Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Греъм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquer the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 53 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Покори нощта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vi)

6

Седнал на якия клон на един стар дъб, Арин наблюдаваше. По дърветата наоколо се бяха разположили хората му. Уилям Уолъс беше превърнал Селкъркската гора в отбранителен пункт и както Арин знаеше от опит, тук човек лесно можеше да стане невидим. Щом отрядът на Дароу стигне края на пътя, той ще го нападне и ще плени каруците с провизии. Ако нападението се провали, щеше да изчезне с хората си в гората.

— Хей, Арин — извика Патрик от един по-висок клон.

— Кажи, Патрик?

— След двайсетина минути ще са тук. Счупи им се колело, та ще се позабавят.

— Много ли са?

— Двайсет или трийсет, доколкото мога да видя. В голяма покрита кола може да са се скрили още.

— Ще заповядаш ли на стрелците с лък да нападнат, преди враговете да са се приближили към нас? — попита Джон, който се беше разположил на друг клон наблизо. — Ще ги изненадаме.

— Не, ще им дадем възможност да сложат оръжие.

— Тогава ще имаме повече пленници, отколкото свои войници — предупреди Джон.

— Вярно, а освен това ще трябва да държим под око и новите си съюзници — измърмори Арин и посочи Тайлър, който се беше присъединил към с още няколко души от Сикерн. Ако вече съжаляват, че са се побратимили с шотландците, ще се окажат много близо до стрелците.

— Арин? — извика Джей през пътя.

— Какво?

— Ако се наложи да бягаме…

— Ами ще бягаме…

— Но лейди Кира…

Арин се надигна мълчаливо и забалансира върху дебелия дъбов клон. Когато англичаните се появиха в края на пътя, поздрави ги гръмогласно:

— Добър вечер!

Предводителят носеше конусовиден шлем с вдигнато забрало. Той пришпори бързо коня и се озърна да види мъжа, който го заговори.

— Добър вечер, господа! — извика Арин. — Обкръжени сте, но можете да си спасите живота, ако споделите с нас своите богатства.

— Престъпници! — извика един от мъжете и изтегли меча си. — Шотландски езичници!

— Предайте се! — заповяда Арин.

— Кой, ние ли? — избухна в гръмогласен смях предводителят, който вече беше зърнал неколцина шотландци, скрити по дърветата. — На банда безбожници, която скоро ще се превърне в пиршество за лешоядите?

— Съветвам ви да не ни се подигравате, сър! — посъветва го Арин. — И нека ви предупредя. Аз превзех Сикерн. Лорд Дароу с вас ли е?

Мъжът го гледа с присвити очи.

— Не, лорд Дароу не е с нас. Но когато се върне, ще се радва да види как се печете на шиш над огромен огън.

— Този е от Греъмовци! — обади се един англичанин, който позна Арин и насочи коня си към предводителя.

— Тук има хора не само от Греъмовци — предупреди го заканително Джон. — Та по-добре да поизчакаме, преди да видим кой ще мре този път сред лумналите пламъци.

— На оръжие! — избоботи вражеският предводител.

Джон погледна братовчед си, който му кимна.

— Стрелците с лъкове! — изрева Джон.

Преди англичаните да успеят да изтеглят мечовете си, от вечерното небе се посипаха стрели. Отрядът на Дароу изкрещя като един човек.

— Продължавайте все така! — заповяда Арин.

Отново заваляха стрели. С извадени мечове англичаните слязоха от конете и потърсиха прикритие. От най-голямата товарна кола наскача подкрепление и ожесточената битка започна.

Арин се зарадва, че е забранил на воините си да слагат тежки брони. Така имаха предимство в тясното пространство, защото можеха да се движат по-бързо и по-успешно. Неговите хора познаваха слабите места на английските брони и стрелите им се целяха в шиите и ямките под мишниците, където между броните имаше незакрити места, или отстрани между ребрата където брънките на ризниците не покриват цялото тяло.

Само след миг Арин се видя застанал срещу двама яки противници. В тежките си брони те пристъпваха тромаво към него. Въпреки това нададоха победоносни викове, но скоро паднаха на земята, поразени от мълниеносните удари на неговия меч. Той кимна благодарно на братовчед си, който го спаси от трети нападател. Англичанинът се беше промъкнал незабелязано с намерение да прободе Арин в гърба. Сега към него тичаше предводителят на английския отряд. Арин го остави да се приближи. В последния миг отскочи встрани и мъжът се блъсна в дънера на дъба. Арин заобиколи бързо противника, който размахваше слепешката меча си.

— Все още можете да се предадете — извика Арин и отскочи пъргаво назад. С пронизващ вик се нахвърли отново срещу мъжа. — Това значи ли, че не искате да се предадете?

— Върви по дяволите, проклет безвернико!

— Е, щом така сте решил. — Острието на Арин се заби във врата на противника, който се строполи мълчаливо на земята.

Арин измъкна бързо меча от гръкляна на мъртвия, тъкмо за да го забие в корема на следващия нападател. После бързо се обърна, готов да продължи боя.

Междувременно сблъсъкът беше свършил. Арин стоеше в голяма локва кръв, сред хаос от разорана пръст, строшени мечове и трупове. От другата страна на пътя Джей преследваше някакъв мъж, който се опитваше да стигне до коня си. Отрядът на Арин явно не бе претърпял загуби. Арин се огледа внимателно. Войниците от Сикерн не бяха се обърнали срещу шотландците, въпреки че се бе създало впечатление, че англичаните разполагат с превъзхождащи сили. Чу конски тропот и се обърна. Рейгуър и Тайлър препускаха към него и той побърза да ги пресрещне.

— По дяволите, Арин! — Рейгуър дръпна задъхан юздите на коня. — Тя изчезна.

Арин се обърна инстинктивно към Тайлър, който потвърди умоляващо:

— Представа нямах как е станало, докато не го разбрах от вашия страж, сър. Но той не можа да ни каже накъде е побягнала лейди Кира.

Арин заповяда на братовчед си да поеме командването на отряда и рязко изсвири. Дисциплиниран боен кон, Пикт тутакси дотича откъм гората. Арин се метна на гърба на жребеца и заби колена в хълбоците му. Последван от Рейгуър и Тайлър, препусна към замъка.

 

 

Кира не се боеше от високото. Напротив, обичаше много високи кули. Въпреки че малко след нейното раждане баща й беше станал господар на Сикерн, тя беше расла предимно в Лондон. Там опозна красивите нормандски кули и често се изкачваше до върха на Тауър, за да се порадва на гледката. Със същото удоволствие посети замъка Стърлинг и се наслади на гледката към далечните планини отвъд хълмистите поля.

От източната кула на Сикерн също се откриваше приказна гледка. Реката се виеше сякаш до безкрая и проблясваше с чудесните багри на слънчевия залез. Мракът настъпваше бързо и хвърляше лилави сенки над околността.

Тази вечер беше особено красива. Колко жалко, че не можеше да й се наслади в мир и спокойствие. На кулата, съвсем близо до нея, един шотландец стоеше на пост.

За да не привлече вниманието му, Кира се прилепи неподвижно към зъберите и се опита да разбере какво става близо до замъка.

Взираше се напрегнато в пътя долу, който идваше откъм североизток. Гъстата гора пречеше на погледа й. Но между клоните виждаше мъже, препускащи към Сикерн, и множество каруци, някои натоварени с трупове.

Сърцето й се блъскаше болезнено в ребрата. Дали Кинси се е върнал? Изведнъж от гората изскочиха конници, наведени ниско над шиите на конете. Кои ли бяха?

Стражът се приближи към стената и Кира го последва тихо, скрита зад една колона. Притисната към стената, погледна надолу. Боже милостиви, кой препуска към крепостта?

— Милейди!

Тя се обърна стресната, и видя, че стражът на Арин се приближава към нея. После усети с ужас как стената зад нея поддава. Кира се опита пипнешком да намери някаква опора.

Изглежда от години никой не се бе опирал на тази стена Тухлите се ронеха под пръстите й и в следващия миг тя вече летеше надолу.

Вече съвсем близо до външната стена, Арин видя как Кира пада в реката.

— Луда! — възкликна той и дръпна юздите на Пикт. После пришпори отново бойния кон. Ако тази глупачка не си строши врата, ще се удави в ледената вода или ще замръзне.

Той препусна покрай външната стена и стигна до брега. Тя не се виждаше никъде. Погледна нагоре към кулата и откри Гай от Уик, който сочеше на някъде. Скочи от седлото, хвърли наметалото и колана с меча и скочи в реката.

Студената вода течеше бързо, нещо, което обитателите на замъка обикновено ценяха, защото така тя отмиваше веднага всички нечистотии. Най-вероятно беше Кира да се е оплела в тъмните виещи се растения или да е загубила съзнание при удара с водната повърхност.

Проклета глупачка! Ако умре, ще си го е заслужила, мислеше си той уплашен и разгневен, дваж по-ядосан, че се бои за живота й. Дали е искала да се самоубие? Или е била толкова яростно решена да срещне час по-скоро Дароу, че се беше прежалила да поеме толкова голям риск?

Той се гмурна, затърси в черния мрак, изплува за миг, за да си поеме въздух и отново се потопи. Отново и отново. Не искаше да се откаже от надеждата.

Едва успя да осъзнае, че до него изплува Рейгуър. И други воини бяха скочили в реката.

Когато Арин отново си пое дъх, чу вика на Гай, завъртя се в ледената вода и откри Кира. Беше стигнала до отсрещния бряг. Стоеше задъхана на откоса, в смешно мъжко облекло, което е намерила по всяка вероятност в скрина на покойния си баща. Мокрите дрехи бяха прилепнали към тялото й, а тя, цяла трепереща, с мъка си поемаше дъх.

Погледите им се срещнаха и тя се вцепени. В този миг той беше способен да я удуши. В очите й се отразяваше последната дневна светлина. Като втора кожа мокрите дрехи подчертаваха чудесната й фигура. От разчорлената й коса висяха водорасли.

Когато се обърна, за да хукне да бяга, Арин отново се хвърли в реката. Прекоси енергично силното течение и стигна другия бряг. Въпреки че тя имаше предимство, хвана я само след няколко секунди. Още преди да я улови, тя извика силно. Арин я сграбчи откъм гърба, двамата паднаха в тревата и се отърколиха по ската. Накрая той се видя легнал върху нея. В зелените й очи Арин съзря същото упорство, което бе проявила преди малко с постъпката си.

— Пусни ме… — изсъска тя.

— За да се самоубиеш, нали!

— Нямах такова намерение.

— Тогава си си изгубила ума! Защо скочи от кулата? Толкова рискована постъпка! Защо? За да хукнеш да търсиш Дароу и да го предупредиш? За какво? Той ще научи достатъчно навреме, че сме превзели крепостта.

— Нищо подобно, не бягах заради Дароу.

— Лъжкиня! — От гняв за малко да я напердаши. Но най-много беше ядосан на себе си. По дяволите, защо целият трепери от облекчение? Само защото тя е невредима?

— Аз, аз паднах от кулата — едва измърмори тя, защото зъбите й тракаха.

— Какво? Щом не си искала да търсиш Дароу, защо избяга?

— Заради теб…

Преди да настои за по-подробно обяснение, той чу звука на подкови. Рейгуър беше прекосил река Форт. Вече се приближаваше, повел Пикт за юздата.

— Както виждам, жива е, нали, Арин — каза той и хвърли на Кира унищожителен поглед. — Жива и невредима.

— Да, да. — Арин стана и помогна на Кира да стане. Беше толкова изтощена, че не можеше да се противи.

— Милейди, приличате на котка, която винаги пада на краката си — каза Рейгуър. — Как е могъл този идиот Дароу да ви изостави, та макар и за миг? Малко жени биха скочили в ледена река от копнеж по своя любим.

— Попитайте стража — паднах от стената — сопна се тя.

Арин я вдигна и я сложи на седлото пред Рейгуър.

— Откарай я в кулата и се погрижи да я подсушат. Аз ще се заема с хората на Дароу.

Когато той им обърна гръб, Кира извика:

— Почакай!

Той неохотно се обърна.

— Бил си се срещу Дароу?

— Много от хората му бяха убити, лейди.

— Но него го нямаше, нали?

В гласа й звучеше загриженост. Но странният блясък в очите й го изненада.

— За съжаление.

Тя сведе бързо очи и скри поглед, фактът, че нейният годеник е избегнал смъртоносното сражение, изглежда, не я зарадва особено. Арин наблюдаваше треперещите й, посинели устни.

— Отведи я в замъка, Рейгуър, и се стопли и ти.

— Да, ще го направя. Най-скъпоценните части на тялото ми са премръзнали. А това може да разруши бъдещето на моята династия. — Рейгуър пришпори коня и препусна.

Арин се метна с ругатни на гърба на Пикт. И той целият трепереше от студ и беше капнал. Но на просеката в гората лежаха много трупове. Освен това трябваше да се заеме и с враговете, което му беше още по-неприятно.

 

 

— О, милейди, толкова много мъже твърдят, че сте луда! — възкликна отчаяна Ингрид. — Шушукат, твърдят, че сте искали да се самоубиете. Други ви сравняват с Бодицея, британската кралица, която се е борила така самоотвержено срещу римляните.

Кира въздъхна примирено. Поне дузина пъти беше уверявала камериерката, че не е уморена от живота, нито е героиня. Беше чисто и просто паднала от кулата. Но никой не й вярваше.

По обратния път към замъка попита Рейгуър за битката, но получи само уклончиви отговори. Както долови от тона му, той вярваше, че я интересуват само бойците на Дароу и самият Дароу. Арин също нямаше никога да предположи, че се е бояла от завръщането на своя годеник. От евентуалната му победа.

Вече в стаята на кулата, тя взе гореща баня. Ингрид й донесе греяно вино, което стопли Кира и отвътре.

Времето мина прекалено бързо. Сега стоеше пред камината увита в снежнобели хавлиени кърпи. Откъм залата долиташе шумна глъчка и чу, че поднесоха вечерята. Какво ли беше станало с Арин? Мокър и треперещ, той сигурно се е постоплил някъде другаде. Във всеки случай не тук. Може би вече не иска да я знае? Искрено се надяваше да е така.

— Милейди, не бива да се опитвате пак да избягате при лорд Дароу — предупреди я Ингрид.

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Аз паднах.

— О, божичко, милейди — Ингрид млъкна и се ослуша напрегнато. — Стъпки! По стълбата! Той се връща!

— Не бой се, няма нищо да ти стори — увери я Кира и се запита дали не е лекомислено да дава такива обещания.

— Но на вас…

Кира се приближи усмихната към камериерката си и я погали по закръглената буза.

— Ти си добро, вярно момиче и много те обичам. Но не се бой, и на мен нищо лошо няма да ми се случи.

— Все някак трябва да избягаме — изплака Ингрид. — Ако не сега, друг път. Той всеки миг ще се появи… Цяла нощ ще мисля как да избягаме от този варварин. Кълна ви се, милейди, ако издържите още няколко часа… Представям си колко ви ужасява този човек! Ще си блъскам главата, докато намеря изход и ще се моля от цялото си сърце. Моля ви, милейди, не се опитвайте никога вече да се самоубивате. Та това е смъртен грях.

— Защо да се самоубивам? — питаше се с въздишка Кира. Дароу ще ми спести това усилие. Или този шотландец… — Бъди сигурна, че ще преживея тази нощ, Ингрид. Как да те накарам да го разбереш? Не исках да се самоубивам, аз просто паднах от кулата.

— Може би си го въобразявате, милейди. Искали сте от цялата си душа да избягате от тези неверници и понеже… — Ингрид отиде до вратата, после спря разколебана. — Ако се наложи да се браните… — Тя измъкна от джоба на роклята си блестящ малък нож, отиде бързо до леглото и го пъхна под една възглавница.

— Ингрид, недей…

— Само за да сте по-сигурна.

— Ингрид…

— Бог да ви благослови, милейди, и пазете се! — Ингрид изтича към вратата, която в същия миг се отвори.

Кира веднага се уви по-плътно в хавлиите. Завоевателят се беше върнал.