Хедър Греъм
Покори нощта (21)

20

Слънцето изгряваше. Датата беше 11 септември 1297-ма.

Англичаните заеха позиции в южния край на укрепленията. Оттук можеха да виждат през реката чак до учудващо голямата шотландска войска.

В блестящите си доспехи англичаните препускаха с развети знамена на светлината на утринното слънце. На многобройните шлемове се развяваха гъсти пера. Много коне бяха със скъпи покривала в цветовете на краля или на видни семейства. С пръхтене и звънтящи юзди, те препускаха в сякаш безкрайна колона.

Шотландците се бяха събрали по бреговете на река Охил, те също на множество с весели цветове. Все пак повечето не бяха толкова разкошно издокарани. На някои лица изпъкваха, изрисувани, багрите на техните прадеди-пикти. Бунтовниците бяха заели отлични позиции. По склоновете английската конница не можеше да свърши кой знае каква работа, а зад шотландците се простираха хълмове, гъсти гори и блата. Натам можеха, в случай на нужда, бързо да се оттеглят. Вляво бяха защитени от река форт, вдясно от нейните извивки. Пред тях се простираше блатиста ливада чак до моста Стърлинг. Отвъд моста ги очакваше врагът — поне две хиляди тежко въоръжени конници с брони освен тях и няколко десетки хиляди пехотинци. Цялата шотландска войска наброяваше десетина хиляди души.

Да, ситуацията наистина ни дава известни предимства, каза си Арин. Едуард се сражава във Франция, а неговият главнокомандващ, Джон де Уорън, граф на Съри, беше стар, болен и уморен. По всяка вероятност не се разбираше добре с Хю Кресингам омразния ковчежник и бирник. Кресингам беше суетен, властен и крадец. Много от шотландските лордове го презираха и вярваха, че краде от данъците, за да възстанови разрушения Бъруик.

В сутрешния здрач Арин се спусна заедно с Уолъс, Де Морей, Джон и други командири начело на бунтовниците по част от хълма и двете войски почнаха да се опознават До Арин Джей Рейгуър, Патрик и Тен седяха навъсени в седлата зад тях идваха бойците, които се бяха присъединили към отряда му, както и много мъже от Сикерн. Толкова много лица — напрегнати и загрижени, и все пак готови за бой… — Обзе го смътна тревога, сякаш му липсваше някой, но не знаеше кой.

Арин предвождаше малката шотландска конница, а Джон командваше пехотинците.

Арин се възхити още веднъж на изгодната позиция на бунтовниците — плод на стратегията, която Уолъс и Де Морей изглежда бяха създали заедно. Военното изкуство на Уолъс се опираше на безпогрешния му инстинкт и богат опит. При неочакваните му нападения на английски лагери последната пролет той всеки път преминаваше реката. На свой ред Де Морей притежаваше способността да избира всеки път за битките си най-подходящия терен.

Въпреки това врагът представляваше гледка, внушаваща страх. Англичаните бяха самоуверени, шотландците — готови за бой, насърчени от победите на Андрю де Морей. В цялата страна от Бюли до Тей, бунтовниците бяха взели оръжието, за да се срещнат край брега на река Охил.

— Мъже, ние нито ще се колебаем, нито ще отстъпваме — извика Арин на хората си. — Помнете Хоук’с Керн!

— И Бъруик! — изкрещя някой.

От всяка редица се надигнаха такива бойни викове, които врагът положително щеше да чуе.

Изчакаха, за да спазят обичая всяка войска да е получила възможност да отстъпи. Предишната вечер Джеймс Стюарт, граф Малкълм Ланъкс и други рицари бяха отишли при Де Уорън, за да му заявят, че ще преговарят от негово име с Уолъс. Преди това му обещаха войници и го предупредиха, че минат на страната на англичаните. При втория разговор съобщиха, че Уолъс няма да се откаже от сражението. Междувременно двамата благородници се бяха представили на командващите де Морей и Уолъс. Някои все още не можеха да се решат и Арин предполагаше, че искат да си оставят всички пътища отворени и първо да видят какъв ще е изходът от двубоя.

Уолъс поръча да съобщят на Де Уорън, че не е тук, за да сключва мир, а за да освободи Шотландия. По-късно в лагера на шотландците се появиха двама монаси и заявиха, че ако бунтовниците са готови да капитулират, ще им бъдат простени всички предишни простъпки. И двамата се върнаха здрави и читави при англичаните.

— Ще се бием! — извика Арин.

Малко по-късно англичаните настъпиха.

 

 

Тя отвори очи и примижа срещу ярката утринна светлина.

Брадичката я болеше, главата й сякаш щеше да се пръсне. Взря се слисана в платнището на палатката, върху което слънчевите лъчи хвърляха жълта светлина и тогава осъзна, че се намира в английския лагер. Опита се, но напразно, да размърда ръце. Те бяха вързани на гърба й.

— А, Кира, събуди ли се? — прозвуча зад нея гласът на Кинси.

Ингрид, Катарина и Томас — дали успяха да избягат? Можеше ли да се надява, че междувременно са съобщили на Арин?

Къде я е довлякъл Кинси? Зад английските позиции, близо до Стърлинг? Господи, каква ли ще е съдбата й?

Той пристъпи към нея, в пълни бойни доспехи, с наметало с неговите цветове през рамо.

— Въпреки че лицето ти е подпухнало, а косата разрошена, лейди, и сега си невероятно красива. Както винаги. Измамна хубост, защото си предателка. Всички знаем какво се случва на предателите. Но преди това трябва да видиш как ще мрат шотландците. Ела с мен! Запазил съм ти място в задните редици на авангарда. Когато поведа отряда си към моста, сигурно всички шотландци ще са вече мъртви. Та ще се откажа от удоволствието да убия собственоръчно неколцина от тези копелета, за да изживея радостта да наблюдавам лицето ти по време на клането.

Той я вдигна грубо на крака. Главата й се пръскаше от силна болка. Когато залитна, той я задържа. Не знаеше какво е прочел в очите й, но той сякаш полудя от гняв.

— Вече не можеш да нараниш чувствата ми, лейди. Хайде тръгвай, не бива да изпускаме сражението. Позволявам ти да яздиш кобилата си. За което трябва да си ми благодарна.

— Шотландците ще те убият, Кинси.

— Мила моя Кира, труповете не убиват. Преди да изтърпиш наказанието си, ще видиш как се лее шотландската кръв — като река.

— Кой е главнокомандващият тук?

— Да не се надяваш да ми избягаш, като коленичиш пред по-високостоящ? Няма да можеш. Джон де Уорън е болен, Кресингам е глупак, пълен идиот! Освен това проявява към бунтовниците по-малко търпение от който и да било друг. Тъй че едва ли ще ти помогне. — Той я хвана ядосан за ръката и я издърпа от палатката.

Кира видя, че много рицари вече бяха яхнали конете си. Други се суетяха наоколо. Едни точеха мечове, други кърпеха такъми, трети развяваха знамена. Кинси извика високо Ричард който доведе кобилата на Кира.

Кинси вдигна бързо пленницата си на седлото после я погледна усмихнат.

— Мила моя, въпреки всичко сватбата ни ще се състои.

Все още с ръце вързани на гърба, й беше много трудно да запази равновесие на гърба на коня. Въпреки това вдигна предизвикателно глава.

— Никога няма да се омъжа за теб, Кинси! От самото начало те презирах, а сега те мразя повече от когато и да било.

— О, виж я ти, изтънчената, високомерна лейди! Да не мислиш случайно, че ще останеш за дълго моя съпруга?

— Ако откажа, не можеш да се ожениш за мен!

— Много грешиш. Ще намеря пътища и начини да те принудя.

— Ами ако умра преди венчавката? Това ще ти провали плановете, нали Кинси?

— Не се надявай да получиш възможност за благородно самоубийство…

— Няма да са ми нужни особени усилия. Кобилата ми не е боен кон. Предполагам, че както съм с вързани ръце, тя ще ме понесе, ще ме хвърли и ще си строша врата. Толкова е просто.

Кинси се поколеба и я погледна неуверено.

— Не я слушай! — предупреди го Ричард. — Само дебне начин да избяга, нали иска да се върне при своя безбожен любовник.

— Как би могла да избяга? — попита ядосано Кинси.

— Наистина — как? — обърна се тя с меден глас към сър Ричард. — Освен това как може да сте толкова сигурни, че ще победите бунтовниците?

Кинси извади нож от ножницата на пищяла си. Няколко секунди тя беше почти сигурна, че ще забие острието му в гърлото й. Вместо това той преряза въжето и тя можа да разтрие болезнено натъртените си китки.

— Е, трябва да ми благодариш Кира. — Тя отговори безмълвно на погледа му и се усмихна. — Само едно погрешно движение и ще те нашибам до смърт. Коня ми, Ричард! Свикай хората, битката скоро ще почне.

 

 

Арин знаеше, че сега Ричард де Ланди се бие за англичаните. Именно той трябваше да ги възпре да не минат през моста. Конниците със сигурност щяха да потънат в блатото.

Само че английските командващи сигурно бяха прекалено самоуверени или толкова ядосани на „простолюдието“, което се е осмелило да ги предизвика. А може и да не се доверяваха на Де Ланди, преминал наскоро на тяхна страна.

За голям късмет на шотландците, двамата английски командващи се бяха сблъскали, изглежда, със сериозни проблеми. Тъй като здравето на Де Уорън не беше никак добро, той беше помолил, но напразно, Едуард да го освободи от задълженията на командващ. Що се отнася до Кресингам, бирника на Едуард, той беше толкова омразен на съотечествениците си, че му се подчиняваха само пряко волята си.

Над река Форт минаваше тесен мост. Английската конница напредваше в две редици.

— Да тръгваме ли? — попитаха неколцина шотландци.

— Не, ще поизчакаме! — отговори Арин. Дисциплината на която бе учил хората си, сега даваше плодове. Всички търпеливо зачакаха.

Англичаните бавно се приближаваха. Мина половин час.

— Арин… — подхвана нервно Патрик и направи с бойния си кон няколко крачки напред.

— Ще чакаме.

Търпение и дисциплина. На муцуната на Пикт беше кацнала конска муха. Конят се вдигаше нервно на задни крака и въртеше опашка.

— Хайде, кротко — мило увещаваше Арин бойния си жребец. Ще го настигне ли този ден смъртта? Ако ли не, ще може ли най-сетне да си отмъсти? Измъчван вече година от угризения на съвестта, беше укротявал с гняв силната болка. Но ако остане жив този ден… Още половин час.

Ако оживее след тази битка, може би ще погребе завинаги своите покойници и ще се освободи от миналото, ще стане независим, защото и Шотландия трябва да се развива занапред като независима страна.

Не искаше да се измъчва и реши да не мисли за Кира. Но времето се влачеше, животът и смъртта натежава еднакво на двете блюда. Не беше в състояние да пропъди спомена за онази последна среща в гората. Остави я, без дума да й каже. Беше й заявявал, че никога няма да се ожени за нея и никога няма да я обича.

Това не беше вярно: обичаше я, имаше нужда от нея. За да надвие угризенията си, оскърби Кира. Чувството за вина продължаваше да го преследва. Да, носеше вина пред мъртвите от Хоук’с Керн, пред Александра, нежната, сладка възлюбена от детските години, жената на неговото сърце, неговата душа която мечтаеше за свободата на Шотландия, която му даваше сили за да преследва тази съдбоносна мечта. В онзи ужасен ден той я бе изоставил. Но днес ще изкупя вината си, мислеше си сега.

Ако му е писано, отсега нататък ще има свой собствен живот.

Още половин час…

Все повече англичани минаваха по моста. Не искаше да мисли за миналото. Ето че вече намираше кураж да се моли за бъдещето.

Докато шотландците чакаха, Арин хвърли поглед към манастира Крейг. Там Уолъс, яхнал бойния си жребец, наблюдаваше двете армии и преповтаряше на ум избраната стратегия…

Минаха близо два часа. Шотландската войска беше готова англичаните преминаваха моста — лордове, кавалеристи, рицари със своите оръженосци, понесли високо знамената.

Танцуващи коне, дрънчащи юзди, развети родови пряпорци…

После прозвуча рог. Сигналът. От безброй гърла се изтръгна вик.

— В бой!

— Войниците с пики! Към фланга, към моста! Задръжте моста!

Арин извади меча. Наоколо му кънтяха бойни викове, гръмките призиви на клановете. Последван от своята конница и от пехотата си, Арин препусна надолу по склона, вряза се в масата от хора.

В края на моста шотландците образуваха непреодолима верига. Английската конница, която вече беше преминала моста се оказа отрязана от останалата войска, а тежестта на доспехите теглеше бойците надолу — в блатото.

Само някои пехотинци и някои стрелци с лък бяха преминали моста. Сега искаха да се върнат. Но шотландците нападнаха с все сили врага.

Понесъл ранен, английски командир си проправяше решително път към моста. Само малцина от хората му успяваха да го следват.

На моста войниците се строполяваха, премазани. Конете падаха в реката. В ожесточения близък бой стомана дрънчеше срещу стомана, ехтяха викове на болка, цвилеха умиращи коне. Английски войници се опитваха да смъкнат шотландски рицари от седлата и падаха, поразени от бойните им секири.

Сред първите, които се хвърлиха в боя, Арин се сражаваше с меч и щит на гърба на бойния си жребец. Смъкваше отново и отново конници от конете им, въртеше Пикт на всички страни, за да се бие с нови и нови противници. Зърна наблизо Кресингам, омразния английски командващ, който бе разчитал на победа над шотландците, а сега лежеше в прахта. Прободен от дузини мечове. Убиха го със същата страст, с която го бяха ненавиждали. Умря за секунди. Може би непредвидена милост.

Удар с меч улучи Арин в ризницата, в гърба и го накара да откъсне очи от Кресингам. Този мъж не заслужаваше вече нито една негова мисъл. Докато отблъскваше умело ожесточените нападения на англичаните, напразно се оглеждаше да види Кинси Дароу. Затова всеки мъж, с когото се биеше, се превръщаше в Дароу. Не само той беше окрилен от дива жажда за мъст. Чуваше наоколо си гневни гласове.

— За Бъруик!

— За Дънбар!

— За моя баща!

— За моя брат!

— За съпругата ми!

— За Шотландия. За слава на всевишния и за честта на Шотландия!

Мъже и коне се търкаляха в тинята. С храбростта на отчаянието англичаните се сражаваха за живота си. На Арин му беше понякога трудно да вдигне меча си в гъстата тълпа.

Зад него се биеше Джон, отляво Джей, пред него Тен, отдясно Патрик. Отец Кориган, ирландският свещеник, въртеше неуморно меча си и благославяше мъжете, които убиваше. Брендън — прекалено млад за тази битка — се озова срещу боец с шлем и тежки доспехи, яхнал ранен кон.

Когато го нападна с вдигнато оръжие и втори се устреми към него.

— Пази се, Брендън! — извика Арин. Заобиколен от врагове, не можеше да стигне до братовчед си.

Джей чу вика. И той предупреди Брендън, който бързо се наведе. Нападателят загуби равновесие, падна от седлото и бе смазан до смърт под конските копита. Брендън веднага се изправи и мечът му се заби във врата на врага, яхнал ранения кон.

Арин чу нещо да бръмчи във въздуха. Успя да отблъсне навреме меча на един рицар и го простря на земята.

В панически ужас, подлуден от миризмата на кръв, конят на англичанина се изправи на задни крака, а после го стъпка.

Мечът на Арин беше в кръв, зеленото блато се беше обагрило в червено. От моста много англичани паднаха в студената вода, тежките доспехи ги повличаха към дъното.

Все още заобиколен от суматохата на битката, Арин установи изведнъж, че вече няма противник. Сега виждаше само трупове — някои лежаха с лице в тинята, други гледаха невиждащи в небето.

— Победихме ги! — извика един шотландец.

— Бързо, след тях! — призова друг.

И те наистина се втурнаха да преследват англичаните през реката, чак до Стърлинг.

Арин забеляза някакво бурно вълнение сред шотландците, чу възбудени гласове. Той прескочи труповете по пътя си и препусна към мястото на събитието. Андрю де Морей лежеше ранен на земята.

— Отнесете го на сигурно място! — заповяда Арин. — Внимателно! — Той скочи от седлото и коленичи до командващия, който се бе сражавал така неуморно и безстрашно за свободата на Шотландия. Богатият наследник на Ботуел, чийто баща остана след сражението при Дънбар пленник на англичаните, бе поставил на карта всичко, което можеше да е любимо и скъпо за един човек.

Докато оръженосците му се грижеха за него, той хвана ръката на Арин.

— Господи, наистина го извършихме!

— Не се напрягай!

— Подгони копелетата, Арин. Уолъс… Убит ли е?

— Не. Би се като демон начело на хората си.

Тялото на Де Морей беше цялото в тиня и кръв, затова не можеше да се каже колко тежко е ранен.

— Благородният произход не прави командващия — изрече той. — Уилям го доказа. А душата на един народ е нещо много по-силно от великолепна конница и безсърдечни наемници.

— Кълна се в бога, постигнахме целта си…

— Преследвай англичаните, Греъм — помоли го Де Морей.

— Разбира се, ще ги преследваме чак до ада — увери го Арин.

Отнесоха Андрю де Морей и Арин извика да му доведат коня. Когато го яхна, леко залитна. Да, успяха. Англичаните бягаха, а шотландците ги преследваха безмилостно по петите.

Отрядът на Дароу не премина моста. Той не вярваше на очите си и ругаеше, свидетел на позорното поражение на англичаните.

На отвъдния бряг труповете ставаха все повече. Сред този хаос от тиня и кръв лежеше и Кресингам, командващият, пренебрегнал предупреждението на сър Ричард за този мост.

Докато Кинси обикаляше насам-натам, за да намери по-удобно място за наблюдение, на Кира не й оставаше друго, освен да седи на коня си и да наблюдава кървавата гледка.

Често затваряше очи. Но когато виковете ставаха неистови, поглеждаше през реката, обзета от страх, че щастието може да е изневерило на шотландците.

Наистина необяснимо — презрените „плебеи“ побеждаваха неизмеримо превъзхождащата ги английска военна сила.

Сега бунтовниците вече прекосяваха реката, въпреки срутилия се мост. Конете смело пореха вълните. Чу се пронизителен звук на рог — Джон де Уорън даваше сигнал за отстъпление. Впрочем излишен. Сякаш преследвани от фурии, англичаните вече бягаха в панически ужас. Шотландците бързо ги настигаха и поваляха. Някои се опитваха да се спасят с пълзене и молеха задъхано за пощада.

— Лорд Дароу! — извика един боец.

Въпреки заповедта за отстъпление, Кинси не бе помръднал от мястото си — просто не желаеше да приеме поражението.

— Кинси! — извика му сър Ричард.

— Добре, да почнем да отстъпваме — изсумтя Дароу.

Отстъпление — възможност за Кира да избяга, да стигне при шотландците… да прекоси бойното поле, с надеждата, че Арин не лежи сред убитите…

— Проклета вещица! — Дароу насочи изведнъж коня си към нейната кобила. Очите му пламтяха с трескав огън, близък до безумие. — Проклето чудовище! — изруга той, сякаш тя беше помагала на бунтовниците да победят. Посегна бесен към нея и тя извика, понечи да пришпори кобилата, но хората му я обкръжиха. Дароу беше превъзходен ездач и успя да я прехвърли на своя кон. Пръстите му я дръпнаха болезнено за косата. — Е, тържествуваш ли, лейди? Може би искаш да танцуваш върху труповете на англичаните? Само не бързай да се радваш!

Той заби силно пети в хълбоците на едрия си боен жребец който изобщо не реагира на увеличения товар. Бърз като вятъра той препусна сред тълпите бягащи англичани.

Победителите се понесоха тържествуващи към Стърлинг, към границата.

Андрю де Морей беше тежко ранен, затова Уолъс пое сам командването. Някои от бойците му настояваха да нападнат бягащата английска войска по цялата фронтова линия. Но той не искаше да рискува, защото шотландците бяха капнали след напрегнатото сражение. Вместо това заповяда да вземат за заложници голям брой ранени, все богати благородници. Роднините на много от бунтовниците бяха пленници в Англия и сега можеха да бъдат разменени срещу заложниците. Освен това бунтовниците трябваше да се погрижат за собствените си убити и ранени.

Тен Макфедън също беше ранен. Арин не знаеше дали раната му е тежка. Все пак хората му го сложиха на носилка Междувременно на бойното поле се бяха появили жени и лечители, грижеха се за ранените и помагаха на войниците да вземат всичко ценно от убитите англичани.

Когато Роджър Комин го откри, Арин беше коленичил заедно с Джей, Рейгуър и отец Кориган при ранените. Сред убитите откриха трупа на Хейдън Мактигъл. Този мъж беше от Хоук’с Керн и след клането се бе сражавал рамо до рамо с Арин, беше му добър приятел и храбър съратник. Колкото и горчиво да оплакваше Арин тази загуба, за разлика от английския командуващ той можеше да се смята щастлив, защото беше загубил сравнително малко мъже.

Колко по-тежки загуби бяха претърпявали шотландците преди!

Докато коленичеше до Хейдън, до ушите му стигна триумфален вик, той стана и видя как окачиха трупа на Кресингам на едно дърво. Със смях и песни хората извън закона танцуваха около мъртвия. За ужас на Арин, те почнаха да го дерат.

— Боже милостиви! — прошепна отец Кориган. — Сега вече не се различаваме от противниците си, които толкова ни отвращаваха. — Той извърна бързо поглед от ужасната гледка и се прекръсти.

Арин гледаше замислено безбройните мъртъвци. Бяха поне в повечето случаи врагове, а не приятели… Грандиозна победа… Въпреки това изпитваше необяснимо притеснение.

Свещеникът благослови покойните езичници, после попита тихо:

— Какво ви подтиска, сър Арин?

— Нищо, или всъщност това, че англичаните ще се върнат. Щом Едуард се прибере от Франция, неговата войска отново ще ни нападне и този път под командването на краля.

— Е да, но преди това Шотландия вече ще е станала наша. Да се радваме на свободата си, сър Арин.

Арин затвори за няколко секунди очи. Свобода! И все пак…

— Нима не я усещате? Не й се наслаждавате?

— Отче, в момента усещам само миризмата на кръв.

Свещеникът въздъхна и смръщи чело. Изведнъж Арин се засмя. Едва сега го завладя замайващо чувство на триумф, безкрайната си радост той прегърна свещеника и го потупа по рамото.

— Свобода! Господи, прав сте! Постигнахме нашата цел.