Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 89 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Предателката

ИК „Ирис“, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Иванела П.)

11

Четири седмици по-късно, след плаване до Бермудските острови, „Лейди Варина“, начело с капитан Джером Макензи, удържа атаките на съюзническите кораби, които го проследиха, и успя да стигне до пристанище Чарлстън. Това беше едно от най-трудните им пътувания и въпреки че Джером изчака падането на здрача, за да се промъкнат през блокадата, янките ги бяха засекли и мигновено се втурнаха по петите им.

Капитанът издаде заповед мистър Дъглас да дойде веднага, за да отвърнат на огъня. На фона на угасващите светлини топовният гръм беше ослепителен. Успяха да ударят един от федералните кораби, които ги следваха. Уцелиха го, повредиха го и го извадиха от строя. Джером изрева втора заповед за огън — оръдията припламнаха и корабът им се устреми с максимална скорост, макар че „Лейди Варина“ също бе ударен. Елементът на изненада в стремителната му контраатака бе объркала останалите федерални кораби и никой не дръзна да ги проследи. Корабът на бунтовниците бе сериозно повреден — топовен снаряд беше засегнал главната палуба и горната мачта. Въпреки това конструкцията му се оказа достатъчно здрава, за да се понесат с бясна скорост към пристанището, където щяха да бъдат предпазени от оръдията. Така те преодоляха и последната дистанция до кея.

Докато „Лейди Варина“ акостираше, на брега се събра огромна тълпа. Мъже и жени ги поздравяваха за самоотвержената им операция и се редяха, за да видят какви стоки са донесли.

— Май привлякохме вниманието — предупреди Хамлин Дъглас, докато преценяваше с поглед кея. — Може да се окаже много опасно.

— Хайде стига! — запротестира доктор Дейвид Стюарт. — Това са мирни граждани от Чарлстън. Мирни граждани, които са обсадени от въоръжени патрули на янките. Добри хорица, които се нуждаят от провизии и луксозни стоки.

— Точно заради тях се тълпят така — каза Хамлин и тъжно поклати глава.

— Е, ще трябва да им напомним, че луксозните стоки ще се разменят срещу морфин — каза Джером равнодушно. Сграбчвайки едно от палубните въжета, той се изкачи на горната палуба. Като използваше въжето за опора, той се обърна към тълпата, покланяйки се леко от високото място, на което бе застанал.

— Дами и господа! Аз съм капитанът на „Лейди Варина“. Изказвам чистосърдечна благодарност на всички вас за куража, подкрепата и молитвите. Плаваме под знамето на конфедералните щати. Дами, опасявам се, че не носим бонета и чорапи.

От тълпата се разнесе мърморене, последвано от смях. Една млада жена, красива и дръзка, облечена в къса вечерна рокля, реши да покаже чувство за хумор:

— Нито един чифт копринени чорапи! Ама как така, капитане?

— Нито един, мисис, макар че, ако знаех, че ще дойдете да поздравите екипажа, щях да уредя нещичко!

— Внимавайте, мистър! — извика бащата на младата жена. — Ще направим годеж тук и сега.

Отново се надигна смях.

— Дами и господа, благодаря на всички още веднъж! — извика Джером и скочи от палубата.

Когато се приземи, видя, че майор Джексън се е качил на борда. Беше се установил в Чарлстън, откакто загуби единия си крак в битката с армията на генерал Лий в Северна Вирджиния.

Майорът го поздрави топло.

— Капитане, изглежда, ще ви се наложи да прекарате известно време в нашия почтен град, съдейки по времето, което ще отнеме ремонтът на вашия кораб.

— Очаквам го с нетърпение — усмихна се Джером. — Имам роднини във вашия град. Майка ми е от този край. Имаме семейна къща в покрайнините.

— Да, чувал съм за нея. Срещал съм брат ви и сестра ви. При това, мистър, не забравяйте, че брат ви е в армията на Лий, а сестра ви живее в Ричмънд.

— Да, чух за това.

— Семейството ми притежава доста земи в околността. Вие и вашите хора сте добре дошли тук. На площада е нашият семеен хотел и се надяваме, че ще отседнете там. Разбира се, като гости на семейството.

— Мистър, не съм сигурен, че ще мога да приема такава щедрост.

— Капитан Макензи, добре известно е, че не пълните трюма си с бонета и копринени чорапи и много бунтовници са оцелявали благодарение на това, че не търсите собствена облага. За нас ще бъде чест да приемете поканата ни.

Внезапно той се ухили.

— Освен това често сме използвали хотела за болница.

— Добре тогава. Благодаря. Но ако ремонтът на кораба ми се забави повече, мисля, че аз и екипажът ми ще си намерим друго място.

— Мистър, железниците могат да ви отведат направо в Ричмънд, ако решите. Но сега, навлизайки във вражеска територия, трябва да внимавате.

— И защо?

Джексън се ухили.

— Е, сър, вие сте в устата на всички северни вестници.

Джером се намръщи.

— Защо?

Усмивката на Джексън се разшири.

— Елате, мистър, ще вечеряме, ще уредим превоза ви и ще ви покажа за какво става въпрос.

 

 

Семейството на Джексън беше доста заможно. Час по-късно Джером и майорът, заедно с няколко граждани, включително красавицата, търсеща чорапи, се събраха около масата от черешово дърво в стилната трапезария с изглед към морето. Масата беше застлана със снежнобяла покривка. Порцелановите съдове бяха от Англия, приборите — от масивно сребро. Поднесоха виното в кана от фин кристал. Ястието включваше майсторски приготвена бяла риба със зеленчуци от ранната лятна реколта. На кораба се справяха добре благодарение на кулинарните умения на Евън Дийтър, но при Джексън беше много по-добре. Уискито беше на ниво, също и храната. Но Джером не разбра какво точно бе казано за него в северните вестници, докато не се оттеглиха в кабинета на бренди и пури.

— Майор Джексън — каза Джером, наслаждавайки се на пурата си, — прекарвам доста време в открито море без връзка със света. Може ли да прегледам вестниците, за които споменахте?

— Разбира се, капитане. — Той му намигна и извади купчина вестници пред бюрото си. — Ето вашингтонския брой, този от Ню Йорк и от Бостън. Това е.

Джером пое купа и започна да разлиства страниците. В началото бе поразен от факта, че му е обърнато толкова голямо внимание. После побесня. Генерал Ангъс Магий бе дал голяма гласност на изчезването на дъщеря си от Сейнт Огъстин. Наричаше южняшката флота варвари. Наричаха Джером „северен пират, непопадащ в никаква категория джентълмени“, „Всеки праведен баща от Севера и Юга би трябвало да го застреля още щом го види“. Почервенял, Джером остави вестниците.

— Може би не трябваше да ви ги показвам — каза нещастно Джексън. — Повечето от нас намират историята ви за доста забавна.

— Точно така — прогърмя Пиърс Томпсън, господинът с красивата дъщеря. — Какво е правила младата госпожица във вражески води? Никой, уважаващ себе си мъж, не би позволил на дъщеря си да прави такива неща.

Джером се опита да се усмихне на ревностния си защитник.

— Е, да. Нюйоркският вестник споменава за семинолската кръв на баща ми, което според вестника обяснявало варварската ми свирепост.

— Всеки военен знае, че не сте имали никакъв избор в случая — обобщи Джексън.

Томпсън се изсмя тихичко.

— Сър, ако мога да добавя, историята изцяло е пленила дамите. Не са възмутени ни най-малко, както подобава на непорочните девици — всички са нетърпеливи да бъдат отвлечени в морето.

Джером продължи да се усмихва, стиснал зъби.

— Ами! В своята статия младата дама не прави нищо, за да убеди съгражданите си, че сте галантен и почтен.

— Статията на младата дама?

— Да, в „Трибюн“. А, ето я. Толкова съжалявам, че забравих да ви я покажа.

Сдържайки гнева си, Джером пое вестника. Явно репортерът бе засякъл Риса Магий в Ричмънд. Очевидно бе доста очарован от нея — превъзнасяше нейната красота, смелостта и способностите й, когато се качила на коня с плавна грациозност, нетърпелива да се придвижи към армията на генерала, нейния баща, след ужасяващото пътуване с един дивак от Юга. Разбира се, според статията Риса бе отвлечена против волята й и насилствено държана като затворничка. Тя горещо се молела господ да пази Федералните сили и естествено била уверена, че господ ще накаже омразния враг. Не споменава нищо за прелъстяване, насилствено или доброволно. Всички останали вестници намекваха именно това.

Джером остави вестника на масата, стараейки се да удържа треперещите си ръце.

— Мистър, придобили сте репутация, която силно интригува жените! — обади се със завист Трилби Харис, артилерийски генерал.

— Но пък, от друга страна, говори се, че старият Ангъс е обезумял от ярост — му каза Джексън доста развеселен.

— Познавате ли стария Ангъс? — го попита Джером.

Джексън кимна.

— Служех при него в кавалерията, докато подадох оставка от армията на Съединените щати, за да се върна да служа на родния си щат. Той е добър стар господин и със сигурност безумно обича дъщеря си. Но пък така е с всички нас. Мис Риса Магий е много приятна млада дама. Зашеметяваща жена, просто зашеметяваща. Независима, самоуверена и изключително начетена. Понякога ние, мъжете, прекаляваме. Веднъж Риса влезе и ни каза, че сме абсолютни негодници! Бях почти хлътнал по нея, както и мнозина други, макар че преди войната всички мислехме, че ще се сгодят с Иън Мак… — Джексън млъкна сконфузено.

— Годеж между Риса и братовчед ми?

— Да — каза Джексън. — Но очевидно са били само добри приятели. — Въздъхна. — Само ако можех да върна времето назад! Тя е жена, която стопля мъжкото сърце! Очите й, сър… кристалносини райски езера! Тя е класическа красавица.

— Наистина — промърмори Джером.

Джексън вдигна чашата си.

— Иска ми се да бях на ваше място, сър!

Джером не успя да отговори, защото лелята на Джексън, стара мома, нахлу през вратата, дръзвайки да обезпокои мъжете.

— Господи! Надявам се, че се наслаждавате на пурите, но за нас е голяма радост да бъдем заобиколени от толкова много красиви мъже. Ако бихте били така любезни да се присъедините към нас за танци, можем да намерим няколко момчета да ни забавляват с музика!

— Дами, за нас е чест! — извика Трилби с ентусиазъм.

Джером бавно стискаше и отпускаше пръсти — сякаш не чуваше какво говорят.

Мат и Майкъл от кораба осигуриха музиката — модни танцувални мелодии и стари ирландски балади. Не пропуснаха да изпълнят „Дикси“, „Лоралий“ и други любими шлагери.

Джером равнодушно отбеляза факта, че дивашката му репутация бе повишила популярността му. Беше заобиколен от дами през цялата вечер, за негова изненада дори бдителните родители наоколо му направиха няколко предложения за женитба. Въпреки всичко красивата брюнетка Жанин, дъщерята на Пиърс Томпсън, го ухажваше най-дръзко. Нощта напредваше, те танцуваха на верандата, а всички бяха вперили погледи в красавицата на батареята. Небето и морето се сливаха на хоризонта в тъмносиня ивица.

— Това е дълга и горчива война, капитане — рече Жанин, докато танцуваха. Пръстите й си играеха с косата на тила му, а лешниковите й очи бяха широко отворени. — Направи живота ми много по-различен, отколкото си представях.

— Вярно е — съгласи се Джером.

— Преди животът беше игра. Не знаех дали да се омъжа за Лоурънс Дансън, Уилям Руфъс или Сидни Малоун. Не можех да реша кой е най-богатият, най-милият и кой има най-голяма политическа власт. Сега това няма никакво значение. Уилям загина в Манасас, Лоурънс в Шило, а Сидни бе убит на място в местността „Седемте бора“.

— Много съжалявам — каза Джером.

— Аз съм много самотна — отвърна тя.

В този момент на верандата пристигна баща й и възможно най-деликатно прекъсна танца им. Въпреки че възнамеряваше да посети сестра си Сидни и да обходи бойните полета на Вирджиния в търсене на брат си Брент рано на следващата сутрин, трябваше да прекара нощта в Батареята в изисканата къща на майор Джексън. Легна на леглото гол, загледан в тавана, и тогава тя дойде. Беше се промъкнала през прозореца на балкона. Носеше копринена рокля и отначало се приближи колебливо. После се осмели и седна до него. Беше женствена и привлекателна. Чаршафът, покриващ леглото му, леко се изду, издавайки инстинктивната му ерекция. Но когато се наведе над него, дарявайки го с непохватна целувка, той хвана ръцете й и ги отблъсна. Пожела я заради момента и защото я хареса, но нещо не беше наред. Не му се искаше обезчестяването на млади непорочни дами да му стане навик. Но това не беше всичко. Липсваше страстта, която Риса Магий бе събудила в него. Изкушаваше го мисълта да прави любов с Жанин само за да извика в себе си желанието, което засега не чувстваше.

— Знам, че ме желаеш — прошепна Жанин, докато го галеше и възбуждаше.

Той отново я отблъсна.

— Но един ден, когато войната свърши, ще поискаш по-подходящ мъж — каза й той твърдо. Изправи се, нехаещ за голотата си, и я видя да се връща обратно на балкона.

— Не съм толкова невинна, колкото изглеждам! — прошепна тя със сълзи в очите.

— И аз не съм толкова уморен, колкото изглеждам — каза той нежно. Целуна я по челото. — Хайде в леглото! В твоето легло!

Трепереща и задъхана, тя го обходи с поглед и най-после му пожела лека нощ. Хладният бриз на сумрачния балкон погали голото му тяло и потръпвайки, той си помисли, че се е побъркал. Една красива жена се бе хвърлила в обятията му, а той я отпрати.

Отново си легна. Може би беше отвикнал, беше станал мнителен по отношение на благочестивите жени. Единствените почтени жени бяха тези, на които плащаха за услугите. Винаги беше много внимателен във връзките си. Оставяше непорочните да се справят без него. Точно като генералската дъщеря, която го опозори пред обществеността и направи името му известно из цялата страна както в Севера, така и в Юга.

Все още беше буден. В душата му се надигна гняв, спомняйки си вестникарските статии. Само да му падне! Целият гореше. Изпитваше болка в мускулите, плътта и кръвта си. Имаше възможност да освободи насъбралото се напрежение, но отказа да го направи. Заради Риса. Заради желанието си да я удуши. Заради това, че я желаеше.

Това беше лудост. Особено след нещата, които бе казала…

Ще ми паднеш, сърдито си помисли той. А ако тя имаше намерение да пише ужасни статии за него, тогава… господ да й е на помощ!

Бе твърдо решен да й създаде поводи да пише, и то какви!

 

 

Нямаше значение кога и къде ще те ранят, нито пък имаше значение кой си. Цветът на униформата също не предпазваше от забиващите се в костите и месото куршуми и от сабите, разрязващи плътта и вените. Пострадалите както на Север, така и на Юг си приличаха много. Страдаха еднакво, кървяха по един и същ начин, крещяха и умираха с еднаква съдба.

Риса научи този урок скоро след пристигането си във Вашингтон.

Въпреки мъката и болката, които изпитваше, тя с радост се грижеше за мъжете. Въпреки ужасите, които видя, беше благодарна. Добре съзнаваше, че много от така наречените светски семейства се противопоставят твърдо млади жени да работят като медицински сестри. За тях бе абсолютно неприемливо да доближават войниците по какъвто и да било повод, особено пък ако не са в пълно облекло.

Слава богу, че имаше баща.

Завръщането във Вашингтон се оказа много по-объркано, отколкото си бе представяла. Едва слязла от военния платноход, който я преведе през реката, тя бе обградена от репортери. Смяташе да бъде искрена, внимателна и напълно спокойна, докато дава изявления — но думите й бяха някак изопачени и историите, които прочете по-късно, я накараха да настръхне. Ако се случеше отново да се срещне с Джером Макензи, сигурно щеше жива да я одере.

В северната столица обаче тя бе героиня. Поканиха я на чай в Белия дом, където се опита да успокои духовете около случилото се. Но хората бяха нетърпеливи да чуят за приключенията й в открито море, въпреки че бяха лишени от кръвопролития. И така тя се превърна в смела героиня, чиято цел бе запазването на Севера, а капитан Джером Макензи бе описан като див бунтовник, решен да отвлече невинната млада жена и да я опозори. Въпреки че можеше да се срещне с приятели, Риса бързо напусна Вашингтон. Така или иначе баща й не можеше да стигне до нея — той бе въвлечен в кампанията на полуострова и за да го види, трябваше да отиде при него.

Ангъс я поздрави за добре дошла, освободи хората си, после я грабна в обятията си със сълзи в очите и едва тогава те успяха да поговорят. Каза му, че е добре, че братовчедът на Иън не й е сторил нищо лошо, но Ангъс изглеждаше бесен, дето някакъв си бунтовник е имал наглостта да отвлече дъщеря му. Генералът искаше тя да се върне във Вашингтон и да не си показва носа навън. Но Риса държеше на своето, обявявайки, че не може да пази стаята до края на войната. Ангъс й нарисува мрачна картина на бъдещето, изпълнено е потенциални свекърви, които не биха погледнали с добро око на желанието й да асистира като медицинска сестра. Тя заяви, че не я интересува и че не ще издържи протакането на войната, ако не върши нещо полезно. Баща й бе напълно съгласен с нея.

Не че да следваш войската беше лесно. Северните батальони надхвърляха по численост южните, но преследването на бунтовниците бе трудно и мъчително занимание. Останал насаме с дъщеря си, Ангъс доброволно призна, че армията е изгубила много от своите най-добри офицери в битки с Конфедерацията. Войниците ставаха жертви на болестите много по-често, отколкото на куршумите. Лятото още повече усложняваше проблемите им. Понякога горещината бе непоносима, а комарите по-кръвожадни от който и да е северен или южен батальон. Маларията, шарката, дизентерията и други епидемии всяваха хаос сред мъжете. Междувременно се включиха в кампанията „Полуостров“, докато Маклелън правеше неуспешни опити да превземе Ричмънд. Дните преминаваха в маршировка и борба с болестите. Понякога се натъкваха на престрелки. Друг път имаше големи битки, ужасяващи рани и смърт. За умиращия войник това нямаше голямо значение. Сразени от пушечен изстрел или повалени от болест, виковете на войниците бяха еднакво неприятни, както и отчаяните крясъци на мъжете, които разбират, че трябва да загубят крака си, за да оцелеят. По-лоши бяха случаите на венерически болести. Нямаше нищо по-ужасяващо от войник в последния стадий на сифилис. Армията винаги бе следвана от проститутки и войниците, изплашени и самотни, очакващи смъртта да ги връхлети всеки момент, бяха нетърпеливи да се забавляват.

Но следването на войската позволи на Риса да бъде близко до баща си. Работата с доктор Аби Танър, стария хирург, служещ при хората на генерала, заемаше цялото й време и не й позволяваше да се замисля. Щеше да се чувства по-добре, ако не беше лятната жега и храната. През юни Риса се разболя — факт, който скри от баща си и от хората му. Не смееше да признае на генерала, че понякога й се гади при вида на кръв и че стомахът й не издържа на гледката и крясъците, когато ампутираха нечий крак.

Животът в армията не беше никак лек. Но тя бе вкусила от истинската същност на войната и никога повече нямаше да се върне при пухените завивки.

Постоянно бяха в движение. Веднъж, през една юнска нощ, когато не се чуваха изстрели и гърмежи, медицинският корпус откри изоставена къща. По-късно вечерта Риса се разположи в стар красив фотьойл и докато размишляваше за войната, изведнъж чу познат глас, който нежно назова името й. Когато се обърна, едва не извика, невярваща на очите си — на прага на стаята стоеше Иън Макензи. Изправи се и се втурна към него, прегръщайки го силно. Той я притисна, вдигна я на ръце и най-после я остави на земята.

— Иън! Как се озова тук? Радвам се, че си жив и здрав. Искаш ли уиски? Видя ли те баща ми? Какво става с Алена? Отдавна не сме се чували. Дори не съм й писала, толкова съм заета тук!

— С удоволствие ще пийна.

Наля му уиски от гарафата на масата. Подаде му го, а той я накара отново да седне на стола, за да си почине.

— Седни. Знам, че си много изморена. Чух, че работиш без почивка. Знаеш ли какво говорят войниците за теб?

Тя учудено повдигна вежди.

— Нищо лошо, надявам се.

Иън се засмя.

— Ангелът на генерала. Казват, че можеш да командваш като военен и притежаваш целебен допир, непознат за повечето смъртни. Изглежда, те смятат за ангел с червени коси.

— Иън, тук всяка жена изглежда привлекателна.

— О, ти си хубава навсякъде, Риса. Само дето си доста слаба.

— Добре съм. Всички сме малко отслабнали. Разкажи ми нещо ново.

— За войната? — попита той сухо. — Ами, нека да видим, генерал Поуп е мразен както от Севера, така и от Юга, но при все това той си мисли, че най-накрая ще успее да хване добрия стар южняк Стоунуол Джаксън в долината Шанъндо, докато Маклелън превзема Ричмънд. Генералите се карат помежду си като деца, а моят стар учител Робърт Е. Лий наблюдава отстрани и претегля шансовете си. Ние превъзхождаме бунтовниците числено с хиляди и все пак водим война, знаейки, че можем да изгубим хиляди мъже срещу сто техни, и накрая пак да победим — това е лудост! Какво друго мога да ти кажа?

— А Алена?

Той се усмихна.

— Видях я преди няколко седмици. Тя е добре, но й липсваш много. Помоли ме да те накарам да се върнеш, ако е възможно. Мъжете били преместени от Флорида и тя смята, че ако янките продължават да държат Сейнт Огъстин, ти трябва да си сред тях.

Риса се усмихна на свой ред. Държеше ръцете му в своите и небрежно стискаше и галеше дланите на кавалериста.

— Не бих имала нищо против да се върна. Обичам Сейнт Огъстин, но тук съм доста полезна.

— И не ти е мъчно?

— За какво?

— За Джером?

Риса презрително сви рамене.

— О, вестниците бяха по-жадни за скандал, отколкото за смърт. Всичко е минало, дори едва си го спомням — излъга тя. — Видя ли баща ми?

Той трепна.

— Да.

— Какво има?

Иън се ухили, а сините му очи танцуваха.

— Доста е разярен. Предполагам, че все още не си видяла статията. Джером бил интервюиран от един английски вестник и в отговор репортерите обвинили янките в невежество и лошо родителско възпитание. А ти си се превърнала в шпионка с лоша слава, напълно заслужила това, което ти се е случило в морето. Странно, ти също беше цитирана, описвайки Джером като дивак. Нямам какво друго да кажа.

Риса се изправи внезапно, учудена, че някой е посмял да говори вместо нея. Сграбчи празната му чаша, запрати я с всичка сила и тя се разби в камината.

— Хей, Риса, успокой се! — извика Иън, като я прегърна нежно, за да я успокои. — Не можеш да спреш хорските приказки.

— Ще ги осъдя за клевета! — обяви тя.

— Съжалявам, че ти го казах, но баща ти беше доста афектиран. Мислех, че ще ме убие, задето съм братовчед на Джером. Хайде, седни до мен, тази вечер се връщам, за да се присъединя към войската си. Дойдох във Вашингтон за нови заповеди и ми дадоха няколко дни, за да се видя с приятели. Нали все още си ми приятелка?

— Разбира се, — поколеба се Риса за момент. — Естествено. Добре ли са останалите от семейството?

— Да, доколкото чух. Поне засега имаме късмет. Брат ми и сестра ми са добре. Братовчед ми Брент е в армията на генерал Лий, с когото се бием по тези места. Той също е добре. А братовчедка ми Сидни е в Ричмънд, за да се грижи за ранените. Хубавото е, че почти всички от семейството участват в медицинските корпуси, въпреки че шрапнелите и картечниците сеят смърт по бойните полета. Само Джером… — каза той, но млъкна, свивайки рамене.

— Имаш ли връзка с него? — попита тя между другото.

— Чух, че се е установил в Чарлстън за голяма моя изненада, докато поправят кораба му. — Погледна я нещастно. — Вярвам, че и той е добре. Поне се надявам. Съжалявам. Той е мой братовчед и родителите ми са напълно сигурни, че след като те са преодолели семинолските войни, и той ще осъзнае семейната привързаност и любов. Обичам го и съм загрижен за неговото благополучие.

— Естествено — промърмори Риса.

— Каза ми, че не ти е мъчно.

— Разбира се, че не. Дори ако го бяха пратили да гние в тъмница, нямаше да съм ни най-малко нещастна. Всъщност, ако му даваха само хляб и вода през следващите десет години, няма да имам нищо против. Може пък да го обесят или да го налагат всеки ден с камшик.

Иън се засмя.

— Е, определено не ти е мъчно. Виждам, че за кратко време сте станали много добри приятели. — Въздъхна. — Наистина ли е толкова лош?

Риса се поколеба.

— Аз бях негова пленница.

— Но ти тръгна с него доброволно.

— Какво можех да сторя? Ти защити ли ме? Иън, ти трябваше да го убиеш или той теб. Аз…

— Какво ти?

— Аз знаех плановете му. И щях да ги предам на Съюза възможно най-бързо.

Иън кимна, свел поглед към ръцете си.

— Питам те отново. Беше ли лош с теб? Може и да е отгледан сред блатата с роднини, които често си вземат алигатори за домашни любимци, но е възпитан като джентълмен въпреки дивия си произход.

— Той ме държеше като затворничка и не искаше да ме пусне. След време… — каза тя, но гласът й замря.

— Да?

— Нищо, всичко е минало.

— Вие двамата направихте всичко възможно за мен и Алена и аз съм ти много благодарен. Хайде, приятелко, да забравим войната, поне за малко.

Тогава седнаха на дивана. Тя положи глава на рамото му, затвори очи, мислейки си колко много значеше Иън за нея. Но дори и докосвайки го, тя осъзна, че никога не бе изпитвала към него огъня, който Джером възпламеняваше у нея само с един поглед.

Риса отново го попита за Алена и той й каза, че жена му расте с всеки изминал ден, носейки второто им дете. Искаше му се Риса да бъде с нея. От своя страна, Риса му разказа, че се е запознала със сестра му и брат му и че те са очарователни. Говореха, и говореха, докато нощта отмина. Накрая и двамата задрямаха за около час.

Генерал Ангъс Магий влезе в стаята заедно със зората. Риса спеше спокойно. Иън беше легнал до нея.

— Дъще, какво ще правим с теб? Пак ще тръгнат слухове!

— Сър, вината е изцяло моя — започна Иън.

— Наистина ваша е вината. Проклето да е цялото ви семейство — трепереше Ангъс.

— Татко — каза Риса, приближи се до генерала и го прегърна. — Иън е мой приятел и служи в кавалерията от много години.

Ангъс изскърца със зъби.

— Наистина, Иън Макензи. Но не трябваше да прекарваш нощта с Риса. Сами сте от няколко часа, войниците ще говорят.

— Хората винаги ще говорят — каза Риса леко развеселена.

— Риса, скъпа Риса, репутацията ти вече е опетнена — викна Ангъс като обезумял. — Какво ще стане, детето ми, ако се влюбиш и решиш да се омъжиш?

— Татко, ако някой ден се влюбя в мъж, който вярва на слухове, моментално ще го разлюбя.

Ангъс недоволно поклати глава.

— Ти си млада и лекомислена и не можеш да видиш ясно бъдещето. Любовта не е по желание, не можеш да се влюбваш и разлюбваш, когато ти се прииска: А колкото до вас, млади човече! Какво ще каже бедната ви жена, Иън Макензи!

— Нито дума. Тя смята Риса за своя най-добра приятелка. Моите най-искрени извинения, мистър, за неудобството, което ви причиних — Иън отдаде чест, после се приближи до Риса и нежно я целуна по бузата. — Пази се. — После отново се обърна към Ангъс: — Грижете се добре за нея, мистър! Тя е едно от най-скъпите неща, които притежавате.

— Вие също се пазете — заповяда му строго Ангъс. После, минавайки покрай дъщеря си, отиде до него и го прегърна. Иън й намигна и излезе.

— Нека да не говорим повече за това, Риса. Но бъди по-предпазлива — предупреди я Ангъс, дълбоко разстроен.

— Иън си остава мой приятел.

— Само ако се беше омъжила за него! Мислех, че вие двамата сте се сближили доста.

— Явно не е било писано да стане, татко.

Тя се усмихна, поглеждайки бръчката над веждите му. Той беше прекрасен. Беше доволна, че е генерал, защото, въпреки че водеше войската, рядко яздеше на предната линия. Знаеше, че с радост би рискувал собствения си живот за хората си, но войната бе като игра на шах. Топовете бяха по-ценни от пешките, а генералите често стоят нависоко и командват огъня там, долу.

Ангъс се изкашля. Очите му, пламтящи като огън, когато командваше подчинените си, я гледаха с мекота. Той нежно докосна косите й.

— Просто много те обичам, дъще. Войната промени някой неща, но ми помни думите, почтените семейства все още вземат непорочни съпруги за синовете си! Скандалът, който започна от братовчеда на Иън, може да е фатален.

— Татко, този скандал ме направи героиня, когато не заслужавах похвали. Нарекоха ме лейди Независимост.

— Всички се чудеха какво ти е направил онзи негодяй.

— Татко, не ме е насилвал за нищо — каза тя внимателно.

Той въздъхна дълбоко и я притисна до себе си.

— Майка ти я няма от доста време, но си спомням толкова много неща, тя е все още жива в сърцето ми. Изгубих я, но разбрах какво е любовта и за мен тя е безценен спомен през всичките тези години. Искам да си щастлива.

— О, татко! Не се притеснявай за мен. Трябва да погледнеш нещата откъм хубава им страна. Ще ме обичат заради самата мен, заради това, което мисля и върша, а не заради репутацията ми.

Той въздъхна.

— С теб не може да се спори. Тогава ми направи една услуга. Следващия път, когато Иън е наоколо, можете да бъдете приятели, но в компанията на други хора. Честно ли е да те помоля за това?

— Добре, татко. Хайде да закусим. Искаш ли? — тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха към неговата палатка.