Хедър Греъм
Покори нощта (9)

8

Този път сънуваше Кира — обгърната от нещо топла и меко. Загърната в завивките, тя се наслаждаваше на усещането, че я галят. Кожата сякаш се плъзна бавно по шията й, по гърдите, по корема. В жилите й сякаш течеше огън — изкусителен, нестихващ.

Отвори объркана очи и видя широките гърди на Арин. Вече не беше вързана за леглото. Беше я развързал, изглежда, докато е спала. Сега ръката й лежеше на гърдите му, а кракът й на неговите бедра. Тя се притисна към него, сякаш беше неин любовник от цяла вечност. Пръстите й се бяха вкопчили в гъстите къдрави косми на гърдите му. На бедрото си тя усети нещо треперещо, но не желаеше да разбере какво е…

Беше я прегърнал през раменете. Изглежда беше взела в съня си ръцете му за кожената завивка. Арин сигурно е буден от известно време. Странно, но той продължаваше да я гали. Заравяше пръсти в косата й, тялото му се притискаше към нейното.

Когато се опита да го отблъсне, той я притисна още по силно към себе си.

— Може би си помисли, че до теб лежи Дароу?

Усети как се изчервява. За щастие той не виждаше лицето а само главата й. Наистина ли вярва, че би се притискала в съня си с такова удоволствие към Дароу? Какъв глупак… Отново се опита да се освободи, но не успя. Вместо това от усилията й ставаше все по-горещо.

Онова, което се случи между тях, не биваше да се повтаря… Въпреки това изпита изведнъж палещо желание да докосне Арин, да опознае тялото му… Не, трябва да се брани с всички сили от това. Дължеше го на честта си. Но той не я пускаше и тя усещаше гнева, напрягащ мускулите му.

— Реши, че е Дароу, нали? — попита дрезгаво той.

— Това има ли значение за теб?

Той я обърна по гръб и се наведе над нея.

— Може да съм просто любопитен. По начало един мъж може да спи с всичко, което е топло и меко.

— Включително и с овце… Както чувам, планинците имали особена слабост към тези животни.

— Какво ли не приписваш на горките планинци! Аз пък съм чувал, че английските крале особено много обичали овце, като се почне още от първите Плантагенети. Впрочем, аз не съм истински планинец, въпреки че редом с мен яздят много хора от планините. Досега никой не е твърдял, че водим овцете със себе си. Но ти трябва да отговориш най-сетне на моя въпрос. Наистина ли сънува своя годеник?

— Би ли ме пуснал?

— Не. Отговори на въпроса ми, лейди. Така предизвикателно се притискаше към мен. Затова съм любопитен. Копнееше за Дароу, нали?

— Колко смешен разговор…

— Той привлича ли те?

— Пусни ме!

— След като отговориш на въпроса ми. Трябва ли една жена да се чувства привлечена от един мъж, за да спи с него?

— Що за абсурден въпрос! Повечето жени биват омъжени от своите бащи или от господарите си за мъже, от които се отвращават. Или…

— Или какво?

Кира поклати глава.

— Кажи, тогава ще зная дали лъжеш.

— Или… биват просто изнасилени от чужденци — продължи колебливо тя. — Чувала съм също, че много нещастни годеници трябвало да прекарат брачната нощ в обятията на своите господари, защото Едуард е позволил на лордовете си да използват в Шотландия тъй нареченото право на господаря.

Правото на господаря. Според този феодален обичай земевладелецът имал право да прекара първата нощ с годениците на своите арендатори. Едуард върнал обичая в Шотландия, навярно за да допринесе за постепенно измиране на шотландците. Кира изгледа притеснено Арин. В сегашното й положение несъмнено беше грешка да му напомня за злодействата на английския крал и така още повече да го разгневи.

Той отвърна замислено на нейния поглед и, странно, но тя се запита как ли биха се развили отношенията им, ако се бяха запознали при други обстоятелства.

— Пусни ме най-сетне. Отговорих на въпроса ти.

— Не, не си. За Дароу ли ме взе?

— Как бих могла, след като изобщо не знаех, че сънувам? — отговори ядосано тя.

— О, лейди, за любовния акт е нужно много повече от… — Очите му се присвиха и тя остана с впечатлението, че не казва каквото мисли… — освен единствено любовният акт. Сигурно знаеш. Въпреки че си успяла да запазиш невинността си, събрала си известен опит. И тъй като беше достатъчно саркастична, за да споменеш овцете, явно се ориентираш добре в царството на любовта.

— Какво всъщност очакваш от мен?

— Искам да открия истината за теб.

— Но аз нямам какво да ти кажа. Или искаш да изтупаш от мен истината с бой?

— Има и други начини. Да видим… Знаем какво Дароу не е правил с теб. Та с какво сте се занимавали? Коварен, алчен човек и неговата красива годеница в крепостта, която той ще придобие. Доста отдавна сте сгодени. Проявявате търпение докато получите благословията на свещеника? Съмнявам се. Какво се е случило между вас?

— Нищо…

— О, прекалено стеснителна си, за да ми опишеш станалото. Нека ти помогна. — Той прокара бавно пръст по бузата й. — Докосвал ли те е по този начин? — попита най-учтиво. — А да те е целувал така? Преди да осъзнае намерението му, той притисна уста към нейната и я накара да отвори устни; от тази целувка цялото й тяло пламна. Гордостта й повеляваше да се брани.

Но силата на Арин победи гордостта. Държеше здраво брадичката й. Целувката беше учудващо нежна и тъкмо затова атакува още по-силно нейните сетива. Езикът му изследваше бавно устата й, играеше си с нейния, който също започна да се движи. Само за да си намери някъде място — убеждаваше се припряно Кира. Но причината беше друга. Тя искаше да го вкуси, да вдиша миризмата му, която й харесваше не по-малко от тежестта на неговото тяло, покрило нейното, харесваше докосването на ръцете му.

Беше щастлива, че е желана с толкова любов, чувствено и интимно — усещането й беше непознато. Не беше и помисляла, че ще копнее за това…

Смешно!

След смъртта на съпругата си, сигурно беше целувал все така примамващо безброй проститутки. Някои мъже се развличали дори с овце.

Защо бруталният глас на разума не накара подлудяващите емоции да замлъкнат? Защото целувката беше толкова нежна и изкусителна. Сякаш Арин беше омагьосан от нея и я желаеше все по-страстно…

Не ставай глупава, опита се да се вразуми. Не му се поддавай! Но не го стори. Каква беше тази лудост? Трябваше да мрази този мъж, поне също толкова силно, колкото се отвращаваше от Кинси. Съпротивлявай се, отблъсни го, не си позволявай подобни усещания… Този глад… Колкото и да се противеше трябваше да признае, че целувката му е запалила огън в кръвта й.

Той изведнъж стана, прокара пръст по бузите й, разбра че тя плаче и го изтълкува погрешно.

— Значи го обичаш — каза с безразличие.

Кинси ли? Само като си помислеше за него и по гърба й полазваха тръпки.

Той стана припряно от леглото, сякаш беше видял чумни петна по тялото й, отиде бързо до умивалника и наля от каната вода в легена.

Дали се канеше да избяга? Толкова отблъскваща ли е, та този мъж, който имаше пълна власт над нея, иска да се махне? Само след няколко минути той вече се беше облякъл и излязъл от стаята.

Арин беше бесен и не знаеше защо. Кира притежаваше очевидно дарбата да го дразни и беше направо смешно, че не може да я постави на място. Не, наистина не бива да си блъска главата заради нея. Тази малка глупачка, готова да скочи от високата кула, подтикната от желанието да предупреди любимия си Дароу за опасностите, които го дебнат в Сикерн — та тя не значи нищо за него. Трябва да я върже за кол насред двора, да струпа наоколо й дърва и да ги запали. Но нали всъщност изобщо не се съобразява за нищо с нея.

 

 

В залата срещна Рейгуър, който беше възложил на хората си различни задачи. Един каменоделец тъкмо поправяше срутената стена на източната кула.

— Изглежда това с дамата наистина е било нещастен случай, Арин.

— В такъв случай защо, щом ме зърна, се опита да отплува по-надалеч от мен?

— Тя е наша пленница. На нейно място ти какво би направил?

С тези думи Рейгуър искаше да оправи настроението на приятеля си.

— Остави това. Ти говори ли с Джон?

— Да. — Рейгуър се озърна, за да се убеди, че са сами в залата. После добави: — Уолъс смята, че можем да нападнем англичаните и да ги победим.

— Да, време е.

— След две седмици ще идем при него и той ще ни обясни плана си.

— Ако силите на Андрю де Морей се присъединят към нашите… — Очите на Арин светнаха.

— Да, но шотландските благородници са все още против нас.

— Те са загрижени единствено за земите си. С обединени сили можем много да постигнем. Този замък е наш. И Уолъс вече превзе много крепости, а Андрю още повече на север. Само защото Бейлиъл абдикира, оцелелите от мъстта на англичаните са обявени извън закона. Досега не сме яздили под едно знаме. Съберем ли веднъж голяма сила, хората от клана Брус, не ще и дума, ще се дръпнат от нас, от страх Едуард да не откаже на Робърт шотландската корона. Но народът е с нас. Ако на Уолъс му се наложи да бяга, неговите привърженици ще го скрият. Мъже и жени са готови да умрат за него. Той самият няма какво да изгуби или да спечели, освен живота си. Затова всички го следват. Силата му е в любовта към тази страна, в готовността му да умре за Шотландия. А това има по-голямо значение от всички титли, Рейгуър.

— Не ще и дума.

— Трябват ни мъже, готови да се бият за вярата и за страната си. Но ако искат да победят на бойното поле, те трябва да свикнат и на дисциплина. Затова трябва да се заемем с обучението им.

— Ти командваш отряд от безукоризнени рицари, Арин.

— За да притиснем англичаните, нашите бойци трябва да владеят всестранно бойното изкуство.

— Добре тогава, ще ги обучим.

— Точно така. — Арин мълча известно време замислен после продължи: — Трябва да действаме много предпазливо. Джон вече знае, че трябва да внимава какво приказва. Ние с теб също ще обмисляме добре какво да кажем. Нашите замисли трябва да си останат в тайна.

— Защо?

— Защото Селкъркската гора е само на няколко мили оттук. Което значи, че на разни предатели не им се налага да препускат много надалеч, за да открият Уолъс още преди да е готов за сражение.

Рейгуър кимна.

— Не се тревожи. Няма да издрънкаме нищо.

— Свикай заедно хората от Сикерн и тези от нашите, които в момента не са заети. Ще идем на Северната ливада да видим бива ли ги да въртят меча.

— Добре, Арин. Да не забравя, свещеникът ми предложи да погребем мъртвите по залез слънце. Увиха труповете в чаршафи и ги отнесоха в гробницата. Въпреки това скоро ще почнат да се разлагат.

— Съгласен. Ще им направим погребение, достойно за християни. Така англичаните, които искаха да завладеят Шотландия, ще лежат в шотландска земя.

— Шотландия ще бъде наша.

— Ако ли не, поне ще умрем за това.

 

 

Когато Ингрид отиде при господарката си, я придружаваха Гастон и други слуги, пренасящи скринове с дрехи от стаята на Кира в източната кула.

Камериерката с тревога попита къде е господарката й. После потъна в мрачно мълчание, вместо да кълне, както обикновено, езичниците-завоеватели. Кира взе гореща баня, а Ингрид й изми косата с розова вода. Цял час реса пред камината влажните къдрици. После помогна на господарката си да облече златиста фуста и светложълта рокля, поръбена с кожа на ръкавите и полите.

За свое учудване, Кира се чувстваше отново като господарка на Сикерн. Също както приживе на баща си, когато беше сигурна че той ще избере бъдещия й съпруг. Не бе поискал да я омъжва още дете. Но тя знаеше, че Едуард много отдавна е решил, че богатата наследничка на обширните земи на Сикерн ще е добра партия за Кинси Дароу, неговия безскрупулен лакей. Все пак уреди годежа едва след смъртта на баща й. Какво ли щеше да стане ако баща й беше още жив? Сигурно щеше да се бори за нея и щяха да го убият: англичанин, но предател, пренебрегнал васалските си задължения спрямо Едуард.

Ингрид и слугите излязоха от стаята. Кира се разхождаше нагоре-надолу без да спре, като птиче в кафез, ядосваше се на себе си, защото не преставаше да мисли за Арин. Изчерви се, когато си призна, че щеше да е по-добре, да беше забравила тази заран за гордостта си и не му се бе противила. Но той й бе обърнал гръб и тя бе останала сама, изпълнена с пламенни желания…

Не можеше да продължи да се измъчва от тези мисли. Изтича до вратата и широко я отвори. Разбира се, че я пазят. Какво друго е очаквала? Джей Макдоналд стоеше пред вратата откъм крепостната стена.

— Тъкмо при вас идвах, милейди.

— О!

— Довечера ще погребем мъртвите. Церемонията скоро ще почне. — Той й предложи учтиво ръката си, тя я пое колебливо и двамата слязоха по стълбата.

В залата Гастон и още неколцина слуги слагаха масата за вечеря. Кучетата бяха налягали пред запалената камина в очакване на кокалите и остатъците от месото, които щяха да им хвърлят.

— Елате, милейди. — Кира последва Джей в двора. Там неговият кон стоеше до нейната оседлана кобила. Едно от конярчетата на Арин държеше животните за юздите.

Тя яхна кобилката и погледна въпросително Джей.

— Не се ли боите, че мога да препусна към гората?

— И да сте го намислили, не ме интересува, милейди.

Едва сега тя зърна Арин, спрял с бойния си кон пред подвижната врата на крепостта.

— Отец Кориган ще погребе мъртвите, Кира — обясни той. — Ела с нас. Душите на покойниците сигурно ценят високо молитвите ти.

Как можеше един глас да звучи едновременно толкова приятелски и така подигравателно?

Ядосана, тя препусна пред Джей към Северната ливада. В момента беше безсмислено да се опитва да бяга. Беше се събрало голямо множество — селяни, ковачи, рибарски жени, — за да присъстват на християнското погребение на мъжете, намерили смъртта, бранейки своята господарка.

Трябваше да бъдат погребани, разбира се, и труповете на англичаните от отряда на Дароу, които се бяха опитали да я спасят.

Тя препусна покрай Арин и той я последва до края на гората, където от край време беше гробището, още откакто Вилхелм Завоевателят беше нахлул в Англия, за да промени света.

Отец Кориган беше сложил тържествените си одежди. Увити в чаршафи, англичани и шотландци не можеха да бъдат различени едни от други.

Без да поеме подадената за помощ ръка на Арин, Кира слезе от коня, присъедини се към дошлите за погребението и се усмихна на радостните поздрави. През всички тези години тя бе споделяла заедно с баща си живота на хората от селото. За него отговорността на господар беше винаги по-важна от титлата. Бяха присъствали на майските танци, на кръщенета, сватби и погребения. В празнични дни Кира миеше смирено краката на най-бедните арендатори и всеки ден носеше храна на старци, грижеше се за ранени и болни.

Познаваше тези хора откакто беше човек и сега беше щастлива отново да ги види.

— Милейди!

— Я вижте — лейди Кира!

Спомняше си много от лицата — на арендатори, слуги, занаятчии. Поздравяваше приятелски всички наред и мнозина докосваха дрехата й, докато минаваше между тях. Личеше, че се опитва да почерпи от близостта им сили, смелост и утеха. Погали по личицето дете, рамото на стар мъж, ръката на една майка.

Опрян на бастун, към нея се приближи, куцукайки, селянинът Алистър.

— Тези безбожници ли ви наредиха така? — прошепна тя.

— Не, добре съм, милейди — отговори той и се изчерви от притеснение. — Вчера бягах от шотландците и паднах в реката.

— Сигурна съм, че скоро ще оздравеете. Постъпили сте правилно, като сте се опитвали да избягате. Не сте въоръжени, как да се борите с врага?

— Щеше да е невъзможно, лейди Кира. Няма да се опирам дълго на този бастун — увери я той и се усмихна.

— Много се надявам. — Тя изгледа колебливо селянина и се позамисли дали да му каже, че завоевателите няма да властват дълго в Сикерн и скоро ще трябва да отстъпят пред силите на Едуард. Но не каза нищо, обзета от внезапен страх.

Отец Кориган пристъпи към труповете и каза, че всевишният посреща с отворени обятия всички, които вярват в него. С проникновен глас подхвана традиционните латински слова на погребалния ритуал, помоли се за енорията, за шотландския народ, за мъжете, загинали в бой. После мина от труп на труп, поръси със светена вода и прекръсти всеки от тях.

Положиха внимателно мъртвите в изкопаните гробове. Мирисът на прясна пръст се носеше във вечерния въздух, лееха се сълзи, чуваха се вопли на висок глас. Когато и последният боец бе погребан, облак закри залязващото слънце. От пепел сте и на пепел ще станете. От прах на прах. Погледът на Кира се спря на разстроеното лице на Арин. За него тази сцена беше може би много по-радостна от онази, която бе сварил в Хоук’с Керн след клането на Дароу. В Сикерн труповете не бяха овъглени и след естественото си разлагане щяха да се слеят с пръстта.

От прах в прах…

Свещеникът каза последна молитва за душите на умрелите а после се обърна към живите.

— Вървете си в мир!

Необичаен епилог в тези времена на кървави сражения, помисли си Кира.

Видя объркана, че Арин се приближава към нея, отстъпи назад и побягна към кобилата. Вече се беше метнала на седлото, когато той я настигна и хвана юздите.

— Искаш ли да вечеряш с нас? — попита той учтиво.

С голямо удоволствие би дръпнала юздите и би препуснала в галоп.

— Даваш ли ми право на избор?

— Откровено казано много бих желал да си до мен. В случай, че си замислила ново бягство. Денят беше дълъг и не съм в настроение за лов на бегълци.

— Ако имам правото да реша…

— Разбира се. Можеш да получиш вечеря или да не я получиш. Впрочем има нещо, за което искам да те попитам — всички твои хора ли те обичат толкова силно както тези тук, дошли за погребението? А войниците, преминали на наша страна, които сега се хранят в залата заедно с нас? Колко сърдечно те поздравяваха всички тук, на гробището. Личи, че им липсваш. Сигурно си обичала да бъдеш сред тези хора.

Тя се наведе с усмивка от седлото.

— Ще имаш ли по-силно влияние върху моите хора, ако създам впечатлението, че понасям твоето присъствие?

— Та ти отдавна го понасяш, лейди. — В очите му сякаш се отразяваше кобалтовосиня светлина и те изглеждаха почти стъклени. — Освен това ми позволяваш много повече.

Със спуснати клепачи, тя се опитваше да овладее коня и да издърпа юздите от ръката на Арин, но, разбира се, не успя.

— Погледни ме! — заповяда той.

Тя се подчини против волята си, стиснала устни.

— Не бери грижа — продължи той. — Каква власт притежавам тук, в Сикерн, изобщо не ме интересува. Защото няма да остана.

— Каква полза тогава да превземаш крепост, която не можеш да задържиш?

— Със Сикерн нямам какво да правя. Тук само събирам нови сили. Скоро ще се махна.

— След като ограби всичките ни припаси и богатства?

— И всичките ви мъже, Кира. О, да, в твоя замък взехме богата плячка.

С учудване Кира усети, как в нея се надигат нови страхове. Не бе споменал нито дума за нея. Значи ще я ограби, а после просто ще изчезне. Господството над Сикерн не го привличаше, защото тъй или иначе нямаше да го отстои от Едуард.

— Какво значение може да има дали ще се появя в залата за вечеря или не?

— Както току-що споменах, искам да ти попреча да избягаш още веднъж. Въпреки че съм твърде уморен, ще се наложи да те преследвам. Ако се стигне до сблъсък, възможно е и да те нараня.

— Ако ме стигнеш…

— Представа нямаш колко добър кон яздя.

— Кобилата ми е бърза като вятъра.

— Вярвам — усмихна се той.

Дали не иска да й открадне и коня? Кобилата не го ли интересува повече от нейната господарка? Размисляше дали да не забие колене в хълбоците на животното и да използва силата му за да издърпа юздите от ръката на Арин? И този път той сякаш прочете мислите й.

— Не го прави!

— Защо не?

— Защото горчиво ще съжаляваш.

— Моля те, не ми вземай кобилата, когато решиш да напуснеш Сикерн…

— Молиш ме? Тази дума в твоите уста? Да се чуди човек…

— Казвала съм ти я доста често.

— При други обстоятелства.

Бузите и пламнаха.

— Колкото и странно да ти се струва зная тази дума много добре. Не мога да те възпра да не ограбиш замъка. Но моля те, не ми взимай коня!

Той не отговори.

— Вечеряй с нас в залата, Кира. Седни до мен като достойна господарка на замъка. — Тя го изгледа мълчаливо и той въздъхна. — Не може да ти е чак толкова трудно да се решиш. Ако побегнеш и препусна подире ти, ще се отърколим в прахта, роклята ти ще е съсипана, ще се почувстваш унизена, възможно е дори да се нараниш. След това аз ще съм в отвратително настроение. Няма съмнение, че през дългата нощ ще си изкарам яда на теб. А когато си тръгна от Сикерн, непременно ще отведа кобилата ти.

— Кога ще стане това?

— Не бързай да се радваш — ще поостана достатъчно дълго, за да превърна, ако реша, живота ти в ад.

— Искаш или не, всякак ми носиш нещастие.

— Ако се постарая и съзнателно, ще стане още по-зле.

— Добре, може и да сляза в залата за вечеря… Но ще ми обещаеш ли да не ме измъчваш прекалено много и да ми оставиш коня?

— Обещавам ти да поразмисля. Хапни с нас в залата, дръж се приятелски и любезно. Както чувам, можеш да бъдеш направо очарователна.

— Опитваш се да ме подкупиш?

— Останала си с такова впечатление?

Тя му се усмихна кисело.

— Не се продавам.

— Значи си се сгодила драговолно за Кинси Дароу — забеляза той и отговори безмълвно на погледа й.

Тя сигурно никога нямаше да разбере какво си е помислил и се усети като в капан.

— Никога не бих се продала.

— Колко интересно, лейди… Но аз не те подкупвам, само те съветвам. Притеснява ме, че не виждаш разликата.

— Ами ако умението ти да убеждаваш в моя случай се окаже безсилно?

— Предпочиташ ли да си седиш в стаята на кулата, заключена и с резе на вратата?

— Там поне имах приятна компания — самата себе си.

— О, сега пък ме обиждаш.

— Ако всички врагове само се обиждаха взаимно, нямаше да сме на гробище.

— Вярно. Та какво ще правим сега, лейди? Да пусна юздите и да рискувам да побегнеш или да се въздържа? За щастие имам и трета възможност. — Без да пуска юздите, той се метна пъргаво на седлото зад нея и заби пети в хълбоците на кобилата.

След малко вече бяха в двора. Арин слезе, после я прегърна през кръста, помогна й да стъпи на крака и си тръгна.

Тя остана сама на хладния вечерен въздух. Наоколо й мъжете слизаха от конете, конярчета поемаха жребците. Няколко занаятчии обсъждаха работата си по възстановяването на крепостта, един рицар обясняваше на младия си оръженосец, че такъмът му трябва да се закърпи. Мъртвите бяха погребани, сълзите — изплакани, животът продължаваше.

— Мога ли да ви придружа до крепостта, милейди?

Кира се обърна към Джей. Той й кимна усмихнат. В очите му прочете неизречен с думи въпрос.

— Да, Джей. — Тя го хвана под ръка и го последва към портата за вътрешния двор.

— Съжалявам, че ваши войници трябваше да загинат в битката — каза той.

— Мислите ли, че трябваше да минат без бой на ваша страна и да предадат Едуард?

Той се престори тактично, че не е чул въпроса.

— Загубихте малко мъже, милейди, както и ние.

— Да, по моя заповед повечето се предадоха.

— За щастие решили сте да предпочетете милосърдието.

— Ако войската на Дароу беше тук…

— Битката можеше да има друг край. Кой ли може да каже? Мислите ли, че е знаел, че сме достатъчно силни, за да превземем крепостта?

Тя изпита странно притеснение.

— Разбира се, че не. В противен случай едва ли щеше да напусне крепостта.

Междувременно бяха влезли в залата. На голямата маса бяха сложени блюда с дивечово и говеждо месо, риба и пилета. Гастон явно много се беше постарал. Всички ястия бяха красиво гарнирани със зеленчуци и горски плодове. Вече насядалите рицари на Арин разговаряха оживено. Джей заведе Кира при двата празни стола в горния край на масата.

— Дали да не седна на друго място — предложи тя. — До сега не съм имала възможност да разговарям с вашите спътници.

— О, лейди! Значи си тук! Колко мило, че се съгласи да ни ощастливиш с присъствието си. — В дълбокия глас се долавяха предупреждаващи, подигравателни нотки.

Тя се обърна смутено към Арин, който й сочеше подканващо един от двата празни стола.

— Тъкмо обясних на приятеля ти, че бих предпочела да седна някъде другаде.

— Но твоето място е тук.

— Откакто ти превзе крепостта, това почетно място вече не ми принадлежи. Освен това с удоволствие бих се запознала с хората ти.

Той й приближи единия от столовете.

— Колко добре би желала да ги опознаеш, Кира?

Тя седна неволно и усети, че силно се изчервява. Защо съм толкова послушна? — запита се гневно. Защо не избързах с високо вдигната глава към противоположния край на масата…

Арин седна до нея.

— Би трябвало, може би, да се задоволиш с това да опознаеш по-добре мен.

— О, боя се, че вече те познавам прекалено добре.

— Странно, аз пък имам чувството, че изобщо не те познавам.

— Защото не си правиш труда. Като един велик завоевател ти идваш и си отиваш когато ти скимне.

— Е да, така е. Глътка вино? — Той посегна към гарафата и напълни чашата, сложена между тях.

— Да, моля. Доброто вино притъпява сетивата.

— Но може и да ги изостри.

Тя вдигна с треперещи пръсти чашата към устните си. Въпреки че виното беше изстудено, странна топлина премина през тялото й.

— Оставам някак с впечатлението, че не знаем нищо един за друг, Кира — отбеляза Арин.

— Възможно. Но ти със сигурност не си дошъл в Сикерн за да ме опознаеш.

— Наистина не съм. Но сега съм тук и смятам, че би трябвало да научим повечко един за друг. Тази заран поразсъждавах над този въпрос.

— Сериозно? Не съм го очаквала. Ти толкова внезапно изчезна. Защо бързаше толкова? Да си намериш овца? — Още следващата секунда съжали за думите си. Престори се, че се занимава с говеждото. Какво, по дяволите, я подтикна да изтърси подобно нещо? Усещаше погледа на Арин и се въоръжаваше срещу пристъп на ярост. Но напразно очакваше гневен изблик. Когато му хвърли кос поглед, усмивката му й подсказа, че той се забавлява.

Неочаквано той се наведе към нея.

— За бога, лейди! Да не си изревнувала при мисълта, че мога да те зарежа заради някаква овца?

— Да те ревнувам? Винаги съм съчувствала на клетите овце.

— Разбира се, че никога не бих те зарязал заради овца.

Кира реши да не обръща внимание на собствените си притеснения, сложи късче месо в уста и бавно го задъвка. Преглътна хапката и отговори хладно:

— Не бива да ме глезиш с толкова рицарски комплименти, Арин. Иначе току виж съм си въобразила, че съм за предпочитане пред едно топло, меко животинче.

Той посегна засмян към чашата, в същия миг, в който и Кира и я стисна за китката.

— А сега край на вечерята.

— Но ние едва почнахме…

Той стана рязко, дръпна я да стане от стола, който шумно се прекатури. Глъчката стихна, всички погледи се отправиха към двойката начело на масата.

— А сега ви казвам лека нощ, приятели! — извика Арин. — Дамата и аз решихме да се оттеглим. Моля ви, насладете се на чудесната вечеря. Скоро ще се наложи да се лишите от вкусни ястия. През предстоящите ни оскъдни времена ще си спомням с болка за чудесните дни в Сикерн.

Безкрайно унизена, Кира едва си поемаше дъх. Всички рицари се бяха втренчили в нея и знаеха… В отчаянието си искаше да грабне чашата и да плисне виното в лицето на Арин.

Но той сякаш отново прочете мислите й. Стисна със стоманени пръсти китката й.

— По-добре не го прави, лейди.

— Трябваше ли да ме изложиш пред всички тези мъже?

— Сторих ли го? — Изразът на очите му й напомни за първата им съвместна нощ и пулсът й се ускори.

Той я вдигна без усилие на ръце и я понесе към стълбата. Тя не се съпротивляваше, защото само би влошила мъчителната ситуация.

Той изкачи забързан и нетърпелив стъпалата и не остави никакво съмнение в намеренията си.