Хедър Греъм
Покори нощта (13)

12

Уилям Уолъс беше висок, широкоплещест мъж със стоманени мускули. Цялата сила на волята му беше отразена в неговите очи, неговата душа.

Андрю де Морей не беше израснал толкова висок. Но притежаваше не по-малко изявена индивидуалност. Пък и беше постигнал може би дори повече от Уолъс, защото името му беше широко известно дори тук долу, на юг. Тъй като произхождаше от богато, семейство, имаше какво да загуби, и не малко. Въпреки това беше готов да заложи всичко, за да освободи Шотландия от игото на английския крал.

Много мъже се бяха озовали на призива на предводителя на бунтовниците. Въпреки че аристократите не постигнаха съгласие в Ървин, те трябваше да признаят заслугите на Уолъс и на Де Морей, както и успехите на рицари като Арин, превзел не една английска позиция. Затова мнозина аристократи бяха готови да участват в битка, която имаше вероятност да спечелят.

На някои от тях можеше да се има доверие, на други не. Уолъс и Де Морей се срещнаха с Арин на една поляна в Селкъркската гора и му обясниха, че може би едва на бойното поле ще да стане ясно, кой е достоен за доверие.

— Чух, че разполагаш е много бойци — подхвана Уолъс сложил крак на едно повалено дърво. — Също и че си ги обучавал как да воюват с английската кавалерия.

Тази вечер само Арин и неговите спътници разговаряха с двамата предводители. Джон беше уредил срещата, за да се осведоми братовчед му за намеренията на Уолъс и Де Морей и да ги увери в своята лоялност. От аристократите и техните рицари не можеха да очакват същото. Дори да обещаваха да се бият за Шотландия, сигурно щяха да се отметнат, ако се усъмнят в победата.

Бяха насядали край малък огън, запален насред поляната — Уолъс, Де Морей, Арин, Джон и Рейгуър. В гората наоколо ги пазеше многобройна стража. Уолъс и Де Морей се срещаха за пръв път — Арин беше сигурен, че го е уредил епископ Уишърт.

Духовникът, непоклатим стар шотландец, бе насочил събитията, без да се съобразява с това какво можеха да си помислят главите на църквите или някои крале. Понеже смяташе Уолъс и де Морей за най-успешните бунтовници, събра двамата толкова различни мъже.

Де Морей носеше хубави дрехи и ризница на благородник. Уолъс си оставаше недодялан, беден рицар, чийто отряд беше въоръжен по-зле от хората на Арин. При победите си над англичаните Уолъс можеше да се снабди с достатъчно оръжие и брони. Но той знаеше, че стратегии с мълниеносни удари имат неведнъж много по-голямо значение от мечове и ризници.

— Да, Уилям, — потвърди Арин — формирахме отреди въоръжени с пики, щитове, мечове и бойни брадви. Моите хора свикнаха да вземат оръжието на падналите врагове, да се сражават с английската кавалерия и да се пазят от уелските стрелци с лъкове. Сред тях има рицари, селяни и рибари, един астролог, един готвач, един учител по латински, търговци, каменоделци, златари. Досега те живееха и работеха в Хоук’с Керн. Но, както може би вече знаете, от него не остана много.

— Да, да — потвърди с горчивина Уолъс. При походите които предприемаше, за да отмъсти на англичаните, не проявяваше особена деликатност. Но ужасните жестокости, извършени от неприятеля, го отвращаваха и разпалваха гнева му. Английските войници твърде често бесеха, обезглавяваха и разкъсваха невъоръжени, безпомощни шотландци. Като Арин, и той беше загубил любимата жена. Дължеше го на английския лорд Хизълриг. След като се бе опитало безуспешно да накара Марион да издаде скривалището на Уолъс, копелето й беше премазало главата.

— Значи от Хоук’с Керн не е останало нищо? — попита Уолъс.

— Само земята и развалините. Като му дойде времето, ще възстановя всичко.

— Да, когато Шотландия ще принадлежи отново на шотландците. — Уолъс посегна към мехура е бира, който двамата си деляха. — За вашия клан, приятели и за вашата вярност!

Джон хвърли бърз поглед на Арин и сви рамене.

— Понеже кланът ни е много голям, не мога да гарантирам за всички негови членове. Повечето от роднините ни произхождат от околностите на Стърлинг, но някои живеят и по Западните острови. Други са станали зетьове из планините. Както навярно си спомняш Уилям, баща ми не изпитваше особен възторг от нашата борба.

Уолъс удари приятелски Джон по рамото. Беше толкова як че ухиленият Джон за малко не падна от дънера, на който седеше.

— Вярно, твоят баща осигуряваше мира. Така ни печелеше време. Той е стар човек, а в тази война трябва да се бият младите. Той е подписал клетва за вярност на Едуард, но ние не сме.

— Някои членове на нашия клан подкрепят претенциите за трона на клана Комин — намеси се Арин. — Други смятат, че короната трябва да носи Брус.

— Преди това искам да разбера кой ще се бие за нашата свобода.

— Ние двамата, Уилям — увери го Джон. — Ти го знаеш.

— Да, разбира се.

— Както научих току-що, сър Ричард де Ланди е минал на страната на англичаните — каза Арин.

— Вярно е — потвърди Андрю де Морей. — Изглежда наистина едва на бойното поле ще знаем кой е на наша страна и кой не.

Впечатлен, Арин гледаше прочутия бунтовник — привлекателен мъж с дълбок глас, силни ръце и пронизващ поглед.

Де Морей си беше спечелил слава преди всичко с тактическите си умения. Побеждаваше отново и отново англичаните, като ги нападаше, а после изчезваше. Знаеше на кой терен е най-добре да се води бой, как се подмамват кавалерийските отреди в блата, как стрелци с лък се оказват безопасни в гора и най-важното — как да нанасяш на врага тежки щети, като отстъпваш навреме, за да избегнеш ответния удар. С тази тактика беше превзел вече не една крепост.

Уолъс се наведе с въздишка напред.

— За съжаление младият Брус се интересува повече от короната, отколкото от Шотландия. Но бог ми е свидетел — той ще има време да се увери че Едуард няма да отстъпи никому това кралство.

— Тъй или иначе, ние сме готови да се бием — натърти Андрю. — И сме разгневени както никога досега.

Арин му хвърли изпитателен поглед. Знаеше за какво намеква — тактиката на английския крал. След смъртта на Александър преди повече от десет години, Едуард беше правил стъпка след стъпка, отначало много внимателно, за да завладее Шотландия. Може би най-голямата грешка на шотландците беше, че при споровете на претендентите за престола, помолиха за препоръка. Регентският съвет прецени това решение като добро и правилно и така беше предотвратена гражданската война. Шотландците се видяха, разбира се, предадени по най-долен начин, когато Едуард се почувства в правото си, след запитването, да поиска от тях клетва за вярност.

През 1291 година той покани голям брой шотландски и английски аристократи за среща на границата. Шотландците дойдоха с очакването да бъдат проведени разговори, а не да започне война. За срещата, на която Едуард поиска те да го признаят за върховен владетел на Шотландия, те се бяха отправили без войници и без оръжие. Помолиха да им се даде време да размислят. Отначало им дадоха двайсет и четири часа, после три седмици. Но и когато те минаха, още не бяха готови да се обявят против Едуард. Знаеха с какви сили би разполагал той много скоро в пограничните земи. Те самите не можеха да съберат за три седмици боеспособна войска. Нямаше да успеят най-вече водачите, дошли от високите планини на север.

Като се почне от 13 юли 1291 година, прословутата, придобила толкова лоша слава, клетва за вярност, трябваше да бъде положена за две седмици. Който се появеше на определеното място, но все още се колебаеше дали да подпише документа, биваше арестуван и пуснат едва след като и неговото име се появеше в списъка на заклелите се. Който се беше извинил че не ще може да дойде, биваше след време призоваван повторно. Рицарите, пренебрегнали заповедта на Едуард, бяха заплашени със строги наказания.

Тъй като се натъкнаха на ожесточена съпротива, англичаните решиха, че в Шотландия имат право да убиват, да изнасилват и да плячкосват — все в името на крал Едуард.

През 1292 година Джон Бейлиъл бе коронясан в Скон за крал на Шотландия. През 1295-та той се поколеба, дали да предостави на Едуард бойци за войната му с Франция, а през 1296-та се видя принуден да пълзи в прахта в нозете на английския крал.

Само за няколко години Едуард зароби страната. Отначало объркани, раздирани от противоречията между многото партии разбити жестоко при Бъруик и Дънбар, шотландците започнаха най-сетне да се надигат срещу Едуард. В душата на народа се бореха страх, гняв и гордост.

Цял народ се оставя само за кратко на потисниците. Сега през лятото на 1297-ма, обявените извън закона бунтари предприемаха смели нападения срещу гигантската английска военна машина.

— Кълна се, че сме готови и ще се бием — продължи решително Андрю де Морей. — Засега ще наблюдаваме англичаните не по-малко внимателно отколкото те нас. От известно време ги нападаме често и крадем запасите им. Но сега ни предстои голяма и решителна битка. Вече избрахме позициите. Ще ви обадим кога и къде да се присъедините към нас. Вашите хора са добре обучени и затова ще трябва да отблъснат първия щурм на английската кавалерия и да се сражават на левия фланг. — Той начерта бързо линии върху пясъка до огъня. — Кресингам ще се опита, разбира се, да ни накара да отстъпим, убеден, че сме готови да водим мирни преговори. Ще се опита да сломи волята ни, да вземе заложници и да ни унижи. Но ние няма да искаме мир.

— Не, мир няма да има — изправи се Уолъс. Арин беше отново поразен от телесната мощ на този човек. Той, и неговият братовчед и хората им също станаха, стиснаха ръка на Уолъс и го погледнаха в очите. Това беше достатъчно — клетви или писмени договори бяха излишни.

След като се сбогува с Андрю де Морей, Арин се върна с Джей и Рейгуър при конете, за да препуснат обратно към Сикерн.

Джон тръгна редом с братовчед си.

— Помни, моля те, че в тази крепост не всички хора заслужават доверие — предупреди той и погали Пикт по ноздрите. — Докато Уолъс събира войска, англичаните не бива да се спъват в него.

— Кой ще знае къде именно ще ни чакат Уолъс и Де Морей? Моите хора…

— … се радват на абсолютното ми доверие.

— И кой…

— Пази се от лейди Кира, Арин. Нищо не й разказвай.

— Дори с воините си не споделям всички свои мисли и намерения. Защо ще говоря за тях с жена, дала на английския крал клетва за вечна вярност?

— Не ми се сърди, Арин. Моля те само да внимаваш. Тя е не само хубава, но и умна, а затова опасна. Обясни на хората си, че и те не бива да се изтърват. Ако тя разбере нещо — за позициите на Уолъс, за сражението — и ако ти избяга… Знаеш какво може да стане. Не се оставяй да те омагьоса и не забравяй коя е.

— Чак толкова не може да ме омагьоса никоя жена на този свят — каза натъртено Арин. — Или мислиш, че мога някога да забравя станалото в Хоук’с Керн?

— Този трябва да бъде бойният ни вик. Но пак те моля — не ми се сърди. Предупреждавам те само защото се възхищавам от дамата. Само че няма да се поколебая нито за миг да я убия ако ни предаде.

— Аз не съм чак толкова кръвожаден. Но бъди спокоен Джон, нито ще забравя, нито ще простя.

Рейгуър и Джей бяха изчакали търпеливо в края на поляната. Сега Арин препусна с коня към тях и всички потеглиха към Сикерн.

 

 

От крепостната стена Кира гледаше с копнеж реката под нея. Да, водата е ледена, разбира се. Но през лятото можеше да се понесе. Да рискува ли да се хвърли във вълните? А после?

Трябва да пресметне внимателно всяка своя стъпка. Не знаеше къде е отишъл Арин. Миналата заран, когато се събуди вече го нямаше в стаята. Отначало не се загрижи особено, защото денем той рядко търсеше нейната компания. В късния следобед отвори най-сетне вратата и Патрик, който пазеше пред нея, я покани да сподели вечерята си с мъжете в залата. Поколеба се преди да слезе по стълбата, защото се боеше, че Арин може да подкани бойците си да се позабавляват с нея. Но нали трябва да разбере какво се е случило.

Не разбра кой знае какво, само, че Арин е тръгнал заедно с Джон Греъм, Джей и Рейгуър и ще отсъства близо четиридесет и осем часа. Значи тя има достатъчно време да крои планове за бягство.

Както установи тази вечер, от страна на неговите рицари не я заплашва опасност. Сериозните млади мъже, все запалени бунтари, я посрещнаха много приятелски, въпреки злините, които англичаните им бяха причинили.

Патрик, посочен очевидно, докато го няма Арин, за неин пазач, седеше до нея и задоволяваше старателно нуждите й.

По време на вечерята един фокусник демонстрираше изкуството си, а странстващ певец изпя тъжна песен за крал Александър III, намерил смъртта си, докато отивал при младата си съпруга.

Чу до себе си Патрик тихичко да въздиша, погледна го и вдигна вежди. Когато той й се усмихна тъжно, на бузите му се появиха трапчинки.

— При цялото ми уважение, макар да е бил навярно добър и смел крал, през последната нощ от живота си е постъпил като глупак. Изглежда забеляза учудването на Кира, защото побърза да добави: — Попитайте и Арин, милейди! В онази бурна нощ, когато упорито са предупреждавали краля да не тръгва, Арин е яздел до него. По-късно е бил и сред мъжете, открили Александър на дъното на скалиста пропаст. Небето било червено като жарава и много хора твърдели, че това било предсказание за кръвта, която скоро щяла да се пролее.

Тя потрепери.

— Значи Арин е познавал много добре шотландския крал?

— О да, още като юноша е бил извикан в неговия дом. Александър го дал да се изучи и скоро го посветил в рицарско звание. Един ден кралят и един стар лорд от пограничните земи решили да сложат край на враждата си и да не насъскват отрядите си един срещу друг. Вместо това трябвало двама рицари да се срещнат в двубой. Арин се бил за Александър, победил и кралят го възнаградил. Може би е виждал в младежа сина, с когото бог не го благословил. Когато Арин спасил веднъж живота на краля, получил от него скъпоценен дар — великолепния си боен кон. Мечка нападнала Александър и Арин хладнокръвно убил опасното животно, въпреки че бил въоръжен само с малък нож. Той се възхищавал от краля. От него научил да поставя единството и свободата на Шотландия над всичко. — Патрик въздъхна с гримаса. — Както виждате, лейди, не можем толкова лесно да се закълнем във вярност на друг, най-малко на толкова кръвожадно чудовище като вашия Едуард!?

След кратко мълчание тя попита:

— Чувал ли сте разказите за вашия Уилям Уолъс? — Патрик присви очи. Тя разбра — явно рискуваше да навлезе в опасна област. Въпреки това искаше да обясни позицията си. — Той е завладял замъци и градове, убил е голям брой добри хора, дори епископи и свещеници, които са го молили за пощада.

— Навярно знаете защо…

— Да, Патрик, но трябва да разберете — за децата на англичаните от пограничните земи вашият герой е пратеник на сатаната. А Едуард… Неговата съпруга беше моя кръстница. В детството си прекарах много години при английския двор и за мен кралят беше изключителен човек, толкова внушителен в бронята си. На много хора, които го помолиха за милост, той пощади живота.

— Милейди, в Бъруик безброй жени и деца са молили за пощада.

Кира наведе тъжно глава. Да, клането в Бъруик ще опетни завинаги името на Едуард. И все пак, сега само той можеше да я спаси. Арин не искаше да го признае. Но той ще напусне Сикерн и ще й подари свободата. Само че тя не можеше да остане тук. За нищо на света нямаше да допусне Кинси Дароу да я вземе в плен. Затова трябваше да избяга…

 

 

Тази вечер за малко не заспа край масата. Опряна тромаво на рамото на Патрик, остави се той да я заведе в стаята на кулата.

Там я очакваше Ингрид, за да й помогне да се съблече. После потъна в дълбок сън без сънища, от който се събуди едва следващия следобед.

Дали Патрик не й е сипал приспивателно? Беше логично да го предположи. Сигурно е по-лесно да замаеш жена, която ти е враг, отколкото да трепериш цяла нощ, че тя може да извърши предателство.

Беше отишла замислена до крепостната стена. Сега се взираше в реката и размисляше как да избяга. За да избегне опасностите на войната между Англия и Шотландия, трябва да стигне в Лондон и там да помоли краля за помощ. Но той воюва сега във Франция и Кира виждаше пред себе си едно твърде несигурно бъдеще. Само едно беше несъмнено — на годеника си тя няма да се предаде. Най-вероятно беше той да я убие, веднага след като се ожени за нея. Ако се обърне към Пърси, Уерън или Кресингам — военачалниците на Едуард, те сигурно ще посрещнат е радост дъщерята на лорд Бонифейс, кръщелничка на покойната английска кралица и годеница на Кинси Дароу, но щяха да я предадат на нейния годеник.

Не, трябва да се отдалечи достатъчно, за да не може той да я стигне, и да избяга в Лондон… Или да поеме в противоположната посока… Само и само да се махне оттук…

— За какво сте се замислили, милейди? — Отец Кориган пристъпи към нея, висок и силен воин на християнската църква.

— За нищо, отче.

— Самоубийството е тежък грях.

— О, господи, пак ли? Никога не съм се опитвала да си сложа край на живота.

— По-добре не го правете.

— Кое?

— Ами боя се, че искате да скочите в реката и да побегнете.

Тя го изгледа с неприятно чувство. Отдавна подозираше че е на страната на бунтовниците.

— Ако остана в Сикерн какво ще стане е мен? Сър Арин скоро ще се върне.

— Ако скокът ви се окаже несполучлив, ще загинете.

— Което ще реши проблемите ми.

— Кира…

— Тъй че, ако мога да се измъкна невредима…

— … лорд Дароу ще ви намери.

Той дали мисли, че от страна на нейния годеник я заплашва по-голяма опасност, отколкото от този човек извън закона който я държи в плен? Опасна мисъл… Гордостта я накара да вирне брадичка.

— Така ще съм защитена поне от бунтовниците. Дароу ще ги избеси до един. — Тя рязко му обърна гръб. Тук никой нямаше да й дойде на помощ. Нейният изповедник беше човек извън закона, комендантът на дворцовата й стража беше преминал към врага, а наплашената й камериерка никога нямаше да разбере какво става в главите на тези мъже.

Ами варваринът, който превзе Сикерн? Той ще я желае само докато е в крепостта. Скоро ще участва в нови битки, ще превзема други крепостни стени и ще изнасилва други жени.

— Това ли искате, лейди Кира? Нима смятате, че това ще е справедливо наказание?

— Какво казахте? — обърна се тя, слисана, към отец Кориган.

— Наистина ли искате да видите шотландците обесени?

— Не, отче, аз никому не желая да умре.

Без дума повече тя избърза към вратата за източната кула Патрик стоеше пред нея. Беше забравила, разбира се, че я пази и наблюдава всяка нейна крачка. Беше ли подслушал разговора й с отец Кориган? Обзета от внезапен гняв, тя му тикна под носа среден пръст.

— Патрик, тази вечер няма да сляза в залата за вечеря. И няма да се оставя да ме замаете отново с приспивателни. Колко подъл начин да се обезвреди една пленничка!

Той я гледаше недоумяващо.

— Милейди, не съм ви давал никакви приспивателни.

Кира се обърна неуверено към отец Кориган, който я бе последвал и сега самодоволно се усмихваше.

— Жалък мошеник! — нападна го тя. — Вие сте ми го сторил!

— Милейди, разговаряте с божи човек! — възмути се Патрик.

Майкъл Кориган не отрече нищо и Кира го изгледа с безкрайно отвращение.

— Божи човек ли? Той е ирландски дявол!

— Все по-добър от англичанка-предателка, милейди — възрази духовникът и учтиво се поклони.

Кира не го удостои с отговор и изтича нагоре към стаята в кулата. Заразхожда се нервно напред-назад. Трябва да намери начин да избяга от крепостта преди Арин да се е върнал. Неговите войници може и да са много смели, но бдителни колкото своя предводител не са. Свещеникът ще я държи под око, за в случай, че наистина скочи в реката. Имаше ли и друга възможност? Не можеше ли просто да мине през портата?

Озърна се колебливо. Нещата на Арин бяха все още в стаята. На стола пред камината беше метнато палто, на един скрин лежеше току-що изпран и грижливо сгънат панталон. Откъм леглото до нея долиташе неговата миризма, чаршафите сякаш още пазеха топлината му… Не, сега не бива да мисли за това, иначе ще се разреве и ще се откаже. Дори пред себе си не желаеше да признае ужасната истина.

А тя беше, че отдавна е капитулирала, че го обича, по-лошо дори — той я привлича и тя нищо друго не си пожелава така страстно, както да лежи в обятията му. Колко унизителна ирония!… Дори само заради това трябва да се хвърли в реката — задето е толкова жалка глупачка. Всемогъщи боже, та тя копнее за звуците на неговия глас, за погледа му, за допира на неговите пръсти, за неговите устни. Само да знаеше колко успешно е било отмъщението му…

Затвори измъчено очи. Да, ще избяга. Преди да го види отново. Защото е мъжът, когото така би желала да види в Кинси — силен, справедлив и състрадателен, въпреки мъките, които са му причинили англичаните.

Ако стигне в Лондон и обясни на краля, че омъжи ли се за Кинси, няма да е сигурна за живота си, ще я даде ли той на друг воин, който се сражава и убива в негово име? О, господи кой път да избере? Вече не можеше да включва реката в плановете си защото отец Кориган ще държи крепостната стена под око. Ако той успее да й даде и втори път приспивателно… Остана да стои, замислена, до камината. Огън… Кинси бе оставил съпругата на Арин да изгори… Златисти, червени и синкави пламъците се издигаха високо, хвърляха сенки по стените.

Ще напусне ли желанието за мъст някога Арин? Или ще намира все нова и нова храна? Да, тя трябва да избяга от него…

Изведнъж я осени страхотна мисъл. Отец Кориган, ирландския демон! Отвори решително вратата. Патрик седеше на пода пред нея. Веднага скочи виновно.

— Милейди…

— Трябва да говоря с отеца — каза тя меко.

— Да, но… — подхвана той и смръщи колебливо чело.

— Моля те, Патрик! — Тя го хвана умоляващо за ръката. — Разбрах колко дълбоко съм го обидила, искам да се извиня.

— Представа нямам къде е…

— Да надникнем в параклиса. — Надяваше се, че няма да открият там отец Кориган… — После и в дома му. Помислете Патрик, моята безсмъртна душа може да е в опасност.

— Добре, милейди, да вървим.

Кира му подари лъчезарна, невинна усмивка.

 

 

Арин очакваше трескаво завръщането си в Сикерн. Придружаваха го само Джей и Рейгуър, затова сега можеше да препуска по-бързо, отколкото начело на целия отряд. Мисълта за предстоящата, може би решителна битка, го изпълваше с облекчение но и със загриженост. Не ще и дума, фактът, че Едуард воюва сега във Франция, дава на шотландците известни предимства. В отсъствието на краля управляваше неговият син, който също се казваше Едуард. Но нямаше с баща си нищо общо — беше неуверен младеж и можеше да се предположи, че в критични ситуации ще взема погрешни решения.

Все пак на английския крал служеха превъзходни военачалници, а войската, която предвождаха към Шотландия, наброяваше изглежда, близо сто хиляди души. В редовете й имаше великолепни кавалеристи, мъже, които владеят майсторски меча, а също и превъзходни стрелци с лък.

— Дали да не отдъхнем? — попита Джей, когато Селкъркската гора беше вече далеч зад тях. Сега наближаваха група дървета на висока скала, до която никой враг не можеше да се промъкне незабелязан. Бяха пренощували тук и преди да нападнат Сикерн. Знаеше, че приятелите му са уморени, но въпреки това се поколеба — бяха вече толкова близо до целта.

— Само един час, Арин — предложи Рейгуър.

— Добре.

Докато Джей и Рейгуър се спешиха и поведоха конете към близкия поток, Арин насочи бойния си жребец към върха на скалата. Да, оттам вече виждаше Сикерн и дори много повече. Лагерни огньове в горичка на изток. Два, три, четири… Дароу се е върнал.

 

 

Къщата на свещеника се намираше между външната и вътрешната стена. Последвана от Патрик, Кира влезе вътре. Естествено, не биваше да разбере, че тя се кани да претърси вещите на отеца. Те не бяха много, но в образцов ред.

На една маса мехур с вино беше сложен до поднос с пресни зеленчуци и картофи, и завит в ленена кърпа самун хляб. В бюфета бяха подредени скъпоценностите, които свещеникът бе донесъл от Божи гроб — арабско кафе, няколко монети, сребърна реликва, няколко шишенца от кафяво стъкло. В друго отделение Кира откри бинтове и съдове с билки, есенции, лекарства и етерични масла. В Сикерн отец Кориган беше не само свещенослужител, но и лекар, който се грижи за болните и ранените.

Тя си наля вино, прегледа шишенцата и откри най-сетне онова, което търсеше — екстракт от мак. Какво количество трябва да използва? Не искаше никого да убива. Какво е чела за действието на маковото семе? Сигурно няколко капки ще са достатъчни.

Тя подаде на Патрик чаша вино.

— Да ни мине времето докато чакаме отец Кориган.

— Благодаря, милейди, не съм жаден.

Тя побърза да сведе поглед, за да скрие разочарованието си.

— Тогава пийнете с мен, за да ми доставите удоволствие. Наздраве!

— За какво пием?

— За Шотландия!

Той вдигна чашата към устните си, а тя се престори с усмивка, че отпива от своята.

— Защо за Шотландия, милейди? — попита учудено Патрик.

— Защото майка ми беше шотландка, а Сикерн е в Шотландия.

Той се ухили, закани й се с пръст.

— Би трябвало да вдигнете тост за Шотландия на Едуард.

— Какво ще кажете да пием за мира?

— Чудесно предложение, но за съжаление безсмислено — въздъхна той и пресуши чашата си. Погледна го изчакващо и той отвърна на погледа й. Все още не се случваше нищо.

Изведнъж той залитна към нея и тя се опита да го задържи. Беше много силен и тежък като дъбов ствол. Успя, криво-ляво да го пусне да падне на пода. Патрик!

Дали не го уби? Не, той дишаше и дори я гледаше.

— Мир, — измърмори той. — Да, да пием за мира — каза той но после затвори очи.

— Съжалявам, Патрик — прошепна тя. — Поне ще спите добре.

Сега трябваше да побърза да се махне, преди свещеникът да се е върнал. Скочи и отвори вратата към малката спалня. Както се надяваше, намери едно от расата му и бяла ленена риза. Под дрехите му откри колан, украсен със странни знаци, а на него ножница с меч. Кира го опаса около кръста си. Откри и малък кинжал. Можеше да го скрие добре в тайния вътрешен джоб на роклята.

— Простете ми, отче, че взимам без разрешение вещите ви на заем — изсъска тя, хвърли поглед към разпятието, окачено над леглото и се прекръсти. — Но нали ми обяснихте, че господ помага на онези, които си помагат сами.

Преди да излезе от къщата, коленичи още веднъж до Патрик, за да разбере дали още е жив. За щастие той дишаше дълбоко и равномерно.

На прага спря за миг и се озърна. Не трябва повече да се бави. Дори да не почнат да търсят нея, ще забележат отсъствието на Патрик.

Междувременно отдавна беше паднал мрак. Занаятчиите и търговците приключваха работа и се завръщаха в колибите си до външната крепостна стена на Сикерн.

Тя дръпна качулката над очите, изскочи от къщата и влезе в долепената до нея малка конюшня, в която стоеше кобилата на свещеника. Веднага намери юздата, но не и седлото.

И без това нямаше време да оседлава кобилката. Сложи й само юздата, яхна я и излезе от конюшнята. В двора се присъедини към няколко каменоделци, запътени към домовете си извън стените на крепостта. Те помислиха Кира за свещеника.

— Добър вечер, отче! — извика един от мъжете и тя му махна с ръка.

— Отивате да благословите новороденото, нали, отче? — осведоми се друг. — Колко жалко, че баща му загина в битката за крепостта.

Кира кимна и много се надяваше да не й зададат въпроси на които не може да отговори.

— Лоши времена, нали отче? — въздъхна трети. Сега от свещеника ирландец се очакваше отговор.

— Да, синко — измърмори тя дрезгаво и се прекръсти. — Бог да ви благослови. — После пришпори кобилата и се понесе към портата.

— Хайде, омитайте се всички! — заповяда един от стражите. — След малко заключваме подвижната решетка за през нощта!

Щом мина през портата, Кира се наведе ниско над шията на кобилката и благодари на небето. Най-сетне е свободна… Но защо ли сякаш камък й беше легнал на сърцето?

 

 

Вече съвсем по тъмно Арин и приятелите му спряха пред портата на Сикерн. По всяка вероятност Дароу щеше да атакува крепостта чак на разсъмване. Арин поздрави високо стражата и тя вдигна подвижната решетка. Във вътрешния двор предадоха конете на младия Брендън, след което Арин предупреди стражите да държат под око гората, в която явно гъмжеше от англичани. Вдигнаха от леглата и другите бойци, стрелците с лък бяха пратени на крепостните стени. Когато нападателите се приближат, върху тях трябва да се излее врящо олио. По протежение на външната стена горяха малки огньове. От тях стрелците с лък щяха да палят стрелите си, та олиото да пламне и така да отблъснат нападателите.

Докато отрядът на Арин се готвеше за боя, никой не забеля за отсъствието на Патрик. Наистина, младежът трябваше да пази лейди Кира, но неочакваното раздвижване навярно отдавна го е привлякло в двора.

Арин остави Рейгуър да обяснява на мъжете в залата отбранителната тактика, и побърза да изкачи стълбата към кулата. Пред вратата нямаше стража, стаята беше празна. Обзет от лошо предчувствие, извика камериерката. Уплашена и задъхана, тя каза, че господарката й е отишла с Патрик при отец Кориган когото искала след някакво скарване да помоли за прошка.

Да моли за прошка? Не беше в стила на Кира. Освен това Арин не знаеше дали може да има доверие на свещеника. Тъй или иначе духовникът беше служил в Сикерн и когато негов господар е бил Дароу. Бутна нетърпеливо Ингрид встрани и изтича по стълбата долу. В залата видя Кориган — той слушаше Рейгуър с интерес не по-малък от този на бойците.

— Къде е Кира, отче?

Смайването на свещеника изглеждаше искрено.

— Не е ли в стаята в кулата?

— Да беше така, нямаше да ви питам. Ингрид току-що ми каза, че Кира се скарала с вас и тръгнала към дома ви, да ви моли за прошка.

— Кой, Кира? — По гласа на свещеника пролича, че и на него това му се е сторило толкова невероятно, колкото и на Арин.

— Вярно е — намеси се Тайлър Милър. — Малко преди да се стъмни ги видях да отиват с Патрик към дома ви, отче.

— Но аз не си бях вкъщи. Излязох от замъка, за да кръстя едно новородено. После се върнах тук, в залата.

Без дума повече Арин излезе тичешком от крепостта, последван отблизо от Джей и отец Кориган. Когато отвори рязко вратата на дома на свещеника, видя Патрик да лежи до стената. Обзе го луд гняв. По дяволите, убила е младежа… Не, не, той диша.

Кориган профуча покрай Арин, наведе се над Патрик и тихо изруга — необичайни думи в устата на един божи човек.

— Какво му е сторила? — прошепна Арин със затаен дъх.

— Дала му е опиум.

— Какво?

— Приспивателно от Божи гроб…

— Зная какво е. Но как, по дяволите, се е докопала до него?

— В моя шкаф има шишенце с опиум — отвърна неуверено свещеникът. — След вашето заминаване тя кроеше планове за бягство и снощи аз й сложих приспивателно във виното.

— А тя се е сетила как е станало, така ли? Затова ли се скара с вас?

— Не затова, а защото исках да й попреча да избяга — отвърна Кориган и каза самата истина.

Арин излезе сърдит дома му, все така последван от приятеля си и от свещеника.

— Кога е избягала?

— Не е било отдавна. От скарването ни са минали едва няколко часа.

— Мислиш ли, че е видяла лагерните огньове, Арин? — попита Джей. — Ако е така, разбрала е, че Дароу е някъде наблизо.

Арин го изгледа сърдито.

— Но как е успяла да излезе от замъка? — измърмори отец Кориган.

Млада жена бързаше към тях, понесла дърва за огньовете на крепостната стена.

— Сър Арин. — Тя се изчерви и се поклони. — Слава богу, че пак сте тук, отче! Имаме нужда от вас в тези трудни времена. Но колко бързо се върнахте!…

Тя млъкна ужасена, защото Арин я сграбчи за раменете.

— Кога отецът напусна крепостта?

— Малко преди чуем вика ви пред външната порта, сър. Тогава заключиха подвижната решетка.

— Благодаря, момиче. — Арин впи гневно поглед в ирландеца. На слепоочието му пулсираше издута жила. — Чухте ли, отче? Дамата е минала безпрепятствено през портата, предрешена като свещеник и по всяка вероятност яхнала вашия кон. А сега ще ни благослови победоносно — нас, клетите глупци. Джей, прати Брендън в конюшнята, да ми доведе Пикт, веднага! И кажи на Рейгуър да чака до последния миг моето завръщане. Но появили се първата дневна светлина на хоризонта, да заповяда да заключат отново всички порти и преди опасността да е отминала да не ги отключват.

— Бъди благоразумен, Арин, не хуквай подире й… — подхвана Джей.

— Той няма да го стори — прекъсна го Кориган.

— Напротив — възрази Арин. — Там, вънка, се е разположила английска войска. Сега не мога да се лиша тук, в Сикерн, от нито един човек. Всички мои хора трябва да подготвят отбраната на крепостта. Не бой се, враговете няма да ме видят.

— Мен също — добави Кориган. — Боже милостиви, сър, налага се някой да ви прикрива гърба!

— Един свещеник?

— Не винаги съм искал да се посветя на това звание. Като момче ме обучаваха за боец. В бой с мечове не отстъпвам на най-добрите ви войници.

Арин се съмняваше не в това, а в лоялността на отец Кориган. Но този ирландец може би наистина щеше да му помогне да открият Кира, преди тя да се стигнала при Дароу.

— Джей, кажи на Брендън да доведе от конюшнята бърз кон и за свещеника.

— Сигурен ли си, Арин?

— Да!

Все още скептичен, Джей побърза да изпълни заповедта.

— Не се бави! — извика подире му Арин, без да изпуска свещеника от очи. — Отче, ако ме предадете, ще ви пратя във вечния огън на ада.

— Наистина ще заслужа да се пържа в него, ако съм решил да ви предам на човек като Кинси Дароу.