Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

XIX

Виниций едва бе прочел писмото, когато в библиотеката тихо се вмъкна — без някой да извести за него — Хилон. Прислугата имаше заповед да го пуска по всяко време на деня и нощта.

— Нека божествената майка на твоя великодушен праотец Еней — каза той — бъде толкова благосклонна към тебе, господарю, колкото към мен бе благосклонен божественият син на Мая.

— А това значи?… — запита Виниций, като скочи от масата, до която седеше.

Хилон вдигна глава и каза:

— Еврика!

Младият патриций така се развълнува, че дълго не можа да промълви нито дума.

— Видя ли я? — запита той най-после.

— Видях Урс, господарю, и говорих с него.

— И знаеш къде са се скрили?

— Не, господарю. Друг на мое място просто от самолюбие би дал на лигиеца да разбере, че е отгатнал кой е той. Друг би се старал да го разпита къде живее и би получил или някой удар с юмрук и после всички земни работи биха му станали безразлични; или пък би събудил недоверието на гиганта и с това би ги накарал да потърсят за девойката още тази нощ друго скривалище. Аз не направих това, господарю. Достатъчно ми е да зная, че Урс работи близо до Емпориум у един мелничар, на име Демад, както твоят освободен роб, а достатъчно ми е затова, защото сега който и да е твой доверен роб може утре сутринта да тръгне по следите му и да открие тяхното скривалище. Аз ти нося само сигурност, господарю, че щом Урс се намира тук, то и божествената Лигия е в Рим, и друго известие, че тази нощ, това е почти сигурно, тя ще бъде в Остриан.

— В Остриан? Къде е това? — прекъсна го Виниций, сякаш искаше веднага да изтича там.

— Старият хипогеум между виа Салария и Номентана. Онзи понтифекс максимус на християните, за когото ти споменавах, господарю, и когото очакваха много по-късно, е пристигнал вече и тази нощ ще кръщава и ще поучава на това гробище. Те се събират скришом, защото, макар че досега няма още никакви едикти, които да забраняват тяхното учение, населението ги мрази и трябва да бъдат предпазливи. Сам Урс ми каза, че всички до един ще се съберат днес в Остриан, понеже всеки иска да види и чуе този, който е бил първият ученик на Христа и когото те зоват Пратеник. А тъй като у тях и жените наравно с мъжете слушат поученията, то от жените може би само Помпония няма да бъде там, не би могла да обясни на Авъл, който почита старите богове, защо излиза от дома си нощем. Но Лигия, господарю, се намира под закрилата на Урс и на старейшините на общината им и сигурно ще отиде там с другите.

Виниций, който досега живееше като в треска, поддържан единствено от надежда, днес, когато тая надежда, изглежда, щеше да се сбъдне, почувства изведнъж такава слабост, каквато чувства човек, стигнал целта след непоносимо пътуване. Хилон забеляза това и реши да го използва.

— На градските врати наистина бдят твои хора, господарю, и християните сигурно знаят това. Но те нямат нужда от градските врати. И Тибър няма нужда от врата и въпреки че пътят по реката е дълъг, все пак струва си да се обиколи, за да видят великия апостол. Впрочем те може би имат хиляди начини да се промъкнат отвъд стените на града, зная, че имат. В Остриан, господарю, ще намериш Лигия, а дори тя да не е там, то ще бъде Урс, защото той ми обеща да убие Главк. Сам ми каза, че ще бъде там и че ще го убие, чуваш ли, благородни трибуне? И ето, ти или ще тръгнеш след него и ще узнаеш къде живее Лигия, или пък ще заповядаш на своите хора да го хванат като убиец, а хванеш ли го веднъж, ще изтръгнеш от него къде е укрил Лигия. Аз свърших своята работа! Друг, о господарю, би ти казал, че е изпил с Урс десет кантара първокачествено вино, докато изкопчи тайната от него; би ти казал, че е играл с него и е изгубил хиляда сестерции в scripta duodecim или пък че е купил съобщението за две хиляди… Зная, че ти би ми ги върнал двойно, но все пак аз, един път в живота си… тоест, исках да кажа, както винаги в живота си, ще бъда почтен, тъй като се надявам, че, както казваше великодушният Петроний, твоята щедрост ще надмине всички разходи и очаквания.

Но Виниций, който беше войник и бе привикнал не само да се владее при различни обстоятелства, но и да действа, веднага овладя своята моментна слабост и каза:

— Няма да се разочароваш от моята щедрост, но най-напред ще дойдеш с мен в Остриан.

— Аз в Остриан? — попита Хилон, който нямаше никакво желание да отива там. — Аз, благородни трибуне, обещах да ти покажа Лигия, но не съм обещавал да я отвличам… Помисли си, господарю, какво би станало с мен, ако онази лигийска мечка, след като разкъса Главк, разбере, че го е разкъсал несправедливо? Той ще помисли, без да има право, разбира се, че съм виновен за извършеното убийство. Помни, господарю, че колкото по-голям философ е човек, толкова по-мъчно е за него да отговаря на глупавите въпроси на простаците и какво бих отговорил на лигиеца, ако ме запита защо съм обвинил Главк, лекаря? Но ако ти се струва, че те мамя, ще ти кажа: плати ми едва когато ти покажа дома, в който живее Лигия, а днес ми покажи само частица от твоята щедрост, за да не остана, в случай че и ти, о господарю, пострадаш (да те закрилят всички богове), съвсем без награда. Твоето сърце никога не би понесло такава несправедливост.

Виниций се приближи до едно поставено на мраморна поставка ковчеже, наричано арка, извади от него кесия и я подхвърли на Хилон.

— Това са скрупули — каза Виниций. — Когато Лигия бъде вече тук, в моя дом, ще получиш още една, пълна с ауреуси.

— О, Юпитер! — извика Хилон.

Но Виниций сви вежди.

— Тук ще се нахраниш, после можеш да отпочинеш, до довечера няма да мръднеш оттук, а когато падне нощ, ще ме придружиш до Остриан.

Върху лицето на гърка за миг се изписаха страх и колебание, но после той се усмихна и каза?

— Кой ще ти се възпротиви, господарю! Приеми тези слова за добро предзнаменование, така както е приел подобни слова нашият велик герой в храма на Амон[14]. Що се отнася до мен, само тези скрупули (и той разтърси кесията) надминаха моите, а какво остава за твоята компания, която за мен е щастие и наслада…

Но Виниций нетърпеливо го прекъсна и започна да го разпитва за подробности от разговора му с Урс. Едно беше ясно: още тая нощ ще бъде открито скривалището на Лигия или пък самата тя може да бъде отвлечена по пътя, когато се връща от Остриан. Луда радост обзе Виниций, като помисли за това. Сега, когато беше почти уверен, че ще намери Лигия, изчезна и гневът му против нея, и чувството на обида. За тази радост той й прощаваше всичко. Мислеше само за нея като за скъпо и желано същество и имаше чувството, че тя сега ще се върне като след дълго пътуване. Искаше му се да свика робите и да им заповяда да окичат дома с гирлянди. Сега той не се сърдеше дори на Урс. Готов беше да прости всичко, на всички. Хилон, към когото досега, въпреки услугите му, изпитваше известно отвращение, за първи път му се видя и забавен, и необикновен човек. Светна домът, светнаха очите му, светна лицето му. Той отново почувства младостта и радостта в живота. Предишното мрачно страдание му бе попречило да си даде сметка колко много бе обикнал Лигия. Това разбра чак сега, когато се надяваше да я притежава. Копнежът по нея се будеше в него, както през пролетта се събужда земята, сгряна от слънцето, но неговата страст сега не беше сляпа и дива, а изпълнена с радост и нежност и чувстваше в себе си безгранична енергия, и беше убеден, че зърне ли Лигия с очите си, вече не ще я отнемат нито всички християни в света, нито самият цезар дори.

Хилон обаче, добил смелост от неговата радост, взе думата и почна да дава съвети. Според него не трябваше да се смята сражението за спечелено, а да се действа много предпазливо, иначе цялата работа може да пропадне. Той заклинаше Виниций да не отвлича Лигия от Остриан. Там те трябва да отидат с качулки на глава, с прикрити лица и само да наблюдават от някой тъмен кът всички присъстващи. Когато съзрат Лигия, най-безопасно ще бъде да я проследят отдалеч, да видят в коя къща влиза и сутринта на разсъмване да обкръжат къщата с много роби и да вземат момичето посред бял ден. Понеже тя е заложница и принадлежи всъщност на цезаря, това може да се направи без страх от закона. Ако не я намерят в Остриан, ще тръгнат след Урс и резултатът ще бъде същият. На гробището не трябва да отиват с много хора, защото лесно ще привлекат вниманието върху себе си, а тогава за християните е достатъчно да загасят само всички светлини, така както бяха направили при първото отвличане, и да се разпръснат или изпокрият в тъмнината в различни скривалища, които само те знаят. Вместо това те трябва да се въоръжат, а още по-добре е да вземат със себе си двама сигурни и силни хора, за да могат те в случай на нужда да ги защитят.

Виниций призна, че Хилон има право, а като си спомни и съвета на Петроний, заповяда на един роб да доведе Кротон. Хилон, който познаваше всички в Рим, почти се успокои, като чу името на прочутия атлет, на чиято свръхчовешка сила се беше удивлявал неведнъж на арената, и заяви, че ще дойде в Остриан. Сега му се струваше, че с помощта на Кротон ще спечели много по-лесно пълната с големи ауреуси кесия.

В такова добро настроение той седна на трапезата, при която го повика скоро надзорникът на атриума, и по време на яденето разказваше на робите как носел на господаря им чудотворна мас, с която било достатъчно да се намажат копитата и на най-лошия кон и той оставял далеч зад себе си всички други. Един християнин го научил да прави тази мас. Старейшините на християните разбирали много повече от магии и чудеса, отколкото дори тесалийците, въпреки че Тесалия е прочута със своите магьоснички. Християните имат извънредно голямо доверие в него, а защо имат, лесно ще отгатне всеки, който знае какво означава знакът риба. Разговаряйки така, той внимателно се взираше в лицата на робите, с надежда, че ще открие между тях християни, за да съобщи това на Виниций. Но когато тази надежда не се сбъдна, почна да яде и пие в изобилие, като не преставаше да хвали готвача и да уверява, че ще го откупи от Виниций. Само едно помрачаваше донякъде радостта му и това бе мисълта, че тази нощ трябва да отиде в Остриан, но се утешаваше, че ще бъде в други дрехи, в тъмното и придружен от двама души, от които единият по своята сила като борец е божество за цял Рим, а другият — патриций с високо военно звание. „Дори и да открият Виниций — казваше се той, — те не ще се осмелят да вдигнат ръка на него, а колкото за мен, няма да успеят да видят дори върха на носа ми.“

После той си спомни разговора с работника и това го изпълни с нова смелост. Ни най-малко не се съмняваше, че този работник беше Урс. Знаеше от разказите на Виниций и на тези, които бяха съпровождали Лигия от двореца на цезаря, за необикновената сила на този човек. И понеже беше разпитвал Евриций за изключително силни хора, нямаше нищо чудно, че му бяха посочили Урс. Освен това смущението и гневът на работника, когато Хилон спомена Виниций и Лигия, не оставяше никакво съмнение, че те имат особено значение за него; работникът бе споменал и това, че трябва да се покае за убийство на човек, а Урс бе убил Атацин; и най-сетне описанието на работника отговаряше напълно на това, което Виниций разказваше за лигиеца. Само промененото име будеше съмнение, но Хилон вече знаеше, че при кръщението християните често приемат друго име.

„Ако Урс убие Главк — казваше си Хилон, — ще бъде още по-добре; ако пък не го убие, пак е добър знак, защото показва колко трудно се решават християните на убийства. Нали аз представих този Главк като син на Юда и предател на всички християни. Бях толкова красноречив, че и камъкът би се трогнал и би обещал да падне върху главата на Главк, но едва склоних тази лигийска мечка да ми обещае, че ще вдигне лапата си върху му… Колебаеше се, не искаше, разправяше за своите угризения и разкаяние. Вижда се, че това не е обичайно за тях… За обиди трябва да се прощава, а да се отмъщава за чуждите, не е много редно, ergo, помисли си, Хилон, какво би могло да те заплашва? На Главк не е позволено да ти отмъсти… Ако Урс не убие Главк за такава голяма вина, каквато е измяната спрямо всички християни, още по-малко ще убие теб за такава малка вина, каквато е предателството спрямо един християнин. Впрочем веднъж да покажа на този похотлив гривяк гнездото на оная гургулица, измивам си ръцете и се пренасям обратно в Неапол. Християните също говорят за някакво измиване на ръцете, за тях това сигурно е начин, по който, ако имаш работа с тях, можеш да я уредиш окончателно. Какви добри хора са тези християни, а какви лоши неща говорят за тях! О, богове! Такава е тя, справедливостта на света. Но аз обичам това учение, защото не позволява да се убива. А щом не позволява да се убива, то вероятно не позволява и да се краде, нито да се мами, нито да се лъжесвидетелства и затова не ще кажа, че е учение повърхностно и несериозно. То учи не само да се умира достойно, както учат стоиците, но и да се живее почтено. Ако някога забогатея и имам такъв дом, като този, и толкова роби, мога да бъда християнин, докогато ми е угодно. Защото богатият само може да си позволи всичко, дори да бъде добродетелен… Да! Това е религия за богатите и не разбирам защо сред християните има толкова бедни. Какво ще спечелят от това и защо позволяват на добродетелта да им върже ръцете? Трябва някога да помисля за това. А засега, слава на тебе, Хермес, че ми помогна да намеря онзи борсук… Но ако си направил това заради двете яловици, бели, едногодишни, с позлатени рогове, не те познавам. Засрами се, победителю на Аргус! Такъв мъдър бог, а да не разбере още отначало, че нищо няма да получи. Затова пък ти принасям в жертва моята признателност, а ако предпочитащ две добичета пред моята признателност, ти сам си третото добиче и в най-добрия случай би трябвало да бъдеш говедар, а не бог. Пази се също да не би, като философ, да докажа на хората, че те няма, защото тогава всички ще престанат да ти принасят жертви. По-хубаво е човек да бъде добре с философите.“

И като разговаряше така със себе си и с Хермес, той се просна на скамейката, подложи плаща под главата си и когато робите вдигнаха съдовете — заспа. Събуди се или по-право събудиха го чак когато дойде Кротон. Тогава отиде в атриума и с удоволствие огледа мощната фигура на ланиста, бивш гладиатор, който сякаш изпълваше целия атриум със своето огромно тяло. Кротон вече се бе уговорил за възнаграждението и тъкмо казваше на Виниций:

— Кълна се в Херкулес! Добре, господарю, че ми се обади, защото утре отивам в Беневент, където ме повика благородният Ватиний, за да премеря силите си пред цезаря с някой си Сифакс, най-силния негър, който е давала Африка. Представяш ли си, господарю, как неговият гръбнак ще изпращи в ръцете ми? Освен това ще строша с юмрук и черната му челюст.

— Кълна се в Полукс! — отговори Виниций. — Уверен съм, че така ще направиш, Кротон.

— И отлично ще постъпиш! — добави Хилон. — Да! Разбий му муцуната. Добра идея и достойно за тебе дело. Готов съм да се обзаложа, че ще му разбиеш муцуната. Но за всеки случай натрий се с масло, мой Херкулесе, и се препаши, защото знай, че може да имаш работа със същински Как. Човекът, който пази тази девойка, от която се интересува достойният Виниций, притежава изключителна сила.

Хилон говореше така само за да разпали амбицията на Кротон, но Виниций каза:

— Да, аз не съм видял, но са ми казвали за него, че ако хване бик за рогата, може да го завлече, където иска.

— Ой! — провикна се Хилон, който не предполагаше, че Урс е толкова силен.

Но Кротон се усмихна презрително.

— Наемам се, достойни господарю — каза той, — да отвлека ето с тази ръка, когото ми заповядаш, а с другата да се браня от седем такива лигийци и да донеса девойката в дома ти, дори ако всички християни в Рим ме подгонят като калабрийски вълци. Ако не извърша това, давам ти право да ме накажеш с бой, ето тука в този имплувиум.

— Не му позволявай, господарю! — завика Хилон. — Ще почнат да ни замерят с камъни, а тогава какво ще помогне неговата сила? Не е ли по-хубаво да се вземе девойката от къщи и да не излагаме нито нея, нито себе си на гибел?

— Така ще бъде, Кротон — каза Виниций.

— Твои пари, твоя воля! Помни само, господарю, че утре отивам в Беневент.

— Имам петстотин роби в града — отговори Виниций.

След това им даде знак да си отидат, а самият той отиде в библиотеката си, седна и написа на Петроний следните думи:

„Хилон намери Лигия. Довечера, отивам с него и Кротон в Остриан и ще я отвлека веднага или пък утре — от дома й. Нека боговете те обсипят с всички блага. Бъди здрав, carissime, от радост не мога да ти пиша повече.“

Той остави тръстиковото перо и почна да се разхожда с бързи крачки, защото освен радостта, която заливаше душата му, мореше го треска. Казваше си, че утре Лигия ще бъде в този дом. Не знаеше как ще постъпи с нея, но чувстваше, че ако тя пожелае да го обича, ще бъде неин слуга. Спомняше си думите на Актея, че е любим и това го трогваше до дън душа. Всъщност всичко се свеждаше само до едно — да бъде победена някаква моминска свенливост, и до някакъв венчален обред, какъвто навярно налага християнското учение. Но ако е така, щом веднъж Лигия бъде в неговия дом и отстъпи доброволно или насила, трябва да си каже: „Свърши се“ и после вече ще бъде покорна и любеща.

Но Хилон влезе и прекъсна тези радостни мисли.

— Господарю — каза гъркът, — още нещо ми дойде наум; ами ако християните имат някакви знаци, някакви тесери, без които никого не ще пуснат в Остриан? Зная, че в молитвените домове е така и че такива тесери аз получих от Евриций; затова позволи ми да отида при него, господарю, да го разпитам подробно и да получа тези знаци, ако е необходимо.

— Добре, благородни мъдрецо — отговори весело Виниций. — Говориш като предвидлив човек и заслужаваш похвала за това. Добре, ще отидеш при Евриций или където искаш, но за по-сигурно ще оставиш на тая маса тук кесията, която получи.

Хилон, който винаги без желание се разделяше с парите, направи недоволна гримаса, но изпълни заповедта и излезе. От Карини до цирка не беше далеч, затова той се върна много преди да се здрачи.

— Ето знаците, господарю. Без тях не биха ни пуснали. Разпитах добре и за пътя и казах на Евриций, че тези знаци ми са нужни само за моите приятели, а че аз самият не ще отида, защото за мен, стария, е много далеч, и най-после — че утре ще видя великия апостол, който ще ми повтори най-хубавото от своето слово.

— Как така: няма да отидеш! Трябва да дойдеш! — каза Виниций.

— Зная, че трябва, но ще дойда добре прикрит под качулката, а съветвам и вие да направите същото; иначе можем да подплашим птиците.

След малко те вече почнаха да се приготовляват, защото вън вече се стъмваше. Взеха галски плащове с качулки, взеха фенери; Виниций се въоръжи, въоръжи и спътниците си с къси извити ножове, а Хилон сложи перуката, с която се беше снабдил на път към Евриций, и излязоха. Те бързаха, за да стигнат до далечната Номентанска порта, преди да я затворят.

Бележки

[14] Намеква се за амбициозния поход на Александър Македонски до храма на бог Амон в Египет и за разговора му с жреца на Амон, разказан у Плутарх (Успоредни животописи, Александър, 27).