Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

VIII

Никой не спря Урс, никой не го запита дори какво прави. Тия от гостите, които още не лежаха под масата, вече не седяха по местата си, затова прислугата, като видя гиганта да носи на ръце една от пируващите, сметна, че някой роб изнася пияната си господарка. Освен това Актея вървеше с тях и нейното присъствие отстраняваше всяко подозрение.

Така те излязоха от триклиниума в съседната зала, а оттам в галерията, която водеше към жилището на Актея.

Лигия толкова беше изгубила сили, че тежеше като мъртва в ръцете на Урс. Но когато я лъхна хладният и чист въздух, тя отвори очи. Вън ставаше все по-светло, След малко, вървейки по колонадата, те свърнаха в страничния портик, който водеше не към двора, а към градината на двореца, където върховете на пиниите и на кипарисите руменееха вече от утринната зора. В тази част на двореца беше пусто, а отгласите от музиката и глъчката на пируващите едва се чуваха. На Лигия се струваше, че бяха я изтръгнали от ада и я бяха изнесли на светлия божи свят. Да, все пак имаше и друго нещо освен този ужасен триклиниум. Имаше небе, зора, светлина и тишина. Девойката внезапно се разрида и като се притискаше към рамото на гиганта, тя почна да повтаря през сълзи:

— У дома, Урс, у дома, при Авъл!…

— Да вървим! — отговори Урс.

Те се озоваха в малкия атриум, който спадаше към жилището на Актея. Там Урс сложи Лигия на мраморната скамейка малко настрана от фонтана. Актея пък почна да я успокоява и да я увещава да си легне и отпочине, уверявайки я, че засега нищо не я застрашава, тъй като сега всички са пияни и след пиршеството ще спят до вечерта. Но Лигия дълго не искаше да се успокои и притиснала с ръце слепите си очи, повтаряше като дете:

— У дома, при Авъл!…

Урс беше готов. Вън при портите на двореца стояха наистина преторианци, но той щеше да мине, защото войниците не задържаха излизащите. Пред арката гъмжеше от лектики. Хората щяха да излизат на тълпи. Никой нямаше да задържи и тях с Лигия. Щяха да излязат заедно с тълпата и да си отидат право в къщи. Впрочем какво ще му мисли! Както заповяда царската дъщеря, така ще бъде. Нали за това е той тук.

А Лигия повтаряше:

— Да, Урс, да излезем.

Но Актея трябваше да има разсъдък и за двамата. Ще излязат! Да! Никой не ще ги задържи. Но да се бяга от дома на цезаря, не е позволено, а който прави това, оскърбява неговото достойнство. Ще излязат, но довечера центурионът начело на войници ще донесе смъртна присъда на Авъл и Помпония Грецина, а Лигия ще вземе обратно в двореца и тогава за нея вече не ще има спасение. Ако те я приемат под своя покрив, чака ги сигурна смърт.

Лигия отпусна ръце. Нямаше спасение. Тя трябваше да избира между гибелта на Плавций и своята собствена. Отивайки на угощението, тя имаше надежда, че Виниций и Петроний ще помолят цезаря да я освободи и ще я върнат на Помпония. А сега знаеше, че те са накарали цезаря да я отнеме от Авъл. Нямаше изход. Само някакво чудо можеше да я изтръгне от тази пропаст. Чудо и силата божия.

— Актея — каза тя отчаяно, — чу ли какво каза Виниций, че цезарят ме бил подарил нему и че днес вечерта ще прати роби да ме вземат в неговия дом?

— Чух — каза Актея.

И като разпери ръце, млъкна. Отчаянието, с което говореше Лигия, не намираше отглас у нея. Та нали тя самата някога беше любовница на Нерон. Сърцето й, колкото и да беше добро, не можеше да почувства целия позор на такива отношения. Бивша робиня, тя премного беше свикнала със закона на робството, аосвен това обичаше и досега Нерон. Ако той би пожелал да се върне към нея, тя би протегнала към него ръце като към щастие. И сега, разбирайки ясно, че Лигия или трябваше да стане любовница на младия и хубав Виниций, или да изложи себе си и Авъл на гибел, Актея просто не разбираше как може девойката да се колебае.

— В дома на цезаря — каза тя след малко — няма да си на по-сигурно място, отколкото в дома на Виниций.

И не й дойде на ум, че макар и да говореше истината, думите й значеха: „Помири се със съдбата и стани наложница на Виниций.“ Но на Лигия, която още чувстваше върху устните си неговите пълни с животинска страст и палещи като въглен целувки, кръвта преля към лицето от срам само при спомена за тях.

— Никога! — избухна тя. — Не ще остана нито тука, нито при Виниций, никога!

Актея се учуди на това избухване.

— Нима — запита я тя — Виниций ти е толкова ненавистен?

Но Лигия не можеше да отговори, тъй като отново се разрида. Актея я прегърна и почна да я успокоява, Урс тежко дишаше и стискаше грамадните си юмруци, защото, обичайки с верността на куче своята царска дъщеря, той не можеше да я гледа как плаче. В неговото лигийско, полудиво сърце се пораждаше желание да се върне в залата и да удуши Виниций, а ако е нужно и цезаря, но се боеше да предложи това на своята господарка, защото не беше уверен дали такава постъпка, която отначало му се бе видяла съвсем проста, е достойна за един последовател на разпнатия Агнец.

А Актея, прегърнала Лигия, почна отново да я пита:

— Нима той ти е толкова ненавистен?

— Не — каза Лигия, — нямам право да го ненавиждам, защото съм християнка.

— Зная, Лигия. Зная също и от посланията на Павел от Тарс, че вие не бива нито да се опозорявате, нито да се боите повече от смъртта, отколкото от греха, но кажи ми, нима твоето учение позволява да ставате причина за смъртта на някого?

— Не.

— Тогава как можеш да навлечеш отмъщението на цезаря върху дома на Авъл?

Настана мълчание. Пред Лигия отново зина бездна.

А младата освободена робиня продължи:

— Питам, защото ми е жал за тебе, жал ми е и за добрата Помпония, и за Авъл, и за детето им. Аз отдавна живея в този дом и зная какво може да стори страшният гняв на цезаря. Не! Вие не можете да бягате оттук. Остава ти един път: да молиш Виниций да те върне на Помпония.

Но Лигия се отпусна на колене, за да моли някой друг. Урс след миг също коленичи и двамата почнаха да се молят в дома на цезаря, облени от светлината на утрото.

Актея за първи път виждаше такава молитва и не можеше да откъсне очи от Лигия, която, обърната към нея в профил, с вдигната глава и ръце, гледаше към небето, сякаш чакаше помощ оттам. Изгревът обля със светлина тъмните й коси и белия пеплум, отрази се в очите й и цялата в сияние, тя самата приличаше на олицетворение на светлината. В побледнялото й лице, в отворените й уста, във вдигнатите ръце и очи се виждаше някакъв неземен унес. И Актея разбра сега защо Лигия не може да стане наложница на никого. Пред някогашната любовница на Нерон сякаш се вдигна крайчецът на завесата, закриваща един съвсем друг свят, различен от този, с който бе свикнала тя. Учудваше я тази молитва тук, в дома на престъплението и срама. Преди малко й се струваше, че за Лигия няма спасение, а сега почна да вярва, че може да стане нещо необикновено, че ще дойде някаква помощ, толкова могъща, че и сам цезарят не ще може да й се противи, че от небето на помощ на девойката ще слезе някакво крилато войнство или слънцето ще постеле пред нея лъчи и ще я прибере при себе си. Тя беше чула вече за много чудеса сред християните и сега мислеше, че навярно всичко това е истина, щом Лигия се моли така.

А Лигия най-после стана с лице, озарено от надежда. Урс също стана и като приседна с подвити под себе си крака край скамейката, гледаше своята господарка, очаквайки думите й.

А нейните очи се замъглиха и след минута-две едри сълзи потекоха бавно по бузите й.

— Нека бог благослови Помпония и Авъл — каза тя. — Нямам право да им навличам гибел; и така, аз вече не ще ги видя.

След това, като се обърна към Урс, тя почна да му говори, че сега само той й остава на света, че сега той трябва да бъде неин баща и закрилник. Не могат да търсят прибежище у Авъл, тъй като биха навлекли върху му гнева на цезаря. Но тя не може също така да остане в дома на цезаря, нито в дома на Виниций. Нека Урс да я вземе и да я изведе от града, да я скрие някъде, където не ще я намери нито Виниций, нито пък неговите слуги. Тя ще върви с Урс навсякъде, през море, през планини, при варварите, където не са чували думата римлянин и където властта на цезаря не достига. Нека я вземе и я спаси, защото сега само той единствен й е останал.

Лигиецът беше готов и в знак на послушание той се наведе и прегърна нозете й. Но на лицето на Актея, която очакваше чудо, се появи разочарование. Само това ли е резултатът от тая молитва. Да избягат от дома на цезаря, означаваше да извършат престъплението оскърбление на величеството, а дори и да успееше Лигия да се укрие, цезарят ще си отмъсти на Авъл. Ако иска да бяга, то нека бяга от дома на Виниций. Тогава цезарят, който не обича да се занимава с чужди работи, може дори да не благоволи да помогне на Виниций в преследването; във всеки случай тогава вече нямаше да ги обвинят в оскърбяване на величеството.

Лигия мислеше същото. Авъл нямаше да знае къде е тя. Дори и Помпония. Но ще избяга не от дома на Виниций, а на път за там. Пиян, той й бе казал, че вечерта ще изпрати за нея своите роби. Навярно беше казал истината, която не би издал, ако беше трезвен. Сигурно той самият или може би двамата с Петроний са видели цезаря преди пиршеството и бяха изтръгнали от него обещание да я предаде на другия ден вечерта. А ако днес са забравили, ще пратят да я вземат утре. Но Урс ще я избави. Ще дойде, ще я изнесе от лектиката, така както я изнесе от триклиниума, и ще отидат, където им очи видят. Никой не би могъл да попречи на Урс. Него не би могъл да го надвие дори и онзи страшен борец, който вчера се бори в триклиниума. Но Виниций може да изпрати много роби, затова Урс ще отиде сега веднага при епископ Лин за съвет и помощ. Навярно той ще се смили над нея, не ще я остави в ръцете на Виниций и ще каже на християните да дойдат с Урс, за да я избавят. Те ще я пресрещнат и освободят, а след това Урс ще успее да я изведе вън от града и да я укрие някъде от римското насилие.

И върху лицето на Лигия изплува руменина и усмивка. Тя пак се изпълни с бодрост, като че надеждата за избавление се беше превърнала вече в действителност. Внезапно се хвърли на шията на Актея и притискайки прекрасните си ръце до бузите й, взе да шепне:

— Нали няма да ни издадеш, Актея?

— Кълна се в сянката на моята майка — отговори освободената робиня, — не ще ви издам, а ти моли твоя бог Урс да успее да те спаси.

Но небесносините детски очи на гиганта светеха от щастие. Той не бе успял нищо да измисли, при все че бе напрягал клетия си ум, но ще направи това, което иска тя. През деня или през нощта за него беше все едно!… Ще отиде при епископа, защото епископът чете по небето какво трябва и какво не трябва. Но християни и сам би могъл да събере. Малко ли познати има сред робите, гладиаторите и свободните и в Субура, и отвъд мостовете? Той би събрал хиляда и две хиляди. И ще изтръгне своята господарка, а и от града ще успее да я изведе и да замине с нея. Ще отидат макар и на край света, дори там, откъдето са, където никой не е и чувал за Рим.

И тук той загледа пространството пред себе си, сякаш искаше да съзре нещо някогашно и неизмеримо далечно, и почна да мълви:

— В боровите гори ли? Хей, какви борове, какви борове!…

Но след миг се отърси от виденията.

Да, той ще отиде веднага при епископа, а довечера ще чака лектиката със стотина души. И нека да я съпровождат, ако искат, не само роби, но и преторианци! И по-добре е никой от тях да не попада под юмрука му, дори и да е в желязна броня… Нима желязото е толкова яко! Удариш ли силно желязото, и главата под него няма да издържи.

Но Лигия, много сериозно и детински в същото време, вдигна показалец и каза:

— Урс. „Не убивай!“

Лигиецът сложи своята подобна на боздуган ръка върху тила си и почна, мърморейки, да трие загрижено врата си. Нали той все пак трябваше да я отнеме… нея, „своята светлина“… Тя сама каза, че сега е негов ред… ще се старае, колкото може. Но ако се случи, без той да е искал!… Нали трябва все пак да я изтръгне от тях! Ех, ако пък се случи, той така ще се кае, така ще моли невинния Агнец за прошка, че Разпнатия ще се смили над него, клетия… Той не би искал да обиди Агнеца, само че ръцете му са такива едни тежки…

На лицето му се изписа умиление, но желаейки да го скрие, той се поклони и рече:

— Аз отивам при светия епископ.

Актея пък, прегърнала Лигия през шията, заплака…

Тя още веднъж се убеди, че има някакъв свят, в който дори страданието дарява повече щастие, отколкото всичките излишества и наслаждения в дома на цезаря; още веднъж пред нея се разтвориха някакви двери към светлината, но заедно с това тя почувства, че е недостойна да мине през тях.