Хедър Греъм
Покори нощта (1)

ПРОЛОГ

18 март 1286-ма

По небето се носеха буреносни облаци. Цветът им непрекъснато се менеше, от яростно, мрачносиньо премина в сиво, а най-после и в странно, мъгливо червено. Цвета на кръвта. Някои от придворните, които напускаха в този час Единбург, бяха сериозно разтревожени и убедени, че Александър не бива да тръгва тази вечер на път. През целия ден на небето, сякаш върху палитрата на художник, се бяха сменяли различни оттенъци на червеното и дори нощният мрак не можа да заличи този цвят на смъртта.

Целият ден бе предвещавал буря и сега тя се разрази. Снежната фъртуна подчертаваше мрачното червено, изпълваше въздуха, обгръщаше страната, пречеше на хора и животни да виждат добре. След заседанието на съвета хората на краля се взираха в бушуващата стихия. Сред съветниците на Александър имаше мъдри и образовани хора. Той стоеше начело на държава, създавана векове. Сега, въпреки различния си произход, всички нейни обитатели смятаха себе си за шотландци. Всъщност богатите барони, които притежаваха земи и в Англия, се чувстваха поданици на двама крале. Норманското влияние беше сред основните причини те да са добре осведомени и начетени.

Но защото във вените им течеше и кръвта на древните пикти, скоти, британци, гали и келти, нощ като тази не можеше да не събуди суеверието им.

Епископ Уишърт, когото кралят високо ценеше и който му беше искрено предан, го увещаваше да отложи пътуването.

— Останете в Единбург, господарю. Идва буря — червена, тъмна, дива и опасна.

Александър потупа успокояващо епископа по рамото.

— Ах, скъпи приятелю, младата ми съпруга ме очаква. Кой мъж не би пренебрегнал и вятъра, и лошото време, за да прегърне хубавица като Йоланд?

Уишърт го погледна и въздъхна. Четиридесет и четири годишният Александър Шотландски — привлекателен и як мъж — беше в разцвета на силите си. Първата му жена, сестра на английския крал Едуард I, беше починала, както и невръстните й синове, както и нейната дъщеря, кралицата на Норвегия. Наследничка на Александър беше станала неговата внучка.

Маргарет, дъщерята на Ерик Норвежки. Александър беше настоял неговите барони да потвърдят писмено, че ако умре, ще признаят Маргарет за кралица на Шотландия. Регентство от шест души трябваше да я съветва, ако се наложеше тя да се възкачи на престола още дете. Никой от тези шестима мъже не биваше да предявява претенции за трона.

Но ето че кралят се ожени повторно, за хубавата и млада Йоланд. А се чувстваше и достатъчно як, за да стане отново баща. Обичаше жена си, която го очакваше сега в съпружеското легло, и си пожелаваше синове — силни и умни, способни да бранят кралството от по-могъщи врагове. Беше, не ще и дума, приятно задължение, да даде живот на такива синове. В този миг мислеше само за това и не се вслуша в гласа на разума.

— Повярвайте, господарю, вашата съпруга ще ви очаква и в друг ден — заклеваше го епископът.

— Прав сте, наистина ще ни връхлети буря, дива като шотландец. Обичам тази страна с нейните мочурища, планини и долини, прекрасните багри през пролетта и лятото, яростните бури през зимата. Шотландия трябва да пребъде, Уишърт. И като се обърна към храбрите си рицари, Александър продължи:

— Приятели, ще препуснем към сала в Куинсфъри, ще продължим към Кингхорн и аз ще спя до жена си.

— Да, сър! — отвърна ескортът.

Само един от мъжете не каза нищо — съвсем младият, едва наскоро издигнат в рицарски сан, сър Арин Греъм. Вече беше яхнал бойния си кон — подарък от Александър, и се взираше тревожно в небето.

Един паж доведе бързо жребеца на краля. Александър го яхна и изгледа Греъм. Още съвсем млад и не само много висок, но вече изпитан в битки, той изглеждаше сега не по-малко потиснат от Уишърт.

— Мислиш ли, че не бива да тръгваме, Арин? — попита кралят. Младежи рядко проявяваха толкова дълбока загриженост.

— Да, господарю, така мисля.

— Защо?

— Небето цял ден ни предупреждаваше, а сега…

— Продължавай!

— Майка ми е от Планинска Шотландия, господарю. Там вождовете на клановете познават небето не по-зле от овчарите. И знаят кога то вещае опасност за страната. Тази нощ тя ще надвисне над нея.

— Е да, планинците винаги дават добри съвети. Но ние шотландците сме своеобразна смесица от студ и вятър, безкрайни мочурища и дълбоки клисури, от пикти, скоти и британци. Дори норманите и викингите пуснаха в земята ни нови корени. Тъкмо тази пъстра смесица ни дава сили. Разбираш ли ме, моето момче? И тъкмо затова трябва да потегля тази нощ. — Кралят махна усмихнат на епископа и препусна начело на свитата си по стръмнината пред нея.

Уишърт потрепери и изпрати с поглед малката свита. Той беше божи човек, а не планинец. В сърцето му нямаше място за суеверия. Въпреки това притеснението му растеше. Зимният вятър стенеше като стара жена, снегът се вихреше диво, а нощното небе трептеше кървавочервено. Епископът се прибра потиснат в двореца.

Кралят яздеше начело на хората си и не се терзаеше от никакви съмнения. Дълг и радост никога не се бяха сливали така сладко както в брака му с Йоланд, дъщерята на графа на Дроа. След траура по съпругата и децата си сега Александър се радваше на даровете на тази нова любов.

Благородниците-земевладелци може и да са готови да признаят неговата внучка Маргарет, но той искаше да остави за свой наследник мъж, роден вожд, който ще язди като дявол и ще върти меч. Беше горд, че в Шотландия отдавна не е бушувала война и народът нарича царуването му златен век, но знаеше, че съдбата, както и хората, често е капризна. Беше единадесетгодишно момче, току-що сгодено за десетгодишната Маргарет Английска, когато бе отвлечен от стария английски крал Хенри, а по-късно и от шотландски бойци. С Едуард се разбираше добре, но на този свят човек не бива никому да се доверява.

Да, заради бъдещето на Шотландия му трябваше син. Затова препускаше сега в бурната нощ.

— Господарю, виелицата се усилва.

Той се обърна към сър Арин, който яздеше редом с него, докато другите бяха изостанали.

— На колко си години, момче?

— На шестнайсет, господарю.

— Изглеждаш ми много мъдър за тази възраст, но запомни завинаги — Шотландия никога няма да е един-единствен човек. Шотландия — това са сърцата, пулсът и душите на всички, в чиито вени тече шотландска кръв. Крале се раждат само по желанието на благородниците. Но на шотландска земя всички трябва да са равни. — Той пришпори коня и вдигна вихрушка от сняг и буци пръст. Остави далеч зад себе си дори младия Арин, заслепен от белите облаци.

Очевидно тези пет момчета с него, пък и всички, които още имаха жълто около устата, го мислеха за старец. Но той се усещаше млад и силен, беше и великолепен ездач. Сега смелост му вдъхваше не само якото тяло, защото и любовта окриляваше непоколебимото му желание да види съпругата си. Боже милостиви, беше готов да въстане срещу всички стихии, за да се озове отново в нейните обятия.

Уплашени и останали без дъх, младите рицари го следваха към Куинсфъри. Човекът от сала вече се беше прибрал в колибата, сигурен, че в такова време никой няма да прекосява река Форт. Но Александър заудря по вратата.

— Излезте! Изпълнете дълга си!

Широкоплещестият, мускулест мъж отначало само пооткрехна вратата, но като позна краля, я отвори широко. Спътниците на Александър се бяха скупчили около него и се опитваха, доколкото беше възможно, да намерят подслон от виещия вятър.

— Господарю, тази вечер преминаването със сала е невъзможно… — подхвана мъжът и коленичи.

— За мен няма нищо невъзможно — възрази кралят и мъжът трябваше да отстъпи.

Надигна се притеснен, взе тежкото си палто и забърза към сала. Междувременно бурята така се бе развилняла, че младите рицари трябваше да му помогнат да развърже въжето.

— Всевишният да ни помага! — каза тихо мъжът на младежите до него. — Щом се налага да служим на неразумни крале!

— Ще можем ли да преминем?

— Само с божията помощ… Простете, млади господине, на стария човек, че още му се живее. Знаете ли да плувате?

— Разбира се.

— Е, тогава няма страшно.

— Не се боя за себе си.

Мъжът хвърли бърз поглед към рицаря.

— Хубаво, сър, но стойте по-близо до този луд, който нарича себе си крал.

Разговорът им можеше да се изтълкува като предателство към короната, затова двамата млъкнаха — останалите също се бяха приближили и се бяха заловили да воюват с въжетата. Пенестите вълни се издигаха високо, блъскаха се шумно в дъските на сала, а момчетата, които си разменяха съвети, трябваше да крещят, за да надвият на боботенето и воя на бурята.

Мъжете качиха най-сетне конете си на борда. Навалиха се с цялата си тежест на въжетата, с които се управляваше салът, и се забориха с вятъра. Снегът ги беше измокрил до кости. Лицата им пламтяха от студа. След половин вечност стигнаха отсрещния бряг. Свитата приветства възторжено своя крал, а той се зарадва на успеха си. Беше доказал, че може да тръгне на път, когато пожелае, защото е непобедим предводител.

— Пристигнахме, господарю — извика салджията. Улови с благодарност монетата с лика на краля, която Александър му хвърли, и се поклони. Задъхваше се от напрежението. Въпреки ледено студения въздух над устната му бяха избили капчици пот.

— Точно така, ето че преминахме, както го бях предрекъл — натърти в чудесно настроение Александър и подкани хората си да побързат.

Те яхнаха конете и помахаха на салджията, той също вдигна ръка за поздрав. На лицето му се беше изписал странен израз, който накара сър Арин да побърза да последва своя крал. Уф, и кралете могат да са глупаци — помисли си той. Сърцето му биеше учестено.

Александър препускаше както винаги начело, а спътниците му го следваха с мъка.

— Боже милостиви. Фин, виждаш ли го? — извика Арин на мъжа, които препускаше зад него.

— Хайде, по-бързо! — извика нетърпеливо фин от Пърт. — Трябва да го настигнем!

— Но вече не го виждам! — оплака се Джон от Селкърк.

Обзети от лоши предчувствия, те се взираха в заслепяващата вихрушка, която им приличаше на непроницаема бяла стена. Изтръпнали от страх, дръпнаха юздите на конете, които риеха неуморно снега и почнаха да викат името на своя крал.

— О, господи, та ние го загубихме! — надви вятъра Фин.

— Не, само не това! — възкликна Джон. — Да го потърсим, да тръгнем в различни посоки. Защото загубим ли краля…

— … ще загубим Шотландия — допълни Арин и препусна.

 

 

Александър не обръщаше внимание на развихрилата се стихия. Вместо това си мислеше за пламтящ огън, греяно вино и топлата кожа на младата си жена. Мислеше, че знае пътя и беше уверен, че конят му си стъпва сигурно на краката. Междувременно червената жарава на небето беше угаснала и нощта беше вече само бяла и черна.

Изведнъж конят се олюля и се спъна, а кралят излетя с ругатни от седлото. И най-смелият мъж не желае да погледне смъртта в очите. Дори когато конят му го хвърля от стръмна скала в пропастта. Александър също се възпротиви на мисълта, че ще трябва да умре там долу, защото дори кървавочервената буря не го накара да се замисли за опасността.

Но червенината вече не трептеше…

Той се удари болезнено в скалата — адски болки, мрак… Разкъсаното му тяло се отъркали още по-надолу. Цветът на кръвта се оказа предвестник на изпитанията, които очакваха неговата страна.

Както трупът на краля, и бъдещето на Шотландия лежеше сега в тъмна бездна, в която светлината щеше да проникне само с червеното на пролятата кръв.