Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Quo vadis, 1895 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 106 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хенрик Сенкевич. Quo vadis
„Народна култура“, София, 1980
Редактор: Иван Голев
Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin
Henryk Sienklewicz. Quo vadis
PIW, Warszawa, 1968
Издание:
Автор: Хенрик Сенкевич
Заглавие: Quo vadis
Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин
Език, от който е преведено: полски
Издание: второ
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: полска (не е указано)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).
| Quo vadis | |
| Quo vadis | |
 | |
| Други имена | Камо грядеши |
|---|---|
| Автор | Хенрик Сенкевич |
| Създаване | |
| Първо издание | 1895 г. Полша |
| Оригинален език | Полски |
| Вид | Роман |
| Издателство в България | „Народна култура“, 1971 г. |
| Преводач | Анастасия Ганчева-Зографова, Куйо М. Куев, Любомир Андрейчин |
| Quo vadis в Общомедия | |
Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.
Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).
Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.
Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.
Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.
Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.
Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.
Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.
Герои
В романа се появяват:
- Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
- Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
- Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
- Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.
Исторически герои[1]
- Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
- Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
- Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
- Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
- Св. Апостол Павел
- Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
- Св. Апостол Петър
- Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
- Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
- Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
- Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
- Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
- Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
- Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.
Измислени герои
- Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
- Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
- Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
- Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
- Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
- Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
- Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
- Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.
Източници
Външни препратки
- „Quo vadis“ на сайта
„Моята библиотека“
|
XV
Тридневните дъждове — рядко явление в Рим през лятото — и градушките, които падаха въпреки природния закон не само денем и вечер, но даже и среднощ, прекъснаха зрелищата. Народът се разтревожи. Предричаха неплодородие за гроздето, а когато един ден по пладне падна гръм на Капитолий и стопи бронзовата статуя на Церера, беше разпоредено да се принесат жертви в храма на Юпитер Салватор. Жреците на Церера пуснаха слух, че гневът на боговете се е излял върху града, защото наказанията на християните са се забавили, затова тълпите започнаха да настояват зрелищата по-скоро да продължат независимо от времето. Радост обхвана целия Рим, когато най-после бе оповестено, че зрелищата ще започнат отново.
Времето се оправи. Амфитеатърът постепенно от ранна утрин до късно вечерта се изпълни с хиляден народ, а и самият цезар пристигна рано с весталките и целия двор. Зрелището трябваше да започне с борба на самите християни помежду им; за тази цел те бяха облечени като гладиатори и въоръжени с всички оръжия, които служеха на професионалните борци в нападателен и отбранителен бой. Но сега дойде разочарованието. Християните захвърляха на пясъка мрежите, вилите, копията и мечовете и вместо да се бият, започваха да се прегръщат и да се насърчават, за да издържат мъките и смъртта. Тогава тълпите бяха обхванати от дълбоко възмущение и разочарование. Едни обвиняваха християните в страхливост и малодушие, други твърдяха, че нарочно не искали да се бият, защото мразели народа и искали да го лишат от радостта, която е свикнал да изпитва, като гледа мъжество. Най-после по заповед на цезаря пуснаха истински гладиатори, които избиха мигновено коленичилите и беззащитни християни.
Обаче след прибирането на труповете зрелището вече не представяше борба, а бе заменено с редица митологически картини, замислени от самия цезар. Представен бе Херкулес, обхванат от пламъци на планината Ета. Виниций изтръпна при мисълта, че за ролята на Херкулес може би е определен Урс, но стана ясно, че още не беше дошъл ред на верния слуга на Лигия, защото на кладата изгоря някакъв друг, съвсем непознат нему християнин. Затова пък в следващата картина Хилон, когото цезарят не пожела да освободи от представлението, видя познати хора: представена бе смъртта на Дедал[24] и Икар. В ролята на Дедал се яви Евриций, същият оня старец, който на времето беше разкрил на Хилон знака на рибата, а в ролята на Икар беше неговият син Кварт. Двамата бяха издигнати високо с нарочно приготвено съоръжение, а след това изведнъж бяха съборени от огромната височина долу на арената; младият Кварт падна толкова близо до подиума на цезаря, че опръска с кръв не само външните украшения, но и покрития с пурпурна тъкан парапет. Хилон не видя падането, защото беше затворил очи, чу само глухия удар на тялото, а когато след малко видя кръв току до себе си, едва не припадна втори път. Картините се сменяха бързо. Срамните мъки на девойките, опозорявани преди смъртта си от гладиатори, преоблечени като животни, зарадваха тълпите. Народът видя жриците на Кибела и Церера, видя Данаидите, видя Дирка и Пазифая, най-после видя малки момиченца, разкъсвани от диви коне. Народът аплодираше разнообразните идеи на цезаря, който, горд със своите замисли и щастлив от ръкоплясканията, не сваляше сега ни за минута смарагда от окото си и наблюдаваше белите тела, разкъсвани от желязото, и конвулсивните гърчове на жертвите. Бяха представени и сцени из историята на града. След девойките видяха Муций Сцевола, чиято ръка, завързана за триножник с огън, изпълваше с миризма на изгоряло месо амфитеатъра, но и този мъченик, като истинския Сцевола, стоеше, без да охне, с вдигнати нагоре очи, шепнейки молитва с почернелите си устни. След като той бе доубит и извлечен в сполиариума, настъпи обичайната обедна почивка. Цезарят заедно с весталките и августианите напусна амфитеатъра и отиде в нарочно издигнатия огромен пурпурен шатър, където беше приготвен за него и за гостите разкошен прандиум. Повечето от тълпите последваха неговия пример и като се изсипаха навън, разположиха се в живописни групи около шатъра, за да дадат почивка на изморените си от дългото седене тела и да изядат храната, разнасяна щедро от роби по милостта на цезаря. Само най-любопитните, след като станаха от местата си, слязоха на самата арена и пипайки с пръст лепкавия от кръвта пясък, водеха спорове като познавачи и запалянковци за това, което вече бяха видели и което още предстоеше. Но скоро излязоха и те, за да не закъснеят за угощението; останаха само няколко души — задържаше ги не любопитството, а съчувствието към бъдещите жертви.
Тези хора бяха се укрили по проходите или на по-ниските места. А през това време арената беше изравнена и взеха да копаят в нея дупки, една до друга, на редове, през целия кръг, от край до край, тъй че последният ред беше на петнайсетина крачки от подиума на цезаря. Отвън се чуваше глъчката на тълпата, викове и ръкопляскания, а тук се правеха с трескава бързина приготовления за някакви нови мъки. Изведнъж се отвориха куникулумите и от всички врати, водещи към арената, започнаха да изкарват тълпи християни, голи и натоварени с кръстове на плещите. Целият амфитеатър загъмжа от тях. Тичаха старци, приведени под тежестта на дървените стълбове, край тях мъже в разцвета на годините, жени с разпуснати коси, под които се мъчеха да прикрият голотата си, невръстни момчета и съвсем малки деца. Повечето от кръстовете, както и жертвите, бяха окичени с цветя. Цирковата прислуга шибаше нещастниците с бичове, принуждаваше ги да поставят кръстовете край готовите дупки и сами да застават до тях в редици. По този начин трябваше да умрат онези, за които през първия ден на зрелищата не стигна времето, за да станат плячка на кучетата и дивите зверове. Сега ги хващаха чернокожи роби и като ги поставяха възнак върху кръстовете, приковаваха ръцете им усърдно и бързо, за да може народът, връщайки се след почивката, да намери всички кръстове вече изправени. Из целия амфитеатър се разнасяха ударите на чуковете, чието ехо отекваше по горните редове и стигаше чак до площада около амфитеатъра и до шатъра, където цезарят гощаваше весталките и приятелите си. Там пиеха вино, шегуваха се с Хилон и шепнеха странни думи в ушите на Вестините жрици, а на арената кипеше работа, гвоздеите потъваха в ръцете и краката на християните, тракаха лопатите, които засипваха с пръст дупките с поставените в тях кръстове.
Обаче между жертвите, чийто ред щеше да дойде след малко, беше Крисп. Лъвовете не бяха имали време да го разкъсат, затова му беше определен кръст, а той, винаги готов за смъртта, се радваше при мисълта, че иде неговият час. Днес той изглеждаше по-иначе, тъй като сухото му тяло беше съвсем голо, само на бедрата му имаше бръшлянови клончета, а на главата му — венец от рози. Но в очите му блестеше все същата неизтощима енергия и изпод венеца се показваше все същото сурово и фанатично лице. Не беше се променило и сърцето му, защото както по-рано в куникулума заплашваше с божия гняв събратята си, покрити с животински кожи, тъй и сега ги порицаваше, вместо да ги утешава.
— Благодарете на Спасителя — говореше той, — че ви позволява да умрете от такава смърт, от каквато сам той е умрял. Може би затова част от греховете ви ще бъдат простени, вие обаче пак трябва да треперите, защото справедливостта изисква възмездие и наградата не може да бъде еднаква и за злите, и за добрите.
А думите му се съпровождаха от ударите на чуковете, с които приковаваха ръцете и нозете на жертвите. Все повече кръстове се издигаха на арената, а той, като се обръщаше към онези, които още стояха, всеки при своя кръст, говореше по-нататък:
— Виждам небето отворено, но виждам отворена и бездната… Сам аз не зная каква сметка ще дам на господа за живота си, макар че вярвах и ненавиждах злото, и не от смъртта се боя, а от възкресението, не от мъките, а от съда, защото иде денят на гнева…
Изведнъж от близките редове се обади някакъв глас, спокоен и тържествен:
— Не денят на гнева, а денят на милосърдието, денят на спасението и щастието, защото казвам ви, че Христос ще ви приюти, зарадва и постави от дясната си страна. Уповавайте се на него, защото ето небето се разтваря пред вас.
При тези думи всички очи се обърнаха към пейките; дори тези, които вече висяха на кръстовете, вдигнаха бледи, измъчени лица и загледаха към говорещия.
А той се приближи до преградата, която обкръжаваше арената, и взе да ги благославя с кръстния знак.
Крисп протегна към него ръка, като че искаше да го укори, но като видя лицето му, отпусна длан, а след това колената му се огънаха, а устата прошепнаха:
— Апостол Павел!…
За голямо учудване на цирковите служители наколеничиха всички, които още не бяха приковани, а Павел от Тарс се обърна към Крисп и каза:
— Крисп, не ги заплашвай, защото те още днес ще бъдат с теб в рая. Ти мислиш, че може да бъдат осъдени? Но кой ще ги осъди? Нима ще стори това бог, който даде за тях сина своего? Нима ще ги осъди Христос, който умря за тяхното спасение, както те умират за неговото име? И как може да осъди тези, които обича? Кой ще се оплаква от това, което бог е избрал? Кой ще каже на тази кръв: „Проклета да бъде“?…
— Учителю, аз ненавиждах злото — отвърна старият свещеник.
— Христос ни е наредил да обичаме хората повече, отколкото да ненавиждаме злото, защото неговото учение е любов, а не ненавист.
— Сгреших в часа на смъртта — отговори Крисп.
И взе да се удря в гърдите.
Изведнъж тоя, който разпределяше местата на публиката, се приближи към апостола и запита:
— Кой си ти, който говориш с осъдените?
— Римски гражданин — отвърна спокойно Павел.
След това се обърна към Крисп и каза:
— Уповавай се на бога, защото това е денят на пощадата, и умри в мир, служителю божи.
Двама негри се приближиха в тоя миг към Крисп, за да го положат на кръста.
Той погледна още веднъж наоколо и извика:
— Братя мои, молете се за мене!
И лицето му изгуби обикновената си суровост; каменните му черти приеха израз на спокойствие и блаженство. Сам разпери ръце върху рамената на кръста, за да улесни работата на робите, и като гледаше право в небето, започна да се моли горещо. Изглежда, че нищо не усещаше, защото, когато гвоздеите се забиха в ръцете му, и най-слаба тръпка не раздвижи тялото му, нито лицето му се сгърчи от болка; молеше се, когато приковаваха краката му, молеше се, когато изправяха кръста и утъпкваха земята около него. Едва когато тълпите започнаха със смях и викове да пълнят амфитеатъра, веждите на стареца малко се свиха, като че ли се сърдеше, че езичниците нарушават тишината на сладката му смърт.
Вече бяха изправени всички кръстове, така че арената заприлича на гора с увиснали на дърветата хора. Върху рамената на кръстовете и главите на мъчениците падаше слънчевата светлина, а на арената се простираха сенки, които се преплитаха в черна решетка, през която проблясваше жълтият пясък. Това зрелище, най-голямата наслада за народа, беше гледката на бавната смърт. Но тая гъста гора от кръстове беше нещо невиждано досега. Арената беше толкова препълнена с тях, че прислугата с усилие можеше да се промъква. По краищата висяха предимно жени, обаче Крисп, като наставник, беше изправен почти срещу подиума на цезаря на огромен кръст, обвит отдолу със зелени вейки. Нито една жертва не беше още издъхнала, но някои от по-рано разпнатите бяха загубили съзнание. Никой не стенеше и не викаше за милост. Някои висяха с глави наведени върху рамената или отпуснати на гърдите, сякаш унесени в сън; други като че ли замислени, а трети гледаха още към небето и движеха тихо устни. В тая страшна гора от кръстове, в тези разпнати тела, в мълчанието на жертвите имаше нещо зловещо. Народът, който влизаше в цирка след угощението с крясъци, сит и развеселен, се умълча, като не знаеше на кое тяло по-напред да спре погледа си и какво да мисли. Голотата на изопнатите женски тела не възбуждаше вече страстите. Нямаше ги дори обичайните обзалагания за това, кой по-рано ще издъхне, каквито обикновено се правеха, когато на арената имаше по-малко наказани. Изглежда, цезарят също скучаеше, защото беше обърнал глава на друга страна и оправяше огърлицата си с вяло и сънено лице.
Изведнъж висящият насреща Крисп, който до преди малко стоеше със затворени очи, като че ли загубил съзнание или вече умиращ, отвори очи и се вгледа в цезаря.
Лицето му отново прие неумолим израз, а погледът му запламтя с такъв огън, че августианите започнаха да шепнат помежду си, като го сочеха с пръст; най-после и сам цезарят му обърна внимание и бавно вдигна смарагда към окото си.
Настана пълна тишина. Очите на зрителите бяха устремени към Крисп, който се мъчеше като че ли да откъсне дясната си ръка от кръста.
След малко гърдите му се издуха, ребрата му изпъкнаха и той почна да вика:
— Майкоубиецо! Горко ти!
Августианите, като чуха смъртното оскърбление, отправено към господаря на света пред многохилядната тълпа, притаиха дъх. Хилон се вцепени. Цезарят трепна и пръстите му изпуснаха смарагда.
Народът също затаи дъх, а гласът на Крисп се разнасяше все по-мощно из целия амфитеатър:
— Горко ти, убиецо на своята жена и на своя брат, горко ти, антихристе! Преизподнята се разтваря пред теб, смъртта протяга към тебе ръцете си и гробът те чака. Горко ти, жив труп, защото ще умреш в ужас и ще бъдеш осъден навеки!…
И като не можеше да освободи прикованата си о дървото длан, страшно изпънат, страховит, още жив, но подобен на скелет, непреклонен като съдбата, тресеше бялата си брада над подиума на Нерон, като разпръскваше с движенията на главата си розовите листенца от венеца, който му бяха поставили на главата.
— Горко ти, убиецо! Чашата преля, идва и твоят час.
Тук той се напрегна още веднъж; изглеждаше за миг, че ще изтръгне дланта си от кръста и ще я простре заплашително над цезаря, но изведнъж мършавите му ръце се изпънаха още повече, тялото се свлече надолу, главата му се отпусна на гърдите и той умря.
В гората от кръстове по-слабите също почнаха да заспиват вечен сън.