Хедър Греъм
Покори нощта (15)

14

Врагът нападна стремително. Кавалеристи атакуваха стените, последвани от пехотинци. Арин наблюдаваше спокойно ставащото, ту вдигаше ръка, ту я отпускаше. Първият залп на неговите стрелци с лъкове се изсипа върху конниците. Болезнени викове се издигнаха към крепостната стена, придружени от високо цвилене.

— Още веднъж! — заповяда той и нови стрели изсъскаха надолу.

Пехотинците се препъваха в паднали коне, но конниците напредваха — все повече и повече англичани.

— Подпалете тарана! — извика Арин, когато видя хората на Кинси да се втурват към портата, вдигнали над главите си огромен дървен щит.

Стрелците с лък веднага потопиха стрелите във врящо олио запалиха ги и се прицелиха в голямата бойна машина. Арин чу как пламтящите остриета се удариха в дървото и мъжете, които бяха тласнали тарана към портата, се разбягаха с викове.

Стрелците на Кинси също изпратиха хвърчаща жарава към крепостните стени, но имаха по-малки шансове. Едва всяка десета стрела улучваше целта. На стената и в двора хората на Арин непрекъснато гасяха малките пожари, запалени от противниковите стрели. Няколко дървени каруци пламнаха, но пожарът бързо бе потушен.

Неколцина англичани се закатериха по стълбите, опрени на стените. Войниците на Арин ги отблъснаха една по една.

В подножието на външната стена труповете ставаха все повече. Як мъж опря стълба в подвижната решетка, явно решил да се пожертва. Беше готов да даде живота си, за да стигне до лоста и вдигне решетката. Арин хвана стълбата и я отблъсна от стената.

Мъжът падна, надал пронизителен вик. След смъртоносното падане на този човек останалите нападатели побягнаха. Край, каза си Арин. Поне засега…

За да прикрият отстъплението си, някои англичани изстреляха пламтящи стрели.

— В прикритията! — извика Арин и видя как една стрела прониква през тясната амбразура в стаята на кулата. Само секунди по-късно видя и отблясъците на лумнали пламъци. — Боже милостиви… — извика той и премина тичешком крепостната стена.

 

 

Кира се втренчи неразбиращо в килима на стената, който така бързо пламна. Изтича до тоалетната масичка, грабна каната, но в нея имаше съвсем малко вода, недостатъчно, за да угаси пожара. Скоро ще пламнат и кожените одеяла на леглото, вторият килим на съседната стена…

Тя се озърна, обзета от панически ужас, но наблизо нямаше кой да отмести резето… Всички мъже се сражаваха, бранеха замъка от англичаните…

Ще изгори жива…

Изведнъж вратата рязко се отвори. Кира се обърна и видя Арин да се втурва към нея.

— Другия килим! — извика той.

Тя веднага разбра мисълта му и му помогна да смъкне втория килим и да покрие с него първия, вече обхванат от високи пламъци. Кухненската прислуга внесе в стаята кофи с вода. С помощта на голям брой войници Арин успя да угаси огъня навреме.

— Благодаря ви, приятели! — извика той.

Вече спокоен, Рейгуър застана до него.

— Май че се справихме — въздъхна той и се обърна към момчетата от кухнята. — Свършихте добра работа. Избършете водата и изхвърлете овъглените килими. Пушекът скоро ще се разсее.

— Рейгуър, виж дали някой не е бил ранен — помоли го Арин. — Освен това ще откриеш може би сред враговете, паднали край външната стена, и неколцина оживели.

— Слушам.

— И внимавай! Щом отворим портата, англичаните могат да ни атакуват още веднъж.

— Не се тревожи, ще внимаваме. Но мисля, че тази нощ копелетата вече няма да се появят.

Още докато Рейгуър и бойците излизаха от стаята, момчетата от кухнята се заловиха да бършат пода. Кира избягваше погледа на Арин. Едва сега осъзна, че шумът от битката е стихнал.

— Хората на Кинси отказаха ли се да атакуват?

Той я изгледа безстрастно.

— Да, подвиха си доста бързо опашките. Изглежда съпротивата ни беше по-силна, отколкото са очаквали.

— Сър?

— Да? — обърна се Арин към момчето, което го бе заприказвало.

— Оправихме всичко, сър. Останаха само саждите по стените. Да почнем ли да ги стържем?

— Не сега. Свободни сте.

— Да, сър.

Кира изчака последното момче да затвори вратата зад себе си, после попита:

— Как се озова толкова бързо тук?

— Видях как горяща стрела влетя през амбразурата.

Тя наведе смутено глава. Когато неговият дом е горял, той е дошъл прекалено късно, за да спаси жена си.

— Дължа ти живота си.

— Заповядах на свещеника да те заключи. Трябваше да предотвратя лошите последствия.

Кира вдигна плахо глава. Не допусна тя да умре, а за нея в тази изпълнена със събития нощ това беше най-важното.

— Не зная какво да ти кажа, за да ми повярваш, Арин… — изпелтечи тя. — Наистина не избягах, за да предупредя Кинси, или да му съобщя, че отсъстваш и отрядът ти, изглежда, може да бъде нападнат.

— Истината ли казваш?

— Когато ме намери, аз се биех с двама англичани. Малко преди това пътя ми пресече сър Ричард Игън, заместникът на Дароу.

— Да, чувал съм за него. Продължавай.

— Той ме недолюбва.

— О! И значи не ти повярва?

— Да ми повярва? За какво?

— Каквото и да си му разказала.

— Нищо не съм му разказвала. Просто хукнах да бягам а той побесня от яд. Навярно е заповядал на хората си да ме заловят и, ако трябва, да ме убият.

— След което ти проумя, че твоите скъпоценни англичани не са благородните, безукорни рицари, за които си ги смятала?

— По дяволите! Та аз не исках да имам нищо общо с тях.

— Но избяга от крепостта. Защо, след като не си искала да отидеш при Кинси, а той да те спаси от безбожните варвари?

Кира си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Не, не исках да избягам при Кинси. Но нали не мога и да остана тук, след като си отидеш… Как не го проумяваш!

— Моите бойци никога не биха ти причинили зло, пък и аз още не съм напуснал крепостта.

— Не, нямаше те само два дена, за да се срещнеш с Уолъс.

— Точно така. Следователно знаела си, че той е наблизо — важно сведение, което си искала може би да предадеш на Дароу.

— Не! Нищо не съм му казала!

Той все още не й вярваше. Живяла е години наред при английския двор, възхищава се от Едуард и е сгодена за Кинси.

Тя прочете недоверието в погледа му и сви гневно юмруци.

— Колко си глупав! — изсъска тя. В очите й блестяха сълзи. — И слепец би го видял. Защо не попиташ своя нов другар по оръжие, отец Кориган. Презирам Кинси, мразя го и се отвращавам от него. Малко преди да дойдеш в Сикерн, молех всевишния на колене да ми спести брака с Кинси. Помисли — на какво стана свидетел днес? Мислиш ли, че онези мъже щяха да вдигнат мечове срещу мен, ако не знаеха, че Кинси ще им прости моята смърт?

Той се приближи бавно към нея. Тя го гледаше отчаяна в загадъчните сини очи.

— Как не разбираш? — прошепна тя. — Кинси не беше мой избор. След смъртта на баща ми Едуард ме принуди да приема този годеж.

Скръстил ръце на гърди, Арин смръщи чело.

— Въпреки това продължаваш да си му вярна и предана, надхитряваш врага, приспиваш го с опиум, излагаш живота си на опасност, за да избягаш?

— Какво друго можех да сторя? Скоро ще почне голямата битка. Ако ти си отидеш, не мога да остана тук. Какво съм аз? Пионка между двата фронта.

— И чудесна плячка за Кинси, красива, богата, млада годеница. Той сигурно те обича. Чувах, че бил луд по теб.

— Вече не, нали видях…

— Какво?

Лицето му. Арин присви очи.

— Значи си го срещнала?

— Само за малко, след като се бих с двамата англичани и вече тичах през гората. Гледаше ме с неописуема омраза и разбрах какво мисли, — че съм го предала на шотландците. В този миг ми стана съвсем ясно.

— Какво?

— Че желае смъртта ми.

Той вдигна скептично вежди.

— Повярвай ми най-сетне! — едва не изплака тя, безкрайно нещастна. — Аз мразя Кинси! Никога не бих предала теб или твоите хора на това чудовище. Кълна се във всевишния — това е самата истина!

Лицето му не промени израза си. Прокара бавно пръст по бузата й.

— Лицето ти е цялото в сажди, а роклята ти е скъсана.

— С такава рокля е много трудно да се биеш с меч. А когато човек за малко да изгори, естествено е да е целият в сажди.

— Права си — съгласи се той. Излезе без дума повече от стаята и заключи след себе си вратата. Тя се ослуша напрегнато. Този път не сложи резето.

Усети, че коленете й се подгъват, завлече се до леглото и седна. Миг по-късно някой почука на вратата и тя отново скочи.

— Кой е?

Ингрид влезе колебливо, но после се втурна към Кира и я прегърна.

— О, милейди, жива сте и не сте ранена! Пък безбожникът мисли, че сте го продали на лорд Кинси! Тази нощ отблъснаха англичаните, но те ще се върнат…

— Всичко е наред, Ингрид, само съм много уморена…

— Нищо чудно! — отсече ядосано камериерката. — За съжаление ще трябва да останете будна още известно време, защото онзи бунтар ви е поръчал баня. Прекалено често се къпете, милейди. Така отмивате всичката мазнина, необходима на кожата, пък и се отваряте за дявола. А той само това чака!

— С къпането човек едва ли призовава дявола.

— Мислите, че не? Когато плувате през река, е повече от сигурно. Това е нехристиянска постъпка… — Камериерката се прекръсти уплашено, а Кира й подари бледа усмивка, която тутакси угасна.

Да, разбира се, баня. Арин ще се върне скоро тук и тя не бива да мирише на пушек. Сигурно мрази тази миризма. Изведнъж потрепери и усети болезнен копнеж по него, по неговото докосване, та макар и да беше наивно от нейна страна да се надява той да й прости.

— Една баня ще ми дойде добре Ингрид.

— Както обичате, милейди. А, ето ги и момчетата, хем и без туй са капнали — нали трябваше да гасят пожар посред нощ. — Ингрид отстъпи встрани и посочи на слугите къде да сложат ваната. После приготви ленени кърпи, сапун и четки Дойдоха и няколко слугини, донесоха чисти чаршафи и нови кожени завивки. След като слугите напълниха ваната с гореща вода, Ингрид ги изпъди и помогна на Кира да свали расото на отец Кориган. Оглеждаше с укор разкъсаната пола на господарката си. Май щеше да е по-добре нейната господарка да не смърди чак толкова силно на пушек.

— Точно така, Ингрид — знаеш ли как е постъпил Кинси със съпругата на Арин?

Момичето наведе смутено глава.

— Да, чух… слухове.

— За съжаление са верни.

— И Уолъс, предводителят на тези хора извън закона, също е жесток. Знам го.

— Нищо не може да се сравни с мъките, изтърпени от шотландците.

— Но нали вие ще се омъжите за лорд Кинси, милейди. — Ингрид отвори широко големите си сини очи. — А този бунтовник дори няма титла.

— Ингрид, благородническата титла не прави човека почтен.

— Но той никога няма да се ожени за вас — избухна изведнъж Ингрид. — Преди вие бяхте дъщерята на вашия баща, а сега сте…

— Курвата на мъж извън закона — допълни Кира.

— О, милейди! — завайка се камериерката.

— Няма нищо, Ингрид. Докато не се противопоставяме на тези хора, те няма да ни сторят нищо лошо и ще можем да си запазим живота.

— Добре, милейди — Ингрид се накара да се усмихне насила. — Позволете да ви измия косата… — И помогна на господарката си да се съблече.

Кира се отпусна разтреперана в топлата вода, облегна се назад и затвори очи. Какъв безкраен ден, каква безкрайна нощ…

— Горката ми господарка — измърмори камериерката. — Ще ви изплакна косата с розова вода, ще я втрия в кожата, това ще поуталожи мъката ви.

— Да, Ингрид.

След малко Кира усети нежни пръсти да докосват главата й — чудесен, чувствен масаж… Не, не бяха ръцете на Ингрид. Преглътна конвулсивно и видя Арин коленичил до ваната. Камериерката беше изчезнала толкова безшумно! Той вече беше свалил бронята и навярно се беше изкъпал другаде, за да премахне следите от битката и огъня.

Той й сапуниса косата, после я изплакна с розова вода. Тя се отдаде с удоволствие на нежните докосвания. Въпреки това… нервите й бяха изопнати, вибриращи горещи вълни заличаваха умората, но и приятното отпускане.

— Е, готово — Арин изстиска водата от косата й, уви главата й с кърпа и се залови да мие тялото й.

Ръцете му се плъзгаха възбуждащо по кожата й. Най-сетне той я вдигна от ваната, сложи я да стъпи на една меча кожа и я уви в голяма хавлия.

— Не бягай никога вече от мен! — заповяда той и я привлече страстно към себе си. — Обещах да ти върна свободата. Щом опасността премине, ще сдържа думата си.

— Да — прошепна тя и облиза устните си с език. — Вече няма да бягам. Вярваш ли ми?

— Толкава важно ли е за теб?

— О, да!

Той я притисна още по-силно към гърдите си и хавлията се плъзна от раменете й. Пламенна целувка й затвори устата, а той продължи да гали нежно тялото й.

— Възможно ли е да означавам нещо за теб?

Какво иска — да ме предизвика? — запита се тя, и отговори предпазливо:

— Вече не те смятам за жесток, презрян варварин.

Въпреки усмивката, в очите му се появи хладина.

— А ти? Ти може и да не си лъжлива вещица, готова да ни предаде?

— О, все още не ми вярваш! — оплака се тя.

— Да си спестим нови спорове — засмя се тихо той. — Да идем ли в леглото?

Ако му откаже? Не тази нощ. Помнеше твърде добре отвратителното докосване на сър Игън, презрителните му думи, спомни си как я погледна Кинси, щом си даде сметка колко й е омразен.

Тази нощ искаше да бъде утешавана и прегръщана — от Арин.

— Казах ти истината, за Кинси и мен. Но не мисли, че съм искала така да измоля прошката ти. Не я търся. Би трябвало по-скоро ти да ме молиш за прошка.

— Нямам подобно намерение. Защо аз да те моля за прошка — заради онова, което ми доставя толкова неописуеми радости?

Бузите й пламнаха от нахлулата кръв.

— Вярваш ли, че не исках да те предам?

Известно време той я гледаше мълчаливо, но погледът му си остана загадъчен.

— Може би. Ти не успя да разпръснеш известни съмнения. Бог да ми е на помощ, Кира, но се надявам, че няма да се окажа сляп глупак, ако ти повярвам.

— Безсмислено ли ще е да те умолявам да ми повярваш?

— Сега аз съм при теб и ти при мен. В този миг само това е от значение.

— Да, аз съм при теб, въпреки че се съмняваш в мен.

— Но аз те желая и това е достатъчно.

Аз също те желая, помисли си тя отчаяно. Твърде пламенно при това. Все пак не се извърна, а тръгна към леглото. Той я последва и тя усети устните му на рамената си и ръката му да се плъзга по бедрото й.

Пъхна се разтреперана в леглото. Това мое влечение е лъжливо, каза си тя. Не, не — та то ставаше все по-силно… Чаршафите бяха приятно хладни и чисти, кожите я стопляха и Арин се изтегна до нея. Колко хубаво галеше и как умееше да възбуди една жена! Тя искаше да бъде възбудена и погалена, да го слуша да шепне нежни думи, да го чувства целия — и голата му плът, и пулса му, да вдишва познатия мирис. Толкова много желания имаше. Тази нощ без съмнение изпитваше огромно желание да бъде обичана и ухажвана. Кинси също я бе желал, но само в стремежа си да я пороби, да пречупи волята й.

Онова, което изживяваше сега, бе различно. Устните им се намериха алчно, разделиха се, отново се сляха.

Когато Арин проникна в нея страстно, но и много нежно, тя го пое със същата жажда. Ритъмът, на който се подчиниха, беше завладяващ — непостижимо, опияняващо изкушение.

И… о, боже…

След известно време тя вече лежеше до него, изтощена, задоволена, полузаспала. Ръцете му прегръщаха тялото й, притискаха я силно и властно.

— Не бива да ме обичаш прекалено силно — прошепна той — помисли над това.

— Въобразяваш си твърде много — предупреди го тя. После се ядоса: — Боже господи, нещастен нехранимайко, та аз съм твоя пленница! Не помниш ли?

Опрян на лакът, той я погали леко по бузата.

— Спокойно, нищо не си въобразявам. Знаеш каква е нашата история и знаеш по какъв път сме поели ние, хората извън закона. Аз никога няма да се оженя за теб. А ти не бива да плачеш, ако ме обесят, изкормят и разкъсат — и тъй нататък.

Тя го гледаше ядосана, но и притеснена. Не, няма да се ожени за нея, защото все още обича своята красива Александра, която бе загубил по толкова трагичен начин. А пък тя е годеница на Кинси, негово щедро възнаграждение от английския крал, и не заслужава доверие, въпреки че истината би трябвало да избоде очите на Арин. Тя все още е в опасност. От последните му думи изтръпна, хладен страх измести гнева. Не беше изключено той да победи Кинси. Но зад Едуард стоеше силата на цяла Англия.

Тя се надигна и сигурно не успя да скрие ужаса си или той най-сетне й повярва. Тъй или иначе, но я привлече още по-силно към себе си и прошепна до устните й:

— Знам ли, може и вечно да те обичам.

Когато усети, че тя трепери, притисна я още по-силно към себе си. Заспаха силно прегърнати, а изпълнената с толкова събития нощ вече преминаваше в ден.