Хенрик Сенкевич
Quo vadis (40)

XVIII

В Анций Петроний почти всеки ден печелеше все нови и нови победи над августианите, които се състезаваха с него за благоволението на цезаря. Влиянието на Тигелин съвсем намаля. В Рим, когато трябваше да се отстранят някои хора, считани за опасни, когато трябваше да им се конфискува имотът, да се уредят някои политически въпроси, да се дават поразяващи със своя разкош и лош вкус зрелища и най-после да се задоволяват и чудовищните капризи на цезаря, хитрият и винаги готов на всичко Тигелин беше необходим. Но тук в Анций, сред оглеждащите се в лазурното море дворци, цезарят водеше живот на елин. От сутрин до вечер се четяха стихове, обсъждаше се тяхната форма и съвършенство, възхищаваха се от сполучливите обрати на речта, занимаваха се с музика, театър — с една дума, с всичко, което гръцкият гений бе открил и с което бе украсил живота. При тия условия Петроний, много по-образован от Тигелин и другите августиани, със своите изискан вкус и тънък усет за всичко, не можеше да няма предимство. Цезарят търсеше компанията му, интересуваше се от мнението му, искаше от него съвет, когато сам твореше, затова сега беше по-благосклонен към него от всеки друг път. На околните се струваше, че влиянието му най-после е удържало решителната победа, че приятелството му с цезаря е вече заякчено и че ще трае години. Дори и тия, които по-рано се държаха недружелюбно с опитния епикуреец, сега започнаха да се сближават с него и да търсят благоволението му. Не един се радваше искрено, че първенството е спечелил човек, който наистина знае за кого какво да мисли и който приемаше похвалите на вчерашните си врагове със скептична усмивка, но поради леност и изпълнен със съзнание за своето превъзходство, не беше отмъстителен и не използваше силата си, за да стори зло или да погуби някого. Имаше моменти, когато той можеше да погуби дори Тигелин, но предпочиташе да го подиграва и да разкрива колко невеж и колко незначителен е той. Сенатът в Рим си отдъхна, понеже от месец и половина никаква смъртна присъда не бе издадена. Наистина в Анций и в Рим разказваха чудеса за изтънчеността, до която стигнал развратът на цезаря и неговия любимец, но всеки предпочиташе да чувства властта на един изтънчен цезар, а не силата на озверял в ръцете на Тигелин владетел. Самият Тигелин се обърка и се колебаеше дали не трябва да признае поражението си, тъй като цезарят много пъти заявяваше, че в целия Рим и в двореца има само две души, способни да се разберат, и двама истински елини: той и Петроний.

Удивителната тактичност на Петроний затвърди у хората убеждението, че неговото влияние ще бъде по-трайно от всички други. Никой вече не можеше да си представи, че цезарят може да мине без него. С кого би разговарял за поезия, за музика, за състезания и чии очи би запитал, ако поискаше да провери дали сътвореното от него е наистина изящно. Петроний пък, със свойствената си нехайност, изглежда, не отдаваше никакво значение на своето положение. И сега както обикновено той беше небрежен, ленив, остроумен и скептичен. Често правеше впечатление на човек, който се присмива на хората, на себе си, на цезаря и на целия свят. Понякога дори се осмеляваше да укорява цезаря в очите; и когато другите мислеха, че е отишъл много далеч или пък че сам подготвя гибелта си, той бързо променяше укора така, че всичко излизаше в негова полза, а у присъстващите будеше почуда и създаваше увереност, че няма положения, от които не би могъл да излезе победител. Веднъж около седмица след завръщането на Виниций от Рим цезарят четеше в тесен кръг част от своята поема „Троада“; след като свърши и стихнаха възторжените викове, на въпросителния поглед на цезаря Петроний отговори:

— Стиховете са лоши, трябва да бъдат хвърлени в огъня.

От страх сърцата на присъстващите замръзнаха, защото от детските си години Нерон никога не беше чувал от ничии уста такава присъда; само лицето на Тигелин светна от радост. Виниций побледня, мислейки, че Петроний, който никога не бе се напивал, тоя път е пиян.

Нерон започна да пита със сладък глас, който трепереше от дълбоко наранено самолюбие:

— Какво лошо намираш в тях?

А Петроний го нападна.

— Не им вярвай — каза той, като сочеше с ръка присъстващите, — те нищо не разбират. Питаш какво лошо има в твоите стихове? Щом искаш истината, ще ти кажа: добри са за Виргилий, за Овидий, добри са дори за Омир, но не и за теб. На теб не ти е позволено да пишеш такива стихове. Тоя пожар, който описваш, не гори достатъчно, твоят огън не пари достатъчно. Не слушай похвалите на Лукан. За такива стихове аз бих го признал за гений, но не и теб. И знаеш ли защо? Защото ти си по-велик от тях. Комуто боговете са дали толкова, колкото на теб, от него трябва да се изисква повече. Но ти си ленив. Предпочиташ да спиш след прандиум, а не да работиш. Ти можеш да сътвориш произведение, за каквото светът не е чувал досега, затова ти казвам в очите: напиши по-хубави стихове!

И това той говореше без желание, сякаш се шегуваше, но в същото време негодуваше, а очите на цезаря се замъглиха от наслада и той каза:

— Боговете, са ми дали малко талант, но са ми дали и нещо повече — дали са ми истински ценител и приятел, който единствен знае да казва истината в очите.

Като рече това, той протегна тлъстата си, покрита с червени косми ръка към златния канделабър, плячкосан в Делфи, за да изгори стиховете.

Петроний обаче ги грабна, преди огънят да докосне папируса.

— Не, не! — каза той. — Тези стихове все пак принадлежат на човечеството. Остави ми ги.

— В такъв случай позволи ми да ти ги пратя в кутия, изработена по мой вкус — отговори Нерон, като го прегръщаше.

И след малко продължи:

— Да, имаш право. Моят пожар на Троя не свети достатъчно и огънят не пламти буйно. Но аз мислех, че е достатъчно да достигна Омир. Нерешителността и скромното мнение, което имам за себе си, винаги са ми пречили. Ти ми отвори очите. Но знаеш ли защо е така, както ти казваш? Защото, когато скулпторът желае да създаде образ на някой бог, той си търси модел, а аз нямах, аз никога не съм виждал горящ град, затова в моето описание няма правда.

— А аз ще ти кажа друго — човек трябва да е голям художник, за да разбере всичко това.

Нерон се замисли, а след малко каза:

— Отговори ми, Петроний, на един въпрос: съжаляваш ли, че Троя е изгорена?

— Дали съжалявам?… Кълна се в куция съпруг на Венера^[17], ни най-малко! И ще ти кажа защо. Троя нямаше да изгори, ако Прометей не беше подарил огъня на хората и ако гърците не бяха обявили война на Приам; ако пък нямаше огъня, Есхил не би написал своя „Прометей“, както и Омир без война не би създал „Илиада“, а аз предпочитам да съществуват „Прометей“ и „Илиада“, отколкото да се е запазил градът, навярно грозен и мръсен, в който сега щеше да седи някой отвратителен прокуратор и да те отегчава с разправиите си с градския ареопаг.

— Ето, това значи да говориш разумно — отговори цезарят. — Заради поезията и изкуството е позволено и трябва да се жертва всичко. Щастливи са ахейците, които са дали на Омир тема за „Илиада“, щастлив е и Приам, който е видял гибелта на родината си. А аз? Аз не съм видял горящ град.

Настана кратко мълчание, което Тигелин наруши.

— Нали ти казах, цезарю — каза той, — заповядай и ще запаля Анций. Или, знаеш ли? Ако ти е жал за тия вили и дворци, ще заповядам да запалят корабите в Остия или пък ще построя на склоновете на Албанските планини дървен град, в който ти сам ще хвърлиш огъня. Искаш ли?

Нерон му хвърли презрителен поглед.

— Аз да гледам горящи дървени постройки! Умът ти вече е съвсем безплоден, Тигелин! Освен това виждам, че ти много не цениш моя талант и моята „Троада“, щом смяташ, че някоя друга жертва ще бъде голяма за нея.

Тигелин се смути, а Нерон, желаейки сякаш да промени разговора, добави:

— Иде лятото… О, как ли вони сега тоя Рим!… А аз трябва да се върна за летните игри.

Тогава Тигелин каза:

— Цезарю, като изпратиш августианите, позволи ми да остана за малко при теб…

Един час по-късно Виниций, връщайки се с Петроний от вилата на цезаря, каза:

— По едно време се изплаших за теб. Помислих, че си пиян и че няма вече спасение за теб. Помни, че си играеш със смъртта.

— Това е моята арена — отговори Петроний небрежно — и мисълта, че там аз съм най-добрият гладиатор, ме забавлява. Видя ли как свърши всичко това. Тая вечер моето влияние порасна още повече. Ще ми изпрати стиховете си в кутийка, която (хайде да се обзаложим) ще бъде много разкошна и много безвкусна. Ще поръчам на моя лекар да държи в нея очистителното. Аз постъпих така и затова, че Тигелин, като види какъв успех имат такива неща, сигурно ще поиска да ми подражава; представям си какво ще стане, щом той почне да остроумничи. Все едно, че пиренейска мечка върви по въже. Ще се смея като Демокрит. Ако пожелая, може би ще погубя Тигелин и ще заема неговото място — префект на преторианците. Тогава и самият Ахенобарб ще бъде в ръцете ми. Но аз съм ленив. От скука предпочитам живота, който водя, дори стиховете на цезаря.

— Каква ловкост, която дори укорите превръща в похвала! Наистина ли стиховете са толкова лоши? Аз нищо не разбирам от тия неща.

— Не са по-лоши от другите му стихове. Лукан само на единия си пръст има много повече талант, но и в Меднобрадия има нещо. Той преди всичко много обича поезията и музиката. След два дена ще бъдем у него, за да чуем мелодията на химна в чест на Афродита, която днес или утре ще свърши. Ще бъдем само аз, ти, Тулий Сенецион и младият Нерва. Колкото за стиховете, това, което ти казах, че си служа с тях след пиршество, както Вителий си служи с перо на фламинго, не е истина!… На места те са изразителни. Думите на Хекуба са трогателни… Тя оплаква родилните мъки; и Нерон е успял да намери сполучливи изрази може би затова, че сам ражда всеки стих с мъка… Понякога го съжалявам. Кълна се в Полукс! Каква страшна смесица! И на Калигула нещо му липсваше, но той все пак не беше такова чудовище.

— Кой може да отгатне докъде ще стигне безумието на Ахенобарба? — каза Виниций.

— Абсолютно никой. Може да станат и такива неща, при спомена за които косите на хората ще настръхват векове наред. Но интересното и занимателното е друго — сега макар и да скучая често като Юпитер-Амон в пустинята, смятам, че при друг цезар, бих скучал сто пъти повече. Твоят юдеин Павел е красноречив, признавам, и ако такива хора проповядват това учение, нашите богове трябва сериозно да се пазят, за да не ги изхвърлят на тавана. Наистина, ако цезарят например беше християнин, всички щяхме да се чувстваме по-сигурни. Но твоят пророк от Тарс, насочвайки доводите си към мене, не е помислил, както виждам, че тази именно несигурност за мене е най-ценното в живота. Тоя, който не играе на зарове, няма да проиграе имота си, и все пак хората играят. В това има някакво удоволствие и някаква забрава. Познавах синове на войници и на сенатори, които доброволно станаха гладиатори. Казваш, че си играя с живота; така е, но аз върша това, защото то ме забавлява, в вашите християнски добродетели за един ден ще ми омръзнат, като разсъжденията, на Сенека. Затова и думите на Павел отидоха напразно. Той трябва да разбере, че хора като мен никога не ще приемат това учение. Ти си нещо друго! Ти със своя характер можеш или да намразиш думата християнин като зараза, или да станеш християнин. Аз им давам право, но те ме карат да се прозявам. Ние безумстваме, отиваме към пропаст, бъдещето ни е неизвестно, нещо се руши под нас, нещо загива, съгласен съм! Ще умрем и ние, но знаем как да умрем, а сега не ни се иска да обременяваме живота си и да служим на смъртта, преди тя да ни грабне. Животът съществува сам за себе си, а не за смъртта.

— Жал ми е за теб, Петроний.

— Не ме съжалявай повече, отколкото аз сам се съжалявам. По-рано не ти беше лошо сред нас, а когато воюваше в Армения, тъгуваше за Рим.

— И сега тъгувам за Рим.

— Да, защото си залюбил християнска весталка, която живее в Задтибрието. Но аз не се учудвам, нито пък те осъждам. Чудно, ми е само едно — според теб вашето учение е море от щастие и въпреки че твоята любов скоро ще бъде увенчана, скръбта не слиза от лицето ти. Помпония Грецина винаги е скръбна, а ти, откакто стана християнин, вече не се усмихваш. Не ме убеждавай, че това учение е весело. От Рим се върна още по-тъжен. Ако вие християните обичате така, кълна се в светлите къдри на Бакхус, не ще тръгна по вашите следи.

— Това е друго — отговори Виниций. — Аз ти се кълна не в къдрите на Бакхус, а в душата на моя баща, че никога по-рано не съм мислел, че съществува такова щастие, каквото изпитвам сега. Но много тъгувам, и знаеш ли кое е странно — когато съм далеч от Лигия, ми се струва, че над нея е надвиснала някаква опасност. Не зная каква и откъде може да дойде, но я предчувствам, както се предчувства буря.

— След два дена ще се постарая да получа разрешение да напуснеш Анций за колкото време искаш. Попея сега е някак по-спокойна и доколкото зная, от нейна страна нищо не заплашва нито теб, нито Лигия.

— Днес тя ме попита какво съм правил в Рим, макар че заминаването ми беше тайна.

— Може би е заповядала да те шпионират. Сега обаче и тя трябва да се съобразява с мен.

Виниций се спря и рече:

— Павел казва, че понякога бог предупреждава, но не позволява да вярваме в предчувствия, така че аз се боря против тях, но не мога да се опазя. Ще ти кажа какво стана, за да ми олекне на сърцето. Една прекрасна нощ, като сега, седяхме с Лигия един до друг и мечтаехме за бъдещия си живот. Не мога да ти кажа колко щастливи и спокойни бяхме. И изведнъж започнаха да реват лъвовете — нещо обикновено в Рим, и все пак от тоя миг нямам спокойствие. Струва ми се, че в това има някаква заплаха, някаква поличба за нещастие… Ти знаеш, че аз не се тревожа толкова лесно, но това, което се случи тогава, изпълни с тревога мрака на нощта. Всичко стана така странно и толкова неочаквано, че и сега тези гласове звучат в ушите ми, а сърцето ми винаги е неспокойно, сякаш трябва да защищавам Лигия от нещо страшно… може би от самите тия лъвове. Измъчвам се. Получи разрешение за моето заминаване, защото иначе ще замина и без него. Тук не мога да седя, повтарям ти, не мога!

Петроний започна да се смее.

— Е, нещата още не са стигнали дотам — каза той, — консулските синове или пък жените им да бъдат хвърляни на лъвовете на арената. Може да ви сполети всяка друга смърт, но не и тази. Най-после, кой знае дали това са били лъвове, защото и германските турове реват не по-лошо от тях. Що се отнася до мен, аз се присмивам на предчувствията и съдбата. Нощта вчера беше топла и видях как падат звезди като дъжд. Мнозина се плашат, като видят такова нещо, а аз си помислих: ако сред тях е и моята звезда, поне няма да бъда сам!…

После той млъкна за малко, помисли и каза:

— Ако вашият Христос е възкръснал от мъртвите, тогава той може и двама ви да запази от смъртта.

— Може — отговори Виниций, гледайки обсипаното със звезди небе.