Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

XXI

След зрелището в градините на цезаря затворите значително опустяха. Наистина хващаха и затваряха още жертви, заподозрени в изповядване на източните заблуди, но хайките доставяха все по-малко християни, едва толкова, колкото бяха нужни, за да се състоят следващите зрелища, които също бяха към своя край. Народът, преситен от кръв, отегчен и уморен, проявяваше все по-голямо безпокойство от невижданото до това време държане на наказаните. Опасенията на суеверния Вестин завладяха хиляди души. Сред тълпите се разказваха все по-чудни неща за отмъстителността на християнското божество. Тъмничният тифус, който се разпространи из града, увеличи всеобщия страх. Виждаха се често погребения и се носеше от ухо на ухо, че са нужни нови жертви, за да бъде умилостивено неизвестното божество. В храмовете принасяха жертви на Юпитер и на Либитина. В края на краищата въпреки всички усилия на Тигелин и неговите подчинени все повече се ширеше убеждението, че градът е бил запален по заповед на цезаря и че християните страдат невинни.

Затова и Нерон, и Тигелин не прекратяваха преследванията. За да се успокои народът, се издаваха нови разпоредби за раздаване на жито, вино и дървено масло; издадени бяха наредби, които улесняваха възстановяването на къщите, като предвиждаха големи облекчения за собствениците, както и други наредби относно ширината на улиците и материалите, с които трябваше да се строи, за да може за в бъдеще да се избегне бедствието на огъня. Самият цезар присъстваше на заседанията на сената и полагаше заедно с „бащите“ сенатори грижи за благото на народа и града, но в същото време не се забелязваше и сянка от милост към осъдените. Владетелят на света искаше преди всичко да втълпи на народа, че такива безмилостни наказания могат да паднат само върху главите на виновни. В сената също не се чуваше никакъв глас в защита на християните, защото никой не искаше да настрои цезаря срещу себе си, а освен това хората, чийто поглед бе отправен по-далеч в бъдещето, твърдяха, че основите на римската държава няма да издържат напора на новата вяра.

Само агонизиращите или умрелите бяха връщани на семействата им, тъй като римското право не наказваше мъртвите. Виниций намираше известно облекчение в мисълта, че ако Лигия умре, тогава той ще я погребе в семейната гробница и сам ще бъде погребан при нея. Нямаше вече никаква надежда, че ще я спаси от смъртта, и сам той наполовина откъснат от живота, предаден изцяло на Христос, не мечтаеше вече да се свърже с нея другаде освен във вечността. Неговата вяра стана безгранична, според тая вяра вечността му се струваше нещо несравнено по-реално и по-истинско от преходното съществуване, което беше водил досега. Сърцето му преливаше от буен възторг. Още приживе той се превръщаше в почти безплътно същество, което в копнежа си за пълно освобождение силно желаеше същото и за другата, обичаната от него душа. Представяше си, че тогава двамата с Лигия ще се хванат за ръце и ще отидат на небето, където Христос ще ги благослови и ще им позволи да заживеят в светлина, ведра и спокойна като блясъка на зората. Той само молеше Христос да пощади Лигия от мъките на арената и да позволи да заспи спокойно в тъмницата, защото беше напълно уверен, че и той самият ще умре заедно с нея. Като виждаше това море от пролята кръв, не смееше дори да се надява, че тя единствена може да бъде спасена. Беше чувал от Петър и Павел, че и те също трябва да умрат като мъченици. Видът на разпнатия Хилон го убеди, че смъртта, дори мъченическа, може да бъде сладка, затова желаеше тя да дойде и за двамата като дълго жадувана замяна на тъжната и тежка участ с по-добра.

Понякога той вече предвкусваше задгробния живот. Онази печал, която витаеше над двете им души, все повече губеше предишната изгаряща горчивина и постепенно се превръщаше в някакво неземно, спокойно отдаване на волята божия. По-рано Виниций плуваше с усилие против течението, бореше се и се терзаеше, но сега се беше отдал на вълната, вярвайки, че тя го носи към вечната тишина. Отгатваше също, че и Лигия като него се готви за смърт, и макар да ги разделяха тъмничните стени, те вече вървяха заедно по един и същ път и на тая мисъл се усмихваше, както би се усмихвал на щастието.

И те наистина вървяха в съгласие, сякаш всеки ден надълго споделяха мислите си. И Лигия вече нямаше никакви желания, нито надежда освен надеждата за задгробния живот. Смъртта й се представяше не само като освобождение от страшните стени на затвора, от ръцете на цезаря и Тигелин, не само като избавление, но и като път към бракосъчетанието й с Виниций. Пред тази непоколебима увереност всичко друго губеше значение. За нея щастието започваше след смъртта, дори земното, затова тя я очакваше така, както годеницата чака сватбения час.

А онзи буен, неудържим поток на вярата, който откъсваше от живота и отнасяше в гроба хиляди от първите последователи на Христос, понесе и Урс. И той дълго не искаше да се примири в душата си със смъртта на Лигия, но когато всеки ден през тъмничните стени проникваха вести за това, което ставаше в амфитеатрите и градините, когато смъртта изглеждаше като обща, неизбежна участ за всички християни, а заедно с това и тяхно благо, по-висше от всяко понятие на смъртните за щастие — той не смееше вече да се моли на Христос да лиши Лигия от това щастие или пък да го отложи с години. Със своя прост варварски ум той си представяше освен това, че на дъщерята на лигийския вожд се полага повече и че тя ще получи повече от небесните блаженства, отколкото това голямо множество прости хора, към които принадлежеше и той самият, и че във вечната слава тя ще седне по-близо да Агнеца от другите. Беше чувал наистина, че пред бога хората са равни, но дълбоко в душата му се бе загнездило убеждението, че дъщерята на вожда, и то вожда на всички лигийци, не е като коя да е робиня. Надяваше се също, че Христос ще му позволи да й служи и занапред. За себе си имаше само едно скрито желание — да може да умре като Агнец, на кръста. Но това му се струваше такова огромно щастие, та макар да знаеше, че в Рим разпъват на кръст дори закоравелите престъпници, пак не смееше да моли за себе си такава смърт. Мислеше, че сигурно ще му заповядат да загине от зъбите на дивите зверове, и това го тревожеше. Беше отрасъл в непроходими девствени гори, постоянно бе ходил на лов за диви животни, в които, благодарение на свръхчовешката си сила, преди още да стане мъж, беше се прославил между лигийците. Ловът беше за него такова любимо занятие, че по-късно, когато дойде в Рим и трябваше да се откаже от него, посещаваше вивариумите и амфитеатрите, за да може само да погледа познатите и непознати нему животни. Видът им възбуждаше в него непреодолимо желание за борба и унищожение, затова и сега се страхуваше, че когато се срещне с тях в амфитеатъра, ще го завладеят мисли, недостойни за християнина, който трябва да умира благочестиво и търпеливо. Но и в това той се осланяше на Христа, като се утешаваше с други, по-сладки мисли. Чувал беше, че Агнеца е обявил война на пъклените сили и на злите духове, към които християнската вяра причисляваше всички езически божества, и мислеше, че в тая война все пак ще бъде полезен на Агнеца и ще успее да му помогне повече от други, тъй като в главата му не можеше да се побере, че неговата душа не ще бъде по-силна от душата на другите мъченици. Иначе той се молеше по цели дни, услужваше на затворниците, помагаше на пазачите, утешаваше своята принцеса, която в някои минути тъжеше, че в краткия си живот не е могла да направи толкова добри дела, колкото е направила прочутата Табита, за която й беше разказвал на времето апостол Петър. Пазачите дори в затвора се бояха от страшната сила на този великан, за нея нямаше достатъчно сигурни окови, нито решетки, но те го бяха обикнали заради благостта му. Неведнъж учудени от душевната му бодрост, го питаха на какво се дължи тя, а той им разказваше с такава непоколебима увереност какъв живот го очаква след смъртта, че те го слушаха изумени, виждайки за първи път как в тези подземия, където слънцето не прониква, може да проникне щастието. И когато ги убеждаваше да повярват в Агнеца, на мнозина им идваше наум, че службата им е служба на роби, а животът им — живот на клетници, и не един се замисляше над злата си участ, край на която щеше да сложи само смъртта.

Само че смъртта ги изпълваше с нов страх и те не се надяваха на нищо след нея, докато този лигийски великан и тази девойка, която приличаше на цвете, хвърлено върху тъмничната слама, отиваха към нея с радост като към дверите на щастието.