Хедър Греъм
Предателката (12)

12

Въпреки заплахата от маневриращи през Юга войски железниците отведоха Джером бързо и безпрепятствено до Ричмънд. Там откри, че сестра му Сидни е наела апартамент в дома на стар приятел на семейството и че въпреки проблемите с бежанците в южната столица е решила да използва гостната специално за него.

— Не мога да остана дълго — предупреди я той.

— Поне няколко дни! — каза тя и го прегърна силно.

Много се радваше, че я заварва в добро здраве. Сидни имаше екзотична красота. Тя бе наследила зелените очи на майка им и гъстата гарвановочерна коса на баща им. Нежно изваяните черти издаваха семинолската й кръв.

— Не съм сигурен, че е безопасно да живееш сама — каза Джером с укор. — Учудвам се, че татко е позволил…

— Татко ми позволи, защото тук съм под опеката на стария генерал Пейн, един от хората, от които се възхищаваше през семинолската война. Освен това съм близо до Брент. Обещах да се прибера по Коледа. И докато спазвам благоприличие…

— А спазваш ли го?

— Дали спазвам благоприличие? Аз съм ангел. Взета съм под крилото не на кой да е, а на първата дама Варина Дейвис. Разбира се, запознахме се, защото съм твоя сестра.

— О! А знаеш ли, че Джеферсън Дейвис е много впечатлен от твоя храбър братовчед янки, Иън!

Дейвис бе военен секретар, когато Иън служеше във Вашингтон. Бяха ако не приятели, то поне добри познати.

— Е, аз спазвам благоприличие, но какво ще кажеш за себе си? — попита Сидни.

— Аз пробивам блокадата, а ти би трябвало да навиваш бинтове!

— Наистина ли? Не мисля така! Моята полусестра едва не бе обесена като шпионка, братовчедка ми работи като медицинска сестра, снаха ми скоро се оттегли от опасния живот на шпионажа, според вестниците моята евентуално снаха е била отвлечена и обезчестена от собствения ми брат! А аз ще правя превръзки и ще навивам бинтове!

— Сидни!

— Обезчести ли дъщерята на генерала? — попита сестрата на Джером.

— Внимавай с думичките, малка моя сестричке! Или ще повикам татко — предупреди я той.

— Не би посмял!

— Длъжен съм като твой по-голям брат.

— Просто искам да разбера истината — наду се Сидни, но после се усмихна дяволито. — О, Джером! Това наистина е велико! Наричат те пират, рицар! Станал си изключително популярен, да знаеш. Ще видиш, довечера сме поканени на гости!

Джером изпъшка.

— Сидни, никакви вечери! Дойдох да те видя.

— Поканени сме в Белия дом на Конфедерацията. Нима ще откажеш на президента и на първата дама?

— Не — каза той. — Ще отидем.

Не беше предвидил светски събирания в Белия дом. Висок и сух като върлина, Джеферсън Дейвис не беше известен с топъл и приветлив характер, но обичаше работата си, беше интелигентен човек, макар и не винаги умерен в убежденията си. Съпругата му Варина също беше висока и приятно закръглена, имаше красиво лице и приятно излъчване. Беше прочута с великодушието си към слугите и робите, към дипломатите и генералите. Липсата на светски усет у Дейвис се компенсираше напълно от съпругата му.

Джером и Сидни пристигнаха късно вечерта. Едва успяха да ги поздравят и да им предложат по чаша шери, когато започна вечерята. Оказа се, че празненството е в чест на Джером, задето бе доставил провизиите в Чарлстън. Самият Дейвис, облечен в официално черно облекло, вдигна тост за южняшкия пират от Карибско море и Джером беше бурно аплодиран.

Прислужничките бяха наистина очарователни. Една млада дама, роднина на лейди Варина, му напомни, че всички военни трябва да бъдат женени — все пак битките заплашваха живота им и тяхно задължение бе да се погрижат за поколение.

Икономът мина с поднос летни зеленчуци и когато си взе, Джером забеляза, че нещо в чинията му не бе вред. Премести чинията и за голяма своя изненада намери сгъната бележка. Издърпа листчето и дискретно го разтвори. Там откри съобщение, адресирано до него.

Капитан Макензи, пират на южните морета, ще умрете заради похищението и срамното безчестие, причинено на Риса Магий. Погрижете се за себе си, защото отмъщението ще бъде страшно.

— Някакъв проблем ли има, капитане? — прошепна младата жена от дясната му страна, а очите й грейнаха от любопитство.

— Не — излъга той. — Просто бележка. — Усети как кръвта му започна да ври. Срамно безчестие, причинено на Риса Магий.

Скъпи боже, само да можеше да я докопа! Странно, но съобщението го смути. Въпреки всичко трябваше да се овладее и да посрещне спокойно отправените заплахи. Не може да си позволи да изпадне в дива ярост или пък да се внедри във вражеските редици, за да я открие.

 

 

— Не знам, мистър. Нашият Джеб Стюарт успява да предаде съобщения на тъста си, който не напуска съюзническата армия, и то под чинията за закуска във Вашингтон. Това е опасна война, мистър. Мога да проверя за бележката. Заплашват ли ви?

— Да, но мисля, че мога да се оправя и сам. Доколкото знам, половината от съюзническата армия се е нагърбила да ме прогони от морето. Положението е доста сериозно. Президентът и мисис Дейвис нямат нужда от предатели близо до себе си.

Макар да възнамеряваше да си легне рано, нямаше как да си тръгне, защото Сидни флиртуваше с един кавалерийски офицер. Смъмри я, докато напускаха сградата. Осъзна, че звучи досущ като баща си, но бе наистина разтревожен. Имаше врагове. Врагове, които успяха да му пратят бележка в Белия дом!

Сестра му тръгна към наетата карета, докато той сърдечно се сбогува с домакините. Слизайки по стъпалата, той с ужас забеляза, че каретата заминава без него.

Само след миг осъзна, че най-големите му страхове се сбъдваха — някой се опитваше да отвлече Сидни пред очите му на входа на Белия дом на Конфедерацията.

— Каретата! — изкрещя той, съзнавайки, че домът на президента е обграден от войници, които биха се намесили в нужда. Джером носеше вечерен костюм, но сабята му висеше от ножницата. На улицата беше завързан красив черен жребец. Взе на един дъх разстоянието до него, метна се със скок на седлото и се втурна след каретата. Успя да я настигне за няколко секунди. Озовавайки се при кочияша, започна с него истинска битка за поводите. Кочияшът извади кама и замахна към Джером. Той обаче успя да му нанесе смразяващ удар в челюстта, замайвайки го за известно време. Не го уби. Просто искаше да узнае защо този човек се бе държал толкова безразсъдно. Удари го през ръката, за да изпусне камата, после хвана юздите, озаптявайки препускащия кон. Точно тогава кочияшът се свести и стисна ръце около гърлото на Джером с такава сила, че и двамата се претърколиха от каретата и паднаха на твърдата земя. Джером мигом усети сериозността на падането и когато чу изпукване на кост, си помисли дали не бе от него? Макар и зашеметен, осъзнаваше надвисналата опасност. Бързо се изправи над врага си, който бе проснат на земята в очакване да го завари със счупени кокали и пъшкащ от болка. Но човекът беше мъртъв.

Когато коленичи до тялото, по слабо осветената улица към него вече препускаха шестима войници, някои на коне, други пеша.

— Капитане? — извика разтревожено един от тях.

— Добре съм. Този човек е мъртъв, но не от падането.

Джером посочи гърдите на мъртвия. От една дупка бликаше кръв. Беше застрелян. Оглеждайки смръщено всички наоколо, Джером попита остро:

— Кой стреля?

— Не и моите — отвърна войникът. — Участвахме в преследване. Изведнъж вие и този човек се появихте… сестра ви е в каретата.

Сидни!

Джером подскочи като попарен и хукна назад към каретата. Сидни, малко поизплашена, но без сериозни наранявания, се показа отвътре.

— Джером! — извика тя с разтревожен глас.

— Добре съм — отвърна той. Прихвана я през кръста, помогна й да слезе и я притисна силно до себе си.

Нощта се очертаваше доста напрегната. Всички бяха разтревожени, смутени и разстроени. Навсякъде беше пълно с войници. Дейвис изиска разузнавателни доклади по случая. Онзи човек се бе опитал да отвлече Сидни, когато наоколо гъмжеше от войници — това беше чиста лудост. А това, че бе прострелян и убит, се стори още по-странно на Джером.

Един човек на име Лоуъл Томас, който работеше в разузнавателното управление на Конфедерацията, пристигна, за да говори с Джером. Но макар да бяха зададени много въпроси, никой не знаеше отговора.

— Вие имате врагове, сър. Човек с вашите способности може лесно да си ги спечели. Доста хора сте изгонили от корабите им, а Съюзът има хиляди привърженици в Юга, както и ние имаме в Севера — каза му Томас с уважение.

Джером поклати глава.

— Един генерал от Съюза е по петите ми, но съм сигурен, че не е човек, който би заплашвал живота на млада жена, за да ми отмъсти.

— Ще разследваме случая, докато го разрешим, — обеща му Томас.

— Искам охрана за сестра ми — рече Джером. — Ще я отведа у дома с моя кораб, колкото се може по-скоро, но дотогава искам да я охранявате. И то много зорко.

— Капитане — кимна Томас — имате моите уверения. Президентът е заповядал молбата ви да бъде удовлетворена.

Доволен, Джером придружи Сидни до дома й. Отведе ги карета, поръчана от Лоуъл Томас. Джером бе твърдо решен да обясни ситуацията на Сидни.

— Сидни, трябва да се прибереш вкъщи.

Красивите й очи потъмняха.

— Но аз работя в болницата. Нуждаят се от мен. Не можеш да ме накараш.

— Сидни, тук си в опасност. Искам да се върнеш вкъщи при мама и татко.

— Не, Джером, моля те, ти не разбираш.

— Докато се върна, ще те наглежда охрана. След като се срещна с Брент, ще дойда, за да те отведа у дома. Нужно е. Страх ме е за теб.

— О! Ти си пират, похитил и обезчестил млада янки, а аз трябва да плащам за това!

— Сидни! — започна той сърдито.

Изведнъж тя се разкая.

— Джером, толкова съжалявам. Но…

— Само господ знае какво можеше да ти се случи тази нощ!

Тя се молеше, спореше с него, но когато стигнаха наетата квартира, тонът й рязко се промени, защото в тяхно отсъствие един войник беше донесъл съобщение от баща им.

— Сидни, какво има? — запита я той разтревожено. — Да не се е случило нещо лошо? Мама, татко, Дженифър? Какво е станало?

Тя го погледна, поклащайки глава.

— Нищо лошо засега.

— Какво тогава?

— Аз ще се върна у дома, Джером.

— Сидни! По дяволите, кажи ми!

— Мама очаква дете! Ще си имаме още едно братче или сестриче — каза тя смаяно.

Той погледна сестра си с недоумение. Веднъж баща му беше казал, че не планират четвърто дете, защото Тийла е имала тежко раждане със Сидни. А сега, толкова години по-късно…

Усети нервно стягане в стомаха си. Баща му беше влиятелен човек. Воин, интелектуалец и грижовен баща. Майка му беше здрава като скала. Силна в нежността си и непоколебима в своята решителност. Беше се влюбила в баща му и никаква сила на земята не можеше да промени любовта им.

— Твърде стара е! — каза Сидни.

— Само да не те чуе — опита се да й подхвърли небрежно Джером.

— Нямам предвид, че е стара, но здравето й! Тревожа се. Какво си мисли татко? — попита тя сърдито.

Джером повдигна вежди, готов да й отвърне. Но само поклати глава, решил, че не си струва усилието. В края на краищата сестра му се бе съгласила да се върне у дома.

Въпреки всичко, същата нощ, докато лежеше в леглото, той осъзна колко силно е разтревожен — за толкова много неща.

 

 

Три дни по-късно Джером откри Брент, който работеше в една плантаторска къща близо до мястото на последната битка. Отиде право до хирургическия кабинет на брат си. Свари го насред операция за изваждане на заседнал куршум. Поздрави го, усмихвайки се сухо.

— Да не би да си тук, за да ми помогнеш, големи братко?

— Ако имаш нужда — отвърна Джером и застана срещу брат си. Познаваше Брент, знаеше помислите му. Друг не би разбрал, че Брент ще настоява за нови тампони за всеки нов пациент, но Джером знаеше желанията на брат си.

Операцията продължи цял ден. Беше ужасна. Морфинът им беше на свършване и в ранния следобед Джером осъзна, че единствено духовната сила може да помогне на мъжете, когато на Брент не му оставаше нищо друго, освен да ампутира крайници.

Когато най-после седнаха в порутения кабинет в плантацията, вече беше доста късно. Пиха бренди, което Джером донесе от Ричмънд. Каза на Брент за невероятната случка там, уверявайки го, че Сидни е добре. Като всички останали, и Брент се разтревожи много.

Предаде му новините за майка му, които го смутиха още повече.

— Какво смята да прави татко? — попита Брент, предизвиквайки усмивка по устните на Джером, защото беше повторил като ехо думите на Сидни.

— Мама си е все така влюбена в него.

— Да, но е трябвало да внимават повече, когато са изразявали обичта си. Но пък, предполагам, че е доста трудно с напредването на възрастта. — Брент поклати глава. — Трябва да се прибера у дома. Притеснен съм.

— Разбира се.

— Много жени раждат деца в напреднала възраст. И много от тях се справят добре. Странно, нали? Да погледнем назад. Толкова мъже очакваха войната с нетърпение. Сега домът е далеч, бием се във Вирджиния, макар Вирджиния да не си направи труда да се отцепи. Господи, уморен съм. Искам да видя летния ден с кристалносиньо небе, независимо колко жарко грее слънцето и колко силно духа бризът от океана, ще е прекрасно. Или пък златния залез, когато силуетът на чапла се открои на фона на залязващото слънце. — Въздъхна, загледан в ръцете си — Предполагам, ще мога да се установя някъде близо до покоите на мама.

— Мисля, че ти дължа лична услуга — каза Джером, припомняйки си колко нещастен беше президентът Дейвис заради странната случка с каретата. — Може би ще мога да го уредя.

— Е, сега си известен. Или може би не? Ако досега не беше се прочул с подбиването на блокадата, яростта на генерал Магий щеше да ти отреди място в сърцето на Юга за вечни времена.

— Да, но май сме последните рицари! — промърмори Джером сухо.

— Да, но рицарите обичат приключенията, нали? — попита Брент спокойно. — Но все пак оставам с впечатлението, че нещо друго е предизвикало инцидента с каретата. Какво стана?

Джером сви рамене и му разказа за бележката, която бе намерил под чинията си в Белия дом.

— Мислиш, че ти я е изпратил генерал Магий?

— Не. — Не и след това, което чух за него — каза провлачено Джером.

— Смятат го за почтен човек. Може и да се вбесява от време на време, но…

— О, уверявам те, Магий е по-разярен и от бик.

— Все пак съгласен съм. Не мисля, че той е заплашил семейството ни. Но наистина е побеснял.

— И аз чух същото. Но той е генерал и трябва да разбира войната. Нужно беше да задържа Риса при себе си. Знаеше твърде много. Един генерал би трябвало да проумява логиката на моите действия.

Брент повдигна вежди.

— Не мисля така.

— Защо?

— Защото аз също получих писмо. — Изправи се и отиде до походната масичка. Отвори най-горното чекмедже и извади лист. Писмото бе написано четливо и чисто с големи букви.

Доктор Брент Макензи, армията на Лий от Северна Вирджиния, медицински корпус.

Моля, уведомете семейството си, че без да питая някакви лоши чувства към членовете му, съм твърдо решен да хвана и погубя вашия брат, никому неизвестния Джером Макензи. Бъдете така добър да го предупредите, че дните му са преброени.

С уважение: Генерал Ангъс Магий

Армията на Потомак

— Изглежда, ти е доста сърдит — отбеляза Брент. — Въпреки това е по-различно от анонимната бележка.

— Така е. Двете бележки въобще не си приличат.

Джером все още усещаше гневът да бушува в него. Реакцията на Магий беше невероятна. За бога, войната още не бе свършила!

— Как получи това писмо? — попита той Брент.

— Една сутрин го открих под чашата с кафе — отвърна докторът.

— Мили боже!

— Нека да се изправим срещу проблема.

— Градът е пълен с бунтовници в съюзнически униформи, янки в бунтовнически дрехи и граждани, които следят накъде духа вятърът. Не е било трудно за генерал Магий да ни изпрати бележката. А и в Ричмънд има много шпиони. Значи някой иска да ни развали апетита! Не е толкова невероятно! Знаеш ли колко близо са техните войски, армиите се редуват една след друга. Мога да ти гарантирам, че генерал Магий е на не повече от петдесет мили от мястото, на което седим сега. Чух, че Риса е с него, ангелът на ранените войници. Войската я обожава, издигнали са я на пиедестал.

Джером гледа дълго брат си. В душата му се разразяваше буря, каквато никога досега не бе преживявал. Старият генерал Магий и замаяните от любов янки не само го заплашваха, те заплашваха семейството му, и всичко заради една смела и красива жена, доверила на пресата, че е била изнасилена от дивак. Въобще не беше така. А сега, изглежда, беше заплашена сестра му. Брент беше получил бележка от името на Джером. Търпя достатъчно. За бога, просто му беше дотегнало. Проклета да е Риса с всичките си долни лъжи!

— Не повече от петдесет мили ли каза? — рече той, сякаш разсъждаваше на глас.

Брент учудено повдигна вежди.

— Джером, не знам какво мислиш, но по-добре недей. Конфедерацията има нужда от теб. Ти си единствената ми надежда, когато мъжете крещят от мъка и болка. Не могат да те убият.

— Брент, аз не съм глупак.

— Искаш да навлезеш в територията на янките — разбирам това.

— Аз съм бунтовник. А онези янки са на южна земя.

— Трябваш ми жив.

— Конфедерацията се нуждае от информация. Непрекъснато. Лий не е сигурен какво точно вършат в момента Маклелън и Поуп. Той винаги играе опасна игра с малко хора, тактика и излишно перчене срещу янките. Бих проникнал на вражеска територия само ако имах солидна причина да го направя.

— Ти си морски офицер и очакваш да поправят кораба ти — му напомни Брент. — По дяволите, не се оставяй да те убият за някаква глупост!

— Проклет да съм, ако позволя да ме убият, братко — го увери Джером. — Но ти обещавам, че янките няма да заплашват мен и моето семейство. Трябва да си уговоря среща с някой от кавалерийските ви командири. Нужен ми е бърз кон, макар да разбирам, че хубавите животни са рядкост.

— Майор Ланс служи при Джеб Стюарт. Той може да ти уреди хубав кон, но…

— Добре.

Брент се изправи. Почувствува се истински разстроен, докато излизаше от палатката.

— Не смей да умреш в ръцете ми. Не искам да наследя имението сред блатата. Искам да се върна у дома на Сейнт Огъстин, когато всичко свърши и да започна практика с Джулиън. Разбираш ли?

— Няма да умра. Обещавам ти.

Майор Едуард Ланс беше чул за великия бунтовник, приближаващ към палатката. Кой ли не бе слушал за него? В свят, в който всяка победа се превръщаше в сензация, морският капитан се превърна в жива легенда. Казваха, че бил като фантом, богат мъж с индианска кръв, отгледан в Юга, надарен с магически способности. Можел да язди с лекота и най-бързия кон.

Можел да се промъква като невидим, в абсолютна тишина. Ако Джером Макензи бе решен да узнае маневрите на вражеската армия, то Ланс не би се осмелил да го разпитва за мотивите му. Корабът на капитан Макензи беше на поправка. Ако той се окажеше наистина добър ездач, желаещ да язди за кавалерията, бог да благослови пътя му.

Ланс се изправи и поздрави Макензи, който погледна изучаващо човека пред себе си. Беше висок метър и деветдесет, добре сложен, слаб и жилав.

Чертите на лицето му бяха изразителни, имаше широки скули, бронзова кожа, тъмна червеникава коса, вързана на опашка на тила, тъмносини очи с остър и пресметлив поглед.

— Разбрах, че възнамерявате да предприемете разузнавателно пътуване в армията на Маклелън — каза Ланс и се облегна назад. — Самоубийствена мисия. Стюарт едва не бе пленен, докато се опитвал да запише броя на батальоните и техните позиции.

— Стюарт е яздил с още хора. Аз ще отида сам.

Ланс се наведе към капитана.

— Ако ви хванат, ще ви обесят като шпионин.

— Да, знам.

Ланс отново се облегна назад, изучавайки мъжа пред себе си.

— Живели сте сред семиноли, нали? — попита Ланс.

— Изпитвате ненавист към индианската кръв?

Ланс поклати глава, усмихвайки се.

— Не. Просто никога не съм срещал някой друг освен семинолите да се движи като призрак в нощта. — Изправи се и разпъна карта на областта върху походната маса. — Ето къде се намираме. Ето и последните доклади за движенията на съюзническата армия. Събрали сме тези сведения само от наблюдение. Маклелън искаше Ричмънд, но Джаксън беше в долината, а Маклелън е нерешително копеле, въобразява си, че имаме повече хора, отколкото са всъщност. Сега Поуп е в полето, но той е един зъл човек, познавам го. Самият Лий има няколко набелязани цели. Очевидно Ричмънд трябва да бъде пазен от нападение. Джаксън сигурно ще се нуждае от помощ в долината, целта му е да измести масовата касапница на територията на янките. Ще ми докладвате лично, на никой друг. Освен ако не съм мъртъв. Тогава ще отидете директно при Лий или Стюарт. Разбрано?

— Да, сър!

— Давам ви най-добрия кон, с който разполагам.

— Това е всичко, за което ви моля.

— Единственото, което не мога да ви осигуря, е време. Вашата информация ми е нужна до десет дни. Получих съобщение, че корабът ви може да отплава след две седмици. Ако не се върнете, морските командири ще ме обесят на палубата. Така че връщайте се възможно най-бързо.

Макензи се усмихна, очите му бяха като лед, а чертите му — строги и неприветливи.

— Не ми е нужно много време, майоре. Ще свърша за една нощ — каза той. — Само една нощ.