство.

Риса се намръщи.

— Не, не разбирам. Моля ви…

— Вижте, мис Магий, вие сте почтена жена. Добра сте към всички. Не сте като някои от офицерските жени, които чакат всичко наготово. Желая ви всичко най-хубаво. Предполагам, че животът ви е доста объркан, но аз ще се моля за вас. Няма защо да се преструвате пред мен.

Риса се опита да стане, малко се олюля, но с помощта на Марни успя да се изправи на крака. Така беше по-добре. Вдиша дълбоко. Щеше да се оправи.

— Марни, за какво да се преструвам?

— Изтънчените дами не може да са толкова глупави и наивни! — каза Марни и бързо се усмихна. — Мис Магий, аз съм млада и недотам образована, но за разлика от вас виждам нещата много ясно. Разбира се, ще запазя тайната ви, макар някои злонамерени хора да ви одумват, че спите с женения полковник Макензи.

— Какво? За какво говориш? Уверявам те, че не спя с полковник Макензи, въпреки че…

Марни въздъхна нетърпеливо и я прекъсна.

— Мога да се обзаложа на годишната заплата на двама войници, че вие очаквате дете, мис Магий.

Риса тъкмо се беше оправила. Чувстваше твърда земя под краката си, но изведнъж всичко се срути. Не и сега. Земята сякаш забуча, и тя отново потъна в забравата на мрака.

 

 

Ангъс Магий седна на походния стол, поемайки дълбоко въздух.

Яздене, оттегляне, яздене, оттегляне. Това беше всичко, което им наредиха да вършат. Те притежаваха силата, пушките, войниците! Независимо колко пъти бе опитвал да обясни на Маклелън и на глупците, заобиколили го, за да си присвоят част от славата, че генерал Робърт Е. Лий често се влияе от силата на волята си, те не му вярваха, не го слушаха. Само ако се бяха противопоставили!

Той се пресегна към бюрото си за бутилка уиски и чаши. После хвърли поглед към подчинените си пред него.

— Както знаете, господа, Поуп не успя да победи Стоунуол Джаксън в долината. — Разля уискито, после извади военната си карта и я разгърна върху масата. — Сега Поуп смята да организира поход към Гордънвил. Ще изоставим Лий и войската му, възлизаща от сто и петдесет до осемдесет хиляди души заедно с нашите батальони и тези на Маклелън в Ричмънд. Поуп разполага с петдесет хиляди души в долината. Ще се опитаме да притиснем бунтовниците и ще повикаме подкрепления. Ясен ли съм?

— Да, сър — извикаха един по един всички негови подчинени.

— Сър, само ако можехме да се придвижим по-бързо — започна лейтенант Къртни.

— Надявам се, че един ден ще можем — каза уморено Ангъс.

Къртни прочисти гърлото си.

— Извинете, сър.

— Приятна вечер, господа.

Офицерите се оттеглиха. Ангъс си наля още уиски и излезе от командната палатка в нощта.

Бяха на южна земя. Изоставената плантация все още служеше за военна болница и някои от офицерите се бяха настанили в нея. Не и той. Винаги беше обичал Вирджиния. Сърцето го болеше, задето разрушиха толкова много селища с армията си. За квартира използваше палатката, разпъната сред малка борова горичка на един хвърлей от плантацията. Палатката на Риса беше близо, но от страната на поточето, бликащо на границата с имението. При необходимост лесно можеше да стигне до къщата.

Той въздъхна, разтърси глава, макар сърцето му да бе изпълнено с гордост. Дъщеря му беше красива и харесвана. Много от мъжете тук с радост биха дали живота си за нея. Всъщност винаги бяха обградени от много мъже и той никога не се притесняваше за нейната сигурност и непорочност. Не изглеждаше тя да се страхува от битките, нито пък трепваше при вида на рана. Никога не се уморяваше. Вдигаше настроението с мелодичния си глас. Дори понякога седеше с мъжете около лагерния огън и им пееше песни, които те жадуваха да чуят, песни, които им бяха пели техните любими, преди да тръгнат на война. Само ако…

Стисна ръцете си в юмруци. Този мръсник — морският капитан! Надяваше се Риса да не плаща за своята репутация — заслужена или не. Сръбна уиски и се загледа в наклона на палатката си. Помъчи се да прогони неприятните мисли от главата си, но за негова беда се сети, че Риса много обичаше да плува в поточето. Войниците си бяха определили друго място нагоре по течението да се къпят и играят. Никой не можеше да издържи адската горещина. Риса се къпеше с охрана и дори веднъж му бе споменала, че водата в потока помага да се отмие миризмата на кръв.

Пресуши уискито. Бризът задуха с нови сили и генералът вдигна глава, за да се огледа наоколо. По гърба му полазиха тръпки. Странно, но усети, че някой го наблюдава. Имаше това чувство, откакто хората му пристигнаха за късната сбирка.

Върна се в палатката, остави решително чашата си на масата, после отново закрачи в нощта с пистолет в ръка. Промъкна се край боровете, ослуша се и зачака. Претърси местността и се върна в палатката.

Беше глупаво от негова страна. Съюзът бе окупирал местността и беше абсурдно да има бунтовници на цели мили наоколо. Смъкна ботушите си и се изтегна на кушетката.

Тази вечер можеше да си почине на спокойствие. Всичко беше наред.

 

 

Какво, за бога, щеше да прави сега?

Въпросът постоянно изплуваше в съзнанието й, когато говореше с други хора, когато се смееше с войниците, когато превързваше ранените. Защо не се беше сетила? Как можеше да е толкова глупава, че да разбере от една войнишка жена очевидния факт, че очаква дете.

По здрач я обхвана треска. Бързо се окопити, повтаряйки си, че е добре. Убеди Марни, че не е права. Разбира се, тя не й повярва. Трябваше да работи, да кърпи раните на войниците, нужно бе да се занимава с нещо, за да не мисли.

Но нощта дойде и тя усети, че е силно напрегната. Не я свърташе на едно място. Помоли сержант Уолингс, който се грижеше за скромната й квартира, да застане на пътеката към потока и тръгна сама през малката горичка от борове и дъбове.

Стигна брега на реката, събу обувките и чорапите си. Изхлузи долните гащи и простата памучна рокля, която носеше в лазарета. Нямаше нужда от корсет и фуста в болницата, отдолу имаше само лека риза. Взе парче сапун и скочи в потока. Закрачи по дъното, докато стигна дълбокото. За съжаление дълбочината не бе по-голяма от метър и половина, но тя обичаше хладката кристална вода. Тогава си спомни за детето. Дете!

Без малко да изкрещи от ужас. Какво щеше да каже баща й? Какво щеше да направи? О, боже, а той си мислеше, че сега репутацията й е много лоша!

Бащата на детето. Джером.

В края на краищата Джером надали щеше да се сети, че детето е от него, все пак се срещнаха отдавна.

Оклеветен от баща й в пресата, той се беше превърнал в още по-голям герой за Юга, обожаван от тамошните жени.

Едва ли си беше спомнил за нея от последната им среща, но пък със сигурност жадуваше да отмъсти на нея и на баща й.

Той беше един Макензи. Можеше да се почувства морално задължен да се ожени за нея. За една янки. Не, не. Сигурно я мразеше. Това, което се случи между тях, беше абсурдно, виновна бе войната, фантазиите, избликът на страст в един несъществуващ свят.

Това щеше да убие баща й. Да го довърши. Тогава щеше да остане сама. Лейди Независимост! Героинята на Съюза. Колко забавно!

О, господи! Ужас! Какво щеше да стане, ако и другите като Марни започнат да си мислят, че детето е от Иън? Че е имала връзка с женен мъж? И Джером би повярвал на това. И Алена! И баща й — о, боже! Разбира се, самият Иън ще знае, че не е вярно, но…

Стигна до едно място на поточето — нейното място, където имаше огромен плосък речен камък, близо до паднал боров клон. Изхлузи мократа риза и ловко я метна върху клона така, че после направо да се мушне в нея. Започна да се сапунисва и изплаква, треперейки през цялото време. Въпреки това се наслаждаваше на сапуна и хладината, защото се нуждаеше отчаяно от отмора след времето, прекарано в лазарета. Търкаше кожата си като обезумяла. Изми си косата. После я изплакна отново.

Парчето сапун, което държеше, изчезна. Тя се потопи във водата, изплаквайки косата си за последен път.

Показа се на повърхността със затворени очи, протегна ръка към счупения клон и започна да търси ризата си слепешком. Не можа да я намери и изруга цветисто, търкайки очи, за да махне и последните остатъци от сапуна. Отново протегна ръка, мигайки с очи.

Докосна се до нечия плът и в гърдите й се надигна писък. Отвори очи, обзета от паника. Писъкът замръзна в гърлото й.

Виждаше ясно, да, виждаше много ясно. Там стоеше Джером Макензи.

Беше се изтегнал върху падналия клон, подпрян на лакътя си, и я наблюдаваше. Бос, гол до кръста, с мокри бричове, прилепнали по хълбоците му. Тъмната му коса с цвят на абанос бе също мокра и по-дълга, отколкото си я спомняше. Очите му уловиха отражението на луната върху водната, повърхност — тъмносини, заплашителни, смъртоносни.

Риса премигна. Това беше невъзможно. Беше заобиколена от десетки хиляди янки. Погледна го, съзнавайки гнева в очите му и заплахата, която излъчваше цялото му същество. На гърлото му пулсираше една вена. Изглеждаше спокоен, но все пак готов да се нахвърли при най-малък повод. Тя отвори уста и понечи да говори. От гърлото й излезе само някакъв звук. Без паника! Няма да се предаде на страха! Изпъшка, търсейки подходящи думи.

— Глупак! — изрече тя накрая. — Какво, за бога, правиш тук? Обграден си от врагове! Ще те обесят, идиот такъв!

— Не мисля. За да ме обесят, първо трябва да ме хванат — уведоми я той арогантно. Гласът му беше благозвучен, плътен и укорителен.

— Само трябва да извикам.

— Никога няма да успееш.

Риса преглътна тежко и го попита отново:

— Какво правиш тук?

Той се усмихна, демонстрирайки чисто бели зъби, проблясващи на лунната светлина на фона на бронзовата му кожа. И въпреки всичко тя почувства някакво объркване в душата си. Отново стана жертва на неговата магнетична привлекателност. Искаше й се да протегне ръка, за да го докосне. А на него му се искаше да протегне ръка, за да я удуши. Освен това беше враг. И то заклет.

А тя носеше детето му.

Никога нямаше да разбере за това.

— Какво правиш тук? — извика, връхлетяна от усилваща се паника.

Той се надигна и потопи крака във водата. Риса видя, че ризата й е захвърлена доста надалеч. Пръстите му докоснаха бедрото й. Беше близо, прекалено близо.

— Бях оклеветен. Някой може да го нарече злепоставяне. Вече няма значение.

— Капитан Макензи, никога не съм казвала…

— Дивак, варварин, див индианец, изнасилвач, опозорител… да продължавам ли?

— И рискуваш живота си заради някакви си вестникарски врели-некипели? — попита Риса високомерно.

Той поклати глава, вторачен в нея, и тогава тя усети цялата чувствена мощ на тъмносините му очи. Почувства топлина в гърдите си. За нейно учудване зърната им се втвърдиха. Заради вечерния хлад на водата е, каза си тя.

Само дето цялата гореше.

— Ти си глупак. Сега трябва да си в морето! — изсъска тя. — Вместо това рискуваш живота си заради някакви си думи!

— Не, не са само думи — каза той със злобна усмивка. — Рискувам живота си заради една опърничава янки, която явно намира лъжата за по-удобна от истината.

— Никого не съм лъгала.

— Е, щом съм справедливо осъден за обезчестяването на такава сладка девственица, по-добре да действам съобразно репутацията си.

Бузите й станаха кървавочервени. Не можеше да преглътне или да си поеме дъх, просто замръзна на място с поглед, устремен в някаква далечна точка. Най-после разтърси глава, опитвайки се да се измъкне. Джером скочи от клона, шмугна се във водата с изяществото на алигатор и застана пред нея.

— Ти си напълно луд, изгубил си си разсъдъка! Не разбираш ли къде се намираш? Не трябваше…

— О, мис Магий, със сигурност трябваше!

Пресегна се към нея, а тя понечи да избяга. Гмурна се под водата, но ръцете му я държаха здраво. Пръстите му галеха гърба й, голите й бедра и хълбоци. Успя да се отскубне от него, плувайки с всички сили.

Поспря за миг, изправи се и рязко пое дъх.

Струваше й се, че тялото й гори въпреки хладния въздух. Къде ли се дяна пък сега?

— Обезчестена, а? От бунтовник с дивашка кръв?

Той беше точно зад нея и подигравателният му шепот ехтеше дрезгав и глух в ушите й. Дъхът му беше горещ, докосващ голата й плът. Риса потрепери от обливащите я топли вълни. Не смееше да помръдне, застанала с гръб към него.

— Не знам как си се добрал дотук, как си преминал през хилядите янки и личната ми охрана. Но имаш точно десет секунди, за да изчезнеш. След като изтекат, ще изкрещя.

— Наистина ли? — попита той. Тонът му бе ироничен и предизвикателен.

Обърна се към него да му отправи второ предупреждение, но проблясващата синя ярост в очите му я накара да се спре и след миг тя измънка още една заплаха:

— Предупреждавам те за последен път, капитане!

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Наистина ли?

Тя въздъхна нетърпеливо. Виждаше ризата си в далечината, запратена на другия край на клона. Даде си вид, че не го забелязва, гмуркайки се отново под водата. Заплува към дрехата. Но когато стигна до клона, Джером вече беше там и я чакаше. Без да иска, Риса извика и се обърна, за да избяга. Ала и този път той я хвана здраво и не я пусна дори докато тя плуваше. Остави я да се изплъзне, но тъкмо когато щеше да се отдалечи, той хвана глезените й, придърпвайки я обратно към себе си. Тя се вкопчи в раменете му, за да се покаже на повърхността и да поеме дъх. После се озова в прегръдките му. Остана така един миг срещу твърдата възбуда, издуваща памучните панталони, прилепнали плътно към тялото му. Погледна го право в очите и си каза, че трябва да вика. Но от устните й не се изтръгна нито звук. Той се раздвижи и на нея не й остана нищо друго, освен да се притисне до тялото му, докато той крачеше към мекия блатист бряг. Падна на колене заедно с нея, положи я на земята, притискайки я силно с тялото си. Очите му срещнаха нейните, в тях още бушуваше синкавият огън. Не посмя да извика. Пръстите му се вплетоха в косите й, ръката му повдигна леко главата й. Тя не можа да обели и дума, защото устните му покриха нейните, разтваряйки ги с език. Изпълни я, навлезе дълбоко, помитайки я цялата с жажда, ярост и страст. Бедрата му бяха здраво приклещени между нейните. Усети натиска на неговата мъжественост. Сякаш вътре в душата на Риса пламна буен огън. Отначало се опита да избегне целувките му, но той беше неумолим. Заби нокти в раменете му, той хвана китките, извивайки ръцете й над главата и ги стисна като в менгеме с юмрука на лявата си ръка.

Дясната му ръка остана свободна. Целуна я и докосна нежно лицето й с пръст. Чувстваше го по цялата дължина на тялото си — галещ гърдите й, после надолу по корема и бедрата. Отново тръгна нагоре, обгръщайки с длани гръдта й, търкайки зърната с усилващ се натиск между палеца и показалеца си. Бореше се да освободи китките на ръцете си. Той сам ги пусна. Отново положи длани на раменете му, погали плътта му, заби нокти, но по-леко. Той отдръпна устни от нейните, дотолкова, че да я погледне. Сърцето й щеше да се пръсне. Тялото й трепереше. Той не каза нито дума. Също и тя. На челото му падна кичур мокра коса. Той се наведе над нея, огнените му устни накараха пулса на шията й да затупти бясно. Не мислеше за влажната земя под себе си или за топлата задушна нощ, за благоуханния аромат на въздуха или за това, че хиляди войници янки спяха наоколо. Докосването му съживяваше и възбуждаше сърцето, душата, сетивата й. За момент си помисли, че това не се случва, че се беше отдала на някаква странна еротична халюцинация. Но допирът му беше толкова истински. Пръстите му се плъзнаха и стигнаха венериния й хълм, рошейки мекия триъгълник. Все по-дълбоко, и по-дълбоко. Проучващ, търсещ… откриващ.

Накрая Риса извика, притисна се към него, допря лице до рамото му и впи зъби в кожата му. После прокара нежно език по ухапаното място. Трябваше да спре, но не можеше. Пръстите му се размърдаха вътре в нея. Устните му блуждаеха по гърдите й, горещи и влажни, езикът му се плъзгаше по кожата, върхът му си играеше с втвърдените крайчета на зърната.

Джером нахлу в нея, изпълвайки цялата й същност със силен тласък, изгарящ дълбоко в утробата й. Ръцете му придържаха тялото й, движейки хълбоците, притискайки я още по-близо. Тя усети влажната, мека като възглавница трева под гърба си и струящия нощен бриз по сгорещената си кожа. Телата им блестяха от пот. Движенията му ставаха все по-груби, и по-диви, по-застрашителни. Движеше се безмилостно, със светкавична скорост. Очите му бяха като кобалтови острия, пронизващи я при всеки нов тласък. Риса изкрещя, удряйки го с ръце по гърдите, обзета от сладкия пристъп на оргазма. Звездното небе внезапно се превърна в натрошен кристал, посипа се, разтърсващ я из основи. Държеше го здраво, докато той достигна своя оргазъм, изливайки се с мощни тласъци вътре в нея.

После се отпусна до тялото й, а бронзовите му рамене лъщяха от пот, гърдите му се издигаха и спадаха учестено, докато полека всичко утихне. Изведнъж лятната нощ стана доста хладна и Риса усети полъха на бриза върху голото си тяло.

— Забрави да викаш за помощ — каза Джером след миг.

— Не ми даде време. Но мога да го направя и сега — напомни му тя меко.

Разтърси глава срещу влажната земя и се вторачи в небето.

— Нямаш право да се гневиш.

— Ти ме отвлече. Освен това…

— Те похитих и обезчестих! — промърмори той, намествайки се по-близо до нея, но тя се отдръпна. Подпря се на лакът и го огледа нерешително.

— Това не е война между мен и теб — рече Риса.

— Наистина ли? Е, мис Магий, мисля, че е време да се предадеш или ще платиш скъпо за стореното.

Тя учудено повдигна вежди, объркана от злобата в неговите думи. Отново разтърси глава, ресниците покриха очите й. Обхвана я паника заради неочаквания му гневен изблик. Каква ли беше причината за силното му презрение? Беше я издирил, за да й отмъсти. Само трябваше да извика за помощ, и щяха да го отведат в полевия затвор на минутата. Но не можеше да извика за помощ!

Беше се отдала на съблазънта без какъвто и да било протест. Глупачка! Това беше нейният шанс! Ако го пленят, и двамата биха преживели войната! И, за бога, неговото залавяне само щеше да помогне на Федералната кауза.

Понечи да изкрещи, но той предусети мислите й. Светкавично я възседна и успя да й запуши устата.

— Дори не си го помисляй, ако не искаш пак да попаднеш в плен на Юга.

Тя вдигна поглед към него, а в очите й пареха сълзи. Разочарование скова сърцето й.

— Ако твоите защитници янки отново заплашат сестра ми, мис Магий, обещавам ти, че ще прекараш остатъка от войната, наслаждавайки се на южното гостоприемство.

Очите й се разшириха, той махна ръка от устата й и я погледна.

— Твоята сестра! Но кой е заплашвал сестра ти?

— Е, хайде, да не би да си изненадана?

— Да, наистина.

— Едва не я отвлякоха в Ричмънд, след като получих анонимна заплаха, оставена под чинията ми. Там пишеше, че ще умра заради това, което съм сторил!

— Не смей да ми отправяш такива обвинения! Мислиш ли, че бих направила такова нещо, че бих причинила такава вреда? Мръсник такъв! Не съм изпращала бележка и не знам нищо за това!

— После брат ми получи писмо, което беше подписано от баща ти. Извиняваше се на семейството ми за намерението си да ми пререже гърлото.

— А ти какво очакваш? Не мога да казвам на баща си какво да прави и чувства…

— Можеше да бъдеш по-сдържана, описвайки варварското отношение на бунтовника дивак.

— Казвам ти, не съм споменавала…

— Мога да чета, мис Магий.

Неочаквано Риса избухна:

— Можеш ли? Не съм толкова сигурна. Тогава, мистър, поведението ви е било под всякаква критика и може би не е трябвало да ме отвличате и обезчестявате, или пък да ме водите на кораба си! Вървете по дяволите, капитане! Нямам вина за случилото се! Сега съм заета с проблемите на войната.

— Май понасяш всичко доста добре — отбеляза той сухо. — Всъщност изглеждаш прекрасно. Бих казал, изключително.

— Проклет да си, Джером Макензи!

Изведнъж млъкна. Въпреки че беше ядосан, той я докосна отново. Легна отгоре й, балансирайки тялото си с бедра. Обхвана нежно пълните й гърди с ръце.

— Много си слаба. Но не, всъщност си качила някой и друг килограм — промърмори Джером.

— Не ставай смешен! Отслабнала съм — започна тя, но изведнъж млъкна.

Гърдите й бяха по-големи от обикновено. Много кръгли и тежки. Разбира се, трябваше сама да забележи промените. Единствено можеше да се надява, че той няма да си ги спомня точно. И няма да разбере защо се е променила.

— Недей! — прошепна тя, решена да му избяга. — Недей! Недей да ми отправяш глупавите си обвинения и… и…

Но той се беше отместил настрана и поглъщаше с поглед цялото й тяло. Наведе се ниско и неочаквано залепи устни върху корема й.

— Макензи!

— Какво? Няма да те прелъстявам — успокои я той, забил нос в кожата й.

— Тогава…

Той вдигна глава и очите му, пълни с предизвикателство, срещнаха нейните.

— Дойдох тук само за да те прелъстя — обяви. После хвана коленете й, раздалечи ги и я притегли грубо към себе си. Риса изпъшка, мъчейки се да се изправи на лакти. Беше готова да спори с него докрай, знаейки, очаквайки неговото намерение. При все това думите замряха в гърлото й. Когато той зарови глава между краката й, всичко в нея започна да пулсира.

И беше прелъстена за сетен път.

Най-после успя отчаяно да протестира с трескав шепот. Изгарящи порочни усещания кръстосваха цялото й тяло, докато той дразнеше и възбуждаше с устни и с език, проникваше, масажираше. Докосваше я ту леко, ту настъпателно. В очите й пареха сълзи. Отпусна се назад, гърчейки се, извивайки се, и едва не умря в изпепеляващия огън на страстта. Болката, желанието и истинското удоволствие се сляха в едно. После той спря, надвеси се над нея и проникна още по-дълбоко. Сякаш се движеше като нощния вятър, преминавайки през нея като буря, завихряйки я в своя ураган. Когато свърши, Риса изкрещя, защото никога досега не беше изпитвала такова физическо удоволствие. Дори след това я връхлитаха леки вълни на безмерна наслада, които я сграбчваха, освобождаваха я, оставяйки я изтощена, зашеметена.

Джером не се отдръпна много бързо от нея. Притискаше я до себе си, а нощният бриз разхлаждаше телата им. Въпреки това тя не отвърна на докосването му. Промълви тихо:

— Трябва… да… тръгваш. Ще викам. Трябва да си в затвора. Ти си луд. Ще те отведат…

— Ще ме обесят. Но няма да викаш.

— Защо? — запита го тя безпомощно. Чувстваше, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Дошъл си да търсиш някакво отмъщение, което не заслужавам.

— Ако извикаш, може да дойде баща ти.

Риса остана безмълвна, после дълбоко пое въздух. По устните му заигра лека усмивка.

— Всъщност знаеш ли, че викаше? Беше очарователно.

— О! — изкрещя тя с внезапна ярост в гласа си.

Опита се да го удари с юмрук, нахвърляйки се отгоре му, но той беше подготвен и успя да се качи върху нея за пореден път. Затисна ръката й, гърдите й се надигнаха от напрежение и гняв.

Той учудено повдигна вежди.

— Без заплахи, мис Магий, става ли?

— Можеше да убиеш баща ми. А нищо, което кажеш или направиш, не би струвало колкото смъртта му!

Той се усмихна, искрено възхитен.

— Така или иначе ще си платиш — предупреди го тя. — Обграден си от янки. Отвсякъде. Няма нужда да правя каквото и да било. Ще те хванат!

— Може би. А може би не.

— Не знам какво си мислиш, че съм направила.

— Знаеш какво си направила. Бях очернен и семейството ми беше заплашено. Ще открия истината и няма да ме заплашват повече.

— Ти си този, който заплашва.

— Имай предвид, че изпълнявам всяка своя заплаха. А ти носиш голяма част от отговорността за случилото се.

— Не съм отговорна за нищо! Ти имаш за какво да плащаш, мистър!

— Тази война още не е свършила — не се предаваше Джером.

— Не, не е! И те предупреждавам, ако не се махнеш от очите ми и не изчезнеш…

— Не още.

— Не още?

— Още веднъж.

— Още веднъж? — повтори тя разсеяно, после изохка. — Ти си си загубил ума, ужасен си. Няма да…

— Нали това е целта на изнасилването?

Не беше сигурна дали й се иска да се засмее, или да го разкъса. Но очите му бяха дяволски сериозни, ръцете му я обгръщаха властно. Напрежението в него беше възбуждащо, както през цялата нощ.

— Още веднъж — прошепна той.

Знаеше как да прави любов. С ярост или без. От самото начало Риса бе запленена от него. Разбира се, не беше влюбена, но…

Но някаква уникална нишка свързваше и двамата в златна мрежа. Очите му не можеха да се сравнят с ничии други. Обожаваше чертите на лицето му, характерните индиански скули и жълто-бронзовия тен на кожата, червеникавите оттенъци в косата му.

Гневът беше това, което ги свързваше. Но това нямаше значение.

Когато я докоснеше, тя се превръщаше в огън. Когато я любеше, тя знаеше, че никога не би пожелала друг мъж. И въпреки това само пълната лудост ги събираше заедно.

Бяха врагове. Но тя очакваше дете от него.

И все пак…

Отново забрави за всичко, потънала в нарастващото желание, виещо се на спирали по цялото й тяло. И отново самата нощ сякаш експлодира от тяхното удоволствие. Лежеше в обятията му. Не осъзнаваше, че половината съюзническа армия можеше да връхлети отгоре им.

Този път не издаде нито звук, докато потреперваше, потъвайки в бездната на страстта. Лежеше в прегръдките му, притихнала, съзнаваше, че той я гледа. Чудеше се какво мисли, но не го попита. Знаеше, че няма да отговори.

Затвори очи, напълно отмаляла, макар и доволна от него.

След малко отвори очи, но той си бе отишъл и тя остана сама сред боровете.