Хедър Греъм
Покори нощта (6)

5

След трудния ден сега бойците на Арин се събираха в голямата зала. Към тях се бяха присъединили и неколцина от заловените противници, между тях и ирландския свещеник Майкъл Кориган и Тайлър Милър, началникът на стражата на замъка. Духовникът, изглежда, само слушаше и наблюдаваше, докато младият капитан засипваше с въпроси новодошлия братовчед на Арин.

Скръстил ръце на гърдите, Джон Греъм беше седнал в края на дългата маса. Всички погледи бяха устремени към него.

— Прави сте, приятели, Едуард наистина може да бъде наречен внушителен мъж и забележителен воин — каза той. — Но кралят произхожда от династията на Плантагенетите. Знаете ли, че върху този кралски дом лежи проклятие? Плантагенетите са прочути със злобния си, раздразнителен нрав, с безчестните им постъпки. Когато нашият добър крал Александър почина пред 1286 година, Едуард се кълнеше, че е добронамерен към нас, въпреки че замисляше сватбата на своя наследник с дъщерята на Ерик Норвежки — внучката на Александър. Но малката Маргарита почина. Може би всевишният бе пожелал да й спести брака с този момък. Тогава Едуард отново взе да твърди, че е наш приятел и ще има думата при избора на наш крал. Колко ли се е зарадвал, когато Джон Бейлиъл, един от тринадесетте претенденти за трона — все синове на няколко дъщери на законни крале — бе утвърден за законен крал. Какво щастие за Едуард, че Джон Бейлиъл взе за съпруга дъщерята на Джон де Уеърнес, граф на Съри — един великолепен боец. Едуард принуди шотландския крал да положи клетва. Веднага щом Бейлиъл сложи короната, големият шотландски държавен печат бе строшен, а Шотландия присъединена към Англия. Крачка по крачка Едуард унищожаваше човека, когото сам бе направил крал, и обяви себе си за господар на страна, която не му принадлежи. Всъщност трябваше да го предвидим. Твърде много наши влиятелни лордове застанаха на страната на Едуард, за да запазят титлите и земите си в Англия. Но който се съюзи с дявола, ще трябва горчиво да съжалява. Всички знаем какви са целите на този крал. Помислете за Уелс! През 1282 година принц Люлин загина на бойното поле и Англия завладя Уелс. Трябва ли да позволим на този крал да постигне същата победа и срещу Шотландия? Никога! Тук живеят не само мъже, които се стремят към короната. Тук има и един мъж извън закона, който не се стреми към лични облаги, който има една единствена цел: свободата на своята страна…

— Да пием за Уилям Уолъс, нали, братовчеде? — предложи Арин.

Джон се обърна смаян към него. Приблизително на възрастта на Арин, и той имаше тъмносини очи и буйна черна коса. И той се бореше самоотвержено за освобождението на Шотландия от английско иго.

— Арин! — възкликна той, скочи от стола и двамата мъже се прегърнаха. — Да пием за Уилям и за чудесната победа, която извоюва ти тук.

— Триумфът ми не беше пълен… Плъхът, когото се надявах да хвана, е изчезнал малко преди да дойдем.

— Превзел си все пак замъка на Дароу.

Арин понечи да обясни на братовчед си, че по право наследничка на крепостта е годеницата на Дароу. Но си спомни забележката на Кира, че когато нещо зависи от настроението и каприза на Едуард, всеки може да си присвои каквото си пожелае и предпочете да премълчи.

— Както и годеницата на Дароу — допълни ухилен Джон. — Надявам се, че моето пристигане не ти е попречило в неподходящ момент. Последвах те в Сикерн, защото търся мъже за голяма битка с англичаните.

— Да не би английската войска да е на път към Шотландия?

— Да, идва да отмъсти за Хизълриг, убит от Уилям.

— Чух, че Уилям Уолъс е измъкнал копелето от леглото и му е прерязал гръкляна — намеси се с удоволствие Милър. Арин изгледа този младеж, който би трябвало да лежи окован във вериги, и капитанът се прокашля. — Повярвайте ми, сър Греъм, Кинси Дароу никога не е бил мой господар. Чувствам се задължен единствено към лейди Кира.

— Готов ли сте да се биете за Шотландия на страната на човек извън закона? — попита Джон.

— Да, сър!

— Откъде да знаем дали можем да ви имаме доверие?

— Тайлър Милър казва истината — увери го отец Кориган. — Също както и Джъстин, Джошуа, Джулиън, Конън и мнозина още, той се отвращаваше от задълженията, които трябваше да изпълнява тук. Ако Уилям Уолъс събира войска, ние всички с радост ще се бием с нашите поробители.

Арин вдигна скептично вежди.

— Който се е разбунтувал срещу Едуард и се остави да го заловят, няма да избегне смъртта.

— На какво са способни английският крал е неговите лакеи, знаем много добре, сър — отговори Тайлър.

— Само не си въобразявайте, че ще яздите редом с милозлив мъж! — предупреди Арин. — Англичаните убиха бащата на Уилям Уолъс и неговия брат, мнозина от неговите привърженици, сред тях жени и деца.

— Готов ли си да напуснеш тази красива крепост и да се биеш за Шотландия, братовчеде? — попита Джон.

— Съмняваш ли се?

Джон поклати усмихнат глава.

— Уилям не е опитен генерал, каквито са някои мъже под командата на Едуард. Но той познава тази страна и ще използва в наша полза всяко дърво и всеки поток. Вярно е, че разчита много на твоята подкрепа и затова те моли да участваш в нашето съвещание в…

— Да пием за това — побърза да го прекъсне Арин и Джон разбра, че братовчед му няма доверие на всички присъстващи.

— За свободата на Шотландия! — извика той.

Гастон напълни халбите и чашите с бира и вино. С какви ли задни мисли ни слуша този британец, питаше се Арин. Всички тези мъже наистина ли са настроени срещу Дароу? Заради омразата си към английския лорд много би искал да повярва. Но в тази война без правила срещу Едуард отново и отново се появяваха предатели.

Ако се противопоставят на краля, най-много щяха да загубят богатите и могъщи мъже. Запази тези мисли за себе си и продължи да празнува с останалите. Отдаде заслуженото на чудесната бира, но с мярка. Пиха до насита за бъдещето, за Уолъс, за мъртвите шотландски крале и за шотландците, които ще носят короната през идните столетия.

— За всички хора извън закона! — вдигна халбата си отец Кориган и Арин се вгледа в загадъчните очи на седналия срещу него свещеник.

— Да, отче, за всички хора извън закона, които се стремят към чест и свобода!

— За лейди Кира! — извика някой.

В залата изведнъж се възцари пълна тишина. Дамата будеше противоречиви чувства. Обитателите на замъка, които твърдяха, че мразят Дароу, не бяха настроени враждебно към неговата годеница. От друга страна, всички знаеха, че положението на лейди Кира и нейното богатство бяха от полза за Дароу по време на бруталните му нашествия в пограничните земи, които извършваше в името на краля, а хората на Арин знаеха и какво му бе причинил този лакей на Едуард.

Всички присъстващи наблюдаваха Арин. Някои от тях, като ирландския свещеник и пламенният Тайлър Милър, трябваше, несъмнено, да изпитват известен срам, задето празнуват така драговолно с неприятелите.

Той вдигна високо халбата си.

— За лейди Кира, защо не! — присъедини се и той, и повишеното настроение се върна.

Само Арин не се радваше. Начинът, по който бе отмъстил на тази жена, не го задоволяваше. Щеше да е много по-просто да изнасили русата камериерка. Или някоя глупава, разтреперана слугиня. Е да, той наистина искаше да я нарани.

А сега беше ядосан, защото изпитваше чувство на вина. Не беше очаквал, че ще я пожелае. Беше негов враг, освен това продължаваше да обича покойната си съпруга, чиито болезнени викове чуваше нощ след нощ в кошмарите си. Но странният огън, който Кира разпалваше в него… Беше решил никога вече да не я докосва. А сега очакваше трескаво да се върне в стаята на кулата.

Но дотогава щяха да минат няколко часа. Още беше светло и той трябваше да свърши куп работи. Висок смях изпълваше залата, примесен с пиперливи шеги. Арин разбираше ликуването на своите бойци. Грабеха с пълни шепи от спечеленото в битката. Но защитниците на Сикерн сменяха твърде лесно приятелите си…

Усетил изпитателния поглед на свещеника, той се обърна към него.

— Само ги погледнете — въздъхна отец Кориган. — Вчера се сражаваха едни срещу други, а днес седят мирно и тихо един до друг и пият.

— Дължи се на бирата и виното, отче. Когато утре се зазори, приятелските чувства може и да се изпарят.

— Колко е труден животът, когато не знаеш в кого можеш да имаш доверие…

— Тъкмо това се питам през цялото време. Странно наистина — искрена ли е тази толкова голяма промяна на позициите? Не ме ли проклинате отдън душа, задето нахлух в замъка ви?

— Не, в никакъв случай, сър — отвърна без колебание свещеникът.

— Значи сте истински шотландец и противник на английския крал?

— Аз съм истински ирландец, сър — натърти усмихнато отец Кориган — и противник на английския крал.

— Така, а вашата господарка? — попита Арин. — Не сте ли разгневен от онова, което й сторихме? Превзехме замъка и неговата господарка. Не изпитвате ли желание да я браните от езичници като мен?

Свещеникът го гледа замислено известно време.

— Сър Арин, тя притежава невероятната дарба да се брани сама. Освен това… тя нищо ли не ви каза?

— Напротив, наговори ми куп неща. Но какво по-точно е трябвало да сподели с мен?

— Не ми прилича аз да говоря за това.

— Така ли? Аз пък бях решил, че винаги говорите открито — забеляза студено Арин.

— Как да ви кажа, сър… Бихте ли споделили какво смятате да направите, преди да напуснете тази крепост? Ще я подпалите заедно с нивята наоколо, за да причините загуби на Дароу?

— Още не съм решил. Винаги съм обичал Сикерн.

— Тъй че е изключено неговата господарка да изгори?

— Не съм чак толкова жесток.

Свещеникът помълча, после се наведе напред.

— За да нараните болезнено лорд Дароу, няма нужда да изгаряте годеницата му. По друг начин можете да го нараните много по-болезнено.

— По кой начин?

— Оженете се за господарката, така той ще загуби и Сикерн.

— Отче, аз вече имах съпруга…

— Зная. Загинала е по вина на Дароу.

— Друга не ми трябва.

— Разберете колко сполучлив шахматен ход ще направите, ако се ожените за годеницата на Дароу! Така ще го лишите от наследството, което женитбата с нея би му донесла, и той не ще може да плаща за войници и оръжие. Не ще и дума, той е сред привилегированите английски лордове и Едуард скоро ще му намери друга годеница. Но наследничките от ранга на лейди Кира се броят на пръсти. Много от тях са грозни. Някои толкова стари, че могат да са майки на този лорд. Ако искате истински да разгневите лорд Дароу, отмъкнете му годеницата под носа.

Колкото и убедителни да бяха аргументите на свещеника, подобно решение Арин нямаше да вземе.

— Една или две нощи като отмъщение за невъобразими злодейства и женитба с враг са две съвсем различни неща, отче. Ще ме извините, но ми се налага да оставя и вас, и своите нови приятели, които може и да ми бъдат, а може и да не ми бъдат верни. Имам работа. Не е изключено утрешният ден да доведе ново сражение.

— Бог да ви закриля, синко. През този ден, а също и през нощта.

— Благодаря, отче. — Арин кимна на братовчед си, който веднага стана от масата. Заедно излязоха от залата. — Да пояздим, Джон, и да поговорим.

— Да, трябва да обсъдим някои неща — потвърди Джон.

Двайсет минути по-късно те препуснаха в северна посока, след като хвърлиха поглед към крепостта.

— Великолепно завоевание — каза Джон.

— Така бих казал и аз, ако можехме да задържим Сикерн.

— Така е, войската на Едуард скоро ще бъде тук. — Свежият вятър рошеше косата на Джон. — Но този път няма да ни надвие.

— Той разполага с добре обучени, дисциплинирани стрелци е лък, с кавалерия и пехота, участвали в походите във Франция и Уелс. Ние водим само младоци, при това понякога не особено достойни за доверие — свободни граждани, арендатори, селяни и неколцина рицари. Много от тях ще изчакат, преди да се намесят, за да разберат накъде духа вятърът. Ако изгледите са ние да победим, ще останат на наша страна. Очертае ли се победа за Едуард, ще му се закълнат във вярност и ще твърдят, че никога не са преставали да са на негова страна.

— Да, някои мъже наистина се колебаят. Но виж само колко много постигнахме! От кръвопролитието при Бъруик и поражението при Дънбар научихме много. Оттогава и могъщи мъже взеха да се надигат срещу английския крал.

Арин вдигна скептично вежди. После поклати с въздишка глава.

— Най-могъщият привърженик, когото бихме могли да привлечем на наша страна, е младият Робърт Брус. Но той си мисли, че ако се закълне във вярност на Едуард, той ще му позволи да заеме мястото на Бейлиъл. За Уилям Уолъс, душата на нашето въстание, Бейлиъл си остава крал на Англия. Джон, докато шотландците са разединени, няма да извоюваме победа.

— Но все повече храбри мъже се присъединяват към Уолъс и Де Морей. Двамата ще обединят бойните си сили и ще се сражават рамо до рамо. Впрочем Уолъс иска да те види. Можеш ли да се срещнеш с него след четиринайсет дена в Селкъркската гора?

— Да, но ти трябва да внимаваш…

— Разбира се, братовчеде. Както виждам, подарил си живота на мъже, които може и да не са толкова добре настроени към теб, колкото твърдят. Ще си меря внимателно думите, още повече, че всяка връзка с Уолъс означава смъртна присъда.

— Ако Едуард или Дароу успеят да ме спипат, приятелството ми с Уолъс вече няма да ми е необходимо, за да умра…

— Наистина, едва ли… Виж, идва Джей Макдоналд.

Джей ги приближаваше, препуснал в галоп на едрата си сива кобила.

— Хей, Арин! От кулата са видели отряд на Дароу! Приближават се с множество товарни талиги към замъка.

— Дароу дали е с тях?

Джей поклати глава.

— За съжаление не. Но неговите бойци са тежко въоръжени.

— В такъв случай трябва да ги поздравим, нали?

— Да, нашите хора са готови. Но дали да не ги примамим в крепостта и да ги смажем в нейния двор?

— Не е изключено идването им да е хитра уловка — намеси се Джон.

— В смисъл? — попита Джей.

— Троянски кон — обясни Арин. — Сигурно знаят, че сме превзели Сикерн. В товарните коли може да са се скрили още войници, добре въоръжени за атака. Най-добре ще е да направим засада зад дърветата. Там те не ни очакват, а ние можем да останем скрити, докато нападнат крепостта. Върни се, Джон, и призови хората на оръжие. Тежко въоръжение само би ни затруднило. Виж, стрелците е лък да разполагат с достатъчно стрели. Джон, ще ме придружиш докъдето стига пътят — в края на гората. Там ще заемем позиции.

Бог да ви закриля, сър! Този ден и през тази нощ. — Арин си спомни изведнъж думите на свещеника. Дали ирландецът беше предвидил завръщането на отряда на Дароу? Или имаше предвид опасност, която може да ги застраши едва след настъпването на нощта?

От страна на една красива жена — особено ожесточен техен враг?

— А какво да правим с мъжете от Сикерн, които ни дадоха дума да се сражават на страната на Шотландия? — попита Джей.

Арин се поколеба за миг.

— Вземи ги със себе си. Започнат ли да се колебаят дали да нападнат врага, ще трябва да ги убиете.

— Добре, Арин. — Джей се метна на кобилата, обърна я и препусна обратно към крепостта.

Двамата братовчеди се отправиха един до друг към дърветата.

 

 

Кира се събуди изведнъж и се надигна в постелята. Лежеше в голямото легло в господарската спалня, върху тънки ленени чаршафи и покрита с топли кожи. Озърна се потиснато. Арин не се беше върнал. Огънят в камината се бе превърнал в пепел. Той й заповяда, докато го няма, да не напуска леглото. Защо се бави толкова? Изсумтя сърдито. Трябва ли наистина да го послуша?

Животът й беше в неговите ръце. Но той не я уби. Още не… Нали обеща да не я убива. Пък и щеше ли да успее да избяга? Колкото и първия път! Когато само разпали гнева му и той я изнасили. Тя не се съпротиви, нищо не му даде, но и нищо не му отказа… сега не й се мислеше за това. Но не можеше да мисли за нищо друго. Беше наранена, уплашена, и все пак…

Беше се молила от душа на всевишния и на светата дева да попречат на женитбата й с Дароу, да й помогнат, та никога да не се озове в неговите обятия. Сега поне нямаше да завари невинна и ранима годеница. В очите й пареха сълзи, които веднага преглътна, ядосана на себе си. С плач няма да преодолее трудностите. Целият й живот беше една катастрофа. Сегашното й положение щеше може би да й помогне, да посмекчи трагедията.

Какво ли щяха да си помислят завоевателите на Сикерн, ако знаеха колко отвратителен й е Дароу? Трябваше да използва някак събитията, за да предотврати женитбата с Кинси. Беше се помолила на светата дева и Арин се появи. Изглежда майката божия притежава злобничко чувство за хумор.

— А сега какво? — прошепна тя. Стана решително от леглото. Не желаеше да се занимава повече с обстоятелства, които не можеше да промени, по-добре вместо това да гледа към бъдещето. Влезе във ваната, седна разтреперана в изстиналата вода. Не обърна внимание на настръхналата си кожа, разтри енергично цялото си тяло.

В този миг вратата рязко се отвори. Кира замръзна от ужас. Докъде ли ще стигне Арин в отмъщението си? Дали не е предложил вече на хората си: вземете я, направете си удоволствието, тя е годеница на Дароу.

— Милейди! — Беше Ингрид, която тя беше извикала. Момичето коленичи до ваната и прегърна мократа си господарка. — Да можех да убия този отвратителен варварин! Заплаши ли ви, че ще ви убие? Как искам да ви помогна, милейди! Ранена ли сте? По лицето ви не личи. Но пък и кой ли мъж би се осмелил да обезобрази такава хубост? Не, не…

— Успокой се, Ингрид, добре съм.

Ингрид се надигна, учудена, със широко отворени сини очи.

— Значи не ви е измъчвал?

— Не, Ингрид, здрава и читава съм.

— И така да е, трябва да го убием.

— Да го убием? — повтори Кира. Разбира се, че трябваше да прати на онзи свят човека, който й отне невинността. Но по неизвестни причини нямаше желание да го прави. — Ингрид, луда ли си? Ако го убием, неговите воини ще ни отмъстят жестоко.

— Ами нашата чест, милейди? Тези нехранимайковци извън закона се бунтуват срещу краля, убиват, грабят и… — Ингрид млъкна потиснато и остави само лицето й да говори и за други жестокости на неканените гости.

— Прости ми, Ингрид, но не искам да умирам.

Кира се запита изведнъж как ли ще погледне Дароу на станалото и потрепери. Сигурно ще предпочете да я удуши, след като разбере, че най-лютият му враг я е изнасилил. Мразеше я, но я желаеше. Вече беше използвала всички възможни хитрини — положението си, църквата, своя изповедник, — за да държи този годеник, който я отвращаваше, колкото може по-далеч от себе си. Той ще продължи ли да я желае, или ще се отвърне отвратен от нея, след като е принадлежала на друг? Не й беше трудно да предположи, че е готов да я убие, а после да каже, че е бил заслепен от гняв. Ще се хвърли в краката на Едуард и ще скимти за милост. Кралят ще изпита може би дори съчувствие към него и ще го възнагради за убийството на наследничката на Сикерн с нейните имоти и титлата й.

— Колко ли струва вашият живот, милейди, след като тези езичници владеят страната ни? — изплака Ингрид.

— Това е тяхна земя. Както е била земята и на моята майка. — Боже милостиви, помисли си Кира, започвам май да защищавам своите врагове… — Ингрид, подай ми, моля те една кърпа.

Когато Ингрид изпълни заръката й, Кира излезе от ваната и се зави с голямата ленена кърпа. Отиде до камината, която все още пръскаше оскъдна топлина. Протегна, разтреперана, ръце над тлеещата пепел.

— Какво става долу? — попита. — Разбрах, че няколко наши хора са били убити. А отец Кориган и Тайлър — те живи ли са?

— О, да, милейди — отвърна презрително Ингрид. — Тези жалки страхливци преминаха в лагера на врага. Днес пируваха с онази измет долу в залата. О, милейди, те ви предадоха!

— Нищо подобно, аз им заповядах да сложат оръжие.

— Наистина, милейди, прекалено сте добра.

— Глупости! Животът е много по-ценен, отколкото някои хора си дават сметка.

— Какво ли ще каже лорд Дароу на всичко това? — завайка се Ингрид.

— Представа нямам — съгласи се Кира. — Хайде, по-добре ми разкажи какво става навън? Вече се здрачава.

— Да, и може би скоро ще заживеем отново нормален живот милейди. — Ингрид се озърна, сякаш се боеше да не би и стените да имат уши. — Имаше високи крясъци и суетене. Мъжете грабнаха оръжие и хукнаха към конете. Нещо има да става, милейди, мисля, че лорд Дароу се връща, за да ви спаси от тези неверници.

— Какво?

— Стражът е зърнал нещо. Абсолютно съм сигурна. Тази суматоха в двора все трябва да значи нещо. Кой освен лорд Дароу би могъл да се връща?

Кинси! Беше предупредила Арин за отмъщението на Дароу, но не подозираше, че ще е толкова скоро. Дали Кинси ще успее да победи? Или той изобщо не напредва към замъка? Тъй или иначе тя се съмняваше, че ще се втурне стремително към Сикерн само за да я освободи. Трябваше все пак да разбере какво става долу. В големия скрин намери един вехт панталон на баща си и риза, прекалено широка наистина, но това нямаше значение, откри и връхна дреха.

Облече се трескаво и вдигна косата си на кок.

— Какво сте намислила, милейди?

— Да изчезна.

— На вратата има страж.

— Следователно шотландците смятат, че могат да се лишат от един мъж, така ли? Сигурно няма да е от най-добрите им воини. Помогни ми! — Кира изтича до леглото и натъпка възглавници под кожените завивки, за да създаде впечатление, че лежи под тях. — Викни стража и му кажи да разпали огъня. Помолила съм да не вдига шум, защото трябва да се наспя, та да съм отспала и свежа, когато Арин дойде при мен.

— Умолявам ви, милейди, не ме бива така да се преструвам.

— Напротив, бива те. А сега отвори вратата и ела тук.

Камериерката поклати отчаяно глава, но Кира отвори широко вратата и се скри зад нея.

— Ей, жено, какво има? — извика мъжки глас.

— В камината е останала само жарава — изпелтечи Ингрид. — Господарката ми спи, но я виждам как трепери на сън. Ще може ли да разпалите огъня? Сигурна съм, че сър Арин не би искал да се върне при простудена и хремава жена.

Въпреки че беше протестирала толкова енергично, Ингрид изигра чудесно ролята си. Едър, кокалест, явно по-възрастен мъж докуцука в стаята. Сигурно беше ранен в битка. В тъмните му очи Кира прочете загриженост и тъга. За малко да съжали, че му готви неприятности.

Щом човекът влезе, тя се шмугна тихо през вратата и слезе по стълбата. Но в коридора откъм крепостната стена стояха на пост двама мъже.

Какво да прави сега? Прехапа устни. Няма да се промъкне покрай тези двамата. Пък и от кулата можеше по-добре да наблюдава какво става. Само че оттам, горе, можеше да избяга, само ако скочи в реката…