Хедър Греъм
Покори нощта (22)

21

Отново се зазоряваше нов ден. Миризмата на кръв не се беше разнесла. Когато Арин се събуди в лагера недалеч от бойното поле, запита се, дали и за в бъдеще ще я долавя при всяка глътка въздух.

Чуваше чуруликане на птички, свеж ветрец галеше лицето му и отнасяше за малко смрадта на кръвта. О, още толкова много неща му предстоеше да свърши. Замъкът Стърлинг трябваше да бъде превзет, войската да се прегрупира.

Вестоносци препуснаха в бърз галоп да прекосят страната нашир и надлъж, защото благородниците, които се бяха заклели във вярност на английския крал, сега бързаха да известят за победата на храбрия млад командващ Уолъс и на Де Морей. Някои бойци се опасяваха, че лордът от Севера е смъртоносно ранен. Но Уолъс беше готов да продължи битката.

В паническото си бягство англичаните бяха предали всичките си позиции. Шотландските командващи предполагаха, че врагът ще поеме към Бъруик — града, който англичаните завладяха след като избиха населението му до крак. Не беше изключено и да спрат в Йорк, своето първо владение отвъд границата.

Джон, който беше спал до братовчед си, сега стана.

— Усещаш ли тази миризма, Арин?

— На кръв и смърт?

— О, не, аромата на нашата освободена родина и на победата.

— Излишно е да добавям — и на нашия живот, нали? — вметна Джей.

— Да, точно така — на нашия живот — потвърди Арин.

— Тази сутрин не си толкова радостен, колкото би трябвало.

— Напротив, радвам се, Джей. Може би още не смея да повярвам в нашия успех. Господи, ние спечелихме битката! Но…

— Не си видял трупа на Дароу.

— Мъртвите бяха толкова много — намеси се Патрик. — Не можахме да огледаме всички.

— Дароу го нямаше — обади се и отец Кориган. — Зърнах го веднъж само за малко — неговите хора, неговите цветове. Но той не мина по моста. Вместо това побягна заедно с другите страхливци.

Рейгуър, който изглежда от доста време беше станал, сега препускаше към тях.

— Арин, Уолъс иска да говори с теб.

— Добре, искам само набързо да се изкъпя.

Не в реката, в която лежаха мъртви войници и коне. Малко по-далеч ромолеше чисто поточе. Арин се съблече и изми в студената вода следите от битката. После пак се облече и се върна на бойното поле.

Видя, слисан, млада жена да стои насред мъртвите и сърцето му силно затуптя. Хари и останалите мъже от Хоук’с Керн бяха вече известени. Скоро ще са тук. Като пожар в стърнище из цялата страна се разпространяваше новината за триумфалната победа на шотландците.

Коя ли е младата жена, чиято коса блестеше сякаш златна на слънчевите лъчи?

Кира?

Предишната нощ отведоха ранените в лагера, а отец Кориган благослови мъртвите, преди да ги погребат. Но толкова много трупове още не бяха прибрани. Над кървавите тела кръжаха лешояди.

Младата жена стоеше неподвижно.

— Кира? — Той избърза към нея и тя се обърна. — Катарина! Какво правиш тук? Това не е място за теб…

— О, Арин! — Разплакана и разтреперана, тя се хвърли на врата му.

— Гледката е наистина ужасяваща… Но сме виждали и по-лошо. А този път можем да тържествуваме.

— О, не, Арин, не! Още ли не си говорил с Томас?

Той гледаше ужасен бледото й лице.

— Какво се е случило?

— Той я отвлече…

— Какво?

— Кинси Дароу отвлече лейди Кира от лагера ни. О, божичко, Арин, беше ужасно! Появиха се ненадейно от гората, бяха се промъкнали като лисици. Повалиха Хари и Джойн и ги раниха. Когато англичаните изчезнаха, доведохме от селото моята леля Мов, тя мисли, че старият Джойн може и да не се оправи от раните си…

— А Кира? — прекъсна я той. — Всемогъщи боже, тя доброволно ли тръгна с него? Нима го е лъгала през цялото време. Ще я убия!

— Не, не… — Очите на Катарина отново плувнаха в сълзи. — Аз имах желание да убия лейди Кира, за да не заеме мястото на Александра. Когато тя ме упрекна, че не съм помогнала на жена ти, още по-силно я намразих.

— Ти не можеше да помогнеш на Александра. Само щеше и ти да умреш. Кира трябваше да го знае.

— Вече няма значение. Ще трябва да живея и занапред с онова, което извърших.

В този миг Арин чу тропота на копита. Неколцина от неговите хора се приближаваха в галоп, а Томас, въпреки възрастта си превъзходен ездач, скочи от един взет на заем боен жребец. С него бяха и свещеникът, Рейгуър, Джей, Джон, Роджър, Натан и Патрик, следвани от Свен и разплаканата Ингрид. Съпругът й я притискаше към широките си гърди.

— Тихо, тихо, миличка…

— Но какво се е случило? — Арин гледаше с нарастваща тревога мрачните лица на своите другари, които очевидно вече знаеха всичко.

— Какво успя да ти разкаже Катарина? — попита потиснато Томас.

— Не много. — Арин направи усилие да изглежда спокоен. Каза ми, че Дароу е дошъл с хората си във вашия лагер, че Хари и Джойн са убити.

— Те започнаха с мен ужасна игра — прошепна Катарина. — Подхвърляха ме насам-натам и ми скъсаха роклята…

— А после?

— Дароу викна на Кира, заяви й, че ако тя не излезе от гората ще убие мен.

— И тя се показа — прекъсна я тихо Арин.

— Онези главорези сигурно щяха тъй или иначе да убият и мен, но тя заплаши Дароу с меча си…

— Успях да го дам овреме на господарката — намеси се гордо Ингрид.

— Кира повали Дароу на земята и опря стоманеното острие в гърлото му — продължи Катарина. — Държа го докато онези не ме пуснаха да си вървя.

— Повярвай, Арин, опитах се да убедя Кира да не излиза на поляната — потвърди Томас. — Но тя все повтаряше, че нея Дароу щял остави жива, но не и нас.

— Как е успял да ви открие?

Свещеникът плю презрително на земята.

— Тайлър Милър ни е издал.

Сега Арин вече знаеше кого е търсил напразно по време на битката в редовете на хората си — мъжа, на когото Кира бе заповядала при битката за Сикерн да капитулира и който се присъедини към шотландците. Изглежда Милър сменя лоялността си не по-трудно от ризите си.

— Ще удуша това копеле!

— Няма да стане нужда. Той си поиска наградата за предателството и я получи от един англичанин, който му заби нож в корема.

— Вчера Кинси беше тук — измърмори Кориган.

— Лейди Кира трябва да е била с него — предположи Патрик. — Сигурно се е надявал, че тя ще присъства на поражението ни.

— Сега всички англичани бягат към границата — забеляза Джей. После видя как Арин бързо се отдалечава и викна подире му: — Къде отиваш?

— При Уолъс.

— Но ние трябва да намерим Кира! — протестира Томас.

Арин продължи невъзмутимо да върви и Джон изтича след него.

— Не можеш да говориш сега с Уолъс, трябва да освободим Кира, иначе Дароу ще я убие и…

— Така ли? — Арин спря нетърпеливо за миг и се обърна.

— Тя очаква дете от теб.

На Арин му секна дъхът.

— Тя ли ти го каза? — попита недоверчиво.

— Не направо… Досетих се. Отначало не беше съвсем сигурна, но…

Междувременно Томас беше настигнал двамата братовчеди.

— Вярно е, Арин! Ако Дароу я убие, и твоето дете ще умре.

Студена пот изби по челото на Арин, обзе го неукротим гняв. Но той продължи, забързан, без да каже ни дума.

— Арин! — извика Джон и братовчедът му спря.

— Няма значение дали е истина или не. Разбира се, че ще тръгна да търся Кира. Но преди това трябва да говоря с Уолъс. Той иска да нападне Англия. Ако ние тръгнем първи, добре ще е да знаем, че той ни следва по петите.

Джон въздъхна облекчено.

— Да, но трябва да настигнем англичаните, преди…

— Преди какво? — попита Томас.

— Преди Дароу да е убил Кира — заяви Арин.

— Тя твърдеше, че щял да я остави жива и затова трябвало да отиде с него… — Гласът на Томас секна. След поражението на англичаните положението сигурно се е променило.

Арин продължи пътя си със свито сърце. Най-сетне беше извоювал свободата, но загуби душата си.

 

 

Малко по-късно тръгнаха на път. По време на разговора Уолъс прояви разбиране, но подчерта, че не може да се лиши от прекалено много войници, които да подкрепят Арин при евентуално нападение, в случай че Дароу се е скрил в яка крепост.

— Хората са капнали, мнозина са ранени. Освен това вече обсаждат замъка Стърлинг. А пък аз трябва да се върна в Дънбартън. Скоро ще има съвещание в Пърт, засега Шотландия е наша но аз не съм глупак. Едуард ще ни нападне и ни трябва голяма армия. Скоро ще пратим в чужбина дипломати, ще възстановим търговските си права, ще пратим и епископи в Рим… Много добре разбирам, Арин, защо искаш да нападнеш веднага Дароу. Но трябва да разбереш и мен. Отрядът на сър Хари преследва отстъпващите англичани, други отряди са по петите на ранените и на пръсналите се съединения, които са се оказали откъснати от английската войска и си опитват сами късмета. Въпреки това всички мъже, които успееш да спечелиш за похода си, са твои, Арин. И успех!

Въпреки безумния си гняв, Арин се вслуша в гласа на разума. Докато разговаряше с Уолъс, разбра, че няма да помогне на Кира, ако нападне слепешката. Знаеше на какво е способен Дароу. Почувства ли се застрашен, няма да се поколебае да изнасили Кира, да я подложи на мъчения и да я убие.

Тя носи в утробата си дете от мен, мислеше си Арин. Дано успее да го премълчи. Подобно признание може да подлуди Дароу. А той дано се съобрази с това, че кралицата е била нейна кръстница, а Едуард почита паметта на съпругата си. Следователно Кинси трябваше да внимава.

Но ако представи смъртта на Кира за нещастен случай? Тя можеше да се озове под копитата на галопиращи коне, да падне от скала или да се спъне и по странен начин да се натъкне на нож, който да прободе сърцето й…

— Как ще я открием, Арин? — попита Джон, докато яздеха към Стърлинг. — Та там гъмжи от рицари…

— Спокойно, ще я намерим…

За щастие отстъпващите англичани имаха само една грижа — колкото може по-скоро да офейкат, без да предприемат нищо друго. Това щеше да отклони на първо време Кинси от желанието да отмъсти на Кира. През деня препускаха в главоломно темпо, нощем спяха на открито, без шатри, защото ги бяха оставили близо до бойното поле.

 

 

За да спаси живота си, Кира се мъчеше да не привлича вниманието на Кинси. На няколко пъти за малко да се опита да избяга от нощния лагер. Но си даваше сметка, че тогава сигурно щеше да усети как й забиват нож в гърба и ще умре заедно с нероденото си дете.

Вестители идваха и си отиваха, конници бяха препускали за да донесат новини за шотландците, обсаждащи Стърлинг. Под командването на мъж на име Хенри от Хейлибартън, те преследваха бягащите англичани и убиваха всеки, когото успееха да настигнат.

На третата нощ към отряда на Дароу се присъедини сър Реджиналд Гротър, ранен английски рицар от Йорк. Всички негови бойци бяха паднали от моста в реката, той самият също за малко да загине. Но нечия приятелска ръка го бе измъкнала от водата. Беше изгубил жребеца си. Но понеже шотландците убиваха само англичани, но не и коне, намери един светлосив боен кон, чиято юзда се беше закачила за храсталака.

Една вечер късно той пиеше бира с Кинси, сър Ричард и още неколцина воини. Вързана за един близък дъб, Кира се вслушваше в разговора на мъжете. Така прекарваше всичките си нощи. Денем също я пазеха строго. Позволиха й да язди собствената си кобила, но с вързани ръце. Само от време на време я оставяха за няколко минути сама, за да може да се измие. Кинси или сър Ричард бяха неизменно някъде наблизо. Изглежда нямаха доверие в останалите воини и се бояха, че няма да я държат под око.

Сега слушаше ужасните истории, които сър Реджиналд разказваше на англичаните.

— Уолъс трябва да е луд! Представете си само, неговите хора окачиха трупа на Кресингам на едно дърво и го одраха. Казват, че Уолъс щял да заповяда да направят от кожата му ножница за неговия меч. Ох, проклетите варвари!

— Няма да се радват дълго — заяви кисело Кинси.

— Така е, върне ли се, Едуард ще поведе войската срещу шотландците. — След кратко мълчание сър Реджиналд добави: — Лорд Дароу, имам новина за вас.

— За мен?

— Бях пленен от една банда нехранимайковци, които препускаха на юг под командването на някой си сър Арин. Той ми подари живота, за да мога да ви открия.

— Като предател ли сте сега тук при мен?

— Не, като пратеник. Натоварен съм да ви съобщя, че във ваша власт се намирало нещо, което било негово.

— Нищо подобно, аз просто си върнах онова, което той ми открадна!

— Сър, не е моя работа да привеждам аргументи, а само да ви предам вестта. За да знаете също, че той иска да си върне онази жена.

— Но няма да успее.

— Каза още, че ако й се случи нещо лошо, щял да си отмъсти на вас и щяла да ви постигне съдбата на Кресингам, само че вас щял да ви одере жив и освен това — прощавайте, думите не са мои, а негови — щял да хвърли тялото ви на псетата.

Пламнал от гняв, Кинси избоботи:

— Кажете му, че…

— За съжаление няма да мога нищо да му предам. Освободиха ме с условие да премина границата и повече да не се върна. — След известно колебание, сър Реджиналд продължи: — Той ви предлага да пратите при него вестител, за да се споразумеете за връщането на дамата. Въпреки че желае смъртта ви, готов е да ви подари живота, стига дамата да се озове при него здрава и читава.

Кинси погледна гневно към пленницата си, а тя се запита дали да не се престори на заспала. Твърде късно, защото той видя очите й, а тя отгатна какъв въпрос си задава. Нима означава толкова много за Арин, та е готов да замени живота на своя враг срещу нейния?

— Онзи човек извън закона не означава нищо за мен — изсъска Кинси.

— Още нещо трябва да ви предам. Да не забравяте, че кралицата е била кръстница на дамата. А кралят може да бъде великодушен, но също и жесток.

— По дяволите, този варварин няма никакво право да ни обяснява каквото и да било за крал Едуард! — намеси се ядосано сър Ричард.

Кинси се заразхожда бавно около лагерния огън, поглаждайки брадичката си.

— Та пожелал е, значи, да ме предпази от отмъщението на краля, — ако реша да убия веднага Кира. Но тя е предателка, нещо, което ще докажа пред съда. Сър Реджиналд, онеправданият съм аз. Безбожникът ми отне годеницата, а тази презряна лейди ме предаде.

— Има още нещо… — подхвана сър Реджиналд.

— Какво?

— Изпраща ви това.

Кинси пое малко ленено вързопче, развърза го и го изтърва, ужасен.

— Късче от кожата на Кресингам — обясни сър Реджиналд. — Сър Арин призна, че не одобрява варварската постъпка на шотландците. От друга страна разбира омразата им към Кресингам, защото и той мрази не по-малко силно вас. Ако му върнете дамата невредима, ще живеете. Ако ли не, вече споменах какво ще ви се случи.

Кира затаи уплашено дъх, когато Кинси се запъти с широки крачки към нея. Очите му я пронизваха като кинжали. Той размаха изведнъж ножа си и тя изтръпна при мисълта, че може да я прониже в сърцето.

Но вместо това той преряза въжетата и я вдигна на крака. После я повлече между дърветата към една поляна, хвана я за раменете и я погледна втренчено в очите.

— Вещица ли си? Какво е онова в теб, което подлудява мъжете? Огромни богатства ли притежаваш? Или гласът ти омагьосва? Или си чисто и просто фантастична в леглото?

Кира пребледня като платно. Нищо подобно, можеше да отговори, просто Арин я обича. Но не е забравил Александра. Въпреки това ще направи всичко, за да я освободи, понеже Томас му е казал, че е бременна. Арин няма да допусне Кинси да убие неродено и второто му дете — не би го позволила гордостта му.

— Аз съм само част от войната между вас двамата — отговори тя.

— Да не би случайно да не си спала с него?

Трябваше ли да излъже? Беше невъзможно, защото лицето й издаваше истината и Кинси поклати глава.

— Не исках да те мразя, Кира. При първата ни среща…

— … ти си даде сметка за позициите на моя баща — английски и шотландски лорд, за богатството на моята майка, за уважението, с което семейството й се ползва в пограничните земи.

— Точно така — потвърди той със смях. — Но видях и златно-червената ти коса, и очите ти. Такива блестящи зелени очи няма никоя друга жена — очи на вещица.

— Ако бях вещица, щях да използвам способностите си не, за да те прелъстя, а да поискам смъртта ти.

— Въпреки че си ми в ръцете, позволяваш си да ме предизвикваш? — Той скръсти навъсено ръце на гърдите. — Животът ти е в моите ръце.

Веднага щом той я пусна, Кира се дръпна назад.

— Ако загубя живота си, ти също ще умреш.

— Не се боя от онзи луд бунтовник.

— Нито от краля на Англия?

— Да речем, че що се отнася до английския крал, съм малко по-предпазлив. Но ще настоявам за правата си като лорд на Сикерн.

— Тази титла е моя, наследствена, Кинси.

— Да, но щом се оженим, ще стане моя.

— Никога няма да се оженя за теб.

— Нека изчакаме. Освен това вярвам, че кралят ще прости едно мимолетно безразсъдство. Мъж с моя ранг е сгоден за хубава и богата жена… Но после е принуден да разбере, че тя се е отдала на един от най-злостните врагове на Едуард. Моята годеница! От гняв и ревност съм загубил ума и дума обвил съм пръсти около нежната й шийка и съм и счупил врата.

— Не е изключено и кралят да загуби разсъдъка си, когато научи за моята смърт.

— Да, вярно, има известен риск — отговори той ухилен. — Всъщност не съм искал да те убия, но в безумния си гняв…

— Какво искаш от мен, Кинси?

— Онова, с което си дарила така великодушно онзи варварин.

Тя поклати мълчаливо глава. После си помисли за Александра. Въпреки че беше жестоко изнасилена, ако беше останала жива, Арин щеше да продължи да обича съпругата си. Господи искам да живея и да спася детето си… Арин сигурно го е разбрал. Тя прехапа отчаяно устни.

— Ние скоро ще се оженим, Кира — продължи Кинси. — Но не искам да чакам до брачната нощ. Ела в прегръдките ми!

— Доброволно? Никога!

— Каква борбеност! Възхитително достойнство — ех, само да беше изпълнила желанието на краля и да беше ме обикнала…

— Ако ме беше сгодил за човек, достоен за любов…

— Спи с мен, Кира! Или ще забия този кинжал в сърцето ти и ще кажа, че си предпочела да се самоубиеш, но не и да лежиш в обятията на своя годеник.

— Дали ще си намериш скоро друга годеница, ако хората се разприказват за моето „самоубийство“? — подигра му се тя.

— Ела при мен, Кира или умри!

Ужасена, тя сведе поглед. Трябваше някак да остане жива. Затова запристъпва колебливо към него.

— Отвращаваш ме — прошепна тя.

— Изобщо не можеш да си представиш колко те мразя.

— Тогава защо ме желаеш?

— Защото съм обсебен от теб! — обясни той и я привлече към себе си. — Искам да разбера в какво е магията ти.

Устните му се притиснаха към нейните. За нейно учудване не я целуна грубо или болезнено, но тя изпита въпреки това само растяща тревога. Ризницата му се притискаше към гърдите й, езикът му, вече проникнал в устата й, я отвращаваше.

Вкус на лук. Той беше ял лук. Изведнъж тази мисъл й се стори по-важна от всичко останало и тя сякаш не забеляза ръката му, обгърнала гърдата й.

Сигурно са намерили из пътя лук и тази вечер са яли заешко печено…

Когато той падна заедно с нея в тревата, Кира се опита да избегне устните му. Каквото и да й стореше, щеше да го понесе. Само целувката му не можеше да изтърпи, дъха му…

Той разкопча бързо панталона, а устните му се плъзнаха по шията й. После затърси отново устните й.

— Не, Кинси, не ме целувай…

— Проклета вещица! Сега ще любиш и мен, както си любила него!

Целуна я отново с дива страст, а тя се задърпа отчаяно. Дръпна го с все сили за косата. Той се надигна с ругатни тя също стана. Така неудържимо й се повдигаше, че се запрепъва встрани и повърна.

— Повярвай, ще се омъжиш за мен — чу го тя да съска. — А после ще умреш със смъртта на предателите, като наказание за унижението, което ме накара да изпитам току-що.

Тя се вкопчи изнемощяла в едно дърво. Унижение ли? Той наистина ли вярва, че е повърнала само за да го обиди? За малко да се разсмее.

Сър Джон Греъм видя как й прилошава и веднага се досети за истинската причина. Скоро и Кинси ще я открие. И тогава… Щеше ли да я убие, само за да премахне детето на Арин? Обърна се бавно и видя, че вече го няма да поляната. Погледна обнадеждена, към гората. Дали да не се опита да избяга?

Не, наблизо беше застанал сър Ричард.

— Бих ви убил, без да ми мигне окото, лейди — заяви той усмихнат. — Елате с мен! Вашето удобно легло ви очаква, заедно с вашите въжета.

Не би имала сили да се пребори с него. Освен това искаше да остане жива. Затова го последва към лагера. На разсъмване потеглиха пак.