Хедър Греъм
Покори нощта (16)

15

Мрак.

Англичаните се оттеглиха в хълмистата гора, където Арин откри лагерните им огньове.

Малко встрани от войниците Кинси Дароу стоеше на ръба на пропастта, сложил крак на скалата, скръстил ръце на гърдите, все още във властта на едва поносимо вътрешно напрежение. Загледан далеч над полята, виждаше светлините на Сикерн, сенките по опряната от лунна светлина крепостна стена, труповете на своите бойци и мъжете на Арин, които ги оглеждаха.

Кира се бе появила в гората. Очакваше ли да го срещне тук? Ричард твърдеше, че се е държала странно и се е опитала да избегне годеника си.

По дяволите! После и той срещна изпълнения й с омраза поглед.

Като същински глупак се бе оставил тази слаба жена да го бутне в реката и да избяга.

Но ако се бои от него, защо е препуснала в бягството си към гората? Защото го презира и не вярва той да успее да я надвие?

Стисна гневно зъби. Още от първата им среща тя упорито го избягваше. Ако Едуард не й бе заповядал, тя никога нямаше да стане негова годеница. Подмазваше се на краля и го убеждаваше, че й трябва още известно време до сватбата. Е, няма кой знае какво значение — каза си тогава Кинси. Търпение, рано или късно тя ще му принадлежи, защото кралят не може да отлага сватбата им до безкрайност.

А сега…

Беше на една ръка разстояние от него. За малко да я сграбчи Вместо това Арин Греъм я върна в крепостта.

Там сега трептяха светлини. Кинси видя и пожара. Но той бе своевременно угасен, а хората му побързаха да отстъпят, за да се спасят от горящите стрели, отнасяйки няколко ранени, изоставяйки мъртвите и умиращите…

Кинси беше добър военачалник. Но в яда си забрави всяка предпазливост и нападна Сикерн с недостатъчна бойна сила. Колко ли хора загуби?

Прекалено много. Когато Ричард му викна, че трябва да отстъпят, ако не искат да предизвикат с безсмислените загуби гнева на краля, Кинси си възвърна благоразумието. Докато препускаше към гората, видя как пожарът избухна, а после угасна. Дали Арин Греъм си спомня сега за развалините на своя дом, за обгорения труп на съпругата си?

Кира дали е в пламналата стая в кулата, или заедно с Арин празнува победата над англичаните?

На източната кула все още се виждаше светлина. Ами ако онзи варварин празнува победата си в обятията на Кира?

Ако гневът може да печели битки, Кинси щеше да победи. Но и лютият му бяс не можеше да разбие масивната порта. Все пак защо в негово отсъствие крепостта е паднала толкова лесно? Дали защото тя го е решила?

— Кинси!

Ядосан, че го смущават, той се обърна към Ричард.

— Какво има?

— Застанал си на самия край на пропастта.

— Боиш се да не съм си загубил ума? — Кинси поклати със смях глава. — Наистина си чудесен приятел! Но няма от какво да се боиш.

— Втренчил си се в замъка отсреща и си ужасно ядосан, защото дамата ти се изплъзна. Повярвай ми, стоиш твърде близо до пропастта. Спомни си, моля те, че Шотландия е в това отчайващо положение, защото един крал е полетял от скала в пропастта.

— Е да де, глупав крал, който нямал търпение да прегърне младата си съпруга. Не бой се, Ричард, няма да рискувам живота си за една жена, нито ще те лиша по този начин от заслужена награда.

— Ако запазиш хладнокръвие, Едуард ще награди богато и двама ни.

— Дръж си езика зад зъбите — предупреди го Кинси — и не забравяй, че съм твой началник.

— Зная и съм загрижен за теб. Обсебен си от тази жена. Какво мислиш, как ли ще те накаже Едуард, като разбере, че си рискувал живота на хората си, за да се биеш за нещо предварително изгубено.

— Още не съм загубил Кира.

— Все още ли би се оженил за нея?

— Бракът ни трябва да продължи поне докато титлата и богатството на Кира не станат мои по закон.

— А после?

— Аз съм ревнив мъж, тласнат от ужасните събития на ръба на лудостта.

— Не подценявай благоволението на краля, на което се радва Кира. Неговата съпруга обожаваше момиченцето.

— А ти не подценявай омразата на Едуард към жена, която го е предала на шотландците. На мен тя вече изневери! — избоботи Кинси. — Но аз ще си я върна. Ричард, да беше зърнал само как ме гледа! Сякаш съм заповядал на хората си да я убият. Странно, защото не бях го направил, исках само да я доведат при мен.

— Твоите хора я смятат за вещица. Освен това се е бранила ожесточено и за малко да бъде ранена.

— Но от теб избяга невредима, нали?

Ричард си спомни ядосано колко лесно го надхитри Кира.

— Не исках да й причиня болка. Но твоите хора знаеха колко силно те е уязвила и че те е предала. Може да я е заплашил някой умиращ, някой от победените от Греъм бойци, и тя затова да те е изгледала с укор.

— Ами, тя винаги ме е презирала.

— Всички нас. Може би си мисли, че ние сме варварите.

— Ние сме бойци на Едуард.

— Кинси, както и да си решил да я накажеш, тя си го заслужава. Но да внимаваме. Мислиш ли, че кралят би се поколебал да те окове във вериги, ако загубиш важно сражение само защото си обсебен от тази жена?

— Достатъчно често съм побеждавал бунтовниците.

— Досега сме надвивали само слаби противници. Сега ни предстои трудна война. Недопустимо е да изложиш втори път тази нощ, живота на хората си на смъртна опасност. Имай търпение и ще се насладиш на отмъщението. Що се отнася до Кира, стига да пожелаеш, тя ще стане жертва на нещастен случай или ще понесе заслужено наказание.

— Да, всичко трябва да е легално — Кинси погледна отново към кулата отсреща, просветваща сред нощните сенки. Там неговият враг спи с нея. Отблясъците от огъня потапят голото й тяло в златна светлина… Неволно измъчваше сетивата си, като си представяше нежната усмивка, която тя никога не му бе подарявала. Търпение… Времето на отмъщението е близко. — Утре ще препуснем към отряда на Уерън. Ричард, ако победя тези мъже извън закона…

— Никакво ако. Разбира се, че ще ги победиш.

— След триумфа… Напомни ми, че за тях не бива да има великодушна смърт. Греъм е презрян бунтовник, Кира е вещица и коварна предателка. Следователно трябва да умре като предателка. И…

— И какво още, Кинси?

— И двамата трябва да изгорят, да усетят пламъците на ада, а вятърът да развее пепелта им по четирите посоки на света!

 

 

Атмосферата в Сикерн беше напрегната. Кинси Дароу може да се беше отказал засега от обсадата на крепостта, но щеше да се върне. Арин и хора му го знаеха.

Двама от защитниците бяха ранени, но от загуби не можеха да се оплачат. Край външната стена се бяха натрупали петдесетина трупа на хора е отличителните цветове на Дароу. Доброволно пожертвани бойци — цена, прекалена висока дори за един луд малко преди решаваща битка.

Погребаха всички като християни.

Кира отиде още веднъж на погребение, този път стоеше до Арин и слушаше как отец Кориган произнася със спокоен глас обичайните думи. Но долавяше вътрешната му тревога. Не, той положително не е обикновен служител на църквата, нито дори свещеник, когото реформаторите са проклели. Не живееше с жена и, доколкото знаеше, не беше създал копелета, не беше нито пияница, нито развратник. Но притежаваше смелост и меч с който умееше да си служи.

Тя не удостои покойниците дори с поглед. Бяха хора на Кинси, потеглили е него на война и обучени от него.

Повечето от тях бяха негови земляци от Съфък. Други бяха събрани от тежко въоръжените кралски рицари от всички краища на страната. Кинси ги бе свикнал да са безмилостни в боя да грабят, да убиват, да изнасилват.

Какво ли щеше да стане с нея, ако бяха превзели замъка? Какво ли щеше да им позволи Кинси да вършат?

Тази вечер тя седеше на масата до Арин, от лявата й страна беше седнал Джей, Рейгуър седеше вдясно от своя командир. Както винаги по време на лятната жътва, бяха сложили изобилна вечеря.

Затвореше ли очи, Кира веднага си представяше, че отново е заживяла в мирен свят. Както преди Едуард да покаже истинското си лице.

— Замислена сте, милейди — забеляза Джей, който я беше наблюдавал. — Навярно си спомняте добрите стари времена?

Тя вдигна усмихнато чашата си.

— За времената, когато баща ми беше жив. Тук всички го уважаваха и обичаха. На празниците в Сикерн канехме и много от селяните, смеехме се и танцувахме, а той обичаше свирнята на гайдите, старите и новите мелодии…

— Да, зная, милейди. Познавах баща ви, той беше добър човек. — Тя го погледна слисана, а той добави: — Гостувах преди много години в Сикерн, заедно с Арин. Моят баща беше арендатор на неговия баща и на Александър, господаря на Хоук’с Керн. Когато Арин постъпи на служба при краля, аз го придружих. Прекосихме страната надлъж и нашир. Един ден дойдохме с бащата на Арин и тук.

— Не си спомням.

— Тогава бяхте в Лондон, милейди, при двора.

— Е да… — измърмори тя и се втренчи в чашата с вино.

— Там сте научили с какво се занимава обикновено една жена — например да върти меч.

Тя се изчерви и се наведе към него.

— Едуард ми разреши. Той е в много отношения добър човек и аз го обичах. Повярвайте ми, Джей — продължи тя вече по-неуверено: — Толкова съжалявам за случилото се със съпругата на Арин. Вие познавахте ли я?

— Да, беше моя братовчедка.

— О… значи и вие сте преживял болезнена загуба и… — гласът й секна.

— Вас не обвинявам в нищо, милейди. А престъплението скоро ще бъде изкупено.

Щом този човек не я упреква в нищо, защо приятелят му я обвинява за случилата се трагедия? Хвърли бърз поглед към Арин и видя с огромно притеснение, че той я гледа изпитателно. Все още ли не й вярва? Веднага се обърна отново към Джей:

— Докато растях, аз се възхищавах от английския крал. Може би… е грешка да се борите с него. Когато реши да помилва някого, той може да е много великодушен и състрадателен. Много рицари са се бунтували срещу него и той на мнозина от тях е прощавал и то неведнъж.

— Но ако не прости, хората умират от жестока смърт. Не прояви ли състрадание, убиват дори малки деца.

— Така е и Бъруик е опетнил завинаги името му — съгласи се тя.

— Освен това ви е поверил на Дароу.

— Как е могъл да го стори? — намеси се сега и Арин. Той се наведе напред, опря лакът на масата и я погледна изпитателно в очите. — Защо са те сгодили за това чудовище? Въпреки че кралят уж те обичал?

— Както толкова много негови поданици аз съм само пионка в неговата игра.

— Да, но защо е избрал за теб тъкмо Дароу?

— След смъртта на кралицата Едуард се промени. Взе да преследва целенасочено и безскрупулно интересите си. Дароу и аз живеехме в Лондон, при двора. Щом ме видял, той помолил краля за ръката ми. Малко по-късно баща ми почина. Едуард реши съдбата ми и после…

— После какво, милейди? — попита Джей.

Кира отпи глътка вино.

— После Едуард заяви, че ако Дароу се прояви като безкомпромисен борец срещу шотландците и достоен за моята крепост, той трябва да бъде възнаграден. — Усети потиснато как Арин се дръпна от нея.

— Да, но вие още не сте женени — натърти Джей. — Вярно, хората приказват, че сте се застъпвали страстно за краля и сте вдъхновявали Дароу за победите му…

— За неговите жестокости — намеси се и Арин.

— Досега успявах да отлагам сватбата — възрази Кира. — Заявих на краля, че ми трябва време, за да оплача баща си и да измоля от всемогъщия подкрепата му в моя брак. Заплашвах Дароу с отмъщението на Едуард, ако пренебрегне желанието ми да застана невинна пред олтара.

Кира се засмя. Но Арин изобщо не се забавляваше. Стана рязко от масата, избърза към вратата, грабна наметалото си окачено на стената.

Защо се ядосва? — питаше се учудена Кира. Защото говорехме за Кинси?

Странно, но когато Арин излезе, тя се усети самотна и изоставена. Беше я предупредил, че не бива да го обича твърде много.

Защото щеше може би да умре.

Не…

Не затова, а защото все още тъгува за съпругата си и нероденото си дете. И защото тя току-що му напомни, че не е жената, на която принадлежи неговото сърце, а тази крепост е само едно от многото му завоевания. Нищо повече.

Готова да заплаче, тя се накара да се усмихне на Джей.

— Как така не сте женен, сър? Или имате съпруга? Не зная нищо за вас.

— Не, милейди, не съм женен. Ако питате за причината, тя е, че срещна ли хубава жена, все се оказва, че е вече обвързана.

Кира се изчерви, защото предположи, че той има нея пред вид. Аз не съм обвързана, — можеше да му отговори, аз съм само използвана…

— Колко жалко, Джей! Вие сте привлекателен мъж. Разкажете ми нещо повече за себе си.

— Израснах заедно с Арин, последвах го в двора на крал Александър, а после и в неговото родове имение Хоук’с Керн. — Помълча малко и продължи: — Щом почнаха бунтовете, потеглихме на север. Когато се върнахме, видяхме… овъглени развалини и трупове. Сега сме непрекъснато в движение.

Тя докосна умоляващо ръката му.

— Джей, моля ви, наистина ужасно, безкрайно съжалявам.

— Зная, милейди. Въпреки всичко мога да се смятам щастлив, сестра ми е сред малцината, преживели клането. Въпреки това болезнено копнея за отмъщение, не по-малко от Арин. Дойдохме тук, за да унищожим Дароу. Вместо това причинихме болка на вас.

— Нямайте грижа за мен, силна съм и мога много да понеса.

— Но какво ще стане сега? Не смеем да ви оставим в Сикерн.

— Господ да ни закриля, а що се отнася до нея, тя трябва да тръгне с нас.

Двамата се обърнаха към отец Кориган, който се беше изправил зад тях.

— Значи вие ще ни придружите, отче, така ли? — попита Джей. — Но нали вашите овчици живеят в Сикерн?

— Да, но сега съдбата ми сочи друг път.

— А всевишният, на когото сте длъжник? — подкани го Кира да се позамисли.

Отец Кориган поклати усмихнат глава.

— Мисля, че той ме праща на война.

— Наистина ли сте свещеник, отче?

— О, да, бог ми е свидетел!

— Твърде странен свещеник — заключи тя, обърната към Джей.

— Може би и той ще ни разкаже своята история.

— Да, може би — съгласи се Кориган, — някой ден, милейди. А сега готвачката Майда и Гастон искат да ни посвирят, за да потанцуваме. Готова ли сте?

— Да танцувам? С вас?

— Аз съм отличен танцьор. Ако позволите, с удоволствие ще ви го докажа.

Тя погледна към края на масата, където дребният британец седеше с флейта в ръка. Майда, едрогърдестата готвачка, беше вдигнала високо цигулка.

— Почакайте, ще си донеса гайдата! — извика Рейгуър.

— Знаете ли старите песни на хората извън закона?

— Да, Гастон! — Рейгуър излезе бързо от залата, а слугинчетата зараздигаха масата.

— Мога ли да си позволя тази дързост, милейди? — попита отец Кориган и хвана Кира за ръката.

— Божият човек никога не е дързък, отче, той винаги е в правото си. — Стана усмихната, а Гастон засвири. Възпълничката Майда го слуша известно време, после присъедини звуците на своя инструмент към веселата мелодия, която свиреха обикновено по сватби и празненствата по жътва. Кира се поклони на отец Кориган и той й отвърна с поклон — по всички правила на изкуството.

Докато двамата се носеха през залата, тя чу и Рейгуър да свири на гайда. Скоро ритъмът се ускори, свещеникът и Кира се въртяха все по-бързо в кръг.

— Отче, за бога! — възкликна Кира.

— Подарете танц на един самотен мъж, красива лейди! — Отец Кориган се поклони ухилен.

Кира подбра с една ръка полите на роклята си, подаде другата на Джей и затанцува с него през цялата зала.

След малко го смени Тайлър Милър, последваха го Роджър Филип и мъже, които тя познаваше само бегло. Когато взе да се задъхва, тя се обърна към едно слугинче, застанало в края на масата. То потропваше ритмично с крак в пода.

— Ела, Елизабет! Потанцувай с този строен млад воин!

— О, милейди… — Елизабет прехапа устна. — Това прилично ли е?

— Разбира се… Къде е Ингрид? И тя трябва да танцува с нас! Джей, би ли я довел?

В този миг към нея пристъпи огромен боец, когото никога не беше виждала отблизо, брадата му беше яркочервена, очите — сияещо сини.

— Милейди, аз съм Свен, ще позволите ли да танцувам с Ингрид?

— Трябва сам да я попиташ, Свен — отговори засмяна. — Гледай само да не ти откаже.

След малко Ингрид вече слизаше по стълбата. Известно време се дърпаше, но после закръжи радостно със Свен. Бира и вино се лееха като река и всички се радваха на живота — войници и рицари, слуги и слугини.

С пламнали бузи и разрошена коса Кира наблюдаваше оживеното веселие. Почти забрави за предстоящата война и несигурното си бъдеще. Странно, че се радва така безрезервно тази вечер…

Над главите на танцуващите двойки срещна погледа на свещеника и той тръгна към нея.

— Видяхте ли, това е Шотландия — обясни той. — И затова шотландците ще победят. Това е тяхната страна. — После продължи разпалено: — Чуйте гайдата, милейди, погледнете тези хора. Този народ няма да се остави така лесно да го покорят.

— Но ако войната не донесе никакво решение? — попита тя тихо. — Ще избухват все нови и нови войни…

— … и много бунтари ще намерят смъртта си — допълни той. — Но бунтът никога няма да бъде потушен.

— Моля ви, милейди, танцувайте пак с мен — извика Тайлър Милър. Беше хубав младеж, а усмивката му заразителна.

— Ами добре.

Да, трябва да танцува и да се смее, да отпъди мисълта, че най-много й се иска да изтича от залата и да потърси Арин. Отишъл е може би на гробището, за да поговори с мъртвите. Той никога няма да се ожени за нея. Тези думи сякаш я преследваха.

— Добре, хайде да танцуваме! — Тя се отпусна в прегръдката на Тайлър, но толкова се надяваше, че Арин ще се върне и ще я види.

Не, няма да го обича прекалено много.