Хедър Греъм
Предателката (7)

7

Първият ден сякаш продължи цяла вечност. Вторият бе толкова дълъг, та чак й се стори безкраен. Третия ден сякаш бе изминала година, а на четвъртия — цяло десетилетие.

Риса се изнервяше от присъствието на своя пазач, известен под името Големия Тим. Така и не разбра имаше ли фамилия; дали презимето му бе Тим, а пък собственото — Големия! Не знаеше откъде е и защо бе така предан на Джером Макензи. Но пък научи, че е неуморен — всеки път, когато открехваше вратата, той неизменно бе там — на своя пост.

Беше учтив и не говореше много. Препречваше изхода като стоманена решетка и никой не можеше да премине през огромната му фигура.

Джеремая й носеше книги, играеше с нея на карти, сервираше й изискани блюда; снабдяваше я с гореща вода, ароматен сапун, модни списания и още много други неща. Въпреки опитите му да я развесели, Риса не я свърташе на едно място. Крачеше нервно из стаята. Молеше се сънят да дойде по-скоро. Наливаше се с вино с надеждата да прекара колкото се може по-дълго в дрямка. А времето течеше едва-едва.

На петия ден животът й претърпя нова промяна.

В стаята й се появи Джеремая заедно с мистър Дъглас, първият помощник на Джером Макензи. Не беше виждала Дъглас, откакто я настаниха тук, и остана някак изненадана, че го бяха забравили. Изглеждаше строг, благовъзпитан, но говореше с твърда непоколебимост.

— Мис Магий, получих инструкции да отведа платнохода „Кейти Би“ до остров Боун.

— Мистър Дъглас, опасявам се, че това не ми говори много. Никога не съм чувала за остров Боун.

— Това е малък коралов риф, мис Магий, в южна посока, недалеч от залива Бискейн. Там трябва да се срещнем с капитан Макензи на борда на „Лейди Варина“. Сигурен съм, че Джером ще се погрижи да бъдете върната на Сейнт Огъстин.

— Е, сър, защо първо не ме оставите на Сейнт Огъстин, а после да се срещнете с капитана на остров Боун?

— Мис Магий, капитанът ще направи нужните приготовления за…

— Това продължи прекалено дълго, мистър Дъглас. Вие сам го виждате. Трябва да ме върнете веднага!

Той смръщи вежди. Искаше й се да бе замълчала.

— Мис Магий, аз изпълнявам заповеди. Надявах се, че ще бъдете по-благосклонна…

— Защо? Можете ли да ми гарантирате, че ще бъда върната обратно на Сейнт Огъстин веднага след като се срещнем с капитан Макензи?

— Мис Магий — заговори отегчено посивяващият Дъглас — това е война. Не мога нищо да ви обещая.

Тя се почувства притисната и бе склонна да продължи да спори. Беше й дотегнало да губи от Джером Макензи и смяташе да не се предава лесно на който и да е от хората му.

— Прав сте, това е война — започна тя решително. — Аз също не мога да ви обещая нищо. Боя се, че няма да ви бъде лесно да ме накарате да се съглася с вас.

Той се почувства като старо впрегатно куче, обременен с товар, какъвто изобщо не е желал.

— Мис Магий, наистина съжалявам. Изобщо не съм искал да ви притеснявам…

— Ако ми се отдаде възможност да избягам, сър, ще го направя. Ако мога да доставя на янките някаква информация за вас, за капитан Макензи или за вашите ходове, ще го направя. Бъдете сигурен!

— Трябва да разберете, ние просто изпълняваме заповеди.

— О, да! Заповедите на капитан Макензи. Предполагам, че целият ви живот се крепи на тях.

— В момента, мис Магий… — тъжно промълви Джеремая.

— Мис Магий — Дъглас заговори внимателно — Трябва да ви напомня, че сега животът ви се крепи на неговите заповеди. И предвид обстоятелствата… — той погледна към Джеремая с въздишка и сви рамене.

Джеремая пристъпи напред.

— Съжалявам. Честно. Наистина много съжалявам…

Той я хвана, преди още да е разбрала намеренията му, и бързо я придърпа към себе си.

За младеж беше доста силен, а и тя беше абсолютно неподготвена. Нямаше време дори да се съпротивлява. Той постави навлажнен парцал пред лицето й. До сетивата й достигна сладникав аромат, не можеше да се бори, не можеше да се движи. Очите й се затвориха.

— Наистина ли трябва да правим това, мистър Дъглас? — Риса чу гласа на Джеремая, идващ някъде отдалече.

— Ти сам чу дамата. Тя знае мястото на срещата. Ако случайно успее да избяга, ще предупреди янките да нападнат „Лейди Варина“ и капитан Макензи, страшилището на южните морета, на остров Боун. А сега, момче…

Едва успяваше да различи гласовете им, които постепенно затихнаха.

Накрая не чуваше нищо.

 

 

Когато бавно отвори очи, Риса знаеше, че са далеч в открито море. Платноходът „Кейти Би“ беше доста малък и каютата й бе тясна и претъпкана. Риса видя Джеремая да седи на един стол срещу тясната койка, наблюдавайки я с големи тъжни очи.

— Съжалявам — промърмори той.

— Ти си нещастник — увери го тя.

— Казах, че съжалявам.

— Има защо.

— Това е война…

— О, по дяволите! Не ми казвай това отново!

Той прехапа долната си устна.

— Съжалявам. Ще се опитам да ви се реванширам. Е, знаете, че сте заплаха за нас. Имате способността да чувате всичко, а и сте наш заклет враг.

— Както сам каза, войната си е война — му напомни Риса.

— Но аз наистина много съжалявам…

— Стига — каза тя — просто не го прави отново.

— Ако…

— О, знам, знам. Капитан Макензи дава заповедите, а ти ги изпълняваш. Ами, ако ти заповяда да ме застреляш?

— Няма да го направи — отвърна Джеремая.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Познавам капитана.

— Ами, ако бях шпионка?

— Никога не би ми заповядал да ви застрелям.

— Дори и ако бях шпионка?

— Е, ако бяхте жестока и зла или хладнокръвна убийца; ако убивахте деца пред очите му…

— Ще ти нареди да ме застреляш?

— Не, щеше да ви застреля сам, ако се наложи — каза Джеремая.

Риса потрепери, но той се усмихна:

— Вие не сте зла.

— Аз съм враг.

Той кимна.

— И двамата сме врагове, но никой от нас не е лош.

— Понякога си много умен, Джеремая.

— Уча се от…

— Знам, знам — промърмори тя раздразнено. — Учиш се от великия капитан Макензи.

Изпъшка тихо, опитвайки се да седне. Болеше я главата. Отново легна.

— Трябва да хапнете нещо. Така ще се почувствате по-добре.

Изобщо не вярваше, че ще се почувства по-добре, но той й донесе горчив чай и бисквити и това помогна.

— Утре ще сте много по-добре — обеща й той. — Ще видите. Насочили сме „Кейти Би“ направо към залива. Там има малък град. Е, не точно град — няколко души живеят на острова.

Той сви рамене, усмихвайки се леко.

— Е, може и да не са светски особи. Повечето са гмуркачи на потънали кораби. А някои местни си изкарват хляба с риболов. Но е красиво, можеш да се гмуркаш, да докосваш рифовете, да видиш великолепни цветове… а плажовете! Ако обещаете да не създавате проблеми, знам, че мога да уредя да прекарате цял ден на брега на остров Боун.

Цял ден на брега! Свободна от стените, които я обграждаха. Със сигурност го предпочиташе пред затвора си на Бахамите. Но не искаше да звучи твърде развълнувана:

— Щом е такъв рай, защо се нарича Боун?

Джеремая сви рамене.

— Ами веднъж един пират на име Бил Варварина дошъл да скрие съкровището си тук. Но той го бил откраднал от друг пират, известен като Едуард Тийч от покрайнините на Насау. Тийч последвал него и шайката му до острова, изклал ги до крак и заминал. Години по-късно, когато испанските мисионери дошли на острова, единственото, което намерили, били костите на пиратите, оглозгани от раци и чайки.

— Очарователно.

— Е, естествено костите вече ги няма. Не бихте ли желала все пак да прекарате един ден на плажа? — запита я той, нетърпелив да й угоди.

— Може би. Попитай ме утре сутринта.

Тя затвори очи. Леките бисквити бяха успокоили стомаха й, а полюшването на кораба я приспиваше. И без това не можеше да избяга насред океана.

Когато отново се събуди, бяха акостирали. Беше ранна утрин. Джеремая й донесе още чай и бисквити.

— Говорих с мистър Дъглас и Големия Тим.

— Големия Тим е все още с нас?

— Да — каза Джеремая тържествено. — И двамата се съгласиха, че се нуждаете от разходка. Мистър Дъглас е добър човек, въпреки че изглежда много строг. Просто изпълнява заповеди. Знае колко е важна работата ни.

— Опасна — напомни му Риса твърдо. — Блокадата на Съюза ще се затяга все повече, и повече и накрая капитан Макензи ще бъде заличен от лицето на морето. Прекалено си добър, за да споделиш такава съдба.

Той се ухили със самодоволната усмивка на млад авантюрист.

— О, не, капитан Макензи няма да бъде заличен от лицето на морето. Той е част от него, та нашият кораб никога не е бил повреждан! Снощи минахме точно край янките, но те изобщо не ни видяха. Не познават тези води, рифовете, плитчините. Не и колкото капитанът. Но както и да е. Ако имате желание, можете да прекарате деня навън.

— Дали имам желание?

Тя остави подноса със закуската и го целуна по бузата.

— Имам огромно желание.

— Но трябва да се закълнете, че ще се държите добре. Не се опитвайте да избягате.

Толкова много искаше да излезе навън, че се закле, без да се замисля. Но после се подвоуми дали бе редно да лъже врага. Беше длъжна да избяга, ако й се удаде възможност.

Мистър Дъглас, както изглежда, нямаше да дойде с тях на излета. Риса не го видя. Двамата с Джеремая минаха покрай членовете на екипажа, застанали чинно на борда, и слязоха от платнохода на малък пристан, където Големия Тим и един дребен семинол ги чакаха с три коня.

Риса видя „града“, който Джеремая бе описал. Състоеше се от няколко дървени къщи с покриви от палмови листа, но както и предполагаше, на брега се мъдреха няколко дузини малки лодки, изтеглени от водата. Да избяга от тук, бе напълно възможно. Но не и в момента.

Имаше само три коня за тях четиримата, защото тя щеше да язди заедно с Големия Тим. Все едно да се опита да избяга от горила. Веднага щом стигнаха плажа, индианецът, който й бе представен като Джони Леката Стъпка, замина с конете. Стана ясно, че няма да избяга с кон. Но с напредването на деня реши да остави мислите за бягство за по-късно.

Заведоха я на великолепен девствен плаж Пясъкът беше мек и чисто бял; небето — кристално синьо. Нямаше и следа от живот, с изключение на птичките и морските създания, които спокойно щъкаха наоколо. Толкова бе приятно просто да бъдеш на открито. Джеремая беше опаковал обяд за пикника, състоящ се от сладки портокали, пушена риба, пресен хляб и бутилка отлежало бургундско — нито прекалено сладко, нито прекалено сухо. Риса се зачуди как ли би го описал някой познавач. Отлежало, приятно, идеално за затворнически пикник, способно да отмие всичките й грижи. Излегна се върху одеялото, застлано на чистия хладен пясък, и усети слънчевите лъчи. Естествено и най-лекият загар, бил той от слънце или вятър, бе напълно демоде, но не я интересуваше.

Да чувстваш слънцето, беше прекрасно. Не й пукаше, че бузите й могат да станат червени като рози.

Бяха я оставили сама. Знаеше, че Големия Тим пази на единия край на плажа, а Джеремая на другия. Веднага щом слънцето започна да се снишава, младият моряк дойде при нея.

— Мис Магий, съжалявам, но трябва да се връщаме.

— Наистина ли? — попита тя меко.

Той кимна решително. Риса стана и се протегна. Все още чувстваше топлината на виното и слънцето. Усмихна се леко замаяна.

— Една минута, Джеремая — каза му тя. После се запъти към водата.

— Мис Магий…? — извика нервно Джеремая.

Риса достигна водата и нагази в нея, потапяйки крака до крачолите на панталоните, които упорито настояваше да носи. Обърна се към него, готова да му се противопостави, и отново се почувства виновна, защото не той бе човекът, който трябваше да си изпати. Но в края на краищата беше от екипажа на Макензи и следователно съучастник в нейното отвличане.

— Мисля, че трябва да останем още малко.

Джеремая твърдо поклати глава.

— Въобще не биваше да излизаме.

Тръгна към нея.

— Мис Магий?

Риса се усмихна и той дойде по-близо.

Изведнъж тя се наведе и загреба шепа вода, за да го изпръска.

— Мис Магий…

Смеейки се, тя се обърна и побягна. Но не мисълта за бягство я водеше в този момент. Водата беше просто прекрасна, а мекият чист пясък галеше босите й крака, докато тичаше. Чу Джеремая да пухти зад нея. Обърна се усмихната и се отдръпна така, че той се подхлъзна и падна във водата.

— Джеремая! — подразни го тя, докато той се мъчеше да се изправи. — Като млад мъж ти със сигурност можеш да ме надбягаш.

— Ама, мис Магий, това не е игра…

Но беше игра. Игра, която трябваше да спечели. Големия Тим беше на южния край на плажа; толкова огромен, че вероятно можеше да спре товарен влак с тялото си, но не и бърз.

Виното й даде увереността или безразсъдството, от което се нуждаеше. Хукна на север, обратно към града, чието пристанище бе осеяно с кораби. Бягаше бързо и неуморно.

Но плажът бе доста дълъг и трябваше да спре, за да погледне назад. Джеремая тичаше по петите й, но после изведнъж спря. Риса се наведе и подпря ръце на коленете си, дишайки учестено. Изгледа го намръщено, защото съвсем неочаквано той бе престанал да я гони. Дали се бе отдалечила толкова, че да не може да я стигне? Или и той се бе запъхтял? Дали щеше да си поеме дъх, и отново да се втурне след нея? Изглеждаше доста разтревожен, и тя отново се почувства виновна. Горкият Джеремая. За него ще е същински ад да плаща за това, че я е изпуснал. Какво ли щеше да стори Джером Макензи на младия юнга?

С чувство на вина Риса си представи момчето, вързано на мачтата, и Джером, заповядващ на първия си помощник, мистър Дъглас, да го наложи с камшик. Но такива неща се случваха само в далечните пиратски времена, опита да се утеши тя. И все пак…

В съюзническата армия застрелваха и линчуваха дезертьорите, и тя го знаеше. Нямаше значение колко млади са войниците и какъв е случаят. Знаеше от баща си, че правеха така. Бяха във война и за никого нямаше пощада.

Но по-добре да не мисли за това!

Какво се е разтревожила за Джеремая. В края на краищата малкият дявол я бе упоил доста подло, за да запази мълчанието й. А и Макензи не би го застрелял. Сега й бе паднало: трябваше да продължи да тича. И да избяга.

Попечи да тръгне, но се закова на мястото си.

Някой стоеше точно пред нея. Заслепена от залязващото слънце, тя не успя да го разпознае. Просто на пътя й се бе изпречила огромна фигура.

Големия Тим? Риса се обърна.

Не. Големия Тим беше на другия край на плажа. Движеше се толкова бавно, че още не бе настигнал Джеремая.

Погледна напред.

Снишаващото се слънце се измести и тя видя, че препятствието бе мъж, яздещ кон. Отначало й се стори, че това е просто внушителен силует на хоризонта.

Той дръпна юздите и конят препусна напред през плитчината, покрита с морска пяна. Едва тогава Риса осъзна, че Джером Макензи се бе върнал.

Защо побягна отново, тя никога не разбра. Беше глупаво от нейна страна. Беше в капан.

Въпреки това продължи да тича.

Усети силно туптене в ушите си и разбра, че това е ускореният пулс на собственото й сърце. После забеляза, че конят е скъсил разстоянието помежду им и побягна навътре в морето. Гмуркайки се, тя заплува под повърхността, като постоянно сменяше посоката. Въпреки това, когато стигна една плитчина, Риса подаде глава, за да си поеме въздух. Хвърли бърз поглед наоколо и видя огромния сив кон да препуска към нея.

Още преди тя да успее да се гмурне или да избяга, Макензи скочи от коня, сграбчи я за раменете и двамата се строполиха в разбиващите се вълни. Риса избягна хватката му, изпрани се и вдишвайки жадно, се вторачи в него, заслепена от блещукащата повърхност на водата. Тъмната му коса беше мокра и пригладена назад. Очите му отразяваха наситения лазур на морето. Целият беше вир-вода — бялата му памучна риза прилепваше плътно към мускулестата бронзова плът, а бричовете обгръщаха стегнатите му бедра, дългите крака и хълбоците. Бе подпрял ръце на бедрата си и изглеждаше разярен. И тя отново усети как пулсът й се ускори. Неочаквано за самата нея осъзна колко забележителен беше той; каква огромна мъжка, чувствена мощ притежаваше. Обърка я собствената й реакция — учестеното сърцебиене, дори силният гняв, който бушуваше в нея, нуждата да се бори срещу този мъж.

— Знаеш — изръмжа той, едва сдържайки гласа си — предупредих те.

— Предупредил си ме? — повтори Риса смаяно, а изражението й излъчваше недоверие. — Предупредил си ме за какво?

— Предупредих те да не създаваш повече проблеми.

— О! Да не създавам повече проблеми или какво? Ти, негодник такъв! Отвлече ме и ме направи своя затворничка. Превърна живота ми в ад. Има ли въобще нещо, което да не си ми сторил? — попита го тя вбесена. Виното, което бе погълнала на плажа, й даде достатъчно самоувереност и кураж. Всъщност искаше й се да направи нещо повече от това, само да му крещи. Искаше да го разтърси. Да го блъсне в пенещата се вода. Да прокара пръсти по бакърената му плът. Да стегне длани около гърлото му, да заудря с все сила яката твърд на гърдите му.

И отново да избяга от него… и от странния див гняв, който събуждаше у нея.

Не побягна. Дори го докосна. Със стиснати зъби тя направи голяма крачка напред и заби юмрук в гърдите му. Веднъж, после още веднъж, после трети път.

— Какво още можете да ми сторите, капитане? — повтаряше тя, обзета от ярост.

Той хвана китката й, пръстите му се стегнаха като менгеме. Погледна я право в очите.

— О, мис Магий, още много неща могат да се направят на един затворник! — увери я той, снишавайки глас.

Рязко пусна ръката й и тя политна назад.

Изправен сред пяната на вълните, с мокри дрехи, прилепнали по тялото му, и ръце, подпрени на кръста, той изглеждаше като крал в своя собствен рай. Може би морето бе неговото царство. Познаваше добре блатата, водите, островите. Сега се намираха в безценния му воден свят, където той сякаш властваше над лазурната морска шир и захарните пясъци като златен древен бог.

Нямаше да му позволи да я изнудва.

— Да не би да ме заплашваш? — попита тя хладно.

— Дяволски си права — скръцна със зъби в отговор той.

Сигурно беше от виното. Или я бе обхванала лудост. Уморена беше от превъзходството му над нея. Освен това й омръзна да бъде затворничка.

Реши да се отърве от него възможно най-скоро.

Ядът й се усилваше, макар да беше безсмислено.

При все това не можа да се сдържи.

Спусна се към него като разярена тигрица и хвърляйки се отгоре му с цялата си сила, успя да го повали, и той падна тежко в плитчината.

За кратък миг се почувства победителка и… свободна.