Хедър Греъм
Предателката (17)

17

Риса ненавиждаше тишината на нощта. Преследваха я сънища, в които преживяваше събития от своя живот отново, и отново. Не че можеше да промени нещо. Беше янки и вярваше, че мощта на новите американски щати се крие в тяхното обединение. Също така беше сигурна, че никой на този свят няма право да притежава друго човешко същество. Единствено бог можеше да притежава нечия душа.

Но никога не бе възнамерявала да предава хората на Конфедерацията — нито мъжа си, нито приятелите му.

Понякога в кошмарите й се явяваше залавянето на Джером. Виждаше очите му, начина, по който я погледна, когато разбра, че са обградени. Преживяваше тези ужасни мигове, страхувайки се, че той ще се бие до смърт, поваляйки неколцина съюзнически войници. Представяше си как накрая издъхва пред очите й. Понякога сънуваше хората от „Лейди Варина“ и очите им, когато осъзнаха, че са заобиколени от кораби на Съюза, на които уж бе предала местоположението и крайната цел на пътуването на бунтовническия кораб. Гневно отричаше да е извършила нещо лошо, запазвайки достойнството си пред Хамлин, Мат, доктор Стюарт и останалите, но си спомняше ясно мирния начин, по който се предадоха — и погледите, с които я удостоиха.

С напредването на зимата и приближаването на пролетта, баща й все по-рядко идваше в града. Най-сетне кампанията, която провеждаше, завърши с успех.

След дълго и неуморно преследване на влиятелни личности от управлението, Риса най-после получи обещание за освобождаването на хората от Флорида, затворени в Елмира, след обработването на нужните документи. Беше наела адвокат, който да поеме случая. Той оспори несправедливото задържане на мъжете, толкова пъти освобождавали янки от пленените кораби, без да им сторят нищо лошо.

Моряци янки, получили по-добра медицинска помощ от лекаря на „Лейди Варина“, отколкото от своя собствен, бяха включени в петицията по нейна инициатива. Така тя успя да постигне целта си.

Дотегнаха й местата за срещи, определени специално за жените по време на войната във Вашингтон. Започна да й се струва, че губи разсъдъка си. Можеше да направи твърде малко, за да успокои мъката, която я тормозеше непрекъснато. От време на време се взираше във фасадата на Олд Капитол, надявайки се да види Джером. Чудеше се какъв ли план ще измисли мъжът й, за да й отмъсти. Генералът й бе предал думите му, че не желае да види нито нея, нито детето.

Ето защо реши да работи отново при войниците, да помага на болните и ранените. Нещо, с което да се отвлича от мислите си.

Не че Джейми я оставяше сама, напротив. Понякога, докато го държеше, усещаше дълбоко в сърцето си, че нищо друго на света няма значение. Беше убедена, че той е най-прекрасното бебе, което се е раждало някога. Очите му искряха и не преставаха да я наблюдават. От косата му не падна и косъм — тя ставаше все по-лъскава и тъмна. Викаше по-силно от войнишка тръба и се усмихваше от самото начало.

Отначало Ангъс възнегодува, когато тя пристигна в лагера, страхувайки се за нея и за внука си. Всеки момент тук щеше да връхлети врагът, прославен с мълниеносните си атаки. Освен това се намираха на вражеска територия — Вирджиния. Но веднъж пристигнала, на Ангъс сърце не му позволи да я отпрати. Докато я укоряваше, той също така й обясни, че в момента не изпълняваха нападателна операция. Генералът водеше млади надъхани момчета — новобранци, които трябваше да заместят хилядите убити. Обучаваше ги най-старателно, неуморно ги строяваше и тренираше, за да ги превърне в сплотени дисциплинирани бойни части, които не биха се поддали на натиск.

Дните минаваха, Риса доказа, че е достойна дъщеря и Ангъс започна да се радва, че ги е последвала. Тя възобнови работата в полевата болница, редовно пишеше от името на обхванати от носталгия млади момчета, повалени от болест, преди още да са се изправили срещу вражеските куршуми. Четеше на войниците, които бяха с бинтовани глави или просто не можеха да четат. От разговорите край лагерния огън Риса научи, че Хукър планира масиран кавалерийски поход срещу армията на генерал Лий, освен това знаеше, че войските на баща й също замислят акция.

Но не успя да присъства на нея.

Беше прекарала деня с доктор Лемюел Хернандес — човекът, който бе решен не само да спасява човешкия живот, но и щади пациента, доколкото е възможно. Днес беше избрал да оперира по метода, известен като ресекция или ексекция. За него бе характерно, че увредената част от ръката или крака се премахват и после крайникът отново се зашива. Ако операцията е успешна, тя оставаше пациента накуцващ със скъсена кост, но все пак с истинския си крак, а не с протеза. Често беше невъзможно да се оперира по време на люта битка. Имаше много ранени и бързината бе от решаващо значение, но когато му се отдадеше възможност, доктор Хернандес не се колебаеше да изпробва новия метод. Беше всеотдаен здравомислещ човек в края на петдесетте. Откри, че спокойната обстановка в полевата хирургическа палатка на Риса му помага да се съсредоточи. Бе способен да работи с часове, без дори да пийне и капка вода. Но винаги й бе признателен и помогна на толкова много войници, че Риса с удоволствие работеше с него. Обичаше суровия му безмилостен режим на работа — не й оставяше и минута за размисъл. Ако искаше да преживее войната, без разумът й да я напусне съвсем, заниманията с доктор Хернандес бяха най-сигурният начин.

В един дълъг мразовит априлски ден Риса се върна в палатката си след работа. Откри Реба — свободна мулатка, наета от генерала да им прислужва, да крачи из палатката с Джейми на ръце. Явно детето беше разстроено, защото пищеше пронизително.

— Какво се е случило? Какво има? Да не се е ударил? — попита Риса притеснено и го взе от ръцете на Реба.

Слугинята, висока, слаба и изключително способна жена, се изправи и подсмръкна.

— Мис Риса, момченцето е гладно. Вие ми казахте, че ще се погрижите за него, а и не съм кърмачка. Съжалявам, че продължава да плаче, но няма друг начин. Дали не се е наранил! — възрази тя. Не и в мое присъствие, мисис!

— Реба, извинявай! — засмя се Риса, доволна, че е отново при сина си.

— Доста е пълничък и когато огладнее, вика, колкото му глас държи!

Риса разкопча шестте копчета на дневната си рокля и приближи детето към гръдта си. Когато я захапа с малката си устичка, тя почувства същата тръпка на майчинството, която преминаваше по тялото й всеки път, и в тези моменти Риса направо обожаваше сина си.

— Прости ми, Реба, но днес имахме няколко операции.

— Скъпа, не ми дължите никакви извинения, просто трябва да знаете, че синът ви има силна воля, огромни бели дробове. Да ви приготвя ли нещо за хапване? Или желаете да изчакам, докато момченцето заспи?

— Не, добре съм…

— Нуждаете се от цялата си сила, щом кърмите дете като вашето. За вечеря имаше печено. Едно от момчетата беше отишло в гората и убило елен. Ще ви донеса да хапнете и ви оставям. Измийте се, докато водата е още топла. На леглото съм сложила нощница.

— Благодаря ти, Реба — топло се усмихна Риса.

Джейми бързо напълни стомахчето си, оригна се, демонстрирайки липса на каквито и да било маниери, и заспа доволен. Сигурно се бе изтощил да плаче за своята вечеря, но Риса беше толкова уморена, че се зарадва. След като бебето заспа дълбоко, почувства, че е много изгладняла. Погълна с лекота печеното, което Реба й беше оставила на шкафа.

— Мисис Макензи!

Викът дойде отвън, пред палатката. Риса остави купата на масата, повдигна платнището и излезе навън. Майор Алин, един от офицерите на баща й, стоеше и чакаше. Когато тя се появи, той козирува чинно.

Риса го поздрави на свой ред, чудейки се защо Алин винаги й отдава чест.

— Мисис — рече той, — плъзнал е слух, че капитан Макензи е избягал от Олд Капитол.

По тялото й мигом преминаха ледени тръпки. Слух. А дали беше верен? Молеше се да е жив, макар че със сигурност рискуваше живота си. За да дойде на Юг трябваше да прекоси съюзническите линии. Ако го забележат, дали биха го застреляли хладнокръвно?

— Слух? — опита се да изрече на глас.

Алин я погледна, после сви рамене сконфузено.

— Чухме го от няколко бунтовнически дезертьори, затова не е много сигурно. Баща ви ми нареди да ви уведомя за положението. Иска да се приготвите за тръгване още утре.

— Но, майоре…

— Заповед на генерала. Тревожи се за вас.

— Намирам се в центъра на съюзнически лагер, майоре. Никой не може да проникне дотук, за да ме отведе — отвърна Риса, макар да я преследваше странно предчувствие. Джером вече бе идвал веднъж в лагер на янките.

— Баща ви иска да заминете…

— Е, майоре, благодаря ви. Моля, предайте на баща ми, че ще обсъдим въпроса утре.

Той козирува отново.

— Пред палатката ви ще има охрана за през нощта.

Риса също му отдаде чест, макар че не носеше военна униформа.

— Благодаря ви, лека нощ.

— Не се притеснявайте, обградена сте от янки!

Тя се върна в палатката и треперейки, седна на единия край на леглото. Знаеше, че Джером ще намери начин да избяга, и се страхуваше от твърдата му решителност.

Сега единствено можеше да се надява, че този път няма да се промъкне като дива котка, бягаща неуморно от преследвачите. Трябваше да измине дълъг път през вражеската територия. Ужасно се страхуваше за него. А дали не трябваше да се страхува и за себе си? Баща й, който се бе запознал с Джером, държеше тя да замине с него. Заради собствената й безопасност. Генералът явно бе видял с каква ярост съпругът й я бе проклел.

Тук беше в безопасност — в центъра на лагера с хиляди войници. Тази нощ пред палатката щеше да пази часовой. Джером не би рискувал да дойде — ще си припомни как го плениха на Сейнт Огъстин, който още се намираше под управлението на янките. Не би искал да го хванат и да го отведат отново в затвора.

Риса не биваше да допусне да подскача от всяко шумолене на стъпки. Трябваше да се довери на охраната и да се моли Джером да предпочете свободата пред отмъщението. Стана, изми се с претоплена вода от ведрото върху грубата походна маса. Нощта беше леденостудена и Риса побърза да нахлузи памучната нощница. После се зави с одеялото.

Все още трепереше и въпреки изтощението, не можа да заспи. Проклет да е Джером Макензи!

Опита да брои овце, но овцете се превръщаха във вълци и всички имаха неговото лице.

Колко нелепо — трябваше да поспи, а не можеше.

По едно време явно бе задрямала. Чу шум, но помисли, че е сънувала. Но не, не беше като сън. Преследваха я кошмари. Отначало й се стори, че се върти в мъгла, виждаше лицата на ранените, до ушите й достигаха писъците на мъжете, легнали на операционната маса. Въртеше се като обезумяла, за да се събуди. Изведнъж мъглата се избистри и тя се озова в каютата на Джером насред морето. Усети внезапно издигане и люлеене, когато Хамлин Дъглас се опита да отклони „Лейди Варина“ от курса, за да избегне янките, които ги преследваха. Втурна се към палубата и видя няколко кораба на Съюза да идват от север.

От изток се приближаваха още два кораба. И още два от юг… Хамлин прикова очи върху нея.

— Някой е знаел къде ще се намираме и по кое време, мисис Макензи. Ако съпругът ви беше тук, можеше да избягаме от тези копелета. Но го няма. А не мога да рискувам вашия живот и живота на момчетата в толкова опасна игра.

Доктор Стюарт, застанал до Хамлин, я прихвана през кръста.

— Ако има стрелба, ще бъдете в смъртна опасност. Никой от нас не ще рискува живота на бебето. И… — прочисти гърлото си и продължи: — Е, вие сте янки. Ще ви посрещнат с радост и ще се погрижат да получите всички удобства. Ако и ние се предадем, няма да има никакви жертви…

— Сигурно имате приятели на корабите, нали, мисис Макензи? — попита я многозначително Хамлин. Не я обвини направо, но… откъде знаеха янките, че ще бъдат точно тук? Дали не я следят? Напоследък се опитваше да бъде изключително внимателна.

— Не се притеснявайте за мен! — рече тя сърдито на Хамлин. — Направете това, което щяхте да направите, ако не бях на борда. Господа, не съм сторила това, казвам ви…

— Риса, моля ви, върнете се в каютата. Може да навредите на бебето — каза доктор Стюарт.

— Мога да му навредя и в каютата. И не съм съобщавала на никого, че ще бъда на този кораб. Ще остана на палубата, пък каквото ще да става!

И така Риса застана на носа на кораба. Първият лейтенант, който стъпи на борда, за да приеме капитулацията на „Лейди Варина“, я поздрави, сякаш й беше роднина, макар че не го беше виждала през живота си. Когато я отведоха от кораба, хората на Джером се спряха, за да я погледнат — усети укора им, който сякаш изгаряше гърба й. Чувството беше ужасно — Юда трябваше да е изпитал същото, но той поне е бил виновен! Само по какъв начин я гледаха! И все пак яростта в очите им не можеше да се сравни с погледа, който й отправи Джером онази нощ на Сейнт Огъстин! Не й беше дал шанс, осъди я без думи. Никога нямаше да й повярва, нито да й прости. Но и тя няма да му прости никога — за това, че не й се довери. Въпреки всичко не можеше да забрави как я докоснаха очите му, изпълнени с болка и омраза. Също както я погледна сега…

Сънуваше, разбира се. За Джером, надвесен над нея, с лице, почерняло от сажди, и кристалносини очи, открояващи се в тъмнината. В този сън той присъстваше като индианец, целият изрисуван с бои. Колко странно. Стори й се, че се мята, върти се и… накрая се събуди. Чувстваше се изтощена, капнала, и все пак… господи, сънищата й бяха толкова истински. Беше в своята палатка, в тъмното, наоколо горяха лагерни огньове, и той стоеше там. Носеше тесни тъмни панталони и черна памучна риза. Косата му беше дълга и галеше раменете му. Очите му я гледаха мрачно и укорително.

Риса премигна с желанието да го премахне от своите сънища. Но той не изчезна.

След малко се разбуди напълно, изправи се в леглото и в гърлото й се надигна вик. Господи, не, не е възможно, не може да е тук, арогантен глупак, който си мисли, че може да дойде при нея просто така, в тъмното! Веднъж вече го заловиха на територията на янките! Пред палатката й имаше стража!

Не успя да издаде дори звук. Той закри устата й с ръка, докосването му бе по-грубо от всякога. Вкопчи се в ръката му, въставайки срещу бруталната му хватка, но той я разтърси с все сила.

— Не мърдай! — заповяда Джером. — И не смей да си отваряш устата!

В очите й напираха сълзи и тя кимна. Той я пусна. Проклета да е, ако остане на едно място! Опита да скочи от леглото, но едва направи и една стъпка. Джером можеше да се движи като нощния вятър с необичайна бързина и грациозност — втурна се към Риса и я повали на покрития с платнище под. Бързо я възседна и погледът му я прогори с ледения огън на яркосините му очи, после се наведе над нея с ръка, притиснала устата й.

— Не, любов моя. Този път няма да извикаш за помощ, няма да плетеш мрежи и да залагаш капани! — Шепотът му бе толкова суров и злобен, че Риса не смееше да помръдне. При все това цялата й воля се напрегна да се бори, докато той я наблюдаваше с пронизващ поглед. Помъчи се да избута ръката му, да го удари и издере лицето му.

С един замах Джером изви ръцете й обратно на гърба и притисна бузите й толкова силно, че от очите й рукнаха сълзи. Този път реши въобще да не шава и застина на мястото си.

Мъжът й беше по-слаб, по-груб, по-зъл отпреди, помисли си Риса. Затворът беше развалил характера му.

— Само си отвори устата, и никога повече няма да можеш да седнеш на задника си! — заплаши той. И да искаше, не би могла да викне. Чувстваше се парализирана. Той беше избягал. Не е било сън. И беше дошъл направо тук. За нея, за съпругата си? Да я види? Не…

Беше дошъл за отмъщение. В това бе сигурна. Притихна, наплашена от мрачният му гняв, но после не можа да не изпъшка, когато той се изправи и я вдигна на ръце с плавно движение.

Вървеше мълчаливо и неусетно я изнесе пред палатката.

Беше луд, умопобъркан — избягал бунтовнически войник, обграден от врагове. Но надхитри всички, скрит в сенките на нощта. Явно възнамеряваше да я отведе някъде, защото тръгнаха към голям черен кон, който чакаше, вързан в тъмното, близо до палатката.

Не би й сторил зло — дали? Никога досега не бе виждала човешко тяло да излъчва толкова топлина. Всяка негова крачка й напомняше за непобедимата му сила.

И яростта. И чувството, че го е предала. Толкова се уплаши, че от устните й се отрониха думи на протест:

— Не! — изохка тя. — Джером, недей! — опитваше да сдържи гласа си. Искаше да избяга от него, но без да го залавят отново.

Не желаеше да го види убит.

Но не посмя да се изправи срещу дивата ярост в сърцето му.

— Джером, моля те, не можеш… няма да позволя…

— Нито дума, нито вопъл! Не дишай!

О, как смееше да прави това! Искаше й се да крещи и да събере всички янки от околността!

— Не ми казвай какво да правя! Пред палатката имаше войник, глупак такъв! Как посмя да го направиш? Уби ли го? Луд ли си? Нашето дете спи!

Джером се сепна и се вторачи в нея.

— Мисис Макензи, в момента бих се нахвърлил и на самия дявол, но те предупреждавам изрично — няма да ме пленят отново. Не съм убивал часовоя, само го обезвредих. А детето ни вече го няма.

Риса замръзна на място, съзряла кобалтовата злоба в очите му и изопнатите черти.

— Няма го? Къде е? — прошепна тя, останала без дъх от натиска на тялото му.

— У дома. На Юг. Където му е мястото.

Тя не помръдна, затвори очи, уплашена, че ще я хвърли като боклук, ако реши да протестира отново. Беше взел сина й!

Ако не се овладее, ще избухне в сълзи от страх. Не може да е целял да открадне Джейми, за да й отмъсти! Дали щеше да я изостави някъде, далеч от детето? Беше ли способен на такава низост?

Дали си мислеше, че тя няма да посмее да извика? За да признае той с мъчения насила къде е отведено детето и от кого. Можеше! Можеше да вика!

Но не го направи. Той можеше да я изостави, а тя не искаше това, тъй като Джером знаеше къде е Джейми.

Той продължи да крачи нетърпеливо към коня, който изглеждаше като черен фантом. Повдигна я и направо я метна на седлото, преди сам да скочи зад нея. Конят отстъпи леко назад, после тръгна право напред. Джером го смушка в хълбоците. Минаха в галоп през целия лагер, заобикаляйки някоя и друга палатка, прескачайки догарящи лагерни огньове.

Риса се вкопчи здраво в гривата на животното. Усещаше Джером зад гърба си, почувства потръпването на мускулите на ръцете и гърдите му, опари я изгарящата топлина на неговото тяло, докато насочваше коня към изхода на лагера.

Един задрямал часовой се провикна:

— Кой е там?

Но Джером не спря галопиращия кон, оставайки глух за вика на пазача. Препусна като вихър, прескачайки импровизираната ограда, която препречваше пътя.

Риса чу гърмежи, но знаеше, че не са в опасност — бяха извън обсега на куршумите. Продължиха надолу по пътя, и Риса едва не изкрещя, когато полетяха право в един гъсталак. За нейно щастие измежду дърветата се показа пътечка и те полетяха по нея с бясна скорост.

Стори й се, че яздят цяла вечност.

Продължи да се надява, че войниците ще ги последват. Но не. Осъзна, че Джером управляваше коня с такава светкавична бързина в тъмнината, че беше почти невъзможно някой да открие следите им.

Никой не ги преследваше.

Нощният вятър сякаш се извиваше около тях и блъскаше телата им. Риса бе заслепена от своите веещи се коси. Едва дишаше, страхуваше се да не падне или да не бъде изхвърлена от черната фурия, която можеше да я стъпче. Сърцето й биеше лудо и беше уверена, че безразсъдното им препускане ще свърши с голямо нещастие. При все това, когато Джером най-сетне дръпна юздите, сърцето й не забави ритъм. Все още бе уплашена, но той не й обърна внимание, а скочи от коня и го поведе към близката горичка. Изведнъж измежду дърветата изскочиха трима мъже, които също водеха хубави черни коне. Единият от тях носеше вързоп, който скимтеше в ръцете му — Джейми.

Риса изписка, скочи на земята, като без малко щеше да падне — толкова огромно беше животното. Все пак запази равновесие и хукна към непознатия, боса и само по памучна нощница. Но се спря на място, когато Джером пое детето от ръцете му и се отдалечи, като наместваше одеялцето около личицето му.

— Здравейте, мадам — рече мъжът, който досега държеше Джейми. Стоеше решително между нея и Джером. Името ми е Антъни Хокинс. Приятно ми е. Съжалявам, че предизвиках такава суматоха, но капитан Макензи нямаше търпение да види момченцето. Другите двама са Робърт Грей и Рики Бойл.

Хората на Джером бяха млади симпатични мъже — елегантни и силни като него. Помисли си, че са избягали заедно с него и знаеше, че е права.

Кимна предпазливо, когато мъжът се представи.

— Вие ли влязохте в палатката и откраднахте детето ми? — попита студено тя.

— Не, мадам. Съпругът ви се промъкна вътре и ми подаде вързопа. Разберете, че не можехме да рискуваме детето да вдигне шум.

— О, да, разбирам — каза Риса, загледана в него. Той я погледна на свой ред. Другите двама се приближиха и застанаха така, че да не може да вижда Джером.

— Много сладко момченце имате, мадам — обади се Хокинс.

— Благодаря.

Зачуди се на какво мнение беше бащата. Дали и той мислеше така? За щастие Джейми спеше, иначе щеше да им проглуши ушите.

Но изведнъж чу синът й да издава слаби гукащи звуци и осъзна с раздразнение, че Джейми се чувства напълно щастлив в обятията на баща си. Мъже! Изобщо не можеш да им вярваш!

Тогава Джером се извърна, пооправи одеялцето, в което беше увито бебето, и тръгна към тях. Риса дори не го погледна. Държейки здраво вързопа, той се покачи на огромния черен кон.

— Антъни, бъди така добър да изпратиш жена ми…

Очите му безстрастно я погледнаха. Тя осъзна, че стои боса на студената земя, облечена с тънка памучна нощница, а той сякаш не забелязваше, че е полугола, или не му пукаше. Усети как по тялото й лазят тръпки и си спомни последната нощ, която прекараха заедно. Между тях имаше нещо повече от страст, помисли си Риса. Топлина, начало на нещо, което можеше да се окаже толкова истинско.

Беше влюбена в него, каза си тя, и й стана много мъчно. Джером я погледна… и само как я гледаше! Сякаш въобще не я искаше тук с него.

Преглътна трудно, твърдо решена да не го умолява или увещава, или пък да се прави на глупачка. Повдигна брадичка и каза тихо:

— Капитане, по-добре аз да взема бебето.

Джером я погледна, държейки сина си и поводите на огромния черен кон.

— Не, скъпа моя, не мисля така. Имахме твърде малко време, а и никога досега не бях го виждал. Ако благоволиш да ни придружиш, Антъни ще ти помогне с радост.

— А ако не желая да ви придружа? — попита Риса.

Той сви рамене, сякаш нейното решение не го засягаше.

— Ако не желаеш… е, сигурен съм, че някой патрул на янките ще пристигне до сутринта.

Всичко би дала, за да го удари. Само веднъж Искаше да му се изплюе в лицето. Но той държеше Джейми. Вместо това закрачи към Антъни Хокинс.

— Хубав кон. Да не сте го взели от Олд Капитал?

— Не, мадам.

— А откъде тогава?

— От един патрул от тази страна на реката.

— Аха.

— Е, почакайте, не стана точно така — намеси се Рики Бойл. В гласа му се усещаше едва различима провинциална напевност. — Война е. Това е Вирджиния. Мисля, редно е да се каже, взехме ги от врага.

— Смятам — добави сухо Антъни Хокинс, — че преди това янките са го конфискували от нас. Конете имат дамги от една конеферма в Мисисипи.

— Предполагам, трябва да благодарим на янките, че са ги нахранили — рече Робърт Грей и се ухили.

Най-после бебето, малкият предател, започна да плаче. Риса инстинктивно обърна гръб на Хокинс и коня, който тъкмо щеше да възседне, и тръгна към детето си. Положи ръце на бедрото на Джером и ги скръсти като за молитва.

— Джером, той има нужда от мен! — занарежда тя.

Очите му станаха безмилостни и той изпъшка от раздразнение. Наведе се и й подаде детето.

Когато го хвана здраво, Джером стисна китката на ръката й и я изтегли на седлото пред себе си. Малка победа, помисли Риса. Спечелена, и тутакси загубена.

Защото ръцете му, обвиващи тялото й, бяха топли, силни и могъщи. Усети кожата му върху гърба си — изгаряше я като огън. И нещо я жегна отвътре.

Но сърцето му, биещо с насечен и отривист ритъм, сякаш беше от камък.