Хедър Греъм
Покори нощта (17)

16

Защо в тази прекрасна нощ е в толкова лошо настроение? Може би съм ядосан от простичкото обяснение на Кира за годежа й с Дароу, размисляше той. Защото тя никога не го е обичала а той, Арин, я превърна в оръжие на отмъщението си.

Или защото е толкова упорит боец? Тя се бе борила с Кинси, докато Александра се бе покорила на съдбата си без съпротива.

Или защото с непрекъснатите си подозрения за бдителност и предателство неговият братовчед пося в сърцето му семето на съмнението?

Той крачеше по крепостната стена и поздравяваше стражите. В края на стената спря и погледна към гората отсреща. Тази нощ нямаше лагерни огньове. Изглежда хората на Дароу са се отдалечили. Арин се радваше, че поне засега ще са му спестени нови сражения. Но и до него ще стигне призивът на Джон и той ще трябва да се присъедини към Уолъс и Де Морей. Когато силите на Уерън се съберат, а нещата вече вървяха натам, ще потеглят, за да преследват отблизо шотландската войска. Скоро ще пламне голямата битка.

Никога не беше и помислял, че може да си пожелае да остане в Сикерн. Превзе крепостта подтикван единствено от чувството за мъст, но постепенно тя стана негов дом. Споменът за миналото бавно избледняваше. В кошмарни сънища продължаваше да вижда покойната си съпруга. Но буден с мъка си представяше лицето й, защото друго бе завладяло въображението му — едно лице със зелени очи, обрамчено от златиста коса.

Трябваше ли Кира да го придружи на бойното поле? Тя умееше да върти меч. Но Джон твърдеше, че не бива да й имат доверие. Пък и една жена няма какво да търси на бойното поле.

Тогава какво? Можеше ли да я остави тук, както реши отначало, да я остави във властта на Дароу, който знае, че е преспала с неговия враг. Подобно решение можеше да е правилно, ако Кира се бе сгодила драговолно с Кинси и ако го обичаше. Но както Арин успя да разбере, беше положила всички усилия, за да избяга от годеника си.

Ще убие ли Дароу кръщелничка на кралицата? Може би не веднага. Но след като се ожени за нея, тя сигурно ще падне от кулата, но не в реката, а върху твърда скала, или ще се озове под копитата на препускащи коне. Тогава Кинси ще може да стане законно неин наследник.

Не, каза си Арин, не бива да я оставям в Сикерн…

Изведнъж чу музика. Отпъди потискащите мисли за минало настояще и бъдеще, заслиза, гонен от любопитство, от крепостната стена, и прекоси двора. Спря пред отворената врата на залата. Слугините танцуваха. Велики боже, даже скромната Ингрид, която създаваше впечатлението, че само след миг ще коленичи и ще почне да се моли. Танцуваха и повечето от неговите бойци, а останалите се смееха, пиеха бира и вино, и пееха.

Без да си го признава, затърси с поглед Кира. Да, тук е. Разрошената й червеникаво-златиста коса се развяваше, очите й блестяха. В чудесно настроение, тя се въртеше ту с един ту с друг танцьор и ги очароваше всички. Когато музиката млъкна, тя се засмя звънко на нещо, което Джей й бе прошепнал, и докосна ръката му. Мъжете бяха във възторг от нея, дори прекалено. А тя си дава, разбира се, сметка колко лесно може да оплете войниците на Арин.

Рейгуър подхвана на гайдата тъжна мелодия и кимна на Кира да отиде при него. Докато тя бързаше, все още задъхана, към него, устните му се отлепиха от ручилото.

— Милейди, Тайлър ми каза, че знаете тази шотландска песен, а пеете като славей.

— Като славей? — усмихна се Кира. — Не съм много сигурна, но зная песента. Впрочем тя е не само шотландска.

— С удоволствие научавам нещо ново. Моля ви, милейди, изпейте я за нас.

— Щом искате.

Рейгуър си пое дълбоко дъх, долепи отново устни до ручилото и притисна към гърдите си меха от овча кожа, флейтата на Гастон и цигулката на Майда запригласяха на тъжните звуци. Кира запя на чист галски старата песен, която обичаха всички бунтовници. Кристално чистият й глас трогна сърцата на всички присъстващи.

Когато отзвуча и последният акорд, Рейгуър отпусна гайдата.

— Прекрасно, милейди! — И добави ухилен: — Изглежда сте повече шотландка, отколкото подозирате.

— Майка ми произхождаше от стар и високоуважаван тукашен род, аз също съм родена тук.

По този начин показва на хората ми, че е една от тях помисли си Арин.

— Да, но си отраснала в Англия! — извика той.

Глъчката тутакси замлъкна, въздухът в залата стана сякаш по-студен. Никой не го бе забелязал как влиза. Сега всички погледи се насочиха към Арин. Войниците му го гледаха притеснени, а той се почувства като неканен натрапник.

— Не исках да ви преча! — каза с молба в гласа. — И в трудни времена човек трябва поне от време на време да се радва на живота. Изсвири още една песен, Рейгуър! Този път нещо весело!

Рейгуър го гледа няколко секунди, после кимна и гайдата зазвуча отново, съпроводена от флейтата и цигулката. Една слугиня прехвърча покрай него в обятията на Роджър и Арин я отне от своя войник. Как ли й беше името? Елизабет. Хубавко тъмнокосо девойче с големи очи и напращели гърди. Танцува известно време усмихнат с нея, после двамата пресушиха по чаша вино. Човек не бива да остава прекалено дълго време с една единствена жена, каза си той. Трябва да го обясни и на Кира. Озърна се, но тя беше изчезнала. Арин не я последва.

Усети как в главата му нещо почна болезнено да тупти. Сега резките звуци на гайдата вече му късаха нервите, струваха му се грозни и дисхармонични. Понечи да заповяда на музикантите да спрат, но не го стори. Хората му имаха нужда от тази весела нощ, отмора преди предстоящите сражения.

Най-сетне той изкачи стълбата и влезе в стаята на кулата. Кира лежеше пред камината, загледана в пламъците. Тази вечер носеше златиста рокля, а сиянието на огъня се отразяваше в блестящата й, все още разрошена коса. Беше толкова млада, жизнена и съблазнителна. Съвсем различна от Александра. Толкова страстна, толкова темпераментна, винаги готова да се подчини на чувствата си, да изрази гнева или радостта си, да каже каквото мисли, докато Александра… Мека, кротка и сдържана, с нежна усмивка, непрекъснато загрижена за него. Миналото отново го измъчваше.

Кира чу стъпките му, но не се обърна. След малко попита рязко:

— Кинси и неговите хора са вече далече, нали?

Знаеше, разбира се, че враговете на Арин са напуснали скалите в гората. Сигурно го е установила не по-зле от неговите войници.

— Значи ще потеглиш с отряда на война, така ли? — продължи тя, без да дочака отговор. Вече се бе обърнала към него: — Ако потеглиш, аз не мога да остана тук, Арин. На северозапад от Стърлинг, в подножието на планините, живеят мои роднини от клана на моята майка. Лели и чичовци. Искам да потърся тяхната закрила. Още тази нощ.

— Тази нощ? Не ставай смешна, милейди! Много е късно.

— Предпочитам да тръгна под закрилата на тъмнината. С един или двама слуги, предрешени като поклонници…

— Вярваш, че нищо няма да ти се случи, въпреки че безброй войници кръстосват околните градове, села и гори?

Тя стана гордо и скръсти ръце на гърдите.

— А теб откога те засяга това? Не означавам нищо за теб. Тъй че моето добруване не би трябвало да ти създава големи грижи.

— Нито въпросът къде ще отидеш?

— Какво значи това? Ах, да, не ми вярваш, смяташ, че ще предам на англичаните теб, Уолъс, Де Морей и още много бунтовници.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Когато му дойде времето, ще реша какво да правя с теб.

— Защо? Какво те интересува моето бъдеще?

— Както ти вече каза, не е изключено да ни предадеш милейди.

— Нямам намерение да го правя. Искам само да оживея.

— Досега те оставях жива. Затова ще ти попреча да напуснеш крепостта и да се оставиш да те убият мъже, потеглили за бойното поле.

— Кой би отнел живота на сама жена?

— Много мъже, отдалечени от своите домове и опиянени от силата си. Още повече, че Едуард е заявил, че шотландците не бива повече да се размножават.

Тя се престори упорито, че не е чула думите, насочени против краля.

— Може наистина да е рисковано, но риска си го поемам аз и си е само моя грижа.

— Не! — възрази решително той.

— Арин, аз трябва…

— Заблуждаваш се, не е само твоя грижа. Както вече казах, Ще се погрижа за теб.

— Наистина ли? Ти ще участваш в решаваща битка, ще спечелиш или ще загубиш, може би ще умреш. — Тя пристъпи към него, изпълнена от преливащ гняв. — Желанието ти беше да ми причиниш болка, за да отмъстиш за съпругата си, която не познавах и на която не съм сторила нищо. Е, успя да ме нараниш. Сега доволен ли си? Помогна ли на справедливостта да възтържествува? Можеш ли да потеглиш с гордо изпъчени гърди?

Той отвърна засрамено на укоризнения й поглед. Тя отново бе събудила чувството му за вина. Най-много искаше да я разтърси и да й обясни, че изобщо не подозира какво е истинска мъка. Все пак само я хвана за раменете, стисна зъби и се помъчи да се овладее. После я отблъсна от себе си, защото знаеше че не бива повече да я докосва. Останала без дъх и смаяна, но невредима, тя се озова в леглото.

— Победа на справедливостта, така ли, милейди? Никога. Съпругата ми се превърна в пепел. При такава загуба изкупление и справедливост няма. Що се отнася до теб, ти ще напуснеш замъка, когато аз ти заповядам, а докато пътуваме, ще имаш моята закрила. — Без дума повече той излезе бързо от стаята и тръшна вратата след себе си.

 

 

Вече се зазоряваше, но Арин още не се беше върнал.

Кира не знаеше кога е почнала да плаче. Сега сълзите й се стичаха неспирно. Казваше си ядосано, че не бива да плаче за него. Не й ли бе заявявал достатъчно често, че не бива да го обича твърде много? Защо го обича въпреки това? Той ще загине много скоро на бойното поле или ще бъде убит като предател. А тя ще копнее по него, за неговия глас, за неговото докосване.

За да го предизвика, танцува и флиртува с други мъже и си пожела нещо, което той не можеше да й даде. Когато Арин се появи в стаята на кулата, овладя чувствата си, обяснила му спокойно и разумно намеренията си. Остава й малко време. За нея ще е по-добре да тръгне веднага, вместо да го види да потегля. Но той не иска да й го позволи.

Спомни си как той танцуваше с хубавичката малка Елизабет. Може да е отишъл тази нощ при момичето… Не, трябва да престане да мисли за него и да се измъчва. Но не можеше да заповяда на мислите си да замлъкнат.

Дали не се забавлява с Елизабет, за да ми докаже, че не означавам нищо за него? — запита се тя. Но ако съм му безразлична, защо трябва да ми доказва каквото и да било?

Докато се въртеше непрекъснато в леглото, на вратата се почука. Надигна се обнадеждена. Колко глупаво от нейна страна — та той никога не би почукал. Междувременно беше сменила дрехите с топла, прилепнала нощница и сега я пристегна на гърдите.

— Кой е?

— Ингрид.

— Разбира се, Ингрид.

— Сама ли сте, милейди?

— Да, влез!

Ужасно развълнувана, Ингрид влезе бързо в стаята. Стискаше с треперещи пръсти една от плитките си.

— Милейди!

Кира се взря разтревожено в изпълнените със страх небесносини очи. Нещо лошо ли се е случило?

— Какво има?

Ингрид пребледня, после стана червена като рак.

— Говори най-сетне! — Кира скочи нетърпеливо от леглото и хвана момичето за раменете.

— Свен! — изрече с мъка момичето.

— Свен ли? — повтори Кира и вдигна недоумяващо вежди.

— Свен…

— А, да… — Един от хората на Арин, едрият воин, който танцуваше с Ингрид. Сега Кира забеляза, че камериерката й още е по рокля. От роклята висеше сламка, от плитката й — още една.

— О, боже, толкова съжалявам, Ингрид. Той да не би… Да, очевидно! Отец Кориган ще сложи проклетото копеле на място!

— О, не, милейди! — изплака Ингрид.

— Значи той не те е…

— Не, не, но аз го исках.

— О!… — прошепна Кира.

— Той ме помоли да се омъжа за него. Не е ли чудесно?

— Ами аз…

— Ще ми позволите ли, милейди? Моля ви!

— Но ти едва го познаваш…

— Наблюдавам го, откакто е тук. Говорихме си няколко пъти и той все ми помагаше да занеса мръсните дрехи в пералнята. Вчера вечерта, докато танцувахме…

— … Ти е направил предложение за женитба?

— Да, милейди, и ви умолявам да ни разрешите.

— Никога не бих отказала на такава молба, Ингрид. Но от друга страна, само след една-единствена нощ…

— На много момичета е дадена една-единствена нощ.

— Да, но…

— Богатите млади дами ги омъжват още като деца и те често изобщо не познават годеника си.

— Така е, но мисля, че това е много тъжно.

— Няма как, така е, милейди. — Ингрид си пое дълбоко дъх. — Повярвайте, аз го обичам.

— Сигурна ли си?

— Ще имам ли втори път такъв шанс? Не съм хубавица. И той не е хубавец. Значи моят Свен и аз чудесно си подхождаме.

Кира подари на камериерката си усмивка, която веднага угасна, защото Ингрид беше оставила вратата отворена и сега Арин стоеше на прага. Откога ли?

— Какво има, Ингрид? — попита той и влезе в стаята.

Тя се изчерви и се обърна към него. Но сякаш вече не се боеше от мъжете извън закона.

— Сър Арин, исках да поприказвам с господарката си…

— За Свен?

Тя кимна притеснено.

— Ще му разрешите ли да се ожени за мен?

— Свен не е мой слуга и е тръгнал доброволно с нас да се бие за Шотландия. Тъй или иначе, той има благословията ми.

— А какво ще кажете вие, милейди? — попита плахо Ингрид.

— Той тръгва на война.

— Аз ще го чакам, защото го обичам.

— Въпреки че почти не го познаваш?

— Лейди, както виждам, тези двамата имат много по-сериозни причини да искат да се оженят, отколкото повечето двойки, — натърти Арин.

Навярно иска да ме представи за смешна черногледка, каза си Кира и вдигна с въздишка ръце.

— Направи каквото смяташ за правилно, Ингрид. Имаш благословията ми.

— Много ви благодаря, милейди! — Ингрид обви ръце около шията на господарката си и я целуна. — Какво да облека? Трябва да се оженим час по-скоро…

— Вземи една от моите рокли — предложи Кира, а камериерката избухна в силен смях.

— О, милейди, не ми се подигравайте! Как бих се сместила във ваша рокля… И на вас трябва да благодаря, сър Арин…

Той я привлече засмян към себе си и я целуна по челото.

— Кажи на Свен да потърси отец Кориган. Сватбата трябва да стане още днес, преди вечеря. И пак ще празнуваме.

— Бог да ви благослови, сър Арин! — възкликна тържествуващо Ингрид и изтича навън.

Арин затвори вратата и разтри слепоочията си, които толкова го боляха. Без да обръща внимание на Кира, стъкна огъня в камината и се съблече.

— Какво правиш? — попита тя.

Той се обърна учуден.

— Какво правя ли? Лягам си, защото имам нужда от сън. — Той изпъшка и се пъхна под кожените завивки. — Най-удобното легло в целия замък…

Сякаш е опитал вече и няколко други… Отчаяна, тя отиде до една от раклите и извади дрехите, които искаше да облече този ден.

— Възглавницата ми е мокра — заяви Арин, но тя не му обърна внимание. — Да не би да си плакала за мен, Кира?

— Не ставай глупав.

— Ела тук.

— Няма.

— Би трябвало добре да поразмислиш. Ако не дойдеш, ще те донеса на ръце.

— Напразно ще си правиш труда.

— Напразно, мила? В никакъв случай. Просто ще те отнеса до леглото.

Тя се изправи, ужасена, готова да протестира. Но той вече беше до нея и я вдигна високо. През тънката бяла нощница усещаше толкова добре яките му мускули. Той я сложи на леглото, погали я по гърдите и през мекия плат пръстите му се заиграха с една от пъпките, предизвиквайки сладка мъка. Тя напразно се опита да го отблъсне.

— Милейди, нали ти казах да не ме обичаш твърде много?

— Не те обичам.

— Тогава защо си плакала?

— Представа нямам за какво говориш…

— Разбира се, че си плакала.

— Защо мислиш, че съм проливала сълзи за теб? — Тя опря гневно ръце в гърдите му. — Защо да плача? Ти нямаш доверие в мен. И толкова много мъже искат да ме убият. За да оживея, трябва да напусна дома си, всичко, което ми принадлежи, което познавам. И да съм плакала, сигурно не е било за теб.

— А сега защо ме отблъскваш?

Тя се втренчи неразбиращо в него.

— А ти защо се опитваш да ме съблазниш, въпреки че ми нямаш доверие и по всяка вероятност… си бил някъде другаде?

— Пленените жени не бива да задават въпроси, а само да се покоряват на господарите си. Понеже съм в добро настроение, ще ти кажа къде бях. Прекарах цялата нощ с Рейгуър.

— Не си бил с друга жена? — Предпочиташе да си беше прехапала езика.

— Бях си го помислил — заяви той. — Защото ти не бива да забравяш кой съм и какво съм.

— Та кой си и какво си?

— Неверникът варварин, завладял този замък и теб.

— Защо не ме пусна миналата нощ да си ида?

— Защото не исках. Какво ще става тук, решавам аз.

— Тъй като не означавам нищо за теб, трябваше да ме отпратиш и да се позабавляваш с друга.

— Както вече казах, това го решавам аз.

— Може би не трябваше да ме обичаш!

— Не го и правя — увери я той със смях.

— Ами тогава…

— Когато лагерувам с хората си в гората, ям сух хляб, докато не намеря нещо по-добро. Всеки път, когато е възможно, хапвам сочно печено и пия отлежало вино.

— Какво искаш да кажеш?

— Глупаво ще е да се откажа от отлежалото вино, за да ям сухия хляб.

— О, господи, пусни ме да стана…

— Не — отсече той, наведе глава и през тънкия плат устните му обхванаха зърното на една от гърдите й. Въпреки волята си тя се разтрепери и отгатна безпогрешно какво изпитва. Той си даде достатъчно време, за да я възбуди, с уста и горещия си език. — Виж какво, Кира, както на отлежалото вино, така и на теб ти е позволено да разпалваш сетивата ми.

— Понеже ти си завоевателят, а аз твоя пленница, не трябва ли да крещя и да се боря?

— Може би трябва да ти напомня за сълзите върху възглавницата — отговори той и я погледна изпитателно в очите.

— Плаках за нашия тъжен свят! — Тя опря ядосана ръце в широките му рамене и се опита да го отблъсна.

— Светът ни наистина е за оплакване — съгласи се той и загали опитно гърдите й, а тя усети на бедрото си нарастващото му желание. — Престани да се съпротивляваш, Кира. Вчера вечерта те видях да танцуваш и да флиртуваш, а мъжете се разтреперваха от копнеж да докоснат поне ръката ти. Искаше да ме предизвикаш, нали? Ако е така, паднах в капана ти и реших, че трябва да изиграем играта докрай.

— Не, не беше капан — прошепна тя. — Та ти излезе от залата…

— Да, но се върнах.

— За да танцуваш с друга и да пиеш с нея вино. После дойде тук при мен и пак си отиде.

— Желая само теб — натърти той страстно, — теб и никоя друга.

— Ти получи отдавна онова, което желаеше.

— Така ли? А какво искаш ти от мен?

— Нищо.

— Лъжеш ли, милейди? Или искаш да ти обещая нещо, което не мога да изпълня? Вече имах съпруга! — напомни й той внезапно разгневен.

— Да, зная — изсъска тя и се запита дали той се сърди на нея или по-скоро на себе си. Защото не само я желае, но изпитва към нея и нещо друго? — Не ме оставяш да забравя случилото се. И винаги ще смяташ, че аз нося за него същата вина, каквато и Кинси.

— Ти си мой враг.

Не, понечи тя да възрази, но нямаше възможност. Арин притисна с въздишка устните си към нейните. От гърлото и се изтръгна стон. Забарабани с юмруци по гърдите му, но после зарови пръсти в къдравата му тъмна коса. Той вдигна нетърпеливо нощницата, голото му тяло се плъзна по нейното и той се намести между нейните бедра. Пръстите му я галеха все по-интимно, езикът му си играеше е нея, докато тя сякаш цялата пламна от желание.

Опита се с вик да го отблъсне, впи нокти в раменете му огъна се, но усети неустоимо желание да го приеме в себе си. После той се наведе над нея и затвори устата й с огнена целувка. Желанието растеше. Все така деликатно и примамливо, като езика му, който се плъзна между зъбите й, той проникна в нея, отдръпна се, отново се сля с нея, отново и отново, все по-бързо и по-бързо. С всяко негово движение сладката мъка ставаше все по-силна. След известно време той вдигна глава. Тя срещна погледа му, после затвори очи, обви с ръце шията му и го привлече към себе си. Той проникна в нея, колкото можеше по-дълбоко. Дива тръпка прониза цялото й тяло и й се стори, че ще избухне, че ще умре…

— По-бавно, моля те…

Но той беше като неудържим вихър, увличаше и нея и тя усещаше потръпването му, напрежението в неговите гърди, суровия ритъм на неговите бедра, покоряващата му жизнена сила… Изживяха едновременно върховния миг сред вихрушка от течен огън. Тя се вкопчи в него, понесена от страстен екстаз, усети тръпката, която премина през тялото му…

Как ще живее без него, след като бе поел така властно съдбата й в свои ръце?

После той лежеше до нея и я прегръщаше така силно, сякаш никога нямаше да я пусне.

— Не ме обичай прекалено много, Арин — прошепна тя.

— Изобщо не те обичам — отговори той и прокара пръст по лицето й. — Но ти ще останеш при мен, докато…

— Докато?

— Докато аз не се разделя с теб.

— Не е честно! — протестира тя.

— А защо трябва да съм честен? Аз съм завоевателят.

— Копеле! — изсъска тя.

— Сигурно. И въпреки това аз съм завоевателят. А сега заспивай, и двамата имаме нужда от малко почивка.

Докато тя спеше, той се вслушваше, загледан в профила й, в дълбокото й дишане. Най-сетне стана от леглото, вдигна сложената на умивалника кана с вода и отпи глътка, после отиде до камината и се загледа в пламъците.

— Да, аз наистина имах съпруга — прошепна с горчивина. — Но нека всевишният ми прости и ми помогне — никога не съм я обичал така, както обичам сега теб. — Той коленичи до леглото, зарови ръце в червеникаво-златната коса. — Въпреки всичко не мога да забравя как умря жена ми.

Усетила докосването, тя се размърда. Приближи се доверчиво към него. Отлежало вино…

Той легна отново. На хоризонта изгряваше утринното слънце. Това нямаше значение. Сега трябваше да задържи Кира. Може би никога вече нямаше да изживее такава нощ.