Хедър Греъм
Покори нощта (10)

9

— Лорд Дароу!

Кинси Дароу се намираше в залата на Клайтън, едно от по-малките имения. Докато беше жива норвежката принцеса единственият собственик на тези земи, един вироглав, раздразнителен старец от клана Макдоналд, беше посветен в рицарско звание.

Той никога не се беше клел във вярност на английския крал. Когато Дароу пристигна тук с отряда си, взе да твърди че клетвата била положена и сър Тиг Макдоналд бил вписан сред васалите на Едуард. А тъй като е извършил предателство, трябва да умре. Силен като мечка, старият мъж оказа съпротива и уби шестима англичани. Бог им бе свидетел — бойците на Кинси жестоко си отмъстиха. Докато сър Тиг висеше полумъртъв, обесен на едно дърво, те го изкормиха и го кастрираха. След което го удушиха със собствените му черва. Най-сетне му отсякоха главата. Сега тя стърчеше на едно копие, забито пред дома.

Кинси Дароу заповяда да бъдат избити само половината от хората на сър Тиг. Знаеше вече от собствен опит — ако изтреби цялото село, нямаше да има кой да обслужва него и хората му. Беше убеден, че местните жители са до един слабоумни кретени, които хабер си нямат за конфликта между Англия и Шотландия. Това парче бедна земя се състоеше от няколко ниви и ливади, из които пасяха шепа говеда и овце. Но поне къщата беше чиста и добре поддържана. Не заслужаваше, разбира се, толкова разточителна военна акция. Все пак, старият лорд беше васал на графа на Харингфорд, който искаше да стресне останалите. Натовари Кинси с тази задача. Графът наблюдаваше притеснен шотландския патриотизъм, който се разрастваше с ужасяваща бързина.

Сега, след смъртта на сър Тиг, неговите хора стояха като замаяни в залата. Някои жени плачеха. Не принудиха хубавата му тъмнокоса дъщеря да става свидетелка на мъките на баща си. Тя веднага разбра какво означава станалото в нейния дом. В нощта след клането стана приятна компаньонка на Кинси в неговото легло. Защото искаше да остане жива. Изигра блестящо ролята, която той й беше отредил.

Може би дори се беше зарадвала на идването му. Не беше националистка и той реши, че е амбициозно младо същество, което се надява с негова помощ да се издигне в обществото.

— Лорд Дароу!

Когато чу името си, повторено със страх, той отиде до портата и широко я отвори. Джил от Честър стоеше задъхан пред него. Току-що беше пристигнал от Юга. Кинси го беше пратил да осведоми лейди Кира, че след две седмици ще се върне при нея.

— Какво има, Джил?

— Замъкът…

— Кой замък?

— Замъкът е бил…

— По дяволите, та говорете най-сетне!

— Сър Арин Греъм е превзел Сикерн.

Няколко секунди Кинси стоя неподвижен, сякаш ударен от гръм. Беше убеден, че дори Арин Греъм не би нападнал крепост като Сикерн. Дароу наистина не беше оставил голям отряд за защитата й. Реши, че дебелите крепостни стени ще са достатъчни, за да уплашат Арин. Този дързък тип, този варварин… Дароу стисна разгневен вестоносеца за гърлото.

— Какво казахте току-що?

Неспособен да изрече дума, мъжът се мъчеше да си поеме дъх и Кинси го пусна.

— Кълна ви се, вярно е. Скоро след като сте напуснал замъка, той е бил щурмуван от отряда на Греъм.

— А хората, които пратих с провизии за Сикерн?

— Били са нападнати по пътя, милорд.

От яд Кинси за малко не закла мъжа. Вместо това му обърна гръб, извади меча си и го заби в масата. Трески се разхвърчаха на всички страни, а той се обърна отново към Джил.

— Какво е станало с лейди Кира?

Вестоносецът наведе потиснато глава и пристъпи по-близо.

— Опитала се е да се съпротивлява. Изглежда почти го е надвила в двубой в параклиса. А по-късно… се е хвърлила в реката.

Кинси се вцепени. Ако беше умряла… Изведнъж я видя с вътрешния си поглед — красивата, безумно храбра, горда, презираща го Кира, която упорито го държеше на разстояние. Винаги учтива, винаги коректна, но толкова студена и недостижима — въпреки че беше всъщност толкова пламенна. Тъкмо до чувствата си не го допускаше никога. А той се усещаше сякаш покорен от нея.

Ех, нали в края на краищата ще му принадлежи, заедно с богатството и титлата си. В брака ще й покаже кой на кого е подчинен. Това си представяше в безсънните си нощи. Желаеше хубостта й, искаше да пречупи волята й, да проникне във всички чувства, които тя криеше в душата си.

А сега?

Беше ли взел Арин онова, което бе отказвано досега на нейния годеник? Тя затова ли се беше хвърлила в реката?

— Мъртва ли е? — прошепна.

— О не, милорд, да благодарим на бога — тя е жива! Преплувала е реката…

— Успяла е да избяга от варварите?

— Не, все още е негова пленничка.

Кинси опря бесен ръце на резбованата камина. Негова пленничка, негова курва. По-добре да беше умряла…

— По дяволите този Греъм! Веднага се връщаме там.

След Джил и сър Ричард Игън, заместник-командващият, се втурна в залата. Беше висок, строен мъж и кален боец. На трийсет и пет години беше видял вече доста свят.

— Кинси! Току-що научих какво се е случило в Сикерн. Сега трябва добре да размислиш какво ще правиш. Ние всички сме ужасени и се молим за твоята лейди. Но като твой приятел, готов да умре за теб те моля — не жертвай нашия живот! Ако умреш, вече няма да можеш да помогнеш на лейди Кира. Арин Греъм разполага с голям отряд и сега замъкът е негов. Освен това се ползва с уважението на влиятелни предатели като Андрю де Морей и Уилям Уолъс. Трябва ни по-голяма бойна сила. Утре графът ще бъде тук. Той ще помоли краля да ни даде войската, от която имаш нужда.

Все още бесен от гняв, Кинси понечи да му възрази. Но после поразмисли и даде право на приятеля си. Трябваше да овладее дивото желание за мъст, което замъгляваше съзнанието му. Не биваше да напада слепешката онези хора извън закона, твърде високо ценеше собствения си живот. В този миг мразеше Кира, защото тя умееше да го вразумява, та макар и за кратко. С наведена глава заповяда:

— Оставете ме сам!

— Лорд Дароу… — подхвана Джил.

— Махайте се! — И Кинси хвана заканително дръжката на меча си.

— Излезте! — измърмори Ричард и изблъска младежа през вратата.

— Ти също! — изкрещя Кинси.

— Не, и ме чуй. Трябва да използваш ситуацията. Едуард ще разбере гнева и мъката ти. Скоро целият свят ще знае, че лейди Кира е скочила в реката, за да избяга от един дивак. В наказателния си поход ще имаш подкрепата на голям брой мъже. Каквото и да сторим — то ще е оправдано.

— Ричард, не проумяваш ли какво се е случило там.

— Напротив и те моля да последваш съвета ми. Не си глупак, а мъдър човек и не бива да избързваш.

— Налей ми една бира и ме остави на мира.

— Кинси…

— Прави каквото ти казвам!

Ричард предпочете предпазливо да се оттегли.

За да се забрави, Кинси пи цяла нощ. Бирата най-сетне го замая, чувстваше се ужасно зле. Малко преди да се развидели се довлече до господарската спалня. Бирата едва бе посмекчила гнева му. Отпусна се, капнал, в леглото.

Гърдестата щерка на покойния лорд отиде при него. Той я гледаше безстрастно как се съблича. После тя се пъхна под завивката до него и потърка тялото си в неговото. Той не усети нищо. Но тя не се предаде, разкопча дрехите му и хвана в ръка доказателството, че е мъж. Само за няколко дни беше загубила всякакъв свян. С устни до неговите му зашепна възбуждащи думи.

След като тя го задоволи, Дароу си пое дълбоко въздух.

— Стига…

Но тя продължаваше да се притиска към него и да го целува по устните. Той за малко не повърна. Награби я ядосан за бедрата.

— В тялото си същинска крава.

На дрезгавата светлина на утрото тя го гледаше недоумяващо. Не разбра ли какво й каза?

— Същинска крава — повтори той и я изблъска от леглото. Във въображението си виждаше Кира — тънките черти на лицето й, прекрасната й фигура, зелените очи, блестящата коса. Редом е нея всички жени бледнееха. Както много често, едновременно я мразеше и я желаеше.

Изведнъж си спомни за съпругата на Арин Греъм, която бе изнасилил, която прие неизбежното и дори му показа презрението си. Сякаш той нямаше никакво значение, сякаш изобщо не я беше докосвал…

Александра! Какво смешно име за толкова слаба, беззащитна жена…

Въпреки всичко беше му внушила чувството, че нищо не й е сторил. Нямаше намерение да я убива. Но после огънят се разрасна и той си спомни безизразното й лице, спокойната й пасивност. За нея той нямаше никакво значение, душата й той не бе докоснал. Съпругът й ще се върне и ще продължи да я обича…

При тази мисъл Кинси бе изпаднал в дива ярост и я бе оставил да умре сред пламъците.

Сега не му стигаше дори този спомен. Смяташе сър Арин Греъм за див, примитивен планинец, който се занимава само с незначителни семейни вражди, но няма и понятие от истинско военно изкуство, мислеше го за псе, което лае, но не хапе.

Сега тази измет, този тип извън закона му бе отнел крепостта Сикерн. И Кира… Въпреки волята си, го загриза ужасно подозрение.

Тя дали не се радва всъщност на станалото?

 

 

След като Арин завлече господарката в кулата, Джей излезе бързо разтревожен от залата и се запъти към външната стена. Каква прекрасна, свежа лятна нощ…

През зимата над тези земи вееха силни снежни бури и в ледения мраз човек не можеше да се сгрее и близо до огъня. Но през пролетта Шотландия разцъфтяваше със зелените си долини ярки диви цветя и гъсти, тъмни гори. Когато звездите сияеха когато жаждата за живот се пробуждаше… Но не и в сърцето на Джей.

Един летен ден Хоук’с Керн бе нападнат. Малко преди нападението неговата сестра Катарина още е била в къщата.

Топъл ден на ранната пролет… Из тучните ливади пасяха овце и пъстри крави. Реката проблясваше на топлото слънце. Старата господарска къща на семейство Греъм се издигаше сред покрити със слама колиби. Овощни градини и пълни с дивеч гори заобикаляха селото. Във високите дървета обитаваха тайнствени духове, беззъби старици мърмореха заклинания, мъдри старци разказваха за битки в отколешни времена. Селяните се трудеха в нивята, занаятчиите в своите работилници, търговците въртяха оживена търговия. В тази мирна идилия бе нахлул Кинси Дароу за да отмъсти жестоко за смъртта на своя роднина. В Хоук’с Керн живееха малко бойци, защото от тях нямаше нужда. Никой не се караше със съседите си, никой не разпалваше семейни вражди. Във вътрешността на страната, недалеч от войнствените вождове на планинските кланове, те бяха далеч от хората на Уерън от стария граф на Съри, най-способния военачалник на Едуард и от кралския бирник Кресингам, мразен дори от някои англичани.

Мислеха, че не ги застрашава никаква опасност… Оказа се че са се залъгвали с несъществуваща сигурност. Хората на Дароу натикаха в обора селяни и пастири, занаятчии и търговци, музиканти, майки и деца. Някои побягнаха с викове. Но само малцина успяха да се спасят, повечето бяха убити. В къщата Кинси Дароу потърси господарката. Бързо я намери. След като я изнасили просто я остави да изгори.

Оборът и къщата бяха изпепелени. Казваха, че виковете на умиращите се чували надалеч в планината. И че никога няма да ги забравят.

Джей не го научи веднага. Защото беше с Арин и по-голямата част от бойците на север, за да помогне на Морей, току-що освободил един замък от някакъв английски генерал. След ожесточени боеве врагът капитулира. Богатите мъже бяха взети за заложници, а бедните можеха да се завърнат в английското си отечество. Шотландците бяха в отлично настроение.

Докато не се завърнаха у дома…

На този свят нищо не смърди толкова зловещо като изгорена човешка плът. Много преди да стигнат в Хоук’с Керн, видяха дима, усетиха миризмата на смърт. Начело на отряда, Арин пришпори бойния си кон и препусна напред, въпреки че неговите хора се опитаха да го задържат.

Откри смъртните останки на Александра. Успя да го стори само по брачната й халка — пръстена с печата на семейство Греъм.

Казват, че неговият вик на болка се чул чак в Ирландия. Не беше вярно, разбира се, но нито той, нито хората му щяха да забравят някога или да простят за тази трагедия. Джей го знаеше. Александра беше негова братовчедка. Малко преди нападението изпратила сестра му извън къщата. Само затова Катарина успяла да се спаси. Тя халосала един англичанин по главата с тиган пробола втори с камата си, стъпкала с коня си трети. За да се спаси, тя беше убивала и нито за миг не съжали за това. Тя също помнеше, всички помнеха…

Джей се озърна потиснато и зърна някакъв силует на крепостната стена. Джон Греъм се бе загледал към Селкърк. Когато усети, че го наблюдават, извърна глава и повика Джей да дойде при него.

— Хубава нощ.

— Прекрасна — потвърди Джей. — Но ти си неуморен.

— Като теб.

— Не го ли усещаш с цялото си същество, Джей? — Джей гледаше замислен характерния профил на приятеля си. — Както знаем всички, бойците на Едуард търсят отряда на Уолъс. Могат ли да разберат колко бойци ще поведе на юг Морей? Могат ли да открият Уолъс?

— Едва ли ще успеят — отговори Джон.

— Да… — Джей знаеше, че Джон е превзел заедно с Уолъс повече недостъпни крепости от който и да било шотландец. — Ще можем ли да победим и да отвоюваме страната си от толкова могъщ крал като Едуард?

Джон мълча известно време, после отговори:

— Възможно е. Аз вярвам в това. Отначало англичаните ни превъзхождаха. Това стана ясно в Бъруик и в Дънбар. Но след това научихме не малко неща и вече си върнахме много области.

— Ако спечелим голяма битка, Шотландия ще бъде ли отново наша?

Изведнъж Джон потрепери.

— Със сигурност, поне голяма част от нея. Тъй или иначе аз ще се бия до последния си дъх Джей. Никога няма да забравя онова, което се случи.

Джей погледна към голямата гора зад замъка.

— От тук започнахме похода си и завоювахме силна крепост. Би трябвало всъщност да успеем без особени усилия и да я задържим.

— И най-укрепеният замък може да падне.

— Да, но… питам се, дали Арин си дава сметка какво е спечелил.

— Питаш се дали ще остане тук или ще се бие заедно с Уолъс за нашата свобода? — Джон присви очи. — Кой знае защо ми се струва, че се чувстваш много добре тук в Сикерн.

— Вече ти казах — голямата крепост…

— И наследството на една прекрасна дама.

Джей силно се изчерви.

— Чуй ме, Джон, тя никога не е придружавала Дароу в сраженията…

— Но е негова годеница.

— Въпреки това…

— Омагьосала ли те е?

— Не дрънкай глупости! Не съм полудял.

— Моят братовчед също е омагьосан, макар и не докрай. Или поне се опитвам да си го внуша.

— Наистина ли не изпитваш нищо, когато я гледаш?

— Напротив, възхищавам се на нейната красота и високия й дух, та когато омръзне на Арин…

— Изобщо не разчитай на това.

— Не си въобразявай кой знае какво, Джей! Той превзе крепостта, за да я ограби и да си отмъсти. Скоро ще си тръгне и ще остави дамата на нейния английски годеник. След срещата с моя братовчед тя ще е променена завинаги и ще се отвращава от Дароу до края на дните му, да се надяваме преброени.

— Ще може ли Арин да се раздели с нея? Просто няма да е способен да го направи.

— Само си помисли, Джей, Александра, неговата съпруга и твоя братовчедка, беше брутално убита. Твоята сестра, Катарина се е вкопчила в живота само от омраза към Дароу. Наистина ли можеш да простиш онова, което се случи в Хоук’с Керн?

— Никога. Но дали Кира има вина за тази трагедия?

— Кой би могъл да каже?

Този път Джей не отговори.

— Дори да иска да я напусне няма да може.

— Трябва.

— Защо?

— Защото в близките дни ще се решава нашата съдба.

— Кира Бонифейс, кръщелничката на покойната кралица не е ли и тя само пешка в играта на Едуард за пълно надмощие? Тя никога няма да е на наша страна.

— Но ако тръгне с Арин…

— Къде, при Уолъс ли — никога!

— Защо не?

— За моя братовчед тя беше само обект на неговото отмъщение. Той продължава да обича Александра. И да се чувства виновен за смъртта й.

— Наистина ли съм единственият, който преценява правилно ситуацията? Лейди Кира не бива да остане в Сикерн. Арин също ще го разбере и ще я отведе.

— Не, няма да го стори. Залагам хубавия си черен жребец срещу украсения със скъпоценни камъни меч, с който благодарение на теб олекна багажът на тлъстия английски бирник.

— Съгласен. Но да знаеш, че тя ще последва Арин.

— Толкова ли те е омагьосала? — попита остро Джон. — Въпреки че би спечелил скъп кон, редно е да си пожелаеш да загубиш облога.

— Защо?

— Защото ако я вземе със себе си и ако тя ни предаде на Кинси…

— Какво тогава?

— Тогава ще я убия със собствените си ръце — заяви с горчивина Джон, — ще я разкъсам на парчета и ще я подпаля! Лека нощ, Джей. — И без дума повече той слезе бързо по стълбата.

Джей се взря в чудесната, мека нощ и потрепери.