Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

IV

Петроний изпълни обещанието си.

След посещението у Хризотемида той спа през целия ден, но вечерта заповяда да го занесат на Палатин и води поверителен разговор с Нерон. В резултат на тоя разговор на третия ден пред дома на Плавций се появи центурион начело на няколко преториански войници.

Времената бяха несигурни и страшни. Такива пратеници бяха най-често и предвестници на смърт. Ето защо от момента, в който центурионът тропна с чукчето на Авъловата врата и когато надзорникът на атриума извести, че в преддверието има войници, ужас завладя целия дом. Семейството веднага заобиколи стария военачалник, защото никой не се съмняваше, че преди всичко над него е надвиснала опасност. Помпония го беше прегърнела и се притискаше до него с всички сили, а посинелите й устни бързо се движеха и мълвяха тихи слова; Лигия, с лице бяло като платно, целуваше ръката му; малкият Авъл се беше вкопчил в тогата му, а от коридорите, от стаите на горния етаж, предназначени за прислужничките, от помещението на слугите, от банята, от сводестите долни помещения, от целия дом се стече множество роби и робини. Чуха се възгласи: „Heu, Heu me miserum!“. Жените избухнаха в силен плач; някои си дращеха бузите или покриваха главите си с кърпи.

Единствен само старият вожд, привикнал от години да гледа смъртта право в очите, остана спокоен и само неговото късо орлово лице изведнъж се вкамени. След малко, като усмири крясъците и заповяда на прислугата да се разотиде, той каза:

— Пусни ме, Помпония. Ако е дошъл краят ми, ще имаме време да се простим. И той леко я отстранила тя каза:

— Авъл, дано твоята участ бъде и моя! След това тя падна на колене и почна да се моли така пламенно, както само страхът за едно скъпо същество можеше да я накара.

Авъл мина в атриума, където го чакаше центурионът. Той беше старият Гай Хаста, предишен негов подчинен и другар от британските войни.

— Поздрав на тебе, вожде — рече той. Нося ти заповед и поздравите на цезаря — а ето ти дъсчиците и знак, че идвам от негово име.

— Благодарен съм на цезаря за поздравите, а заповедта ще изпълня — отвърна Авъл. — Добре дошъл, Хаста, и кажи с каква поръка идещ.

— Авъл Плавций — започна Хаста, — цезарят е узнал, че в твоя дом живее дъщерята на лигийския цар, която баща й още по време на божествения Клавдий предал в ръцете на римляните като залог, че границите на империята никога не ще бъдат нарушени от лигийците. Божественият Нерон ти е признателен, о вожде, за това, че толкова години си й оказвал гостоприемство в своя дом, но не иска повече да те обременява, а освен това девойката, като заложница, трябва да бъде под закрилата на самия цезар и сената — ето защо той ти заповядва да я предадеш в моите ръце.

Авъл бе твърде много войник и кален мъж, затова, слушайки тая заповед, външно нито се наскърби, нито пък изрече напразни думи или жалби. Но бръчка на внезапен гняв и болка се яви на челото му. От тая бръчка някога трепереха британските легиони и в този момент дори на лицето на Хаста се отрази страх. Но сега, пред тази заповед, Авъл Плавций се почувствува безпомощен. Той гледа известно време табличките и знака, а след това вдигна очи към стария центурион и каза вече спокойно:

— Почакай, Хаста, в атриума, докато заложницата ти бъде предадена.

И след тези думи отиде на другия край на къщата, в залата, наречена екус, където Помпония Грецина, Лигия и малкият Авъл го чакаха с безпокойство и тревога.

— Никого не заплашва смърт, нито изгнание на далечни острови — каза Плавций, — и все пак пратеникът на цезаря е вестител на нещастие. За тебе се отнася, Лигия.

— За Лигия? — извика изумена Помпония.

— Да — отвърна Авъл.

И като се обърна към девойката, почна да говори:

— Лигия, ти израсна в дома ни като наше дете и ние двамата с Помпония те обичаме като дъщеря. Но ти знаеш, че не си наша дъщеря. Ти си заложница, дадена от твоя народ на Рим, и настойничеството над тебе принадлежи на цезаря. Ето сега той те взема от нашия дом.

Вождът говореше спокойно, но с някакъв странен, необичаен глас. Лигия слушаше думите му, като премигваше и сякаш не разбираше за какво става дума. Бледност покри лицето на Помпония; по вратите, които водеха от коридора към екуса, почнаха пак да се показват изплашените лица на робините.

— Волята на цезаря трябва да бъде изпълнена — рече Авъл.

— Авъл! — извика Помпония, като обгърна с ръце девойката, сякаш искаше да я защити. — За нея е по-добре да умре.

А Лигия се притискаше до гърдите й и повтаряше „Майко, майко!“. И ридаейки, не можеше да каже нищо друго.

На лицето на Авъл отново се изписа гняв и болка!

— Ако бях сам на света — каза той мрачно, — не бих я предал жива и моите роднини още днес щяха да принесат за нас жертва на Юпитер Либератор… Но нямам право да погубвам тебе и нашето дете, което може би ще доживее по-щастливи времена… Ще отида още днес при цезаря и ще го моля да отмени заповедта. Дали ще ме изслуша — не зная. А сега бъди здрава, Лигия — и знай, че и аз, и Помпония винаги сме благославяли деня, в който ти седна край нашето огнище.

Като каза това, той сложи ръка на главата й, но макар че се стараеше да запази спокойствие, все пак, когато Лигия обърна към него плувналите си в сълзи очи, а след това хвана ръката му и започна да я притиска до устните си, в гласа му затрепера дълбока, бащинска скръб.

— Прощавай, наша радост и светлина на очите ни! — каза той.

И бързо излезе към атриума, за да не остави да го завладее недостойно за римлянина и вожда вълнение.

В това време Помпония отведе Лигия в кубикулума и започна да я успокоява, да я утешава, да й вдъхва надежда и да й говори слова, които звучаха странно в този дом, където в съседната стая още стоеше ларариумът и огнището, на което Авъл Плавций, верен на древния обичай, принасяше жертви на домашните богове. Ето часът на изпитанието бе дошъл. Някога Виргиний е пронизал гърдите на собствената си дъщеря, за да я отърве от ръцете на Апий; а още по-отдавна Лукреция доброволно е заплатила с живота си позора.[8] Домът на цезаря е вертеп на позора, на злото и на престъплението. „Но ние, Лигия, знаем защо нямаме право да посегнем на себе си…“ Този закон, по който живеят те двете, е различен, по-велик, по-свят; обаче той им позволява да се бранят от злото и позора, а ако се наложи, да заплатят и с мъчения, и с живота си дори. Който излиза чист от свърталището на покварата, толкова по-голяма е неговата заслуга. И земята е такъв вертеп, но за щастие животът е един миг, а се възкръсва само от гроба, отвъд който не владее вече Нерон, а милосърдието — и вместо болка има радост, а вместо сълзи — веселие. После почна да говори за себе си. Да! Спокойна е, но и в нейните гърди има болезнени рани. Ето, от очите на нейния Авъл все още не е паднала пелената, още не се е излял върху него ручеят на светлината. А тя не е свободна да възпитава и сина си в името на правдата. И като си помисли, че така може да бъде до края на живота й и че може да настъпи час на разлъка с тях, много по-голяма и по-страшна, отколкото тази временна разлъка, поради която те сега страдат — просто не може да си представи как би могла да бъде щастлива без тях, дори и там, на небето. И много нощи вече тя е прекарала в плач и в молитви за милост и прошка. Но болката си тя отдава като жертва богу — и чака, и се уповава. А сега, когато я сполита нов удар, когато заповедта на жестокия мъчител й отнема това скъпо същество — което Авъл нарече светлина на очите им, тя все пак се надява, защото вярва, че има сила, по-голяма от Нероновата, и милосърдие, по-силно от неговата злоба.

И тя притисна още по-силно до гърдите си главата на девойката, а Лигия след миг се свлече до коленете й и като скри очи в гънките на пеплума на Помпония, остана така дълго в мълчание. Когато най-после се изправи, лицето й беше малко по-спокойно.

— Жал ми е за тебе, майко, и за татко, и за братчето, но зная, че няма полза да се противя, това би погубило всички ни. Затова пък ти обещавам, че няма никога да забравя твоите думи… в дома на цезаря.

Още веднъж Лигия обви ръце около шията й, а после двете влязоха в екуса и тя почна да се прощава с малкия Плавций, със стареца грък, който беше техен учител, с някогашната си бавачка, която сега й помагаше да се облича, и с всички роби. Един от тях, висок и широкоплещест лигиец, когото тук наричаха Урс и който на времето заедно с другите прислужници бе дошъл в лагера на римляните с майката на Лигия и с Лигия, падна сега в нозете й, а после се поклони на Помпония и каза:

— О, домина! Позволете ми да отида с моята господарка, за да й служа и да я пазя в дома на цезаря.

— Ти не си наш слуга, а на Лигия — отвърна Помпония Грецина, — но ще те пуснат ли до портите на цезаря? И как ще я пазиш?

— Не зная, домина, зная само, че желязото се чупи в ръцете ми като дърво…

Авъл Плавций, който влезе в този момент, като разбра за какво става дума, не само не се възпротиви на искането на Урс, но и заяви, че те нямат право да го задържат. Щом връщат Лигия като заложница, както изисква цезарят, длъжни са да върнат и нейната свита, която заедно с нея самата минава под закрилата на цезаря. И той пошепна на Помпония, че може да даде на Лигия колкото робини смята за нужно — като свита, защото центурионът не може да откаже и ще ги приеме.

За Лигия това бе утеха, макар и малка, а и Помпония беше доволна, че ще може да я заобиколи с прислуга по свой избор. И така, освен Урс тя й даде старата й бавачка, две кипърки, сръчни във вчесването, и две германски девойки да й прислужват в банята. Изборът й падна главно върху такива, които изповядваха новото учение, а тъй като и Урс вече от няколко години го изповядваше, Помпония можеше да разчита на тяхната вярност, а също и да се радва при мисълта, че зърното на истината ще бъде посято и в дома на цезаря.

Тя написа и няколко думи, с които препоръчваше Лигия на закрилата на бившата робиня на Нерон — Актея. Наистина Помпония не бе я виждала, когато, последователите на новото учение се събираха, но беше чувала от тях, че Актея никога не им отказвала услугите си и че жадно четяла писмата на Павел от Тарс. Знаеше и това, че младата освободена робиня постоянно живее в тъга, че е същество, различно от всички други жени в дома на Нерон, че тя изобщо е добрият дух на двореца.

Хаста каза, че сам лично ще предаде писмото на Актея. Също така, понеже смяташе за нещо естествено една царска дъщеря да има свои прислужници, той не възрази да бъдат взети в двореца и дори се учуди, че са толкова малко на брой. Все пак той помоли да побързат, защото се боеше да не го обвинят в немарливост при изпълнение на дадените му заповеди. Часът на раздялата дойде. Очите на Помпония и Лигия отново плувнаха в сълзи. Авъл още веднъж сложи ръка на главата й и след миг войниците — съпровождани от виковете на малкия Авъл, който в защита на сестра си се заканваше с малките си юмручета на центуриона — поведоха Лигия към дома на цезаря.

Но старият военачалник заповяда да му приготвят лектиката и докато чакаше, той се затвори с Помпония в съседната до екуса пинакотека и каза:

— Чуй ме, Помпония. Аз отивам при цезаря, макар и да съм уверен, че ще бъде напразно. Въпреки че думата на Сенека вече нищо не значи за него, ще ида и у Сенека. Днес по-голямо значение имат: Софроний, Тигелин, Петроний или Ватиний… Колкото за цезаря, той може би никога в живота си не е чувал за лигийския народ и ако сега е поискал да му предадем Лигия като заложница, то е само защото някой го е накарал. А лесно е да се отгатне кой би могъл да стори това.

Тя изведнъж вдигна очи към него:

— Петроний?

— Да.

Настъпи кратко мълчание. След това пълководецът продължи:

— Ето какво значи да пуснеш някого от тези хора без чест и съвест да прекрачат прага ти. Проклет да бъде часът, в който Виниций влезе в нашия дом. Той ни доведе Петроний. Горко на Лигия, защото на тях не им трябва заложница, а наложница.

И речта му от гняв, от безсилна ярост и от жал за осиновеното им дете бе станала още по-съскава, отколкото обикновено. Известно време той се бореше със себе си и само стиснатите юмруци издаваха колко тежка бе тая вътрешна борба.

— Почитах до днес боговете — каза той, — но в този момент мисля, че тях ги няма над света, а има само едно зло, безумно чудовище, което се нарича Нерон.

— Авъл! — каза Помпония. — Нерон е само шепа тленна пепел в сравнение с бога.

Плавций започна да ходи с широки крачки по мозайката на пинакотеката. В живота му имаше големи подвизи, но не бе имало големи нещастия, затова той не беше привикнал към тях. Старият воин се беше привързал към Лигия повече, отколкото сам съзнаваше и сега не можеше да се помири с мисълта, че я бе загубил. Освен това чувстваше се унизен. Чувстваше, че над него бе надвиснала ръката, която той презираше, но не можеше да отстрани, защото в сравнение с тази сила неговата беше нищо.

Но когато най-сетне потисна в себе си гнева, който му пречеше да мисли, той каза:

— Смятам, че Петроний не ни я е отнел за цезаря, защото не би искал да предизвика гнева на Посея. Тогава, значи, взел я е за себе си или за Виниций… Това още днес ще разбера.

И след малко лектиката го отнасяше към Палатин. Помпония пък, останала сама, отиде при малкия Авъл, който още плачеше за сестра си и се заканваше на цезаря.

Бележки

[8] Става дума за два епизода от първата и третата книга на историята на Тит Ливий, особено популярни в европейския ренесанс. — Б. изд.