Хенрик Сенкевич
Quo vadis (47)

IV

В това време огънят достигна виа Номентана, а оттам, поради промяната на вятъра, се върна към виа Лата и към Тибър, обиколи Капитолий, разля се по Форум Боариум и като унищожаваше всичко, което беше отминал при първия си напор, отново се приближи до Палатин. След като събра всичките сили на преторианците, Тигелин изпращаше пратеник след пратеник до приближаващия се към града цезар с известие, че той няма да изгуби нищо от великолепието на зрелището, тъй като пожарът се беше усилил още повече. Обаче Нерон искаше да пристигне през нощта, за да изпита по-голяма наслада от гледката на загиващия град. Затова той се спря в околностите на Аква Албана и като повика в палатката си трагика Алитур, за да реши с негова помощ какви да бъдат позата, изразът на лицето и погледът му и да заучи съответните жестове. Той влезе в разпален спор с Алитур дали при думите „О, свещени граде, който изглеждаше по-вечен от Ида“ да вдигне нагоре двете си ръце, или да държи в едната ръка лютнята и да я отпусне надолу, а да вдигне само другата. И този въпрос му се струваше в оня миг по-важен от всичко друго. Когато най-после тръгна на мръкване, поиска да попита Петроний дали не е добре да вмъкне в стиха, посветен на бедствието, няколко великолепни хули срещу боговете и дали от гледище на изкуството не би трябвало такива хули от само себе си да се изтръгнат от устата на човек, загубил отечеството си.

Към полунощ Нерон наближи най-после градските стени заедно с огромната си свита, съставена от големи групи придворни, сенатори, воини, освободени роби, жени и деца. Шестнайсет хиляди преторианци в боен ред по пътя бдяха за неговото спокойно и безопасно влизане, като задържаха в същото време на подобаващо разстояние възбудения народ. Народът наистина ругаеше, крещеше и свиркаше, като гледаше шествието, но не смееше да се нахвърли върху него. На много места обаче се чуха и ръкопляскания от голтаците, които нищо не бяха загубили в пожара, понеже не бяха притежавали нищо, а се надяваха на по-щедро от обикновено раздаване на жито, дървено масло, дрехи и пари. Впрочем както крясъците и подсвиркванията, така и аплодисментите бяха заглушени накрая от звуците на тръби и рогове, които засвириха по заповед на Тигелин. След като мина през Остийската порта, Нерон се спря за миг и изрече: „Бездомен владетел на бездомен народ, къде ще подслоня през нощта нещастната си глава!“ после, като премина Кливус Делфини, се изкачи по приготвените нарочно за него стъпала на Апиевия водопровод, а след него августианите и хор от певци, които носеха цитри, лютни и други музикални инструменти.

И всички затаиха дъх, очаквайки не ще ли каже той някакви велики думи, които трябваше да се запомнят за лична изгода. Но той стоеше тържествен, ням, в пурпурна мантия и венец от златни лаврови клонки и наблюдаваше бушуващата стихия на пламъците. Когато Терпнос му подаде златната лютия, той вдигна очи към обляното от заревото на пожара небе, сякаш очакваше вдъхновение.

Народът го сочеше отдалече с ръце, него, обления от кървавия блясък. По-нататък съскаха змиите на пламъците и горяха предвечните най-свещени паметници: гореше храмът на Херкулес, издигнат от Евандър, и храмът на Юпитер Статор, и храмът на Луната, построен още от Сервий Тулий, и домът на Нума Помпилий, и храмът на Веста със светините на римския народ. Сред гривите на пламъците понякога се показваше Капитолий, гореше миналото и душата на Рим, а той, цезарят, стоеше с лютня в ръката, с изражение на трагически актьор и с мисъл не за загиващия роден град, а за позата и за патетичните думи, чрез които би могъл най-добре да предаде огромността на бедствието, да предизвика колкото може по-голямо възхищение и да спечели горещи аплодисменти.

Той мразеше тоя град, мразеше неговите жители, обичаше само своите песни и стихове и вътрешно се радваше, че най-после видя трагедия, подобна на тая, която възпяваше. Стихоплетецът се чувстваше щастлив, декламаторът — вдъхновен, жадният за силни преживявания се упояваше от страхотната картина и с наслада мислеше, че дори гибелта на Троя е била нищо в сравнение с гибелта на тоя огромен град. Какво би могъл още да желае? Ето Рим, градът, господар на света, гори, а той стои на арката на водопровода, със златна лютня в ръката, ясно видим, пурпурен, будещ удивление, величествен и поетичен. Някъде там долу, в мрака, роптае и се вълнува народът! Нека роптае! Векове ще отлетят, хилядолетия ще минат, а хората ще помнят и ще славят тоя поет, който в такава нощ е възпял падането и пожара на Троя. Какво е в сравнение с него Омир, какво представлява самият Аполон със своята първобитна лютня?

Той издигна ръце и като дръпна струните, започна с думите на Приам:

О, гнездо на дедите ми, о, скъпа люлко!…

Гласът му на открито, при грохота на пожара и при далечната глъчка на хилядните тълпи, прозвуча странно жалък, треперещ и слаб, а звукът на акомпанимента се чуваше като бръмчене на муха. Обаче сенаторите, чиновниците и августианите, събрани на водопровода, наведоха глави и слушаха с ням възторг. А той пя дълго и ставаше все по-печален. В миговете, когато прекъсваше, за да си поеме дъх, хорът на певците повтаряше последните стихове, след това Нерон отмяташе от рамото си със заучено от Алитур движение трагическата „сирма“, дръпваше струните и пееше по-нататък. Когато най-после свърши съчинената предварително песен, започна да импровизира, като търсеше величествени сравнения в зрелището, което се откриваше пред него. И изразът на лицето му започна да се мени. Той не се трогна от гибелта на родния си град, а се упои и трогна от патоса на собствените си думи до такава степен, че неочаквано изпусна със звън лютнята в нозете си и като се загърна в сирмата, остана като вкаменен, подобен на една от статуите на Ниобидите, които красяха двора на Палатина.

След кратко мълчание забушува буря от ръкопляскания. Но от далечината му отговори воят на тълпите. Сега вече никой не се съмняваше, че цезарят е заповядал да запалят града, за да си устрои зрелище и да пее песни при гледката на пожара. Като чу оня вик от стотици хиляди гърла, Нерон се обърна към августианите с тъжна, пълна с примирение усмивка на човек, който е онеправдан, и рече:

— Ето как квиритите умеят да ценят мен и поезията.

— Мерзавци! — отвърна Ватиний. — Заповядай, господарю, на преторианците да ги нападнат.

Нерон се обърна към Тигелин:

— Мога ли да разчитам на верността на войниците?

— Да, божествени! — отговори префектът.

Но Петроний вдигна рамене.

— На верността им — да, но не и на числеността им — каза той. — Остани засега тук, където си, защото тук е най-безопасно, а тоя народ трябва да се успокои.

На същото мнение беше и Сенека, и консулът Лициний. В това време долу възбуждението растеше. Народът се въоръжаваше с камъни, с дъски от колите и носилките и с различни железни предмети. След малко неколцина от началниците на кохорти надойдоха с известие, че преторианците, притиснати от тълпите, запазват с голямо усилие своя боен ред и като нямат заповед да нападнат, не знаят какво да правят.

— Богове! — каза Нерон. — Каква нощ! От една страна пожар, а от друга — разбушувано море от народ.

И започна да търси още по-силни изрази, които биха могли великолепно да изразят опасността на момента, но като видя наоколо бледи лица и неспокойни погледи, също се изплаши.

— Дайте ми черната мантия с качулката! — извика той. — Нима наистина ще се стигне до бой?

— Господарю — отговори с несигурен глас Тигелин, — аз направих всичко, каквото можех, но опасността е страшна… Обърни се, господарю, към народа и му дай някакво обещание.

— Цезарят да говори на тълпата? Нека друг да го стори от мое име. Кой се наема с това?

— Аз — обади се спокойно Петроний.

— Върви, приятелю. В нужда винаги най-верният си ти… Иди и не скъпи обещанията.

Петроний се обърна към свитата с небрежен и подигравателен израз на лицето.

— Присъстващите тук сенатори — каза той, — а освен тях Пизон, Нерва и Сенецион ще дойдат след мене.

След това слезе бавно от водопровода, а ония, който той извика, вървяха след него не без колебание, но с известна бодрост, която им вдъхваше неговото спокойствие. В подножието на аркадите на виадукта Петроний се спря, заповяда да доведат белия му кон, възседна го и потегли начело на другарите си през гъстите преториански редици към черната виеща тълпа, без оръжие, държейки в ръка тънка тояжка от слонова кост, с която обикновено се подпираше.

И като стигна до самата тълпа, вкара коня в нея. Наоколо, в светлината на пожара, се виждаха издигнати ръце, въоръжени с всякакви предмети, пламнали очи, изпотени лица и ревящи, запенени уста. Разбунтуваната вълна веднага заобиколи него и придружаващите го лица, зад нея се виждаше истинско море от глави, раздвижено, кипящо, страшно.

Виковете се усилиха още повече и преминаха в нечовешки рев; пръти, вили и дори мечове се размахваха над главата на Петроний, грабливи ръце се протягаха към юздата на коня му, но той навлизаше все по-навътре, студен, безразличен, надменен. Понякога чукваше с тояжката по главите най-дръзките, като че ли си проправяше път през обикновена навалица, и тази негова сигурност, това спокойствие все пак смайваше необузданата тълпа. Най-после го познаха и множество гласове започнаха да викат:

— Петроний! Arbiter elegantiarum! Петроний!…

— Петроний! — чуваше се от всички страни.

И колкото повече се повтаряше това име, толкова лицата наоколо ставаха по-малко разярени, а крясъците — не толкова яростни. Тоя изискан патриций беше любимец на народа, въпреки че никога не търсеше неговата любов. Той минаваше за човек справедлив и щедър, а популярността му беше порасла особено след процеса на Педаний Секунд, в който той се застъпи за смекчаване на жестокото наказание, обричащо на смърт всичките роби на префекта. Оттогава тълпите на робите го обичаха с такава необуздана любов, с каквато потиснатите и нещастни хора са свикнали да обичат ония, които им оказват макар и малко съчувствие. Към това в тая минута се прибави и любопитството какво ще каже пратеникът на цезаря, защото никой не се съмняваше, че цезарят го е изпратил нарочно.

А той, като свали бялата си, обточена с алена ивица тога, вдигна я нагоре и почна да я размахва над главата си в знак, че иска да говори.

— Мълчете! Мълчете! — викаха от всички страни.

След малко настъпи пълна тишина. Тогава Петроний се изправи на коня и започна да говори със силен, спокоен глас:

— Граждани! Нека тези, които ме чуят, да повторят думите ми на ония, които стоят по-далеч, и нека всички се държат като хора, а не като зверове на арената.

— Слушаме! Слушаме!…

— И тъй, слушайте. Градът ще бъде възобновен. Градините на Лукул, Меценат, Цезар и Агрипина ще бъдат отворени за вас! От утре ще започнат да раздават хляб, вино и масло, та всеки да може да напълни корема си до насита. След това цезарят ще ви устрои игри, каквито светът не е виждал досега. През време на игрите ви чакат пиршества и дарове. След пожара ще бъдете по-богати, отколкото преди пожара!

Отговори му глъчка, която се разнасяше от центъра на всички страни, както се разнасят вълните по вода, в която някой е хвърлил камък: ония, които се намираха по-наблизо, повтаряха на по-отдалечените неговите думи. След това се чуха тук-там гневни или одобрителни викове, които най-после преминаха в един общ, огромен вик:

— Panem et circenses!…

Петроний се загърна в тогата си и известно време слушаше неподвижен, подобен на мраморна статуя в бялото си облекло. Викът се усилваше, заглушаваше пукота на пожара, идеше от всички страни, все по-издълбоко и по-издълбоко, но пратеникът очевидно имаше да каже още нещо, защото чакаше.

И най-после, като въдвори отново мълчание с вдигане на ръка, той извика:

— Обещавам ви panem et circenses, а сега извикайте високо в чест на цезаря, който ви храни и облича, пък после иди да спиш, сбирщино от голтаци, защото скоро ще съмне!

Като каза това, той обърна коня и почуквайки леко с тояжката по главите и лицата ония, които стояха на пътя му, бавно се упъти към преторианските редици.

След малко той беше при водопровода. Горе завари всички почти в паника. Там не бяха разбрали вика „Panem et circenses“ и бяха помислили, че това е ново избухване на ярост. Дори не бяха се надявали, че Петроний ще може да се спаси, затова Нерон, като го видя, изтича чак до стълбите и с пребледняло лице започна да задава въпроси:

— Е, какво? Какво става там? Има ли вече бой?

Петроний пое дълбоко въздух, отдъхна свободно и отговори:

— Кълна се в Полукс! Потят се и вонят! Нека някой ми даде епилима, защото ще припадна.

След това се обърна към цезаря.

— Обещах им — каза той — хляб, масло, отваряне на градините и игри. Отново те обожават и крещят в твоя чест с напукани устни. Богове, каква неприятна миризма издават тези плебеи!

— Моите преторианци бяха готови — извика Тигелин — и ако ти не беше ги успокоил, кресльовците щяха да замлъкнат навеки. Съжалявам, цезарю, че не ми позволи да употребя сила.

Петроний погледна говорещия, вдигна рамене и рече:

— Не се е разминало. Може би утре ще трябва да я употребиш.

— Не, не! — каза цезарят. — Ще заповядам да им отворят градините и да раздават хляб. Благодаря ти, Петроний! Ще устроя игри, а тази песен, която ви пях днес, ще я изпея публично.

Като каза това, той сложи ръка на рамото на Петроний, замълча за малко и после, успокоен, запита:

— Кажи искрено, как ти изглеждах, когато пеех?

— Беше достоен за това зрелище, както и зрелището беше достойно за тебе — отговори Петроний.

След това се обърна към пожара.

— Нека погледаме още — каза той — и да се простим със стария Рим.