Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Греъм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquer the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 53 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Покори нощта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vi)

11

Яхнал бойния си кон, Арин наблюдаваше учението на своите бойци. Те се събираха в плътно затворени редици и въртяха заострени пики. По десет души в група, образуваха ефективна отбранителна преграда пред английската кавалерия. Както и войската на Уилям Уолъс и Андрю де Морей, отрядът на Арин също се състоеше от „простолюдие“, както се изразяваха англичаните. За изключение признаваха само богатия и влиятелен Андрю де Морей. Много от неговите роднини бяха пленени при Дънбар. Сега лежаха в английски затвори или бяха принудени да се сражават за Едуард във Франция.

В отминали времена в Шотландия войни водеха само богатите. Аристокрацията плащаше на войниците, обучаваше ги, а като награда за смелост по бойните полета, посвещаваше в рицарско звание някои от тях. Но сега повечето лордове не се намесваха в битката за Шотландия, от страх да не изгубят земите си в Англия, за да запазят благоволението на Едуард или от страх той да не заповяда пленените им роднини да бъдат екзекутирани.

Затова сега за Шотландия се сражаваха не синовете на богати мъже, а само хора от по-дребната аристокрация и най-вече селяни и рибари, занаятчии и търговци. За да предотвратят нови ужаси като клането в Бъруик, те се бяха надигнали срещу краля на Англия. Сега те бяха душата на своята страна.

Но тази душа трябваше тепърва да овладее военното изкуство.

Сериозна опасност беше за тях превъзходният Уелски отряд, стрелци с лък, който придружаваше всички по-големи английски войски. Всеки път, когато Едуард успееше да завладее някоя област, съумяваше да извлече от стрелците възможно най-голяма полза. Уелсците бяха усъвършенствали изкуството на стрелбата с лък и можеха да сразят врага дори само с убийствените си стрели. Затова войниците на Арин трябваше да се научат да се бранят със самоделните си щитове както от тях, така и от англичаните, въоръжени с тежки мечове и от английската кавалерия.

— Тичайте напред! — извика той. — По-бързо! Стройте се…

Установи, доволен, че мъжете се стараят много усърдно. Те не воюваха за богат военачалник и затова бяха зле платени. В Сикерн можаха най-сетне да се награбят на злато и сребро скъпоценности и скъпи платове и, най-важното — да се снабдят с оръжие, брони, коне и провизии.

Изведнъж усети, че някой го наблюдава и се обърна. Кира беше застанала на външната крепостна стена. Учудено смръщи чело. Как ли е избягала от стаята на кулата? Преди пет дена завладя този замък, чиято господарка го ядосваше все повече най-вече защото занимаваше прекалено често мислите му. След погребението тя вече не слизаше в залата за вечеря. Можеше да я принуди да го прави, но се отказа, въпреки че отсъствието й го дразнеше.

През онази любовна нощ, о, да, наистина беше любовна нощ, остана с впечатлението, че тя е вече по-приятелски настроена към него. Но още на следващата заран тя се държа по-хладно от когато и да било. Защо това го потиска така силно? Защо копнее за нейния глас, за допира на нежните й ръце, за нейната усмивка?

В Шотландия имаше много хубави жени, богати и бедни които жадуваха за свобода и биха пожелали страстно един толкова пламенен бунтар като Арин Греъм. Но Кира не беше шотландка а годеницата на Кинси Дароу.

Да, Кира воюваше неуморно с него. Беше повярвал, че постепенно се е отказала, но тя мислеше очевидно, че е загубила само едно стълкновение, но не и сражението.

Не ме обичай прекалено много, беше я посъветвал той твърдо убеден, че се е поддала най-сетне на неговия чар или просто на отколешната магия между мъж и жена. Дали не е избързал да се радва?

Изобщо не те обичам, му беше възразила Кира и беше прекарала последните две нощи върху мечата кожа пред камината. Той не я принуди да се върне в леглото и се престори, че не й обръща внимание.

През последната нощ успя да се преструва само няколко часа. После излезе от кулата и седна до камината в голямата зала.

Защо трябваше непрекъснато да мисли за Кира? Защото се чувства виновен?

След трагедията в Хоук’с Керн съвестта му го мъчеше вече достатъчно силно.

Беше потеглил изпълнен с омраза към Сикерн, с намерението да унищожи Кинси Дароу, неговия имот, неговата годеница. Но не очакваше да срещне жена като Кира. Възхищаваше се на хубостта и ума й. Нейната смелост, непоколебимият й боен дух можеха да са пример за не един шотландски воин.

Не ме обичай прекалено силно…

Постепенно взе да й се възхищава пряко мяра. Не биваше да забравя, че и тя, както и баща й Хю Бонифейс държаха твърдо на верността си към Едуард.

Погледна отново към крепостната стена, по която тя бавно се разхождаше. Дали не може да намери спокойствие? Или затворничеството я изнервя? Може би се опитва да отклони вниманието му от упражненията на неговите войници? Или вниманието на тези мъже? Като я гледа човек, лесно може да забрави на чия страна е тя.

Гледаше я, присвил очи. Тя изведнъж забеляза, че той я наблюдава и отстъпи от перваза. Дали не вярва, че той ще зареже заради нея тези жизнено важни упражнения с оръжие и ще отиде при нея?

— Джей! — извика той. Приятелят веднага яхна коня и отиде при него.

— Върни лейди Кира в стаята на кулата.

— Добре, щом искаш. — Джей вече се канеше да пришпори коня. Но после спря и погледна към гората. Арин също бе чул чаткането на копита. След малко видяха Джон Греъм да препуска с двама спътници към тях. Махаше оживено на братовчед си и неговия приятел.

Преди няколко дена беше отишъл да се срещне с Уилям Уолъс и го осведоми за бойната сила, с която разполага неговият братовчед и готовността му за обща борба. Сега се връщаше учудващо скоро.

— Погрижи се за Кира, Джей — заповяда Арин и препусна да пресрещне Джон. — Нещо ново?

— Да, нося новини. — Джон погледна към Северната ливада и видя как храбрите шотландци на Арин се обучават заедно с англичаните, минали на негова страна. Дори отец Кориган се беше присъединил към тях. Учудващо добър фехтовчик, ирландският свещеник показваше на неколцина мъже как да боравят успешно с мечовете си.

— Последвай ме в замъка — предложи Арин.

Джон кимна на спътниците си, които насочиха конете към Северната ливада. След това последва Арин към Сикерн. Подвижната порта беше вдигната и те се озоваха само след малко в двора, където предадоха конете на своя братовчед Брендън.

Голямата зала беше пуста. В края на масата беше сложена кана с бира. Измъчван от жажда след продължителното препускане, Джон си наля една халба.

— Е, какво имаш да ми казваш? — попита го припряно Арин.

— Новините са добри. Андрю де Морей ще ни подкрепи въпреки че Едуард държи като заложници много от роднините му.

— Вече знаехме, че е бунтовник, на когото може да се разчита.

— Но не знаехме, че е спечелил за нашата кауза голям брой енергични мъже, опитни рицари, майстори на военното изкуство.

— А Едуард?

— Той отплува за Франция, но неговите бойци маршируват към Шотландия. Изглежда вярват, че в решителна битка могат да ни победят веднъж завинаги. Само че Уолъс и Морей вече се обединяват, окуражени от нашия успех. — Виж… — Джон нарисува с показалец на масата няколкото селища, където се бяха водили боеве. — Тук ние превзехме Перт. Тогава яздех редом с Уолъс. А тук, в Дънотар, обърнахме в бягство многобройна английска армия. След това стигнахме до Абърсдийн… Най-сетне ние се върнахме в Селкърк, но Де Морей продължи да напада. Елджин Форес, Нейърн, Лохиндъб — всички тези крепости паднаха. В Абърсдийн прекъснахме корабоплаването. Бог ми е свидетел Арин, шансовете ни са добри. Но трябва да действаме по-бързо. След няколко дена трябва да си при Уолъс, той тъкмо избира позиции за следващата голяма битка. Погледни — оттук настъпва английският пълководец Кресингам, а Уолъс напредва по фланга ето тук. Кресингам е, изглежда, толкова уверен в превъзходството си, че е изпратил отряда на Пърси някъде на запад.

— Чух, че в Дънотар Уолъс е бил безмилостен.

— Да, защото не може да забрави пламтящата плевня в Ире. В нея загинаха близо триста и шейсет шотландци, надошли доверчиво за „съвещание“. Знаеш колко бързо запалват огън англичаните.

Арин кимна, измъчван от хиляди болезнени спомени. Англичаните заслужаваха зловеща мъст. Не го променяше и аргументът че шотландците удариха първи, докато Джон Бейлиъл още беше крал и беше навлязъл в Нординглънд. Два дена по-късно английската войска прекоси границата и извърши ужасните си злодеяния в Бъруик.

— Джон, ако искаме да победим англичаните, трябва да прекратим враждите в нашите редове. Едуард беше зает във Франция, затова нашите рицари най-сетне се решиха да се надигнат срещу Англия. Но после се изпокараха малко преди сражението и отказаха да се бият.

— Е да, това се случваше достатъчно често. Кланът Брус най-често се колебае като тръстика на вятъра, защото тези хора вярват, че при победа на Шотландия, ще застанем като един зад Джон Бейлиъл. Дори да не го коронясаме за крал, мястото му ще заеме друг член на семейство Комон. Кланът Брус иска на всяка цена да види младия Робърт на трона и това е за тях по-важно от честта на Шотландия. За щастие заразителният пример на Уолъс привлече толкова много мъже. Даже в Ървин, където нашите благородници само се караха и дори искаха да сключат мир с Едуард, Уолъс нападна един английски обоз, изби хората и се измъкна е богата плячка, от която имахме огромна нужда. Не, сега вече няма да отстъпваме! С обединени сили Де Морей и Уолъс ще победят. Ти също трябва да се присъединиш към тях братовчеде, умолявам те!

— Разбира се, че ще се сражавам редом с тях, Джон, и ти го знаеш.

— Добре. Но има още нещо.

— Какво?

— Кинси Дароу е разбрал, че си превзел Сикерн.

— И сега препуска насам?

— Близко е до ума — ухили се Джон. — Както чух, като разбрал, едва не получил удар. За малко да убие собствения си вестоносец. Разумни съветници са го вразумили и сега той чака подкрепление. По всяка вероятност лорд Харингфорд ще се присъедини с отряда си към него.

— Внушителна бойна сила.

— Да, но ще го пратят да подсили английската войска преследваща Уолъс. Този глупак Кресингам си въобразява, че щял да се бие само с „простолюдие“. Съобразява все пак, колко много въстаници са от това простолюдие, а кралят му е заповядал да смаже окончателно Шотландия.

— Коя е последната спирка на Дароу?

Джон наведе омърлушено глава.

— В дома на сър Тиг Макдоналд. Под предлог, че старецът бил предател, заповядал да го обесят пред очите на всичките му селяни, да го изкормят и кастрират. Изклали са и половината хората му, имението е разграбено, а дъщеря му изнасилена…

Няколко дълги секунди Арин стоя със затворени очи. Беше ценил високо сър Тиг — един безкомпромисен бунтар. Още една причина да мрази Дароу…

— Значи не е много далече.

— Изглежда, че преди да успее да дойде тук, барон Харингфорд ще го командирова в армията.

— Може би. Ще заповядам все пак на стражите да бдят особено зорко.

— Направи го. Чуй, Арин, онова, което ти завоюва тук ни е необходимо. Нашите хора са смели бойци, но зле въоръжени. Завладя ли арсенала на Сикерн?

— О, да. Сега ковачите работят денонощно, за да оправят старите мечове и брони и да правят нови. Повечето от хората ми ще могат добре да се въоръжат. Но някои са принудени да се задоволяват все още със самоделни пики.

Арин чу стъпки по стълбата и се обърна. В залата влезе Джей.

— Здравей, Джон! — извика той ухилен. — Военен съвет ли има тук? За бога, умолявам те, кажи, че всичко е наред.

— Така е и става все по-добре.

— Лейди Кира прибра ли се в стаята на кулата, Джей? — попита строго Арин.

— Както ми заповяда. Попитах я, разбира се, как е успяла да избяга. Тя ми обясни, че не е бягала, а просто излязла от стаята. Ти не си оставил страж пред нейната врата и не си сложил резето.

Арин се беше отказал да го стори, защото се боеше от нападение. Врагът можеше всеки миг да подпали замъка… А той не искаше вече никога през живота си да долавя миризмата на изгоряла човешка плът, нито да изгуби Кира. Както изгуби Александра.

— Ти сега дръпна ли резето?

— Не съм, исках да те попитам по кой начин смяташ да я държиш затворена в спалнята.

— Не се тревожи, ще се погрижа за нея — отговори му Арин. Случваше се приятелят му Джей да го разбира по-добре отколкото той себе си. — Тъкмо си казвахме каква огромна нужда от оръжие имаме сега.

— Но нали вече завладяхме всичкото оръжие в тази крепост?

— Събрахте ли и оръжието на загиналите бойци? — попита Джон. — На хората, които са намерили в криптата вечния си покой?

Арин се обърна, слисан, към Джей, после сви рамене.

— Да си призная, че за това не помислихме, братовчеде. Въпреки че те вече нямат нужда от оръжието си…

— Да слезем ли в криптата?

— Не!

Щом погледна към стълбата, Арин разбра, че Кира пак е излязла от стаята. Дали е искала отново да се опита да избяга или го е шпионирала? Тъй или иначе, но своеволното й държане го гневеше.

— Може би търсите нашата компания, милейди?

— Не!

— Чувам прекалено честа тази дума от твоите уста. Странно, защото нямаш право да взимаш каквито и да било решения. — Скръстил ръце на гърдите, той седна в горния край на масата и загледа Кира, която слизаше по последните стъпала.

Златисточервената й коса се спускаше по гърба, смарагдовозелените й очи никога не бяха блестели по-ярко. Тя не обърна внимание на закачката му.

— Наистина ли ще паднеш толкова ниско, та ще почнеш да грабиш и мъртвите? — Гняв и мъка звучаха в гласа й, гърдите й се вълнуваха. Той се възхити още веднъж не само от хубостта, но и от непреклонния й дух. — Всевишният никога няма да ти прости толкова тежко престъпление, Арин.

— Той с теб ли се съветва какво да прощава и какво не? Ех, мисля, че на мен ще прости. Да вземеш от мъртвите е по-малко престъпление, отколкото да ограбиш живите. Всички носим вина за престъпления. Хайде, Джон, да слезем в криптата. Ела с нас, Кира и се моли за нас като добра християнка. — Тя се обърна към стълбата, но той скочи, настигна я и я хвана за китката.

Видя с учудване, че в очите й блестят сълзи.

— Ако мислиш, че ще ти помагам, Арин…

— Въпреки всичко ще дойдеш с нас. Джей, викни Гастон да ни покаже пътя към криптата.

След малко британецът се появи в залата, поклони се учтиво и обясни, че мъртвите почиват под кулата. Господата трябвало само да слязат по задната стълба и да носят факла, защото долу е тъмно като в ада.

— Това и лейди Кира може да го потвърди.

— Едва ли е готова да го стори.

— Защо искате да видите труповете?

— Ще вземем на заем оръжието на покойниците.

— На заем, как не! — възмути се Кира.

— Да, лейди, повечето бяха дори шотландци. За борбата ни в името на тяхното отечество, ще ни услужат драговолно с оръжието си. Донесете факла, Гастон! — заповяда Арин.

— Слушам, сър Арин.

Джон взе факлата, а Арин хвана Кира за ръката. Държеше китката й с железни пръсти.

Дори през лятото в подземните галерии цареше влажен студ. Труповете от битката при Сикерн навярно скоро ще замръзнат, каза си Арин. През сводестата врата, останала несъмнено още отпреди нормандското нашествие, стигнаха до галерии с каменни ниши, в които лежаха мъртъвци отпреди много столетия — дами с елегантни рокли и мъже в брони, покрити с тънки савани. На светлината на факлата проблясваха много мечове.

— Същински арсенал! — отбеляза, доволен, Арин, побутна Кира към една ниша и вдигна савана на рицаря, който лежеше на височина на очите. Под савана откри чудесен двуостър меч оръжието на шотландците-планинци. Кира напразно се мъчеше да се освободи. Той се обърна към нея, вперил поглед в пребледнялото й лице.

— Лейди, знаеш ли какво е направил Кинси Дароу? — Тя наведе мълчаливо глава. — Съвсем наскоро е убил един от старите ми приятели. А ти твърдиш, че аз бих извършил престъпление. Хайде да излезем от криптата. Тук лежи толкова много оръжие, че ще заповядам на хората си да съберат всичко.

— Само не и меча на моя баща! — прошепна тя. — Моля те, не бива да оскверняваш мястото на последния му покой.

Арин се озърна. Върху камъните под нишите бяха гравирани имената на покойниците. Старият лорд Сикерн лежеше до рицаря от чийто двуостър меч Арин току-що се беше възхитил.

— С меча на баща си ли се би с мен в параклиса?

— Не — с моя.

Естествено, щом се е научила да фехтува, та макар и само за развлечение, трябва да има и оръжие, по-леко от меча на нейния баща.

— Моля те — прошепна тя. — Не нарушавай вечния му покой!

Застанал зад тях, Джон се изкашля.

— Едно оръжие повече или по-малко сигурно няма да е от значение.

— Добре, но ще ми дадеш твоя меч, лейди — заяви Арин — за да не пипаме оръжието на твоя баща.

— След като ме победи в параклиса, твоите хора ми отнеха меча.

Арин кимна.

— Джон, прати няколко души да слязат тук. Нека вземат всички оръжия с изключение на меча на лорд Бонифейс.

— Да, Арин.

— А ти, лейди…

— Ще се върна в кулата — заяви тя.

— Да, точно това ще направиш. — Устните на Арин се разкривиха в подигравателна усмивка.

Докато Рейгуър продължи да надзирава упражненията на Северното поле, Джей и Джон следяха как се събира в криптата оръжието на мъртвите.

До някои трупове имаше и скъпоценности, златни и сребърни синджири, брошки и други бижута. Джон подсказа на Арин, че хората му с удоволствие биха прибрали тези съкровища. С тях ще могат да преживеят доста време, ако войната няма желания край. Арин им разреши да ограбят криптата, но заповяда да се отнесат с уважение към покойниците и да ги покрият отново със саваните. След като си свършат работата, отец Кориган трябваше да благослови умрелите. Свещеникът заяви ядосано че не знае молитви за ограбени трупове, но добави, че се надява да намери подходящите думи.

Тази вечер, когато ученията и грабежите приключиха, той срещна Арин на крепостната стена и му докладва, че е изпълнил желанието му и е благословил мъртъвците.

Беше станало късно. Като се изключи нощната стража, всички мъже спяха и Арин не бе очаквал на срещне свещеника по това време.

— Възмутен ли сте, че обрах труповете, отче? — попита той, облегнат на стената. Беше се качил тук, за да намери малко спокойствие и да се порадва на меката лятна нощ — най-топлата откакто беше дошъл в Сикерн. Ако студът не се задържаше така упорито в каменните стени, можеше даже да не палят огън в камините. На кадифеното черно небе блещукаха безброй звезди и лек ветрец галеше лицето на Арин.

Свещеникът въздъхна и сви рамене.

— Както чух, обяснил сте на лейди Кира, че спрямо живите се извършват къде по-тежки престъпления.

— Вие сте божи човек, отче. Какви престъпления сте извършил вие?

— Какво ли знаете вие за хората, сър Арин? Греховете на миналия ми живот са тайна. — Отец Кориган беше едър мъж, висок и яко скроен — същински воин. Той от самото начало беше събудил любопитството на Арин.

— Грехове спрямо живи или спрямо мъртви?

Облегнат на стената, Кориган се взираше в нощта.

— Има най-различни грехове, сър. Към тях принадлежи и гордостта.

— И убийството.

— Похотта и суетата… Мисля, че гордостта е сред най-големите ми грехове, заради опасностите, до които води. Ех, аз съм свещеник и не съм склонен да разкривам душата си на един мирянин, та бил той и още по-могъщ и мъдър.

— Подигравате ли ми се, отче?

— Ни най-малко, сър Арин, нито ви проклинам за греховете ви спрямо мъртвите.

— А за греховете ми спрямо живите?

Свещеникът се поколеба.

— Осъждам само онова, което причинявате на лейди Кира.

— Само толкова, отче?

— Да, само, пък и да не прощаваш също е един от най-тежките грехове.

— Лейди Кира не ме моли да й простя.

— Тя не е съгрешила спрямо вас.

— А Кинси Дароу?

— Той ще трябва да отговоря едни ден пред всевишния.

— А пред мен?

— Може би.

— А какво ще обясни крал Едуард на своя създател?

— Рано или късно всеки човек застава пред божия съд. Дори кралете.

— Мое е отмъщението, казва всевишният, нали отче?

— Така е, сър Арин.

— Може би трябва да се хвърлим в краката на английския крал?

— О не, сър Арин — възрази усмихнат Кориган. — Аз никога не бих го сторил. Предпочитам да не се откажа от най-тежкия си грях — гордостта.

Арин кимна замислено.

— Когато напусна Сикерн, дамата ще си остане цяла и невредима, кълна ви се.

— Това не е достатъчно.

— Какво искате от мен?

— Да я отведете със себе си.

— На бойното поле? Не, отче, ще е лудост. Дали ще победим или не, знае само бог, а той знае също, колко предана е тя на Едуард и на Дароу.

— Сър Арин…

— Нямам какво повече да ви кажа, отче. Лека нощ.

 

 

Когато се върна в стаята на кулата, Арин свари едва мъждукащ огън. Кира не лежеше, както бе очаквал, върху мечата кожа пред камината. И креслото беше празно. Беше останал с впечатлението, че са постигнали споразумение, макар и неизречено. Объркан и ядосан, той се питаше какво ли е измислила пък сега. Влезе на пръсти в стаята, заключи след себе си вратата и се взря в тъмното. Видя я на леглото, под кожените завивки. Пулсът му тутакси се учести, усети как го обзема лудо желание.

Не, няма да издаде какво става в нея. Докато той се събличаше, Кира се преструваше на заспала. Развеселен, той седна на крайчеца на леглото и дръпна завивките встрани. Тя му обърна гръб — красив, гладък гръб, който просветваше, златен на гаснещия огън. С нарастващо желание Арин виждаше едно примамливо извито бедро, вдишваше сладкия женски аромат на Кира.

Колко жестоко измъчва тя неговите сетива… Той погали бавно с показалец рамото й, попита подигравателно:

— Как мислиш, лейди, ако баща ти беше жив, щеше ли да пожертва драговолно меча си, за да брани твоята чест?

За негова изненада, тя се извърна мълниеносно, в ръката си държеше меч, който опря в гърлото му. В смарагдовозелените очи светеше неприкрито тържество. Арин се вцепени и се наруга. Можеше да умре не за слава и свободен живот, а само защото е глупак.

Острието се заби малко по-дълбоко в неговата плът. Посрещна гневно погледа й.

— Стани! — заповяда тя. Той нямаше избор и се покори, а тя също стана от леглото. — Това оръжие не можа да откраднеш!

Все още с острото оръжие опряно в шията му, попита:

— Твоят меч ли е, Кира? Значи излъга. Моите хора не са ти взели оръжието, след като ти го загуби в честен двубой.

— Честен двубой ли? Тъкмо ти ли ще ми говориш за честни двубои?

— Щом искаш да ме убиеш, направи го. Защото, ако мечът ти се озове в моите ръце, горчиво ще съжаляваш за този час.

— Да те убия? Толкова бързо? О не, ще е прекалено милостиво. — Острието се плъзна по гърдите му, по корема, още по-надолу. Докосването на стоманата му се стори почти като нежна милувка. — Предателите ги обесват, а когато са вече полумъртви, ги изкормят, кастрират и разкъсват.

— Не съм предател. Никога не съм се клел във вярност на английския крал. Да, зная, твоят народ изпитва удоволствие да убива враговете си и да ги осакатява. Ще се усетиш ли щастлива, ако ми отредиш толкова ужасна смърт? Или следваш примера на Кинси Дароу?

— В никакъв случай! Искам само да преговарям с теб. Моята свобода срещу твоя живот.

Пламенната страст в гласа й го обърка. Тя стоеше гола пред него, прекрасна на червеникавата светлина на пламъците и толкова горда… В този миг тя леко се олюля. Едва доловим признак на слабост, но той му бе достатъчен.

Хвана решително острието, усети режещата болка в пръстите. На Кира й секна дъхът и тя положи всички усилия, за да задържи оръжието. Но той обгърна със свободната си ръка толкова здраво китката й, че тя трябваше да отпусне пръсти. Той й изтръгна без усилие меча и го захвърли в един ъгъл.

После сграбчи Кира за косата и я привлече към себе си.

— Внимавай! Ако се опиташ да го повториш, ще трябва веднага да ме убиеш! — Блъсна я, бесен, встрани, отиде до камината и клекна пред нея, за да огледа на слабата светлина раната си. — Ела тук! Тя не помръдна и той изтича до нея и я повлече за косите към огъня. Хвърли я грубо върху мечата кожа. — Трябва да превържеш раните ми.

— Аз, аз имам един мехлем — изпелтечи тя.

— Навярно отрова.

— Повярвай, не исках да ти причиня болка.

— За съжаление кастрирането не става съвсем без болка лейди.

— Но аз исках само да преговарям с теб и мечът трябваше да ми осигури известно превъзходство.

Той я изгледа втренчено. Тя наистина беше държала меч в ръката, но не го беше използвала. Защото беше жена — неспособна да убива хладнокръвно… Или той просто я беше спрял навреме?

— Донеси мехлема.

Тя преглътна конвулсивно и стана.

— Може би раните трябва да се зашият.

— Не са чак толкова дълбоки. Хайде, донеси най-сетне мехлема.

Кира изтича до един скрин и се върна с някаква кутийка. Арин се отпусна на креслото пред камината, а тя коленичи пред него. Дъхавият мехлем, с който намаза внимателно раните, охлади парещата болка. После тя уви ръката на Арин с ивици ленен плат. Вдигна отчаян поглед.

— Съжалявам.

— Задето не ме уби?

— Не говори глупости! Никога не съм искала да го правя.

— Ръката продължава да ме боли.

— Ще мине известно време, преди мехлемът да почне да действа.

— Мисля, че би трябвало да се постараеш по-усърдно да успокоиш болките ми — заяви той, стана и се замъкна до леглото. Със здравата си ръка отметна завивките и легна. — Защо не искаше да ме убиеш?

— Защото аз…

— Щеше да е разбираемо да искаш да ми отнемеш живота. Дойдох тук, превзех замъка ти, отнех ти невинността и изпреварих твоя годеник, който опустошава тази земя и убива стари воини. Откакто съм тук, превръщам живота ти в ад.

— Така е! Въпреки това никога не съм искала да те убивам. Не забравяй, аз предпочитам милосърдието.

— Аз ти отнех оръжието.

— Само защото се поколебах.

— За щастие… А сега? Изборът е твой.

— Изборът ли?

— Ще спиш пак оттатък, върху мечата кожа или…?

— Ще ми имаш ли доверие, ако остана близо до теб? Може да съм скрила някъде още оръжия.

— Вярно, май ще е по-добре да те вържа някъде вън, на крепостната стена.

Кира наведе очи и потисна усмивката си. Приближи се бавно към леглото — гола и красива, толкова привлекателна на светилната на огъня. Поколеба се за миг, после се изтегна до Арин. Той я прегърна и устните им се намериха. Целувката запали див огън в кръвта му.

Изпъшка и зарови пръсти с копринената й коса, загали гърдите й, бедрата й и забрави раните си. Тя го целуна също тъй пламенно. Тази нощ тя отвърна за пръв път на милувките му.

Докато той вкусваше пъпките на гърдите й, нейните ръце се плъзнаха по гърба му и тя не протестира, когато той разтвори краката й. Не бързаше да се слее с нея. Искаше преди това да я вкуси — копринената, бяла като слонова кост кожа на корема и бедрата й, розовата плът между тях. С треперещи пръсти тя докосна неговата мъжественост и той се усети сякаш пронизан от мълния. Обзет от луда страст, проникна в нея, забрави всичко освен желанието си, дивият ритъм, който го шибаше да го задоволи. Кира се нагоди към неговия ускорен ритъм, вдигаше отново и отново бедрата си към него. Красотата й, дъхът й, ароматът й засилваха до болка насладата му. Само смътно усети как тя се напрегна под тялото му и нейната горещина го обзе целия преди да го разтърси изпепеляващият върховен миг.

След това не искаше да се отделя от нея. За да я освободи от тежестта си, я притисна силно към гърдите и се обърна заедно с нея встрани, за да лежат един до друг, все още съединени.

Учестените удари на сърцето му постепенно се успокоиха.

— Да те вържа ли, лейди? Два пъти видях меч в ръцете ти И веднъж нож. Какво острие ще вдигнеш следващия път срещу мен?

Косата й гъделичкаше кожата му.

— Не притежавам вече никакво оръжие. Кълна ти се. — Тя вдигна колебливо глава и срещна погледа му. — Освен меча на моя баща, ако позволиш да го задържа… Срещу него ти предадох последното си оръжие.

— Предала си го? — Не може ли да се каже, че аз по скоро го отскубнах от ръцете ти?

Тя не отговори, а и той не я принуди. Както беше подчертал отец Кориган, гордостта е тежък грях, за който Арин проявяваше известно разбиране.

— Не ме връзвай — помоли го тя. — С меча исках само да ти покажа…

— Какво? Властта си над мен? Опита се да преговаряш с мен за своята свобода. Толкова много ли означава тя за теб?

— Нима не и за теб?

— Не бива да ми задаваш този въпрос. Моето и твоето положение са несравними. Да, аз наистина превзех замъка ти. Но пак ще го напусна.

— Можеш ли да ми назовеш дата? — Смарагдовозелените й очи проблясваха странно, сякаш се пълнеха със сълзи.

— Не — отговори нетърпеливо той.

— Защо тогава да не се стремя към свободата? — прошепна тя. — Трябва да се държа приятелски и да съм покорна, докато не решиш, че си ме ограбил достатъчно и е време да си продължиш по пътя?

— Така, значи — въздъхна той уморено и погали Кира по лицето. — Ще си върнеш свободата. Повече не мога да ти обещая.

Тя сякаш се задоволи с отговора му, въпреки че той нищо не й беше обещал.

— Добре…

Заровил пръсти в косата й, той притисна главата й към гърдите си и двамата заспаха.