Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Греъм (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquer the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 53 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Покори нощта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vi)

3

Застанал пред вратата, Джей наблюдаваше как Арин слага резетата.

— Как да допусна, че ще ми избяга? Нали знае колко много наши хора пазят замъка…

— Изглежда дамата е още по-коварна от Дароу, а несъмнено и по-храбра.

— Боже милостиви, не очаквах да срещна тук такава жена.

Арин също не го беше подозирал. Беше красива и умна, бранеше се като тигрица, умееше да си служи с оръжие. Беше съвсем сигурен, че е съпричастна на срамните престъпления на своя годеник. Може дори да е поощрявала Дароу, да му е помогнала да замисли похода срещу Хоук’с Керн.

— От слухове разбрах, че лейди Кира се смятала за едно от най-красивите божии създания на този свят — добави Джей. — Но притежава и други качества — достойнство, гордост и огнен темперамент. Безрезервно предана е на своя английски повелител, защото го смята за велик крал. Тъй че лоялността й е разбираема.

— Тук не сме в Англия, а в Шотландия.

— В пограничните земи.

— Да, в шотландските.

— Добре де, но нейният баща е бил англичанин и ако я чуеш как говори…

— Ако се вслушваш в нейните твърдения, скоро ще изневериш на собствената си кауза — предупреди го Арин. — По-добре си спомни какво се случи. Тя го знае и не опроверга категорично участието си в престъплението. Твърди само, че хората от Сикерн нямали вина.

— За бога, Арин, как мога да забравя какво е сполетяло брат ми, преди сестра ми да успее да избяга от горящата къща и всичко да ни разкаже.

— Да… твоята сестра Катарина. Тя сигурно щеше да умре заедно с другите, ако не се беше измъкнала незабелязана. Е, и сега? Нима ми предлагаш да простя на лейди Кира, само защото е наистина толкова хубава, колкото се говори? Или защото остава вярна на подлия си крал? Или защото е достатъчно храбра и се брани?

— Моля те само за едно — не бъди прекалено жесток към нея.

— Каквото и да й казах, аз никога не бих екзекутирал жена.

— Разбира се, че не.

— Но тя няма да се омъжи за Дароу. Богатството й не бива да се озове в ръцете на този нехранимайко.

— Каквото и да имаш на ум, Арин, нали няма да убиваш невинни хора? Моля те също да не забравяш, че като си отмъстиш на лейди Кира, това няма да възкреси Александра.

Мина време, докато Арин наруши мрачното си мълчание.

— За да оправдае ужасните си деяния, Дароу заяви, че е раздавал справедливост от името на Едуард и на лорд Сикерн. Сега бащата на Кира е мъртъв. До сватбата тя ще се разпорежда с наследството си. По всичко личи, че се е сгодила по свое желание за Дароу. Затова трябва да се отнасяме с нея като с враг… — Свил ръце в юмруци, той се опитваше да овладее чувствата които смразяваха отново и отново душата му. — Познаваш ме и знаеш, че няма да бъда жесток с нея — продължи той с горчивина. — Но няма да се откажа да си отмъстя.

— Пази дамата, приятелю, и я пази добре. Отивам да осигуря отбраната на замъка, въпреки че не вярвам някой да има намерение да го напада. Само войската на Едуард би се осмелила да го стори, но тя се сражава по други бойни полета. Въпреки това искам да взема мерки. Не обичам да се оставям да ме изненадат, докато спя.

— Как мислиш, колко време ще можем да удържим крепостта?

— Ако Едуард пожелае да си я върне, не много дълго. Тъй или иначе трябва да запознаем хората си с отбранителните съоръжения на Сикерн.

— Разбира се. Можеш спокойно да вървиш. Дамата няма отново да ми избяга.

Арин кимна, но докато слизаше бързо по стълбата, си каза, че неговият приятел може да се озове в плен на хубавата лейди. Все пак няма защо да се тревожи. Дори да успее да се измъкне покрай Джей, стражите на първия стаж ще я задържат.

В края на каменната стълба за кулата Арин сви вляво и тръгна по коридора към крепостната стена. Оттам виждаше вътрешния двор и външните степи. Преди да дойдат бунтовниците, селяните бяха прибрали добитъка от пасбищата под защитата на тези стени и бяха донесли от селото достатъчно провизии, за да подготвят хората в замъка за обсада. Сега портите пак бяха отворени, добитъкът се връщаше по ливадите. От новите господари на замъка можеха да не го пазят. Бавно се смрачаваше, но след изпълнения със събития ден в двора още кипеше живот. Срутени по време на сражението части от стената трябваше да бъдат иззидани отново. Наоколо куцукаха ранени, рибарски жени се опитваха да продадат улова на съпрузите си.

На югозапад от замъка, успоредно с обиколния път покрай крепостната стена, течеше река. Арин си спомни, че Сикерн никога не е бил превземан откъм тази страна. Откъм речния бряг нападателите би трябвало да се изкатерят по каменния вал, а това не можеше да стане незабелязано и безпрепятствено. Замъкът можеше да бъде превзет само откъм север, както беше сторил този ден отрядът на Арин. Необходими бяха, разбира се, отлични воини, а той едва през последния месец успя да събере подходящи мъже.

Сикерн…

Този замък и стария лорд познаваше още от времето преди Едуард да реши да разори Шотландия, както вече го беше сторил с Уелс. Тогава между двете страни цареше мир. Замислите на Едуард — силен крал с остър ум — станаха ясни едва след като той ги осъществи.

Арин вървеше бавно по крепостната стена, загледан в околния пейзаж. Пристъпът започна по обяд. Сега пълната луна се бе издигнала високо в небето и осветяваше речните вълни, зелените хълмове и гори. Каква прекрасна страна, и толкова мирна…

Не, каза си той, ако войската на Едуард ни нападне тук, няма да удържим крепостта. Затвори за миг очи и стисна зъби. Нападна Сикерн, за да убие Кинси Дароу. Но се оказа, че Дароу бил извикан от графа на Харингфорд и веднага е тръгнал. Мисълта, че сега тези двамата може да са нападнали някое село или чифлик, тревожеше Арин. Не беше изключено и да са тръгнали да търсят в гората край Селкърк Уилям Уолъс и неговите хора, за да ги изтребят до крак.

Арин потрепери и наведе глава. Ще успеят ли шотландските въстаници да освободят някога родината си от английско иго?

Мислеше си и за смъртта на Александър. Ако знаеше в какъв ад ще тласне страната си, щеше ли кралят да се реши да заложи толкова лекомислено своя живот?

— Шотландия няма никога да се състои от един-единствен човек — му каза Александър през онази ужасна бурна нощ. — Сърцата, пулсът и душите на всички ще я бранят с правото, което им дава тяхната кръв. — Арин беше скътал тези думи в сърцето си. Нямаше никога да ги забрави, въпреки че вече плати толкова скъпо за борбата си с англичаните. От смъртта на краля бяха минали цели десет години, — десет години, изпълнени с насилия, люти битки и траур. Въпреки всички трагедии, които сигурно тепърва предстояха на въстаниците, те трябваше да воюват с Едуард и с мъже като Дароу и съучастниците му, трябваше да ги поставят на колене, тях и лоялните англичанки като господарката на Сикерн.

Въпреки че Едуард прати в затвора краля на Шотландия, не беше по силите му да сломи и духа на шотландците. Навсякъде се надигаха нови и нови въстаници — на север Андрю де Морей на юг — Уилям Уолъс.

Сър Джон Греъм, братовчед на Арин, се беше сприятелил доста отдавна с Уилям Уолъс, на когото дори някои шотландци гледаха твърде скептично, докато за други той беше душа на свободата. В борбата с англичаните печелеше все повече привърженици. Сражаваше се неуморно за сър Джон Бейлиъл, затворник в Лондон, въпреки че този шотландски крал се оказа толкова слаб. Разочарован от Бейлиъл, Арин се възхищаваше все пак на храбрия Уолъс и вече го бе подкрепял в много военни походи.

Уолъс уважаваше все така пленения крал, но се съмняваше дали Бейлиъл ще си върне някога свободата. Затова се сражаваше под знамето на победоносния лъв — символа на Шотландия. Арин командваше свой отряд от рицари и свободни граждани. Дълбоко уважаван от хората си, държеше извънредно много на моралните принципи. В тази ужасна война и от двете страни загинаха твърде много невинни хора. Отрядът на Арин никога не би позволил да го тласнат към такива жестокости. Но той позволяваше на войните си да плячкосват и крадат колкото си щат. Нали трябваше да имат от какво да живеят. Да оживееш ставаше все по-трудно. Беше опожарявал крепости до основите, беше отмъквал запаси от храна, беше обирал бижутата на изтънчени дами, но не беше убил нито една.

Преди около година, скоро след като Едуард принуди шотландския крал да абдикира и настоя всички шотландци да му се закълнат във вярност, Арин срещна братовчеда на Кинси Дароу, лорд Ангъс Дароу. Биха се на един мост. Арин му надви. Полудял от гняв, Ангъс отново го нападна и Арин го хвърли от моста — право в обятията на смъртта. На привържениците на Ангъс и на хората му не сториха нищо лошо, само им взеха златото, бижутата и скъпите платове — всичко това, откраднато от Шотландия, враговете искаха да отнесат на юг, в Англия.

Преди този двубой Арин тъкмо се бе оженил за младата Александра, братовчедка на приятеля му Джей Макдоналд, който беше неин настойник. Отначало мислеше, че ще има твърде малко време за съпругата си и затова няма право на този брак. Но знаеше и колко много го обича тя и колко безрезервно му се доверява още от дете. Останала от малка сираче, тя го бе привличала с нежността и усмивката си. Няколко месеца преди сватбата баща му загина при едно пътуване на север. Никой не разбра как. Откриха трупа на Робърт Греъм в един подмол. На смъртта му нямаше свидетели. Арин скърбеше дълбоко и предположи, че баща му е бил убит. Но не можеше нищо да докаже.

С Хоук’с Керн той получи богато наследство. Време беше да създаде семейство. Дотогава бе имал връзки с няколко жени — овдовели собственички на просторни земи, хубави млади момичета, самотни, страстни жени. Сега копнееше за съпруга, която ще обича и уважава, с която ще може да води нощни разговори, която ще се грижи за дома му и ще го дари с деца, ще се смес заедно с него и заедно с него ще остарее.

Плаха и сдържана като дете, Александра се превърна в чудесна, уверена в себе си жена с тъмни очи на сърна и буйна кестенява коса. Беше все така мила и спечели сърцето му с нежността си. Притежаваше качества, които му липсваха — търпение, готовност да се съобразява с другите и вътрешно равновесие, гледаше с радостно очакване на бъдещето и беше толкова щастлива, когато скоро след сватбата разбра, че чака дете.

Междувременно тя бе превърнала занемареното му имение Хоук’с Керн в уютен дом. Докато той се биеше на север редом с Морей, Дароу нападна семейното му гнездо. По-късно Арин научи от малкото оцелели, че нападателите са изнасилили съпругата му, изоставили са я безпомощна в нейната спалня, а после са я изгорили жива.

Дори сега, година по-късно, още потреперваше, когато си представяше какво е трябвало да изтърпи Александра. На тази съдба я бе обрекъл той. Умря само защото беше негова съпруга. Нощ след нощ съвестта му го мъчеше, докато се взираше буден в мрака и чувството за вина го преследваше и в сънищата му. Понякога я виждаше да върви към него, чуваше я да шепти името му… После тя почваше изведнъж да гори пред очите му, цялата в пламъци, а изпълнените й с болка викове проникваха дълбоко в неговата душа.

От тези мисли му ставаше ту студено, ту горещо, ръцете му почваха да треперят. До последния му дъх щяха да го преследват тези породени от въображението картини. А сега годеницата на Дароу го молеше за пощада…

С наведена глава извърна поглед от хубостта на тази страна, за която бе пожертвал, изглежда, не само своята душа, но и душата на Александра.

Дароу и неговите хора я бяха убили по ужасно жесток и долен начин. Но Арин трябваше да признае все пак, че приятелят му Джей е прав. Ако си плати за стореното със същата монета, това ще е победа за англичаните и поражение за него. Не, никога няма да отнема безпричинно човешки живот, никога няма да убива невинни жени и деца.

Само годеницата на Дароу не биваше да щади. Чрез нея можеше да окаже известно влияние върху съдбата на Шотландия. Почне ли да се колебае дали да отмъсти, трябва просто да затвори очи… Да види Александра сред пламъците и да чуе пронизващия й вик…

Когато се обърна с гръб към стената, видя един от стражите, застанал на кулата над господарските покои, и го поздрави. После слезе бързо по стълбата в двора и викна Брендън, оръженосеца си. Той беше негов втори братовчед, юноша, когото намери полумъртъв пред стените на Хоук’с Керн. Докато бранел вратата към кулата на своята господарка, Брендън бил повален с бойна брадва. За голямо учудване оживя, макар и толкова тежко ранен. Беше на шестнайсет, възрастта на Арин в нощта, когато загина крал Александър. Въпреки младостта си вече бе доказвал неведнъж, че е храбър и винаги готов да рискува живота си за други.

— Доведи ми Пикт, Брендън.

— Веднага.

За щастие Арин все още притежаваше Пикт, едрия боен кон, който му подари крал Александър. В деня, когато това стана, Арин тъкмо бе посветен в рицарско звание след завършил с победа сблъсък на границата. Тогава баща му беше още жив, преди да намерят край един път труповете на мъже, които бяха отказали на английския крал да му се закълнат във вярност.

— Да дойда ли с теб, Арин? — попита Брендън, когато се върна с коня.

Арин се поколеба. Колко си приличаха с този братовчед! Беше високо, яко момче с черна коса и сериозни тъмносини очи. В Хоук’с Керн той беше учил дни наред Брендън да си служи с бойно оръжие. След като англичаните избиха почти цялото семейство на момчето, борбата с тях беше станала и негова съдба.

— Мисля, че е винаги добре да те следва някой мъж — добави то.

— Особено ако е момче на място като теб — отвърна засмяно Арин. — Не, този път ще тръгна сам.

— Както кажеш, Арин.

Наистина тръгна сам. Най-напред обиколи вътрешната стена, после заповяда на хората си да вдигнат подвижната решетка на портата към вътрешния двор и огледа външните отбранителни съоръжения. Сикерн беше внушителна крепост, издигната по времето на нормандските завоеватели на крал Дейвид.

Докато огледа цялата външна стена, взе да се зазорява. Поприказва с обитателите на крепостта, останали будни, за да се грижат за ранените, после и със своите стражи на най-важните, ключовите места.

Най-сетне се върна във вътрешния двор, спъна Пикт, отведе го в конюшнята и му сложи първокласен английски овес.

В залата го очакваше Рейгуър, за да му докладва. Рейгуър, също приятел от детските години, беше едър мъж, с руса коса, червеникава брада и сини очи, издаващи викингския му произход.

— Замъка ли обиколи? — попита той.

— Да, на сигурно място сме.

— Аз пък се погрижих за войниците на лейди Кира, за слугите, свещеника и ранените. Загубили сме трима мъже, седем са ранени. Настанени са в дома на отец Кориган, до външната стена.

— Минах оттам и поприказвах с една селянка.

— Отнесоха мъртвите в гробницата. На студа няма да се разложат толкова бързо и ще имаме време да се погрижим да ги погребем като християни. Защитниците ще оплачат само петима мъже, десет са тежко ранените, петима леко. Що се отнася до слугите, те дадоха до един клетва за вярност. Знаят, разбира се, каква съдба ги очаква, ако ни измамят. За щастие, въпреки голямата победа, проляхме съвсем малко кръв.

— Да, но за съжаление Дароу не беше тук.

— Не знаеше, че готвим нападение, а е трябвало да се озове на повикването на своя главнокомандващ.

— И все пак…

— Арин, всички знаем колко е важно за теб да го убиеш. Наистина, този път ти се изплъзна, но завоювахме грандиозна крепост, която ще ни е от полза в борбата с англичаните. Господарят на Сикерн е бил английски лорд, но не е могъл да превърне местните хора в англичани. Мисля, че повечето от тях се радват на нашата победа. Докато старият лорд е бил още жив, хората му може и да не са разсъждавали така, но сега си спомнят отново за шотландския си произход.

— Да се надяваме. Не искам да омаловажа успеха на нашите хора, но дали наистина постигнахме победа? Ако Едуард настъпи с войската си, ще трябва да напуснем замъка. С толкова превъзхождаща сила не можем да се справим. Освен това, колкото и да е тъжно, но мнозина от нашите благородници мислят единствено за печалбите си, а не за доброто на страната. Това е нашата слабост, която дава предимства на Едуард. Нашите най-богати и най-могъщи аристократи са готови да се подчинят на Едуард, стига той да им осигури трона. Затова се люлеят като клони на вятъра, вместо да се изправят срещу английския завоевател. Ако продължим да се сражаваме в името на някой слаб шотландски крал, усилията ни ще се окажат напразни.

Арин поклати с въздишка глава.

— Това го знае дори Роджър, член на клана на Джон Бейлиъл. Бейлиъл преклони глава пред Едуард и се отказа от претенциите си за Шотландия. Как може такъв човек да вдъхновява шотландските бойци? Не, ние не се сражаваме за крал, а за Шотландия, бием се, защото нямаме друг избор. Всички земи, които Едуард успя да откъсне от Шотландия, той предаде на своите английски лордове. А те си присвоиха всичко шотландско — нашите жени и дъщери, нашите души. Как могат истински мъже да продължат да живеят с толкова малко чест?

— Имаш право, така е.

— За съжаление силата, която ни движи, не е честта. Но ако не се опрем на англичаните, те ще ни смажат. Тъй че става дума всъщност само как да оживеем.

— Целият ни живот ли ще премине в сражения? — попита уморено Рейгуър. — Има ли още надежда за нас, освен в горите, където ни се налага да се крием от превъзхождащите сили на англичаните? Ако не искаш да се закълнеш във вярност на Едуард, ти си извън законите, а е превземането на Сикерн си се обявил открито за негов враг. Затова той ще си присвои всички твои имоти.

Арин трябваше да се съгласи с приятеля си. Скоро след като падна Бъруик, Едуард поиска от всички шотландски земевладелци да му се закълнат писмено във вярност. Мнозина отказаха, но повече от две хиляди се оказаха готови да го сторят, предимно мъже, които се надяваха с помощта на Едуард да се възкачат на шотландския трон. Оттогава много от шотландците, които не се заклеха, бяха избити от изпратените в Шотландия английски чиновници. Арин беше уверен, че същата съдба е сполетяла и неговия баща. Но не можеше да докаже, нито това, нито престъпните планове на Ангъс Дароу. Все пак някои от отказалите да дадат на Едуард клетва за вярност бяха останали живи. Също като Арин и те въставаха все по-смело.

— Не, Рейгуър, колкото много и да ни открадне Едуард, един ден Шотландия отново ще е наша. Пък и какво ли още може да ми отнеме? От моето имение останаха само овъглени развалини и опожарени ниви. Малкото мои хора, оживели след клането, сега се крият в гората по планинските склонове.

— Ти продължаваш да се грижиш за тях.

— С онова, което успявам да плячкосам.

— Когато ограбваме английски обози, ние само си връщаме онова, което ни принадлежи по закон.

— Така е. А някой ден ще си върнем и своята страна.

— Това мечта ли е? Или можем да храним основателни надежди?

— Какво говориш, Рейгуър? — попита гневно Арин. — Или воинът се е превърнал в песимистично настроен поет?

Рейгуър се засмя.

— Не бой се, потомък съм на буйни и смели мъже, готови да се бият неуморно дори когато не знаят за какво. Но ние двамата се молим за една Шотландия, която ще принадлежи, рано или късно, отново на шотландците.

— Точно така!

— А сега да пием за живота! В този замък имат чудесна тъмна бира. — Рейгуър отиде до една голяма делва, напълни две халби и двамата се чукнаха.

— За живота! — натърти Арин и пресуши халбата си. Слепоочията му пулсираха болезнено. Беше будувал цялата нощ. Вече започваше нов ден и той копнееше да заспи дълбок сън без сънища и да се забрави поне за няколко часа. Целият в спекла се кръв, мечтаеше отдън душа и за гореща баня. — Викни някой слуга, Рейгуър, някой доверен човек. Кой пази кулата над нас?

— Младият Ниъл от рода Пъртшир. До зазоряване на стража беше Томас Грант.

— Добре. По обяд Джошуа Мартин да смени Ниъл. На крепостните стени трябва да пратиш хората е най-остър поглед. Не очаквам заплаха, но трябва да сме сигурни…

— До обяд аз ще стоя на пост. После ще предам командва нето на Джей. Няма от какво да се боиш, Арин. Ще те пазим, докато си отспиш. — Сега в източната кула ли отиваш? — попита малко притеснено Рейгуър.

— Да. Защо?

Рейгуър се загледа в огъня в камината.

— Не че ти оспорвам правото да си отмъстиш, но тази лейди Сикерн… ми изглежда наистина изключителна жена. Не го очаквах.

— Наистина ли? — Арин се запита ядосан защо ли трябва да го интересува какво мислят другите за годеницата на Дароу.

— Признай, Арин. Предполагахме, че ще намерим някоя мършава, прогнила от кръвосмешение идиотка, или някоя студенокръвна пресметлива Ксантипа, подстрекаваща Дароу да пролива колкото може повече кръв, за да спечели благоволението на Едуард. Тя не е нито едното, нито другото, а невероятно привлекателна жена. По този въпрос всички мъже са единодушни. Смела е и страстна, с боен дух, който липсва на войниците й.

— Както разбирам, всички сте обсъждали лейди Кира, така ли? — попита Арин и не можеше да се обясни защо това го ядосва.

— Да.

— Харесвате я значи?

— И то много.

— Е, някои хора харесват и Едуард, въпреки че е жесток.

— Прав си, но бъди спокоен. Може и да се възхищаваме на дамата, но споделяме гнева и мъката ти. Никога няма да забравим какво се случи в Хоук’с Керн. Вземи онова, което принадлежи на Дароу. Малко ще му е сто пъти да умре и вечно да гори в ада. Неговата жена е твоя собственост по право. Но не се ли боиш да умреш в съня си — с нож в гърлото?

— Бъди спокоен, няма да рискувам — увери го Арин. — Никой няма да ме надхитри.

Рейгуър още не бе напълно убеден, но кимна. Двамата чуха стъпки и се обърнаха. В залата влезе мъж с прошарена коса и тъмни очи, носеше скромно палто и топъл вълнен панталон. Арин имаше, кой знае защо, чувството, че познава новодошлия, а той е свалил само преди малко наметало с герба на Дароу.

— На вашите заповеди… — подхвана мъжът, но после се вгледа в него. — Сър Арин?

— Да, аз съм. Срещнали ли сме се?

— Разбира се, сър. Може би не ме помните. Аз съм Гастон — британецът, който се грижеше преди години за конете в Сикерн. Докато гостувахте тук с вашия баща, яздехме заедно. Откакто за малко не ме смляха конски подкови, работя в къщата. Тогава вие ме измъкнахте в последния миг от двора, иначе сивият жребец щеше да направи лицето ми на пихтия.

— Спомних си — отвърна весело Арин. — Сега сигурно мразите всички коне и наистина не бива да стъпвате в конюшня.

— Продължавам да мразя тия зверове, сър. Преди всичко, защото те не ме понасят.

— Затова сега надзиравате прислугата?

— От време на време.

— Само от време на време?

— Когато идва тук, лорд Дароу си води негови слуги.

Арин хвърли на Рейгуър многозначителен поглед. Дали не биха могли да се възползват от съперничеството между хората от прислугата.

— Когато е бил наскоро тук, неговите слуги ли го придружаваха?

— Да, сър, те го следват навсякъде. Аз съм британец и според лорд Дароу, не толкова усърден като неговия управител, който е саксонец. Повярвайте ми, сър, аз не само съм усърден, но и ужасно се радвам, че превзехте Сикерн, а не се каните да изтребите неговите обитатели.

— Защо трябва да убивам невинни хора? Що се отнася до мен, Гастон, докажете ми, че сте усърден и ми пригответе гореща баня в източната кула. Донесете ми там и голяма кана от нашата превъзходна бира. Искам да си отпивам от нея, докато седя във ваната.

— Да, но… — Британецът смръщи притеснено чело. — Казаха ми, че в източната кула щяла да живее лейди Кира.

— Вярно е.

— Сър, както знаете, работех при стария лорд и познавам дъщеря му от дете. Винаги е била добра християнка…

— Ние всички сме добри християни, нали, Гастон? А сега идете да изпълните заповедите ми.

— Да, сър, веднага. — Британецът се поклони дълбоко, излезе от залата и забърза към кухните.

— Значи дамата има привърженици — отбеляза Рейгуър.

— Така изглежда. Налей ми още малко бира.

Рейгуър напълни халбите.

— За Шотландия! За нашите жестоко изклани братя.

— За всички, които изгубихме.

— Защо да не пием за отмъщението?

— Добре, за отмъщението. — Арин пресуши халбата си. Най-сетне усети в кръвта си успокояващото въздействие на чудесната напитка. Облегнат на камината, той се взираше в танцуващите пламъци, които стопляха огромната зала. Човекът има нужда от огъня, за да се брани от студа и за да готви. Но огънят може и да убива… Затвореше ли очи, сякаш долавяше мириса на дим, лютата смрад на изгорена плът…

— Аз наистина трябва да отмъстя.

— На годеницата на Дароу… — измърмори неохотно Рейгуър.

Арин се обърна ядосано към него. Да не би лейди Кира да омагьосала всичките му хора?

— Може би трябваше да я оставя на войниците, щурмували стените на Сикерн. Та да видим какво ще остане тогава от годеницата на Дароу…

— Ти няма да го направиш.

— Защо не? — отсече с горчивина Арин. — Защо трябва да сме по-милостиви от нашите врагове?

— Дароу ще се ожени все пак за тази дама, за да си присвои нейното богатство и нейните земи — както английските, така и шотландските.

— Ако той убие достатъчно много шотландци, Едуард ще го награди тъй или иначе със злато и земи.

— Да, но тук ти заемаш неговото място и неговата годеница ти принадлежи. Някой ден сигурно ще успееш да го подмамиш, и да го пратиш в ада. Сега обаче се качи горе, трябва да си починеш. Още нещо, Арин…

— Кажи.

— Внимавай. Тя иска да те убие.

— Зная. — Арин докосна силното рамо на Рейгуър. — Веднъж вече се опита. В този замък може да има неколцина глупаци, готови да паднат в краката й, но мен тя няма да омагьоса. Тъй че — не бой се.

Докато Арин отиваше към стълбата, неговият приятел го следваше загрижено с поглед. Как ли ще си отмъсти? Рейгуър знаеше много добре какви демони го терзаят.

Защо не побърза да загърби онова, което е решил да стори? Защо не вземе пример от Цезар, който след победата при Цела заявил: дойдох, видях, победих? Лейди Кира беше пленница в кулата. Той ще се наслади там на желаната баня, без да затваря очи. Не беше изключено тя да се е снабдила с втори нож.

Откъм крепостната стена долетя шум, глух удар прекъсна мислите му. Вместо да се качи на кулата, побърза да излезе навън.

 

 

Крепостната стена беше на около трийсет стъпки под стаята в кулата. На покрива имаше страж. Но по обиколния път покрай зъберите Кира не видя нито един човек. Оттам не се виждаше нищо. Но войникът горе на кулата би забелязал всеки конник който се приближава към замъка — независимо от коя посока.

Междувременно бяха изнесли труповете от двора. Беше започнал нов ден. Въпреки че толкова неща се бяха променили, някои си оставаха същите. Както обикновено търговците си гледаха продажбите, благодарни, че битката ги е пощадила.

Затворена в стаята горе, Кира почти цялата нощ се беше разхождала напред-назад и при всеки шум беше потръпвала от страх, че Греъм може да се върне. За кратко заспиваше изтощена в креслото пред камината, но само след малко отново се събуждаше уплашена.

Вече се зазоряваше.

Ако се добере до крепостната стена, може да изтича в двора, да се смеси с рибарките и хлебарките и да избяга. Бръкна трескаво под кожената завивка на леглото, извади въжето, което беше навързала от чаршафи. Нейният мъчител беше разкъсал роклята й, но тя намери в гардероба старо палто на баща си.

Беше оплела много внимателно въжето. Сега овърза края на шнур от перде около краката на тежкия дъбов стол, който сложи до прозореца. Провери още веднъж всеки възел, защото не искаше при опасния опит да рискува живота си. Наметна палтото и си пое дълбоко дъх, прекачи се през прозореца и погледна нагоре. На върха на кулата зърна само главата на стража. Значи беше невъзможно той да я види.

Плъзна се бавно по въжето, изпълнена от страх, че то може да се скъса.

Трябваше да побърза, но не биваше и да избързва. Въпреки студа по челото й беше избила студена пот.

Още съвсем мъничко… Най-сетне можеше да скочи. Стъпи тихичко на земята. Опря със затворени очи длани о каменната стена на кулата. Цялата трепереше. Беше преодоляла невредима началото на бягство. Още малко и ще е свободна.

А после какво? Не мисли сега за това, каза си тя. Гледай само да се смесиш час по-скоро с хората на двора…

Отвори решително очи и затаи дъх. Беше там — проклетото гадно копеле, което толкова би искала да премахне. Беше наблюдавал, изглежда, отчаяната й борба с въжето. Стоеше, облегнат небрежно на стената, отпиваше бира от халбата и я гледаше с ледените си сини очи.

Тя понечи да избяга, но той я хвана за косата и я привлече към себе си. По лицето му е набола четина се четеше огромна умора, дан, която трябваше да плати за дългите часове на последните ден и нощ.

— Колко неучтиво… — подхвана той саркастично. — Наистина ли имахте намерение да напуснете замъка, без да се сбогувате?

— Не знаех къде сте, затова не можах да ви кажа довиждане. Колко неучтиво от ваша страна да ме задържате.

Опитваше се напразно да освободи косата си от пръстите му.

— Запитахте се значи къде ли може да съм? Съжалявам. Не е лесно и отнема доста време да превземеш крепост и да поемеш властта. Тъкмо се канех да дойда при вас.

— Жалко, защото аз трябва да вървя.

— О не, ще останете тук.

— Причинявате ми болка — оплака се тя.

— Тъкмо това искам.

— Ако ме пуснете, ще се върна по стълбата в кулата — обеща тя.

— Ще го сторите и без да ви пусна.

Гласът му не търпеше възражение. Този мъж щеше да изпълни каквото бе намислил. Тя знаеше каква съдба й готви. Ще стори намисленото, а после ще я хвърли на лешоядите…

Тя прехапа отчаяна устна и се взря в него. Беше й стиснал толкова грубо ръката, че сякаш предпочиташе да я хвърли от стената, вместо да я завлече в спалнята. Трябваше да го откаже някак от намерението му. Защото желанието му беше всъщност да отмъсти на Дароу.

— Заплашвате ме само за да сторите зло на Кинси, нали, сър? Но вие просто не разбирате какво ще стане. Тъй като е обладан от същото болезнено честолюбие, от каквото и аз, той ще се ожени въпреки всичко за мен. Освен това зная, че предпочита бременни жени…

— А знаете ли, че убива такива жени веднага щом си е направил удоволствието с тях? — прекъсна я той.

— Убедена съм, че не е искал да убие съпругата ви…

— О, не се съмнявам, че дълбоко се разкайва. Оттогава сигурно често пада на колене и умолява всемогъщия за прошка.

Хапливият му сарказъм накара за няколко секунди дъха й да секне.

— О, исках само да кажа, че не е замислял смъртта на съпругата ви. Разбирам, че ви вдъхвам ужас, но не проумявам какво се надявате да постигнете? Искате да омърсите девствената годеница на Кинси? С това няма да постигнете нищо. Защото единственото, което можете да й сторите, е да я убиете…

— Още не съм изключил и тази възможност. Само от благоприличие се опитвам все пак да ви предупредя.

— Нямате намерение да ме убиете?

— Не — отвърна безизразно той. — Но стане ли нужда, нищо няма да ме спре. Ще се качим ли горе?

— Защо не приключите е това още тук? Покажете колко сте зъл! Хвърлете ме от стената.

— Не се решавам. Ако паднете върху нечия глава, сериозно ще го нараните.

Леденият му хумор наистина не можеше да я успокои.

— Моля ви…

Той пусна изведнъж косата й.

— Качвайте се горе!

Докато отиваше към стълбището за кулата, тя го погледна през рамо.

— Уверявам ви, това изобщо няма да направи впечатление на Кинси.

— Наистина ли? Въпреки това ще се насладя на отмъщението си. Но и вие очевидно му се радвате, иначе нямаше да сте вече полугола.

Лицето й пламна от гняв.

— Ще ми позволите ли да ви напомня, че дължа оскъдното си облекло на вашата грубост.

— Оттогава минаха няколко часа. Нямахте ли време да си позакърпите дрехите?

— О, разбирам.

Той посочи възлите на въжето, увиснало от прозореца на стаята горе на кулата. После докосна палтото, наметнато на раменете й.

— Собственост на баща ви, нали? — осведоми се учтиво. После присви очи. — Или дрехата е на Кинси?

Не разбра защо толкова побърза да отговори.

— На баща ми е.

— Качете се горе.

Обладана от гняв и отчаяние, тя опря изведнъж ръце в гърдите му.

— Няма да се оставя да ме водят като овца на заколение! — Успя само за кратък миг да го отблъсне. Той я сграбчи отново за косата и я повлече безмилостно по стълбата нагоре.

Джей стоеше пред вратата на стаята.

— Слава тебе, господи — измърмори той и хвърли на Кира поглед, който ясно показваше, че е загубила един от тайните си обожатели. Беше направо вбесен от опита й за бягство.

Но какво искат тези шотландци? Нали трябва да знаят на какво я задължава нейното чувство за чест? Или трябва да приеме безропотно съдбата, която те са й отредили?

— Бъди сигурен, Арин, че не е излязла от стаята през тази врата — натърти Джей. — Открих, че я няма едва когато слугите донесоха ваната…

— Прехвърлила се е през прозореца, Джей — обясни Арин — видях я съвсем случайно. Не очаквах от нея подобна глупост.

— Глупост ли? — изсъска Кира и пак се опита да издърпа косата си от пръстите му. — Не беше глупост, а просто отчаяние. Сър, мое задължение е да ви избягам.

— Както виждам, нямате търпение да намерите час по-скоро Дароу и да се озовете в неговите обятия — каза Арин. После обгърна грубо бедрата й и я блъсна в стаята.

С помощта на няколко яки момчета Гастон беше качил от кухнята старата, резбована в норвежки стил вана и няколко кофи вода. От ваната, сложена пред камината, се вдигаха облаци пара. Над пламъците висеше врящ котел, а пред ваната лежеше дебела меча кожа — с една дума — уютен домашен декор. Леглото с табла от дъбово дърво беше току-що застлано.

Гастон се обърна отчаян към Кира. Можеше ли тя да предположи, че той пръв откри бягството й, но се помъчи да скрие това от шотландците? Но Джей се беше втурнал подире му в стаята и британецът вече нямаше как да й помогне.

Тя му се усмихна измъчено. После сведе бързо поглед. Враговете не биваше да забележат мълчаливото им съгласие.

— О, сър, ето я и милейди! — възкликна радостно Гастон. — Банята ви очаква. Сложил съм и голяма кана бира, сър, с две от най-хубавите ни сребърни чаши. Да ви налея. — Подаде първо на Кира пълната чаша, която тя с благодарност пресуши, после поднесе чаша и на Арин. На шотландеца това не му направи впечатление. — Да ви помогна ли да си свалите ризницата, сър? — предложи услугите си британецът.

— Не, с това ще се заеме дамата.

— Дамата няма да си мръдне пръста — възрази Кира. — Как би могла? Ризницата е толкова тежка!

— Не се съмнявам, че отлично ще се справите. Оставете ни сами, Гастон.

Джей стоеше на вратата.

— Докато се къпеш, ще пазя пред вратата, Арин…

— Няма нужда. Моля те, Гастон…

— Ама лейди Кира е права, тази тежка ризница…

— Изчезвайте, Гастон!

Британецът се беше опитал според възможностите си да помогне на своята господарка, но претърпя поражение.

— Слушам, сър — каза тихо и хвърли на Кира извиняващ се поглед.

Тя се опита да му внуши все някак с гримаса, че няма да й се случи нищо лошо. Той даде знак на младите слуги да изчезват и излезе от стаята заедно с тях. Нейният приятел си беше тръгнал. А сега щеше да й се случи нещо наистина много лошо.

— Лека нощ. — Джей се отдръпна колебливо и затвори вратата.

Кира остана сама с мъжа, който се бе заканил люто да й отмъсти.