Хедър Греъм
Предателката (20)

20

За голяма изненада на Риса, мъжът й беше заминал. Когато се събуди, намери писмо, пропито от обвинения и грубост. Уведомяваше я, че се връща в морето възможно най-бързо. Скоро лейтенант Мор щял да я придружи във влака на юг. Трябвало да минат през Вирджиния, Северна Каролина, Южна Каролина, Джорджия, за да стигнат до северната част на Флорида, където щели да я посрещнат войските на щата. После щели да я отведат при Джулиън и когато Джером има възможност, щял да дойде при нея в лагера на братовчед си.

Риса беше много разочарована и ядосана, защото не успя да говори с него след приема. Явно беше идвал в стаята, щом нещата му липсваха. Джером не й бе съобщил къде заминава, но много се разстрои, когато научи, че Пиърс Томпсън и дъщеря му също са напуснали Ричмънд. Риса си каза, че Джером сигурно е някъде в открито море. Тогава може би семейство Томпсън бяха заминали по същото време, но нямаше представа накъде. Жанин беше едно жалко създание, психически пречупено от войната.

Да, но явно това жалко създание беше запознато отблизо с хълбоците на съпруга й. Риса не се стърпя и пламна от ревност при мисълта, че и други жени се навъртат около него. Особено когато… Не искаше да има нищо общо с Жанин.

Варина й изпрати кошница с храна за из път, предупреждавайки я, че трудно ще намери сносна храна по време на пътуването. Писмото на първата дама звучеше малко объркващо: разиграла се кавалерийска битка с няколко ранени, столицата гъмжала от войници и куриери, медицински персонал и санитарни коли.

На Риса й хрумна, че е съвсем възможно да избяга от своя придружител, както го направи онази нощ. Може би тъкмо защото омразата бе пуснала дълбоки корени в душата й, тя жадуваше да замине на юг.

Навсякъде имаше войници, охраняващи железопътните релси. Влаковете постоянно пренасяха хора, съобщения, войски и стоки. Конфедерацията отчаяно се мъчеше да поддържа пътищата си.

Колите бяха пълни с войници и постоянно сновяха нагоре-надолу из улиците. Имаше и много бегълци — майки, бащи и деца, хора, загубили домовете си.

Риса си побъбри с една жена от Северна Вирджиния, която нехаеше за развоя на войната. Изглеждаше измършавяла почти до смърт — страните й бяха бледи и изпити. Правела всичко възможно, за да изхрани двете си деца — едното на две, другото на три годинки. Притежаваше земя. Макар и сама, успявала да поддържа малка ферма. Съпругът й бил убит от снаряд, гръмнал над главата му, докато се опитвал да спаси добитъка. Но животните били конфискувани от войниците за храна. Опожарили къщата. Жената се опитваше да стигне до сестра си в Джорджия.

Риса погледна учудено към лейтенант Мор, който се възпротиви, когато тя й даде кошницата с храна. Усмивката, която цъфна на лицето й, блясъкът в очите й, когато пое скромния подарък от Риса, си струваше, въпреки несгодите на войната.

Пътуваха цели шест дни — престоят на влаковете беше дълъг. На няколко пъти се наложи да слизат, за да сторят път на преминаващите войски. Те идваха от Джорджия и можеха да си купят храна от тях. Риса успя да спечели благоразположението на лейтенант Мор, който й напомняше за баща й. Генералът й липсваше много, и тя се молеше за него.

Влакът ги откара до най-северната част на Флорида. Но за да се спуснат до западното течение на Сейнт Джоунс и да си проправят път до бунтовническия лагер във вътрешността на щата, беше нужно да използват коне. Теренът се оказа скалист — затова не можеха да вземат карета — най-доброто, което намериха, беше невзрачна каруца и Риса предпочете просто да вземат коне.

Конете, които купиха, бяха кльощави, дръгливи животни. Но явно в тях имаше повече хъс, отколкото изглеждаше на пръв поглед, защото въпреки бебето и изтощителния преход, човекът, който наеха за водач, успя да измине с тях тридесет и пет мили през първия ден. До средата на третия ден вече бяха стигнали до конфедералния лагер. Джулиън и Тиа бяха там, но Риса едновременно се натъжи и ядоса, защото и двамата я посрещнаха студено. В края на краищата Джулиън беше този, който направи постъпки тя да се качи на борда на „Лейди Варина“ точно преди да пленят Джером.

Пристигнаха по тъмно. Риса беше капнала от умора. Джейми се дразнеше от всичко. Първо поздрави Джулиън, Тиа и майор Вейл, който временно управляваше силите в лагера. Като всички останали, и майор Вейл се държеше резервирано с нея, предупреждавайки я, че няма да има възможност се свърже с янките от другата страна на реката. Като съпруга на истински южняшки герой естествено Риса беше добре дошла в лагера. Но тук имаше правила, и тя трябваше да се съобразява с тях.

Отведоха я в палатката на Тиа. През дългите месеци, прекарани сред боровете, Тиа се беше потрудила усърдно, за да направи живота си приятен. Походните легла не бяха нищо повече от нарове, но имаше куфари, огледала, бюро, дори произведения на изкуството, окачени по стените на малкото помещение — картини, рисувани от ранените мъже, повечето от тях доста добри. Риса легна на леглото, нахрани Джейми и накрая се унесе.

Събуди се и видя Тиа, която я наблюдаваше внимателно със злобен поглед. Стана, понамести си нощницата и прибра Джейми. Хвърли поглед към Тиа и отсече:

— Не съм предала Джером!

Тиа хладно повдигна вежди, без да отговори.

— Виждала ли си брат ми Иън?

— Скоро не. Но напоследък чух, че е в отлично здраве.

Тиа закрачи из ниската палатка.

— Във Вирджиния се проведе още една решаваща битка край Чансълърсвил. Ужасно сражение. Казват, че това е една от най-блестящите победи на Лий, но пък има хиляди убити и от Съюза, и от Юга.

Риса се изправи, загледана в Тиа.

— Армията на Потомак.

— И войската на Северна Вирджиния. Толкова много убити и ранени! Сред тях и Стоунуол Джаксън — потръпна Тиа — застрелян от собствените си хора! Взели го за янки.

Тя изсъска последната дума, изпълнена злоба.

Риса се поколеба. Стоунуол Джаксън беше ранен. Този легендарен мъж, вярващ в себе си и в своите хора, обожаван от всички. Уважаван от Лий.

Югът не можеше да си позволи да го изгуби, помисли си Риса. При все това не си струваше да оплаква един ранен генерал, след като баща й също може да е сред убитите.

— Тиа, моля те, ако знаеш нещо за баща ми.

— Изпращат ни списъци на загиналите южняци, а не на янките — отвърна Тиа студено, но после поомекна: — Ако баща ти беше ранен, щяхме да разберем. Той е известен човек. Новините идват постоянно от север и от юг.

Риса издиша дълбоко.

— Моля те, господи, дано това е вярно!

— Тиа? — извика Джулиън отвън.

— Влез — рече сестра му.

Когато се появи в палатката, той видя Риса и нямаше нужда да казва каквото и да било. Тя сви ръцете си в юмруци:

— По дяволите, Джулиън, не съм го направила. На никого не съм казала, че ще пътувам на борда на този кораб. Не доверих на никого, че Джером ще дойде да ме види — знаеш, че повиках теб, а не него. Нямам никаква вина за всичко това! Да, искам Югът да изгуби войната, и то бързо! Но не бих рискувала живота на бащата на собственото си дете.

— Знаеше, че ще го затворят — промълви Тиа.

Риса извърна поглед към нея.

— Той е твой братовчед, познаваш го от край време! Откъде бих могла да знам, че ще се опълчи срещу дузина въоръжени мъже? Как можех да предположа, че ще се държи толкова арогантно и безразсъдно? При залавянето можеха и да го убият!

Тиа хвърли поглед на Джулиън, сякаш вярваше на Риса, но не беше сигурна.

Джулиън бавно поклати глава.

— Някой трябва да те е следил.

— Може да е бил всеки. Сейнт Огъстин е град на янките.

— Да, но има и още нещо.

— Като например?

— Бележка от баща ти, в която заплашва Джером и нашето семейство — каза Джулиън.

— Баща ми се противопостави на Джером с пълно право! Но никога не е заплашвал семейството ви. Аз никого не съм предала! Уморих се до смърт от тези обвинения, и ще ти кажа: вината е в някой друг!

— Всичко ми изглежда някак нагласено — промърмори Тиа и погледна към брат си.

— Съгласен съм — отвърна Джулиън.

— Казвам ти… — започна отново Риса.

— Не е нужно да ми казваш нищо. Просто бъди достойна съпруга на Джером. Независимо, че си янки, не прави никакви опити да установиш връзка с приятелите ти от Съюза. Ще изпълниш ли молбите ми?

— Разбира се — рече тя. — Дойдох тук, за да се срещна с Джером.

— С военен ескорт, — допълни Тиа.

Риса се обърна към нея.

— Мислиш ли, че щях да бъда тук, ако не исках?

— Е, ще видим.

С тези думи Джулиън излезе от палатката. Тиа го последва. Риса легна до сина си. Благодари на бога, че беше капнала от умора. Не мина много време и заспа.

 

 

Много моряци от екипажа на Джером го чакаха на пристанището в Северна Каролина. Изглеждаха като малки деца — всеки се радваше да види останалите: Майкъл, Мат, Хамлин Дъглас, доктор Дейвид Стюарт, Джеремая. Корабът, на който пътуваха, се казваше „Бодкин“. Не можеше да се сравнява с „Лейди Варина“. Отплаваха от кея на Северна Каролина по здрач, за да избегнат преследвачите от Съюза. „Бодкин“ беше боядисан в синьо-сиво. Дори платната имаха същия цвят. Камуфлажът се оказа най-голямото качество на кораба. Щом се озоваха в открито море, капитанът се срещна със своите офицери и всички бяха единодушни, че първата им задача е да си върнат „Лейди Варина“.

Същата нощ Джером разговаряше с Дейвид и Хамлин в каютата си; поиска да узнае какво се е случило при пленяването на кораба. Нямаше търпение да научи подробностите.

Старият Хамлин взе да увърта.

— Капитане, трудно е да се каже. Бяхме в открито море. На хоризонта се появиха няколко кораба — достатъчно, за да не можем да избягаме или да се борим. Може би ако бяхте с нас — той извърна поглед. — Толкова много съюзнически кораби, със сигурност са имали информация кога и накъде сме пътували.

Дейвид прочисти гърлото си. Хамлин отново погледна Джером с нещастно изражение.

— Да, янките със сигурност знаеха.

Джером се облегна назад и почувства как го затиска тъмен облак. Почти разбираше защо Риса е искала да го заловят. Но не и кораба! Така се излагаха на риск десетки съдби.

— Къде беше жена ми по време на капитулацията? — попита той.

— На палубата. Наредихме й да слезе долу, но тя категорично отказа — рече Хамлин.

— Каква беше реакцията на янките?

Хамлин сви ръце.

— Казаха й да тръгне с тях и тя го направи.

— Поздравиха я топло — допълни бързо Дейвид, — но Риса сякаш не им се зарадва много. Не поздрави никого от тях като стар приятел.

Джером се усмихна.

— Изненадан съм, че сте я защитили. Тя ви прати на Елмира — най-гадното място.

— Но също така и ни измъкна оттам. Наела адвокат и успяла да издейства да ни пуснат. Знаем, че това е истина — започна Хамлин. — Адвокатът янки присъства на нашето освобождение и ни придружи през територията на Севера. Беше приятен, почтен човек. Каза ни, че независимо от войната, все още има свестни мъже, готови да следват изпълнението на закона. Не че пускането ни беше напълно законно — адвокатът ни довери, че използвал довода на мисис Макензи, че вие и екипажът на „Лейди Варина“ никога не сме причинявали излишни мъки на хората от пленените в битка кораби и че войниците янки са получавали от нас първа медицинска помощ. Може би е искала корабът да бъде конфискуван, а ние да бъдем пуснати на свобода. Може пък да е мислила…

Джером вдигна ръка.

— Няма значение.

— Но всъщност има значение, нали? — обади се Дейвид.

Джером впери поглед в него.

— Била е на борда заедно с вас, когато са ви обградили корабите на Съюза. Имате ли друго обяснение за засадата?

Мъжете мълчаха. Капитанът се ухили злобно.

— Господа, време е да си вземем обратно онова, което ни принадлежи по право.

 

 

В средата на май до бунтовническия лагер достигнаха слухове, че Стоунуол Джаксън е издъхнал. Беше претърпял ампутация на едната си ръка, когато се заразил от пневмония. Въпреки писмото, изпратено му от Робърт Лий, в което пишело, че без лявата ръка на Джаксън Лий се чувствал като без дясна ръка, великият мъж напуснал този свят. Смъртта му забули в траур целия Юг. Тялото му бе отнесено за поклонение в столицата Ричмънд. Там всички тъжаха за него без значение дали го познаваха или не. По ирония на съдбата един от най-големите стратези на Севера беше убит от собствените си хора. Загубата беше трагична. Дори Лий едва понесъл случилото се.

Макар да разбираше скръбта по Джаксън, от когото се бе възхищавала, Риса бе много по-озадачена, когато чу за една друга смърт. Антъни Хокинс бе включен в списъците на изчезналите. Предполагаха, че е убит в битка по време на сраженията край Чансълърсвил. Така и не успял да си вземе отпуската; никога повече не видя жена си и децата си. Когато Риса чу новината, отиде в палатката, която делеше с Тиа, понесла Джейми на ръце, и избухна в сълзи.

Тиа се нахвърли отгоре й с ръце, свити в юмруци.

— Как смееш? Как имаш наглостта да оплакваш войник от Юга? Как можеш да се присмиваш на болката ни по такъв начин?

Риса стоеше, втренчена в нея.

— Ако Иън беше убит, и ти плачеше, щеше ли това да означава, че се присмиваш на нашата болка? — попита тя изнервено.

— Иън ми е брат! Антъни Хокинс…

— Той беше мой приятел, забележителен човек, и аз се грижех за него. И ако досега не си осъзнала, че в тази война не съществува рязка граница между врагове и приятели, вземи излез от боровата горичка и виж какъв ад е навсякъде!

Тиа отстъпи назад смаяна.

— Знам какво става! — протестира тя. — Брат ми е янки, баща ми е от Конфедерацията. Майка ми плаче скришом от страх да не ни убият. Едва не обесиха снаха ми. Окачиха братовчедка ми на бесилото, и тя оцеля само защото брат ми й помогна да избяга. Сидни остана във Вашингтон и никой не знае защо, чичо ми сигурно много ще препати, докато тича след нея. И Брент можеха да го убият, когато един топовен снаряд се разби в бунтовническия лагер. Същата съдба очаква и Джером. Всичко разбирам — изкрещя Тиа и се хвърли на леглото си, избухвайки в ридания.

Риса не сваляше очи от нея, чувстваше се безпомощна, съжали, че се отнесе към Тиа с такава ярост. После се приближи колебливо, чудейки се дали Тиа ще приеме съчувствието й.

Реши да опита.

Седна на леглото до нея и заговори меко:

— Тиа, прости ми, моля те. Не исках да те засегна. Работата е там, че всички ние живеем в този кошмар. Трябваше да се запознаеш с Антъни. Беше забележителен човек: нежен, честен, смел, с изключителни маниери. Няма значение на чия страна е бил. Скърбя за неговата вдовица: сигурно е съкрушена; тъжа за децата му, защото никога няма да узнаят какъв прекрасен човек е бил баща им. Кълна ти се, не се подигравам на никого.

За нейна огромна изненада Тиа кимна с глава.

— Ти също ми прости. Не си виновна, че баща ти е съюзнически генерал и че си отраснала на Север.

— Наистина не съм — промърмори Риса.

— Казват, че Чансълърсвил е един от най-бляскавите триумфи, един от най-значимите моменти за генерал Лий, а ние изгубихме хиляди мъже… толкова много хора загинаха. И щатът е в разруха, Флорида е пред капитулация. Няма достатъчно храна и лекарства. Светът се промени, никога няма да бъде същият. Не беше толкова отдавна, когато всичко изглеждаше прекрасно. Мисля си за миналото и макар да изглежда егоистично, от моя страна, просто искам всичко да свърши.

— Всички се чувстват така, Тиа. Всеки изпитва болката и горчивината. И двете помагаме на ранените мъже на фронта. Всеки от тях е нечий брат, баща, син, любим, приятел. Дълбоко скърбя за моите приятели, Тиа, и от двете страни на бойната линия. Моля се за баща си, за брат ти и за мъжа си.

Тиа вдигна поглед към нея и красивите й тъмни очи блеснаха.

— Кажи ми истината: ти ли предаде Джером?

— Не. Кълна се. — Риса я погледна уверено.

Дълго време погледът на Тиа остана върху Риса. После я прегърна, за което Риса й бе много признателна. Най-после някой да й повярва.

Джейми, чието малко краче също се заплете в прегръдката, издаде пронизителен звук. Риса се засмя, последвана от Тиа. После Риса го сложи да легне. Смяха се и плакаха заедно. Джулиън, който беше дошъл да потърси сестра си, се спря за малко пред палатката. Войната ги е подлудила, реши той. Но когато ги чу да си говорят, се разколеба и отмина.

 

 

На следващия ден Риса се събуди рано. Остави Джейми на Тиа и Минеа, индианка, която помагаше в лагера. Жената също имаше деца. Джейми сякаш я обичаше инстинктивно и се радваше, когато е с нея.

Риса забеляза раздвижване в лагера, докато крачеше към реката. Осъзна, че на дискретно разстояние от нея се движи един от помощниците на Джулиън. Никъде не ходеше без придружител, така нямаше и от какво да се страхува. Но който и да я охраняваше, идваше с нея само до тесния проход и я чакаше сред боровете.

Изкъпа се набързо. Треперейки, излезе от водата и се преоблече. Едва бе закопчала корсета си, когато до ушите й достигна внезапна експлозия от топовен снаряд някъде напред в долчинката. Инстинктивно се сниши на земята. Топовният гръм бе последван от пушечни изстрели. Риса скочи на крака и забърза към пътечката сред боровете, където щеше да открие чакащия санитар.

Но се натъкна на Джулиън, който яздеше малко конче.

— Какво става? — попита тя.

— Край реката се завърза битка. Момчетата на Дикси се присъединиха към флотата на бунтовниците. Очертава се тежко сражение. Отивам да видя ранените.

— Нападение по море?

— Да, по реката дойде един кораб. Риса, махни се от пътя ми.

— Джером?

— Не знам.

— Трябва да е той!

— Най-вероятно.

— Вземи ме със себе си. Ще помогна.

Джулиън се вторачи в нея, стискайки зъби.

— Не!

— Моля те! Джулиън, знаеш, че мога да ти помогна! Моля те, прояви малко здрав разум! Как бих могла да се свържа с войските на янките? По дяволите, Джулиън, хайде, ще ти бъда от полза!

Джулиън се поколеба, но осъзна, че през цялото време, докато беше в лагера, Риса не беше на повече от крачка от него — просто нямаше как да се свърже с янките от другата страна на реката.

— Добре — склони накрая Джулиън. После й помогна да се качи на седлото зад него. — Да тръгваме тогава.

Веднага щом Риса се настани, докторът пришпори крантата.

— Хайде, конче, не ме предавай точно сега!

Кобилата се оказа невероятно бърза. Понесоха се в галоп през боровата горичка. Само след няколко минути чуха изстрели. Джулиън дръпна поводите и скочи на земята. После се обърна към Риса. Помогна й да слезе, развърза лекарското куфарче от седлото и забърза към гъсталака.

— Наведи се! — предупреди я той.

Тя го послуша. Последва го, като хвърляше бегли погледи към реката. Рязко пое дъх. Цялата река бе посипана с барут от топовните снаряди. Изведнъж в черната мъгла се забеляза раздвижване. По водата се носеше призрачен кораб. Риса го наблюдаваше, ахнала от почуда.

„Лейди Варина“. Пребоядисан, с ново име — „Слава“. Но това не беше корабът на Джером. Кой ли беше тогава?

 

 

Според бунтовническото разузнаване „Лейди Варина“ бе отведен във Фернандина, за да го използват срещу нарушителите на блокадата — цел, която изпълняваше преди да го пленят, само че за противниковата страна. После янките се бяха оттеглили от Джаксънвил и сега пристанището не беше вражеска територия.

Джером и екипажът му направиха успешен преход до Бермудските острови за муниции, а Конфедерацията трудно можеше да им ги осигури. Отплаваха с трюмове, пълни с памук, а се върнаха с британско злато и пушки. Промъкнаха се покрай брега, скрити в мрака, и това даде възможност на Джером да изготви план за превземането на „Лейди Варина“. Беше готов да пожертва хората си, дори и кораба. И въпреки слуховете, че Линкълн, в пристъп на гняв, е казал, че може да обучи нови офицери, но не и коне, капитанът не можеше да си позволи да загуби който и да е от своя екипаж.

Една нощ, докато лежеше буден, той си припомни Сейнт Огъстин и народа на баща си. Джеймс Макензи и останалите семиноли бяха избягали от Форт Марион, след като в резултат на гладуване бяха измършавели дотолкова, че да се промъкнат през решетките. Сега нямаше нужда Джером и хората му да гладуват, но методите за безшумно прокрадване, използвани от семинолите, можеха да му бъдат от полза. Първо разбраха, че „Лейди Варина“ се е отправила в открито море. Следващата им задача беше да се качат на борда. Не като го завземат, а крадешком — един по един.

Джеремая Джоунс взе една от аварийните лодки, откри местонахождението и целта на кораба, плаващ под флага на янките. Джером избягваше да използва Джеремая от страх, че могат да го пленят като шпионин, но момчето обеща, ако го заловят, да се предаде и да каже на янките, че преминава на тяхна страна.

Но не го хванаха. Той се върна при Джером, който го чакаше на борда на „Бодкин“, с информацията, от която се нуждаеше.

— Тръгват утре през нощта да ни търсят, капитане. Янките са много нервни. Разбрали са, че сте на бунтовнически кораб. „Лейди Варина“ е под командването на някой си капитан Пери Улмстед, който твърди, че ще ви обеси на кърмата на собствения ви кораб още щом ви зърне.

— Наистина ли? — промърмори Джером, а очите му проблеснаха заплашително.

— Но капитане, като нищо могат да ви обесят, вие сте избягал затворник и…

— Първо ще трябва да ме хванат, нали така? — рече капитанът.

 

 

Следващата нощ „Лейди Варина“, която беше излязла в открито море, бе взета на прицел от бунтовниците. Сюблимният момент бе дошъл, и те се приготвиха за нападение.

Използваха индиански боен прийом.

Пуснаха се по течението, аварийните лодки ги отнесоха до носа, където един по един — в черни дрехи и качулки, в пълна тишина — те използваха такелажа на кораба, за да се покатерят на палубата. Единственото им оръжие бяха ножовете. Обезвредиха стратегическите постове на охраната един по един — тогава се снабдиха с морски закривени саби на Съюзническия флот. Повечето янки бяха избити в схватката и погребани в морето, докато останалите деветима, които се предадоха по собствена воля, бяха завързани за кърмата. Охраняваха ги Дейвид и Джеремая. Останалите членове на екипажа се запътиха към капитанската каюта. Докато вървяха, чуха янките вътре да си говорят.

— Ако го обесим, след като е вече мъртъв, и го хвърлим в морето, ще изгние и ще нахрани чайките. Помни ми думите, тогава няма да успеят да пробият охраната ни!

Джером учудено повдигна вежди към Хамлин, после кимна мълчаливо. Разбиха вратата на каютата и влязоха толкова бързо, че нито един от петимата мъже около масата не успя да помръдне, още по-малко да извади пистолет или сабя. Веднага познаха Улмстед по пагоните. Естествено той седеше в капитанското кресло и бе вдигнал краката си върху бюрото.

Капитанът янки дори не успя да стане, когато Джером го изненада в гръб и опря нож в гърлото му.

— Какви са тези приказки? Да ме обесите, след като съм вече мъртъв? Да гния и да храня чайките?

Улмстед не си направи труда да се извинява, и това му правеше чест. Просто стоеше мирно.

— Предполагам, че вие сте капитан Макензи.

— Правилно предполагате.

— Ако възнамерявате да ме убиете…

— Не. Макар че седите в моето кресло и сте си вдигнали краката на бюрото ми. Имате ли нещо против да го освободите?

Улмстед стана. Беше среден на ръст с нормално телосложение. По страните на лицето му се спускаха стоманеносиви бакенбарди, много модни в момента, които подчертаваха къдравата му коса.

— Заповядайте на хората си да хвърлят оръжието — посъветва го Джером.

Улмстед им кимна и янките се разоръжиха.

— Какви са намеренията ви, капитане? — попита Улмстед.

— Ами, ще ви вземем кораба, а по-късно вие и вашите подчинени можете да използвате аварийните лодки, за да се върнете на брега.

Улмстед наклони глава, видимо облекчен. После се прокашля.

— Няма да напреднете бързо. По тези места е пълно с пясъчни наноси и плитчини.

— Познавам местността като пръстите на ръцете си. Мистър Дъглас, поемете руля, знаете курса, нали?

Останалите от екипажа трябваше да бъдат изритани от койките — някои от моряците оказаха съпротива, но накрая Джером и неговите хора успяха да превземат кораба без никакви жертви от тяхна страна. Имаше само четирима убити янки и няколко ранени. Капитанът изчака пукването на зората, за да освободи своите пленници. Натовариха ги на лодките, снабдиха ги с вода и храна — и никакви оръжия, и те отплаваха към брега.

След като се отърваха от янките, Хамлин застана спокойно до Джером.

— А сега, какво, капитане?

— Ще останем тук, докато се стъмни. После ще придружим „Бодкин“ надолу по реката, тъй като трюмовете му са пълни с провизии.

— А какво ще стане, ако знаят плановете ни?

— Ще се бием — каза меко Джером и се отдалечи.

 

 

Риса се движеше бързо, плътно зад Джулиън, и снижавайки се, се приближи към друг повален войник. Бунтовниците се бяха разпръснали и стреляха иззад дърветата. Изглежда, янките са видели кораба, плуващ надолу по течението и са започнали да го обстрелват с всички възможни средства.

Гората се изпълни с черен дим.

— Долу, Риса! — предупреди я Джулиън, протягайки ръка към ранения човек, когото бяха наближили. Преобърна тялото.

— Мъртъв — рече тихо и забърза напред.

Риса го последва, преглътна, опитвайки се да не поглежда към войника. Джулиън отново спря — този път при възрастен мъж, който охкаше и пъшкаше на земята, стискайки здраво единия си крак. Беше стар войник. Имаше посивяла брада, бяла коса и сиви очи. Погледна Джулиън, после се усмихна на Риса.

— Е, мога да умра с радост, щом видях такава красота, мис.

— Няма да умрете! — увери го тя на свой ред и му се усмихна.

— Направи бинтове. Имам нужда от турникет! — разпореди Джулиън.

Риса майсторски разкъса долната си фуста и постави турникета около крака на мъжа, веднага щом Джулиън отстрани панталоните, за да види пулсиращата рана. После стегна, за да спре кръвоизлива.

— Как се чувствате, войниче? — попита той легналия старец.

— Вече съм възрастен, и всичко ме боли. Как искате да се чувствам?

Джулиън се ухили на Риса.

— Мисля, че ще се оправи.

После се изправи и тръгна към друг войник, паднал до едно дърво в близката горичка.

Риса стисна ръката на стария войник.

— Ще се оправите, мистър!

Изправи се, готова да последва хирурга, но изведнъж чу цвилене и се обърна. В полуздрача успя да различи силуета на конник.

— Джулиън! — извика тя.

Обърна се и побягна към дърветата.

— Риса? — обади се Джулиън, загледан към мястото, където я беше оставил.

Риса бягаше с всички сили и не се обръщаше назад. Но конникът лесно я застигна и я повали на земята.

Нещо се пръсна на парчета върху главата й и когато тя се отпусна, конникът я метна на седлото и изчезна.