Хенрик Сенкевич
Quo vadis (60)

XVII

От няколко дни Виниций прекарваше нощите вън от къщи. На Петроний му минаваше през ум, че той може би има някакъв нов план и действа за освобождаването на Лигия от Есквилинския затвор, но не искаше да го пита за нищо, за да не попречи на плана му. Този изискан скептик беше станал донякъде суеверен или, по-точно, от времето, когато не успя да изтръгне девойката от Мамертинското подземие, престана да вярва в звездата си.

Той и сега не смяташе, че усилията на Виниций ще завършат с успех. Есквилинският затвор, образуван от избите на къщите, които бяха съборени за преграждане на пожара, не беше наистина толкова страшен като стария Тулианум или Капитолий, но затова пък беше стократно по-добре пазен. Петроний разбираше отлично, че Лигия е пренесена там само за да не избегне амфитеатъра, и той се досещаше, че ще я пазят най-зорко.

— Очевидно — казваше си той — цезарят и Тигелин я определят за някакво особено зрелище, по-страшно от всички други, и Виниций по-скоро сам ще загине, но не ще успее да я измъкне оттам.

Но и Виниций също беше загубил надежда, че ще успее да я освободи. Сега можеше да стори това само Христос. Младият трибун вече търсеше начин само да може да я вижда в затвора.

От известно време той мислеше все за младия Назарий, който все пак беше проникнал в Мамертинския затвор като наемник за изнасяне на трупове, затова реши и той да опита този начин.

Подкупеният с огромна сума надзирател на Вонещите ями го прие най-после в числото на своите хора, които изпращаше всяка нощ по затворите за трупове. Опасността някой да познае Виниций беше наистина малка. От нея го пазеха нощта, робското облекло и лошото осветление в затворите. Кому впрочем би могло да мине през ума, че един патриций, син и внук на консули, може да се озове сред гробарските работници, изложени на миазмите на затворите и Вонещите ями, и би се заловил за работа, която други вършеха по принуда само поради робското си положение или крайна мизерия.

Той обаче, когато дойде жадуваната вечер, с радост препаса бедрата си и обви главата си в дрипи, напоени с терпентин, и с разтуптяно сърце се отправи със своята група към Есквилин.

Преторианската стража не им попречи, защото всички бяха снабдени с тесери, които центурионът проверяваше на светлината на фенер. След малко голямата желязна врата се отвори пред тях и те влязоха.

Виниций видя пред себе си обширна сводеста изба, от която се минаваше в други. Мъждукащи светилници осветяваха вътрешността на препълнените с хора помещения. Някои лежаха край стените, унесени в сън или може би умрели. Други бяха заобиколили в средата на помещението голям съд с вода, от който пиеха, изгаряни от треска, други седяха на земята, подпрели лакти на коленете си и обхванали главите си с длани, тук-там деца спяха, сгушени до майките си. Наоколо се чуваха ту стонове и шумно ускорено дишане на болните, ту плач, ту шепот на молитви, ту тихичко пеене, ту ругатни на пазачите. В подземието се носеше миризма на трупове и бяха наблъскани много хора. В дъното на мрачните помещения се тълпяха тъмни сенки, а по-наблизо, под блещукащите светлинки, се виждаха бледи, изплашени, изпити и гладни лица, с изгаснали или горящи от треската очи, с посинели устни, със струйки пот по челата и слепнали коси. В ъглите високо бълнуваха болни; едни молеха за вода, а други да бъдат заведени на смърт. И все пак този затвор беше по-малко страшен от стария Тулианум. Като видя тази картина, Виниций почувства, че краката му се подкосяват и че нещо го задушава. При мисълта, че Лигия се намира в тази нищета и неволя, косите му настръхнаха, а в гърдите му замря вик на отчаяние. Амфитеатърът, зъбите на дивите зверове, кръстовете — всичко това беше по-добро от тези страшни подземия, изпълнени с миризма на трупове, в които умолителни човешки гласове повтаряха от всички ъгли:

— Водете ни на смърт!

Виниций заби нокти в дланите си, защото почувства, че отмалява, че губи съзнание. Всичко, през което беше преминал досега, цялата му любов и мъка се превърнаха в едно желание за смърт.

Изведнъж край него се раздаде гласът на надзирателя на Вонещите ями:

— А колко трупа имате днес?

— Около една дузина — отговори тъмничарят, — но до сутринта ще станат повече, защото край стените някои вече свършват.

И взе да се оплаква от жените, че крият умрелите деца, за да бъдат по-дълго при тях, и гледат колкото може по-дълго да не дават да бъдат отнесени във Вонещите ями. Труповете откривали едва по-късно по миризмата, а от това въздухът, и без това непоносим, се разваля още повече. „Бих предпочел — казваше той — да съм роб в селски ергастули, отколкото да пазя тези гниещи приживе псета.“ Надзирателят го успокояваше, че и неговата служба не е по-лека. През това време Виниций се върна към действителността и почна да оглежда подземието, търсейки напразно с поглед Лигия, като си мислеше, че може и изобщо да не я види, докато е жива. Подземията бяха около петнайсет, свързани помежду си с новоизкопани проходи, а гробарската бригада влизаше само там, откъдето трябваше да се вдигат тела на умрели, затова го обхвана страх, че това, което му струваше толкова усилия, може да не му помогне.

За щастие неговият началник му дойде на помощ.

— Телата трябва веднага да се изнасят — каза той, — защото заразата се разпространява най-много чрез труповете. Иначе ще измрете и вие, и затворниците.

— Ние сме десет души за всичките подземия — отговори тъмничарят, — а нали трябва и да спим.

— Аз ще ти оставя четирима мои хора, които през нощта ще обикалят подземията и ще гледат дали не е умрял някой.

— Утре ще черпя, ако направиш това. Нека да носят всеки труп на проверка, защото дойде заповед да се прерязват гърлата на умрелите, а след това веднага да ги отнасят в ямите.

— Добре, ще черпиш! — отговори надзирателят. След това той определи четирима души, между които и Виниций, а с останалите се залови да слага труповете на носилките.

Виниций си отдъхна. Беше сигурен поне в това, че сега ще намери Лигия.

Най-напред започна да преглежда старателно първото подземие. Надникна във всички тъмни кътчета, където не достигаше светлина, огледа заспалите край стените, покрити с късове платно, прегледа най-тежко болните, които бяха събрани в един отделен кът. Но никъде не можа да намери Лигия. Той търсеше и във второто, и третото подземие, но също напразно.

Стана късно, телата бяха изнесени. Тъмничарите легнаха в коридорите между подземията и заспаха, децата, уморени от плач, замлъкнаха, в подземията се чуваше само дишането на изтощените гърди и тук-там молитвен шепот.

Виниций влезе със светилник в четвъртото поред подземие, значително по-малко, и като вдигна лампата нагоре, взе да оглежда наоколо.

И изведнъж трепна, защото му се стори, че край преградения с решетка отвор в стената вижда грамадната фигура на Урс.

И като духна в мир лампата, приближи се към него и попита.

— Урс, ти ли си?

Великанът обърна глава.

— Кой си ти?

— Не ме ли познаваш? — запита младият човек.

— Ти изгаси светилника, как мога да те позная?

Обаче Виниций съгледа в тоя миг Лигия, легнала върху едно наметало край стената, и без да каже нищо повече, коленичи при нея.

Урс го позна и рече:

— Слава на Христа, но не я буди, господарю.

Застанал на колене, Виниций се вглеждаше в нея през сълзи. Въпреки тъмнината той можа да различи лицето й, което му се стори бледо като алабастър, и изтънелите й ръце. И като я видя, обхвана го любов, подобна на разкъсваща болка, която разтърсваше душата му до дъно и в същото време бе пропита с жалост, почит и обожание, и той падна ничком, притисна към устните си края на наметалото, върху което лежеше това по-скъпо от всичко друго за него същество.

Дълго време Урс го гледаше мълчаливо, но най-после го дръпна за туниката.

— Господарю — попита той, — как влезе тук и да я спасиш ли си дошъл?

Виниций се изправи и миг още се бореше с вълнението.

— Посочи ми начин! — каза той.

— Мислех, че ти ще го намериш, господарю. На мен само един начин ми идваше наум.

Тук той обърна очи към прозореца с решетката, но след това каза, сякаш сам на себе си отговаряше:

— Да! Но там има войници…

— Цял отряд преторианци — отговори Виниций.

— Няма да се промъкнем!

— Не!

Либиецът потри чело с ръка и повторно попита:

— Ти как влезе тук?

— Имам гесер от надзирателя на Вонещите ями…

И млъкна, като че ли някаква неочаквана мисъл проблесна в главата му.

— Кълна се в мъките на Христа! — заговори той бързо. — Аз ще остана тук, а тя нека вземе моята гесера, да увие главата си с дрипите, да се закрие с наметалото и да излезе. Между робите гробари има няколко малолетни момчета, така че преторианците няма да се досетят, а веднъж стигне ли до дома на Петроний, той ще я спаси!

Обаче либиецът наведе глава и отвърна:

— Тя не би се съгласила, защото те обича, а освен това е болна и няма сила да се изправи.

След малко добави:

— Ако ти, господарю, и благородният Петроний не сте успели да я измъкнете от затвора, кой тогава би могъл да я спаси?

— Единствено Христос!…

След това замълчаха и двамата. Либиецът мислеше с простия си ум: „Та той би могъл всички да спаси, но щом не го прави, вижда се, че е дошъл часът на мъките и смъртта.“ И за себе си беше готов да умре, но му беше жал до дъното на душата за това дете, което беше израсло на неговите ръце и което той обичаше повече от живота си.

Виниций пак коленичи при Лигия. Лъчите на месеца проникнаха в подземието през решетките на прозореца и го осветиха по-добре от единствената лампа, която блещукаше още над вратата.

Внезапно Лигия отвори очи и като сложи пламнали ръце върху ръцете на Виниций, каза:

— Виждам те — и знаех, че ще дойдеш.

А той хвана ръцете й и взе да ги притиска към челото и към сърцето си, след това я привдигна малко и я облегна на гърдите си.

— Дойдох, скъпа — каза й той. — Нека Христос те пази и те спаси, о възлюбена Лигия.

И повече не можеше да говори, защото сърцето му застена в гърдите от болка и обич, а той не искаше да издаде пред нея страданието си.

— Аз съм болна, Марк — отговори Лигия, — и ще умра или на арената, или тук в затвора… Но аз се молих да те видя преди смъртта и ти дойде: Христос ме е чул!

Той още не можеше да проговори и само я притискаше до гърдите си, а тя продължаваше:

— Виждала съм те от прозореца на Тулианум — и знаех, че искаш да дойдеш. А сега Спасителя ми даде един миг съзнание, за да можем да се простим. Аз вече отивам при него, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам.

Виниций надви себе си, задуши болката си и заговори, като се стараеше гласът му да е спокоен:

— Не, скъпа! Ти няма да умреш. Апостолът ми поръча да вярвам и обеща да се моли за тебе, а той е познавал Христа, Христос го е обичал и нищо няма да му откаже… Ако трябваше да умреш, Петър не би ми казал да се уповавам на Христа, а той ми каза: „Уповавай се!“ Не, Лигия! Христос ще се смили над мене… Той не иска твоята смърт, той няма да я допусне… Кълна ти се в името на Спасителя, че Петър се моли за тебе!

Настана тишина. Единственият светилник, окачен над вратата, беше изгаснал, но лунна светлина влизаше през решетката. В противоположния край на избата проплака дете и утихна. Само отвън се чуваха гласове на преторианци, които, след като им свършеше смяната, играеха край стената на script duodecimo.

— О, Марк — отговори Лигия, — сам Христос е молил отца си: „Отвърни от мене горчивата чаша“, и все пак я е изпил. Христос е умрял на кръста сам, а сега гинат за него хиляди, защо тогава мене единствена да запази? Коя съм аз, Марк? Чувала съм Петър да казва, че и той ще умре в мъки, а какво съм аз в сравнение с него? Когато дойдоха у нас преторианците, страхувах се от смъртта и мъките, но сега вече не се страхувам. Гледай какъв е страшен затворът, а аз отивам на небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителя, благ и милосърден. И няма смърт. Ти ме обичаш и помисли, колко щастлива ще бъда. О, скъпи Марк, помисли, че ти ще дойдеш там при мене!

Тя замълча, за да събере дъх в болните си гърди, а след това поднесе ръката му към устните си.

— Марк?

— Какво, скъпа?

— Не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мене. Малко живях, но бог ми даде твоята душа. Затова искам да кажа на Христа, че макар да съм умряла и макар ти да си гледал моята смърт, и макар да си останал да скърбиш, все пак не си богохулствал срещу него и го обичаш винаги. А нали ти ще го обичаш и ще понесеш с търпение смъртта ми?… Защото тогава той ще ни съедини, а аз те обичам и искам да бъда твоя…

Тук тя отново се задуши и с едва чут глас завърши:

— Обещай ми това, Марк!…

Виниций я прегърна с треперещи ръце и отговори:

— Кълна се в святата ти глава — обещавам!…

Тогава под тъжната светлина на месеца лицето й засия. Още веднъж тя вдигна ръката му до своите устни и зашепна:

— Аз съм твоя жена!…

Зад стената преторианците, които играеха на script duodecimo се скараха и вдигнаха шум, но Виниций и Лигия бяха забравили за затвора, за стражите, за цялата земя, и двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят.