Хенрик Сенкевич
Quo vadis (33)

XI

Виниций се насочи право към къщата, където живееше Мириам. На вратата той срещна Назарий, който се смути, като го видя, но Виниций го поздрави любезно и му каза да го заведе в дома на майка си.

Освен Мириам там той намери Петър, Главк, Крисп, а също и Павел от Тарс, който скоро се беше върнал от Фрегела. Когато видяха младия трибун, по лицата на всички се изписа удивление, но той им каза:

— Поздравявам ви в името на Христа, когото почитате.

— Да бъде прославено името му во веки веков.

— Видях вашата добродетел и изпитах добротата ви, затова ида като приятел.

— И ние те поздравяваме като приятели — отговори Петър. — Седни, господарю, и заповядай на трапезата като наш гост.

— Ще седна и ще споделя с вас яденето, само че по-напред чуйте ме, ти, Петре, и ти, Павле от Тарс, за да се уверите в моята искреност. Зная къде е Лигия; идвам от къщата на Лин, която е близо до този дом. Имам право на нея — цезарят ми го даде; имам в града, в моите къщи, около петстотин роби; можех да заобиколя скривалището й и да я грабна, но не сторих това и не ще го сторя.

— За това благословията господня ще бъде над тебе и сърцето ти ще се очисти — каза Петър.

— Благодаря ти, но чуйте по-нататък: не сторих това, макар че живея в мъка и тъга. По-рано, преди да живея с вас, можех да я взема и да я задържа насила, но вашата добродетел и вашето учение, макар и да не го изповядвам, промениха нещо в душата ми затова не се осмелявам да върша насилие. Защо стана това, сам не зная, но така е! И тъй, ида при вас, защото вие сте за Лигия вместо баща и майка, и ви казвам: дайте ми я за жена, ще ви се закълна, че не само няма да й забраня да вярва в Христа, но и аз сам ще започна да изучавам неговото учение.

Виниций говореше с вдигната глава и решителен глас, но беше развълнуван и краката му трепереха под плаща; когато пък след думите му настана мълчание, той продължи, сякаш искаше да изпревари неблагоприятния отговор:

— Зная какви са пречките, но аз я обичам като очите си и макар че не съм още християнин, не съм нито ваш враг, нито пък враг на Христа. Пред вас искам да бъда откровен, за да ми повярвате. Сега става въпрос за моя живот и все пак ви говоря самата истина. Друг може би щеше да ви каже: „Покръстете ме!“ — а аз казвам: „Просветете ме!“ Вярвам, че Христос е възкръснал, защото това говорят хора, живеещи праведно, а те са го видели след смъртта му. Вярвам, защото сам видях, че вашето учение проповядва добродетел, справедливост и милосърдие, а не престъпление, както ви обвиняват. Още не го познавам добре, знам това, което научих от вас, от вашите дела, от разговорите с вас и от Лигия. Повтарям ви, под негово влияние и в мене настана промяна. По-рано държах робите си с желязна ръка, сега — не мога. Не знаех милост, а сега зная. Обичах удоволствията, сега избягах от езерото на Агрипа, защото не можех да дишам от отвращение. По-рано вярвах в насилието, днес се отрекох от него. Знайте, че сам себе си не мога да позная, намразих пиршествата, намразих виното, песните, цитрите и венците, намразих двора на цезаря и голите тела, и всичките престъпления. Когато си помисля, че Лигия е като планински сняг, още повече я обичам; спомня ли си пък, че тя е такава благодарение на вашето учение, започвам да го обиквам и да се стремя към него! Но аз не го разбирам и не зная ще мога ли да живея според него и ще го понесе ли моята натура, затова живея в несигурност и мъка, сякаш съм в тъмница. — Тук веждите му се срещнаха в болезнена бръчка, бузите му се зачервиха, после той отново продължи да говори, все по-бързо и с по-голямо вълнение:

— Виждате! Страдам от любов и тъмнина. Казаха ми, че вашето учение не признава живота, човешките радости, щастието, закона, реда, господството и римското владичество. Нима е така? Казаха ми, че сте хора безумни; кажете, какво всъщност носите вие? Нима е грях да обичаш? Грях ли е да се радваш? Грях ли е да желаеш щастие? Нима вие сте врагове на живота? Нима християнинът трябва да бъде бедняк? Трябва ли да се откажа от Лигия? Каква е вашата истина? Вашите дела и вашите думи са като бистра вода, но какво е дъното на тая вода? Виждате, че съм искрен. Разпръснете тъмнината! Казвали са ми и това: „Гърция е създала мъдростта и красотата, Рим силата, а християните, какво носят те?“ Кажете, какво носите? Ако зад вашите врати е светлината, тогава отворете ми!

— Ние носим любов — каза Петър.

А Павел от Тарс добави:

— Ако говорех с човешки и ангелски език, но не носех любов, щях да приличам само на звънтяща мед…

Сърцето на стария апостол се трогна от тая страдаща душа, която се стремеше да излезе на въздух и слънце като затворена в кафез птица, затова протегна ръка към Виниций и каза:

— Който чука, ще му се отвори^[15]; божията милост е над тебе, аз благославям тебе, твоята душа и твоята любов в името на Спасителя на света.

Виниций, който и без това говореше с възторг, като чу благословията, скочи към Петър и стана нещо необикновено. Този потомък на квиритите, който доскоро не признаваше чужденците за хора, хвана ръцете на стария галилеянин и започна да ги притиска до устните си с благодарност.

Петър се зарадва, понеже разбра, че семето бе посяно в още една нива и че рибарската му мрежа улови още една душа.

Присъстващите, не по-малко зарадвани от явния знак на почит към божия апостол, извикаха единогласно:

— Слава во вишних богу!

Виниций се изправи със светнало лице и заговори:

— Виждам, че може да има щастие сред вас, защото се чувствам щастлив, и смятам, че и за другите неща ще ме убедите. Но ще ви кажа, че това няма да стане в Рим. Цезарят заминава за Анций, с него трябва да замина и аз, понеже имам заповед. Знайте, не я ли изпълня — чака ме смърт. Ако съм спечелил обаче ваша та благосклонност, елате с мен, за да ме научите на вашата истина. За вас там ще бъде по-безопасно, отколкото за мен; в тая навалица ще можете да проповядвате вашата истина в самия цезаров двор. Казват, че Актея е християнка, а и между преторианците има християни; сам видях, Петре, при Номентанската порта как ти се покланяха войниците. В Анций имам вила, където ще се събираме, за да слушаме под носа на Нерон вашето учение. Главк ми каза, че за една душа вие сте готови да отидете на края на света: направете заради мене това, което сте направили за другите, като сте дошли тук чак от Юдея, сторете го и не изпускайте душата ми!

Като чуха това, те започнаха да се съветват, мислейки с радост за победата на своето учение и за значението, което ще има за езическия свят покръстването на един августианин и потомък на един от най-старите римски родове. Наистина те бяха готови да отидат на края на света за една човешка душа и от смъртта на учителя си нищо друго не вършеха, така че през ум не им и мина дори да дадат отрицателен отговор. Но понеже Петър беше пастир по това време на цялата община, не можеше да замине; тогава Павел от Тарс, който неотдавна беше в Ариция и Фрегела и се готвеше за дълго пътуване на Изток, за да посети тамошните църкви и да ги оживи с нов дух на усърдие, се съгласи да придружи младия трибун в Анций, където лесно можеше да намери кораб за Гърция.

Виниций, колкото и да се натъжи, че Петър, комуто беше толкова задължен, няма да го придружи, му благодари и се обърна към стария апостол с последна молба.

— Знам къде е жилището на Лигия — каза той — и сам бих могъл да отида при нея и да запитам, както е обичаят, ще се омъжи ли за мене, ако душата ми стане християнска, но предпочитам да те помоля, апостоле: позволи ми да я видя или сам ме заведи при нея. Не зная колко време ще остана в Анций, освен това не забравяйте, че при цезаря никой не е сигурен за утрешния ден. Петроний ми каза, че там аз няма да бъда в безопасност. Нека преди това я видя, нека наситя очите си и да я попитам ще забрави ли злото и ще сподели ли с мен доброто.

Апостол Петър се усмихна добродушно и каза:

— Кой може да ти откаже тая заслужена радост, сине мой?

Виниций не можеше вече да сдържа препълненото си с радост сърце и отново се наведе към ръцете на апостола, който докосна главата му и каза:

— Не се страхувай от цезаря, защото ти казвам, че косъм няма да падне от главата ти.

След това той изпрати Мириам при Лигия, като й поръча да не й казва кого ще намери сред тях, за да изпита девойката по-голяма радост.

Тъй като не беше далеч, след малко събраните в стаята видяха в градинката, сред миртите, Мириам да води Лигия за ръка.

Виниций искаше да ги посрещне, но като видя любимото момиче, щастието отне силите му — той стоеше с туптящо сърце, с притаен дъх, едва се държеше на крака и сто пъти по-развълнуван от оня миг, когато за пръв път в живота си чу стрелите на партите да свистят край главата му.

Тя влезе бързо, без да подозира нещо, а когато го видя, се вкамени. Лицето й се зачерви и силно побледня, а след това огледа с учудени и изплашени очи всички в стаята.

Наоколо тя видя ясни и пълни с доброта погледи, а апостол Петър се доближи до нея и каза:

— Лигия, обичаш ли го още?

Настана кратко мълчание. Устните й затрепераха като на дете, което се готви да заплаче и което, чувствайки се виновно, вижда, че трябва да признае вината си.

— Отговори — каза апостолът.

Като се наведе към коленете на Петър, тя прошепна смирено и боязливо:

— Да…

— Виниций веднага коленичи до нея, а Петър сложи ръцете си на главите им и каза:

— Обичайте се в името на господа и за негова слава, защото няма грях във вашата любов.