Хедър Греъм
Покори нощта (11)

10

Горе в кулата Кира се съпротивляваше с все сили на Арин — болезнено унизена, тя беше по-скоро бясна отколкото уплашена. Юмруците й изобщо не му правеха впечатление, заповедта й незабавно да я остави да си стъпи на краката, остана нечута. Но после пръстите й срещнаха брадичката му, ноктите й му раздраха шията.

— Проклета дива котка! — изруга той. — Внимавай, че ще пожънеш каквото сееш! — С единия си крак той отвори вратата, с още един ритник шумно я затвори.

— Остави ме да стъпя!

— С удоволствие, лейди! — Той я хвърли грубо върху сламения дюшек и от силния удар й спря дъхът.

Щом задиша отново, тя скочи от леглото и сви войнствено юмруци. Но Арин вече й беше обърнал гръб и се беше загледал във високо лумналите пламъци в камината. За разлика от господарката си, слугите явно се опитваха да спечелят благоволението му като се грижат усърдно за неговите удобства.

Да можеше поне да си държи устата и да пази дистанция… Но тя не го правеше.

— Нещастен варварин, копеле! — извика тя, полудяла от гняв. — Бог ми е свидетел, че нямаше право да ме унижаваш по такъв начин!

— От едното унижение не се умира — отвърна той и се обърна към нея.

— Защо ми причиняваш това? Защо трябваше да бъдеш пред хората си толкова жесток с мен, сякаш съм някоя… някоя…

— Може да съм ти направил услуга. От тук нататък сигурно ще те оставят на мира.

— Защото смятат, че съм твоя, твоя…

— Моя курва? — допълни той учтиво.

— Не се съмнявам, че си създал точно такова впечатление.

— Сама си си виновна за драматичната сцена.

— Какво?

— Ами като си помислих, че току виж си се уплашила да не те изоставя заради някоя овца. Просто исках да ти покажа ясно, че предпочитам теб. Впрочем… в края на краищата май ще паднеш още веднъж от кулата, след като пред моята нежност предпочиташ смъртта.

— Не съм скачала от кулата и никога няма да го направя!

— Това много ме ласкае, Кира. Значи ти се виждам по-малко ужасен от смъртта?

— Подобна смърт би била подла капитулация. А аз никога не се предавам. Каквото и да ми сториш, ще го преживея, още повече, че си ми обещал да потиснеш желанието си да ме пребиеш. В края на краищата печална съдба ще бъде отредена не на мен, а на теб.

— В такъв случай трябва да се насладя на всеки миг и разбира се, да те надживея.

— Смяташ, че ще успееш? Аз съм много опасна.

— За щастие има пътища и начини да се справя с тази опасност.

Кира си мислеше, че е потисната заради ремъците, с които я върза предишната нощ за леглото.

— Мислиш, че ще се опитам да те убия, докато спиш?

— Толкова ли съм ти оживял на сърцето, та вече нямаш желание да ме убиеш?

— Не дрънкай глупости!… Но за да се върна към въпроса кой кого ще надживее, — възможно е да надживея не само теб но и дузина от твоите мъже.

— О!

Изправила рамене, тя мина покрай него до вратата и рязко я отвори. После се обърна колебливо към Арин. Но той само се поклони и й даде да разбере, че може да излезе от стаята.

Кира прекрачи прага с разтуптяно сърце, но не се решаваше нито да се обърне, нито бързо да продължи. Най-сетне си вдигна полите, за да хукне. Изуми се, защото почувства облекчение когато Арин сложи ръка на рамото й. Известно време той я гледаше изпитателно, а после я вдигна и я метна през рамо. Тя барабанеше с две ръце по гърба му.

— По дяволите, защо не ме пуснеш да си ходя?

— Защото означаваш много за мен.

За пореден път тя се озова хвърлена на леглото.

— Колкото пъти намеря възможност, ще се опитвам да бягам — заяви тя и стана.

— Добре, че ме осведоми — каза той хладно и проследи погледа й, вперен във вратата. — Е, хайде, давай, лейди!

Стиснала зъби, тя изтича покрай него. Този път той й препречи пътя, преди да е стигнала до вратата, сграбчи я и отново я блъсна на леглото.

— Копеле! — съскаше тя. — Да знаеш, че ще съжаляваш!

— Не аз, а ти ще съжаляваш, ако не престанеш най-сетне с тези глупости. Не ме дразни! В противен случай ще ти скъсам дрехите пред цялото село и ще те пердаша, докато те насиня.

— Ами хайде, направи го де! — предизвика го тя и се надигна на колене. — Само го направи и ще видиш…

— … как хората ще се разбунтуват срещу мен, а моите воини ще ги избият?

— О!… — Тя скочи от леглото и се нахвърли с вдигнати юмруци срещу него.

Той лесно се справи с това нападение. Прегърна я с една ръка през кръста и я привлече отново към леглото.

— Ако искаш, можем да приключим всичко и тук.

— Какво? Не, не искам… — Тя извика ужасена, когато той седна на ръба на леглото и я сложи на коленете си. С едната си ръка я държеше здраво, с другата й запретна високо полите. — Не! — съскаше тя. Успя някак да се смъкне от скута му и сега се свиваше разтреперана на пода пред него. — Всъщност какво искаш от мен?

— Твоята безусловна капитулация. — Арин стана и отиде до камината. — Като компенсация за напрегнатата вечер — добави той и бавно се протегна.

Сложи внимателно колана с меча на един скрин и сгъна връхната си дреха. Без да удостои Кира с поглед. Но тя знаеше че би забелязал всяко нейно движение. След малко тя прошепна:

— Защо ме мразиш толкова?

Той рязко спря, но не се обърна. Отблясъците от огъня трептяха, червеникави и златожълти, по голите му рамене.

— Защото принадлежиш на Дароу.

— О не! — Тя внимателно стана и се дръпна по-надалеч от него. — Никой човек не може да притежава друг човек.

— Заблуждаваш се, лейди! При вас англичаните съпругите се смятат за собственост на своите съпрузи.

— Ако донасят своя собственост в брака, това сигурно звучи вече малко по-различно.

Той събу панталона, обувките и най-сетне погледна Кира.

— Ти си донесла на своя годеник страшно много, нали? С твои средства той събра голяма войска, която се бие на страната на Едуард. Кралят те цени изглежда и по други причини. Ти си, по всяка вероятност, една от неговите любимки и можеш да внушиш на Дароу всичко, което би се поправило на Едуард.

— Наистина ли го вярваш?

— Не трябва ли?

— Аз не съм убийца.

— Твоите ръце може и да не изцапани с кръв, въпреки че умееш да въртиш меч. Интересна дарба за толкова невинно девойче…

— Научих се на фехтовка, докато живеех при двора. За развлечение.

— Никой ли не те е учил да шиеш? — попито сухо Арин.

— Като придворна научих много неща.

— Да, при двора на Едуард. А мой учител беше Александър комуто дължа най-важното, което зная. Например, че никой мъж не е по-важен от неговата страна, но деспотизмът на един единствен мъж може да е съдбоносен за тази страна. При Бъруик Едуард не уби нито един човек, нито една жена или дете. Но той даде заповедта за клането и затова по ръцете му е полепнала кръв. Всичката кръв, която се пролива в Шотландия, е пролята от английския крал.

— Но къде е моята вина? Може би в моя годеж?

— Нали си дала на Едуард клетва за вярност? — попита той и седна на леглото. Изгледа изпитателно Кира, преди да духне свещите на нощната масичка. Сега вече само огънят в камината осветляваше оскъдно стаята.

— Да, но…

— А ще се омъжиш ли за лорд Дароу, макар да знаеш колко много хора е убил? — Без да дочака отговор, той се пъхна под китките и й обърна гръб.

Тя застина неподвижно, капнала и потисната. Как да обясни на този мъж, че наистина е израснала като поданица на Едуард, но различава много добре справедливото от несправедливото? Както и честната борба и насилието, воденето на война и убийството. Как може Арин да я проклина, докато толкова влиятелни шотландски благородници продължават да водят междуособни войни, оспорват си короната и са толкова непоследователни в своята лоялност? От една страна искат да спазват шотландските традиции, от друга се боят от могъществото на Едуард и треперят за имотите си.

Гласът на Арин наруши тишината.

— Ела в леглото, Кира. Стана късно.

— Моля те, пусни ме да си ида — прошепна тя.

Известно време той не помръдна и тя реши, че не я е чул.

Но после се обърна към нея и я изгледа мрачно.

— Наистина ли съм толкова жесток към теб?

— Никога не зная какво ще се случи следващия миг. — Тя не виждаше очите му, но усещаше неговия поглед.

— В такъв случай изпитваш същото, каквото и целият шотландски народ.

Тя пристъпи бавно към камината, усети на лицето си топлината на огъня, чу пращенето на пламъците.

— Никога не знам дали се преструваш на учтив или ме мразиш заради престъпленията на други, дали няма да загубиш търпение и… — Тя млъкна защото внезапен полъх й подсказа, че той се приближава мълчаливо към нея. Извика тихо, когато я вдигна на ръце. Решимостта му не търпеше възражение. Смая се, защото не прочете в погледа му гняв, а нещо друго, което я накара да забрави протестите си.

— Въпросът какво и кога ще се случи, не бива да те измъчва. Ела в леглото, защото съм уморен и имам нужда от утеха.

— Която аз няма да ти дам.

— Тази нощ ще го сториш.

— Много грешиш. Няма да се предам, та ако ще и за една единствена нощ.

— Не ти вярвам.

Кира се изчерви. Как да й вярва, след като никога не се бе съпротивлявала отчаяно?

— Тази нощ ще трябва да ми повярваш.

— Дали съм склонен да ти повярвам или не, няма никакво значение. Защото тъй или иначе ще те обладая и, както и първия път, няма да има пощада. Ти нали това искаше да чуеш?

— Не! — възрази тя, но обви шията му е ръце, докато той я носеше към леглото. Само за да не ме хвърли пак така безмилостно върху дюшека, оправдаваше се тя пред себе си. Само затова съм се хванала здраво за него…

— Та ще воюваме, значи?

— Разбира се. Това, което правиш, не е редно.

— Съмнявам се дали наистина ме мразиш чак толкова.

— Ти ме ужасяваш.

— И мен ме ужасяват много неща, но не и ти. Поне не в този миг.

Тя искаше да отбрани поне гордостта си. Но близостта му беше толкова приятна. Изведнъж съжали, че е неин враг, че милувките му не значат нищо, защото тя ще се омъжи за Кинси Дароу.

Той я сложи внимателно на леглото, после се изтегна до нея. По каменната стена танцуваха сенките на огъня и рисуваха странни орнаменти. Пръстите на Арин се плъзнаха по бузите й. Облегнат на лакът, той разглеждаше лицето й. Какво ли вижда в тъмното? — питаше се тя. Червените и сини отблясъци на пламъците хвърляха слаба светлина. Беше затворила примирено очи, но усещаше с удоволствие топлината, която излъчваше тялото му, неговата сила и мириса му, хладината на ленените чаршафи приятната грапавина на кожени завивки. Докосванията на Арин… Тъкмо от тях искаше да избяга, но нежността му беше толкова завладяваща, палецът, които прокарваше по устните й, а после и целувката му… Тихият й стон прозвуча като протест. И все пак прелъстителната му уста лесно разтвори устните й а езикът му подхвана сластната си игра.

Отдръпни се от него, заповяда си тя. О, да, опита се… После той обгърна лицето й с двете си ръце и сега сякаш пиеше от устните й, а тя не се противеше на целувката му а по-скоро на чувствата, които той отприщваше, защото бяха като гъсто, опияняващо вино. Когато Арин откъсна устни от нейните, тя си пое дълбоко дъх, а леко подпухналите й устни останаха отворени на хладния нощен въздух и все още гладни защото й се струваше, че сякаш вкусва от него. Не искаше да отваря очи. Но клепачите я предадоха, вдигнаха се и тя срещна погледа му. Нещо в кобалтовосините дълбини на очите му събуди в нея желанието да избяга, но още следващата секунда тя забрави за него.

— В тъмното е най-хубаво, нали, лейди? — прошепна той.

Преди тя да успее да отговори, той отново я целуна и милувките му станаха други. Досега езикът му си беше играл съвсем нежно с нейния, а сега проникна взискателно в устата й. Объркана, тя се опитваше да разбере и потисне собствените си чувства, въпреки че тъй или иначе, всичко беше вече загубено. Врагът би трябвало да я отблъсква. Вместо това тя се остави той да я съблазни.

Той развърза връзките на брокатената й рокля, после и на ленената фуста. Когато се опита да хване пръстите му, той я целуна и ръцете й веднага се отпуснаха. Не би могла да каже кога дрехите й изчезнаха като лед под лъчите на пролетното слънце. Усети само, че трепери и търси топлината на Арин. Да, разбира се, и пред себе си и пред краля на Англия беше задължена да се бори с шотландския завоевател. Но нима това можеше да има вече значение? Вече беше изтъквала подобни аргументи, но се оказа безсмислено.

А сега? Беше ли в състояние да промени нещо в това положение? Никога нямаше да го разбере, защото се оставяше да бъде съблазнена, не за да си спаси живота, а защото страстно го желаеше.

Усети устните му на шията си, собствения си пулс, който туптеше под неговата целувка. Езикът му се плъзна бавно по нежната й кожа, после между гърдите, заобиколи едната и заблиза пъпката. В жилите на Кира сякаш просветваха мълнии, всепоглъщащ пламък обхващаше цялото й тяло, нейната душа.

Останала без дъх, тя се раздвижи и от устните й се откъснаха тихи звуци — не думи, а само шепот, несвързан като мислите й, объркан като всичко, което се опитваше да отблъсне и което я привличаше. Трябваше все пак някак да протестира. Тя се вкопчи в раменете на Арин, усети силата му, топлата му жизненост, понечи да го отблъсне, но го привлече към себе си. Треперещите й пръсти се впиха в неговите мускули, докато главата й се мяташе конвулсивно по възглавницата.

Езикът му кръжеше по пъпа й, ръцете му се разхождаха по краката й. Сякаш по някакъв вътрешен подтик, тя вдигна бедра. Простена и зарови пръсти в косата му.

Сега палецът му се плъзна между краката й, проникна в нея и се задвижи възбуждащо. След това езикът му измина същия път. В кръвта на Кира сякаш бе пламнала влажна жега, пръстите й стискаха конвулсивно черните къдрици на Арин. Той хвана китките й, разпери ръцете й встрани, без да нарушава интимността на прелъстяването. Изведнъж легна върху тялото й и се сля с нея. Огнена целувка заключи устата й. Преплел пръстите си с нейните, той привлече ръцете й зад главата и ги хвана здраво. Когато почна да се движи в нея, срещна погледа й.

Не, той не я отвращаваше, не и в този миг.

Във всепоглъщащия ритъм на любовния акт тя долавяше ударите на сърцето му, дишането му, пламъците там, където се бяха слели, собствения си препускащ пулс, стремежа си да постигне някаква примамлива, непозната цел, желанието си. Всичко друго на този свят нямаше значение. И най-после върховния миг — ослепителен, сладък, спиращ дъха пламък, помитащ и последната ясна мисъл…

Кира чуваше пращането на пламъците, виждаше танцуващите сенки по стените, усещаше неговата тежест, все още горещото му тяло. Но страстта беше угаснала. Той лежеше, тежък и задоволен, върху нея. Беше пожелал да я прелъсти и беше успял. Колко лесно я измами… Щом го осъзна, тя сякаш подлудя от яд. Трябваше час по-скоро да се освободи от него.

— Махни се… — изрече и се опита отчаяно да отблъсне гърдите му.

— О, господи, лейди…

— Не мога да дишам.

Той веднага легна до нея и я прегърна. Гледаше я, присвил очи.

— Моля те, Арин…

— Отново тази учудваща дума! Та за какво ме молиш?

— Веднага ме пусни. Нали ти казах — не мога да дишам…

— Аз пък мисля, че дишаш съвсем нормално.

— Не… Моля те, искам да стана. Нали постигна каквото желаеше.

— Наистина. Горката Кира! Колко брутално те изнасилих!

— Ти си жесток.

Когато той тихо се засмя, тя стисна зъби и вдигна ръка да го удари. Но той хвана здраво китката й.

— Значи никаква капитулация, нали, лейди? Но всъщност кой кого прелъсти? — Тя се опита гневно да се отскубне, а той поклати развеселен глава. — Сърдиш ми се само защото…

— Разбира се, че ти ме изнасили!

— След като ти свали меча си още при първото ми нападение. — Той се опита да отметне от челото й разрошената коса, но тя се извърна, за да избегне докосването. Тогава той хвана лицето й с две ръце и я накара да срещне предупреждаващия му поглед. — Внимавай, Кира. Вече копнееш за моята прегръдка, а аз скоро ще те напусна.

— И ще свършиш на бесилото.

— Възможно е — измърмори той с усмивка.

— Няма никакво „възможно“! Едуард ще те преследва безмилостно, защото иска да притежава цяла Шотландия, от Изтока до Запада и от Севера до Юга.

— Тогава трябва да се насладим на времето, което още ни остава.

— Наистина ли искаш да захвърлиш живота си?

— Тази нощ съм все още много жив.

— Но аз се чувствам ужасно уморена.

— Изобщо не ти личи. — С какво удоволствие би го зашлевила… — Но щом си капнала, хайде да спим.

— Не желая да прекарам нощта в твоето легло. Нито дори в тази стая.

— Въпреки това ще останеш тук. Колкото и привлекателна да те намирам, ти все още си мой враг. Искаш да ме заблудиш но аз не забравям нито за миг, че си дала на Едуард клетва за вярност. Въпреки това съм готов да се съглася с нещо — не те принуждавам да дремеш в моето легло. Ако искаш, ще те увия в кожи и ще те сложа да легнеш на мечата кожа пред камината.

— Колко си невъзпитан! Ти трябва да спиш на пода!

— Защо аз, лейди? Та аз изобщо не се оплаквам. Чувствам се много добре там, където съм. — Сини сенки, сини пламъци сякаш всичко се отразяваше в неговите очи. Този път не се възпротиви, когато той отметна косата от челото й. — Трябва ли да измисля нещо, за да останеш доброволно при мен?

— Ако ме принудиш…

— Това ще можеш да преживееш, нали? — засмя се сърдито Арин. — Само не и капитулацията си.

— Докато има и най-малка възможност, човек трябва да се бори.

— Е, добре, в такъв случай аз те принуждавам да спиш при мен. — Той я привлече към себе си и беше толкова прекрасно да усеща топлото му тяло. — Не ме обичай прекалено силно — прошепна на ухото й.

— Изобщо не те обичам — възрази тя.

— Колко жалко, при положение, че омразата ми към теб взе постепенно да отслабва — каза той и я притисна още по-силно към себе си. — Вече почти съм забравил, че си годеница на Кинси Дароу…