Хенрик Сенкевич
Quo vadis (28)

VI

Петроний до Виниций:

„Смили се, carissime, не подражавай в писмата си нито на лакедемонците, нито на Юлий Цезар. Ако ти поне можеше да напишеш като него: «Veni, vidi, vici!», все пак бих разбрал твоя лаконизъм. Но твоето всъщност означава: «Veni, vidi, fugi»; но такъв край на работата не е присъщ на твоята натура, тъй като ти си бил ранен и с тебе са се случили необикновени неща, затова именно писмото ти има нужда от обяснения. Когато прочетох, че оня лигиец е удушил Кротон така лесно, както каледонско куче души вълка в клисурите на Хиберния, не повярвах на очите си. Тоя човек струва толкова злато, колкото сам тежи, и само от него зависи да стане любимец на цезаря. Когато се върна в града, ще трябва да се запозная с него и ще заповядам да ми го излеят от бронз. Меднобрадия ще се пръсне от любопитство, като му кажа, че отливката е от натура. Истинските атлетически тела стават все по-редки и в Италия, и в Гърция — за Изтока няма смисъл да говорим, а на германците, макар и да са високи, мускулите им са покрити с тлъстина и те са по-скоро едри, отколкото силни. Узнай от лигиеца дали той е изключение, или пък в отечеството му има много като него. Може на теб или на мен да ни се случи служебно да устройваме игри, добре би било да знаем къде да търсим хубави тела.

Но слава на боговете, източни и западни, че си се спасил от подобни ръце. Оцелял си, разбира се, защото си патриций и си син на бивш консул, но всичко, което те е сполетяло, ме учудва много: и тия гробища, където си попаднал сред християните, и самите християни, и отношението им към тебе, после бягството на Лигия и накрая тази тъга и тревога, които лъхат от краткото ти писмо. Обясни ми, защото много неща не разбирам; а ако искаш да знаеш истината, ще ти кажа открито, че не разбирам нито християните, нито тебе, нито Лития. И не се чуди, че аз, личност, която освен от своята особа, се интересува от много малко неща на тоя свят, така разпитвам за всичко. За станалото съм виновен и аз и донякъде то е мое дело. Пиши веднага, защото не зная точно кога ще се видим. В главата на Меднобрадия намеренията се менят като пролетни ветрове. Сега, намирайки се в Беневент, той има желание да замине направо за Гърция и да не се връща в Рим. Тигелин обаче го съветва да се върне поне за известно време, защото народът, който се е затъжил за него (чети: за зрелища и хляб), може да се разбунтува. Така че и аз не зная какво ще стане. Ако натежи Ахея, може би ще ни се прииска и Египет. Бих настоявал да дойдеш и ти, предполагам, че сега пътуването и нашите развлечения ще бъдат лек за твоята душа. Но ти може би не ще ни завариш. Все пак помисли, не би ли предпочел в такъв случай да си починеш в сицилианските си земи, отколкото, да седиш в Рим? Пиши ми подробно за себе си — и прощавай. Този път не ти пожелавам нищо друго освен здраве, защото, кълна се в Полукс, не зная какво да ти пожелая.“

Като получи писмото, Виниций отначало нямаше ни най-малко желание да отговори. Той чувстваше, че не си струва, че това никому за нищо не е нужно, че нищо няма да обясни и нищо няма да разреши. Обвзе го апатия и разочарование от живота. При това му се струваше, че Петроний в никакъв случай не ще го разбере и че се е случило нещо, което ги е отдалечило един от друг. Той вече сам не можеше да се разбере. Когато се завърна от Задтибърския квартал в своята великолепна инсула в Карини, беше още слаб и изтощен, та в първите дни изпитваше някакво, удоволствие от почивката сред удобствата и изобилието, които го заобикаляха. Но това задоволство не трая дълго. Скоро той почувства, че води празен живот и че всичко онова, което до тоя момент представляваше интерес в живота му, сега или съвсем не съществуваше за него, или пък беше намаляло толкова много, че беше станало незабележимо. Той изпитваше странното чувство, че в душата му са отрязани ония нишки, които дотогава го свързваха с живота, без да са изпредени нови. Като помисли, че може да замине за Беневент, а след това и за Ахея и да се потопи в живота на удоволствията и безумните изстъпления, почувства неговото нищожество и празнота. „Защо? Какво ще получа от всичко това?“ Това бяха първите въпроси, които преминаха през главата му. За пръв път в живота си той помисли, че ако отпътува, разговорът с Петроний, неговото остроумие и бляскаво изящество, неговите изискани мисли и изборът на точните думи за всяко понятие сега биха го отегчили.

От друга страна, започна да го отегчава и самотността. Всичките му познати бяха с цезаря в Беневент и Виниций беше принуден да седи сам в къщи, с глава, пълна с мисли, и сърце, изпълнено с чувства, за които не можеше да си даде сметка. Но имаше моменти, когато му се струваше, че ако би могъл да поговори с някого за всичко, което ставаше в него, може би щеше да го възприеме, да го обмисли и да го разбере по-добре. Под влияние на тая надежда, след няколко дни на колебание, той реши да отговори на Петроний и макар че не беше сигурен дали ще му изпрати тоя отговор, нахвърли следните думи:

„Искаш да пиша по-подробно, добре: не зная ще успея ли да го направя, защото и аз самият не умея да развържа много възли. Вече ти съобщих, че бях сред християните, за тяхното отношение към враговете им, към които имаха право да причислят и мен, и Хилон, а накрая за добротата, с която бях гледан, и за изчезването на Лигия. Не, драги, не бях пощаден за това, че съм консулски син. За тях такива съображения не съществуват; те простиха и на Хилон, макар че аз сам ги подбуждах да го заровят в градината. Това са хора, каквито досега светът не е виждал, а за учение като тяхното — никой не е чувал. Нищо друго не мога да ти кажа и мами се тоя, който иска да ги мери с наша мярка. Затова пък ще ти кажа, че ако бях лежал със счупена ръка в своя дом и ако бяха ме гледали моите хора или даже мои роднини, щях да имам наистина по-големи, удобства, но нямаше да позная и половината от тая грижливост, с която бях обкръжен сред тях. Знай също и това, че и Лигия е като всички тях. Ако тя беше моя сестра или моя съпруга, не би ме гледала по-нежно. Неведнъж радост изпълваше сърцето ми, понеже смятах, че само любовта може да внуши такава нежност. Неведнъж четях за тая любов по лицето й и в погледа й и тогава ще повярваш ли, че сред тия прости хора, в бедната стая, която им служеше едновременно за кухня и за триклиний, се чувствах по-щастлив от всеки друг път? Не! Тя не беше към мен равнодушна, а и днес не мога да мисля друго за това. И все пак същата тая Лигия сама напусна тайно от мене дома на Мириам. Сега по цели дни седя с опряна на ръце глава и мисля: защо тя направи това? Писах ли ти, че съм й предложил да я върна на семейството на Авъл? Тя обаче ми отговори, че това е невъзможно, защото те са заминали за Сицилия и вестите, които робите разнасят от къща в къща, ще стигнат до Палатин и цезарят би могъл отново да я отнеме от Авъл. Всичко това е истина! Но нали тя знаеше, че повече няма да й се натрапвам и че съм се отказал от насилието и тъй като не мога да престана да я обичам, нито пък да живея без нея, ще я въведа в моя дом през украсена с венци врата и ще я поставя край огнището ми върху осветена кожа… И все пак избяга! Защо? Нищо не я заплашваше. Ако не ме обичаше, можеше да ме отблъсне. Един ден преди това аз се запознах с някакъв странен човек, някой си Павел от Тарс, който ми говори за Христос и за неговото учение; той говори много убедително и на мен ми се стори, че всяка негова дума руши основите на нашия свят. Същият тоя човек ме навести след бягството й и ми каза: «Когато бог отвори очите ти за светлината и прогледнеш, както направи с мен, тогава ще разбереш, че тя е постъпила правилно, и ще я намериш.» И ето, блъскам си главата над тия думи, сякаш съм ги чул от устата на Пития в Делфи. Понякога ми се струва, че вече разбирам нещо. Те, обичайки хората, са врагове на нашия живот, на нашите богове и… на нашите злодеяния; така че тя е избягала от мен като от човек, който принадлежи на тоя престъпен свят; с мен тя трябваше да живее порочен според християните живот. Ще кажеш, защо е трябвало да бяга, щом като е могла да ме отблъсне? Ами ако и тя ме обича? В такъв случай тя е искала да избяга от своята любов. Като си помисля за това, иска ми се да пратя робите си по всички улички на Рим и да им заповядам да викат по къщите: «Лигия, върни се!» Но понякога не разбирам защо тя извърши това. Та аз нямаше да й забраня да вярва в своя Христос и сам щях да му издигна олтар в моя атриум. Какво би ми попречил един нов бог, пък защо да не вярвам в него и аз, който не вярвам много и в старите? Зная със сигурност, че християните никога не лъжат, а те казват, че е възкръснал. Нали все пак един обикновен човек не може да направи това. Павел от Тарс е римски гражданин, но като евреин, познава еврейските книги. Той ми каза, че идването на Христа било предсказано от пророците преди хиляди години. Това са необикновени неща, но нима необикновеното не ни заобикаля отвсякъде? Та нали и досега не са престанали да говорят за Аполон Тиански. Това, което Павел каза — че няма много богове, а само един, ми се вижда разумно. И Сенека е на същото мнение, а преди него и много други. Христос е живял, бил е разпънат за спасението на света и е възкръснал. Всичко това е напълно вярно, та затова не виждам причина да твърдя противното; защо да не му издигна олтар, щом като бях готов да направя това в чест например на Серапис. Не би ми било даже трудно да се отрека от другите богове, тъй като нито един по-разумен човек не вярва в тях. Но, изглежда, всичко това не е достатъчно за християните. Не е достатъчно само да почиташ Христа, а трябва и да живеещ според неговото учение; и тук сякаш заставаш на брега на море, което трябва да пребродиш пешком. Ако им обещаех да живея така, те сами биха разбрали, че в моите уста това са празни думи. Павел ми каза това открито. Ти знаеш как обичам Лигия и знаеш, че няма нищо, което не бих направил за нея. Не бих могъл обаче, макар и по нейно желание, да вдигна на гърба си Соракте или Везувий, да сложа на дланта си Тразименското езеро или пък да променя очите си от черни на сини, каквито имат лигийците. Ако тя би поискала, и аз бих пожелал същото, но това не е по силите ми. Аз не съм философ, но не съм и такъв глупак, какъвто неведнъж съм ти изглеждал. Затова ще ти кажа следното: не зная как християните уреждат живота си, но зная, че където започва тяхното учение, там свършва римското владичество, свършва Рим, свършва животът, свършва се разликата между победения и победителя, между бедния и богатия, между господар и роб. Това е краят на властта, на цезаря, на закона, на реда в света и на мястото на всичко това идва Христос и някакво милосърдие, което досега не е съществувало, идва някаква доброта, противна на човешките и на нашите, римските, инстинкти. Всъщност мен Лигия ме интересува много повече от целия Рим и неговото владичество; и по-добре е целият свят да пропадне, но аз да я имам в своя дом. Но това е друго нещо. За тях, християните, не е достатъчно само да се съгласиш на думи, а трябва и да чувстваш, че тъй е добре, и да не таиш в душата си нищо друго. А аз — боговете са ми свидетели! — не мога. Разбираш ли какво значи това? В моята натура има нещо, което се противопоставя на това учение, и даже ако го хвалех с устата си и ако живеех по неговите указания, умът и душата ми биха ми казали, че върша това заради любовта, заради Лигия, и ако не беше тя, нищо на света не би ми било по-противно. Чудно нещо, някакъв си Павел от Тарс разбира това; разбира го въпреки цялата си простота и долния си произход и оня стар теург, най-възрастният между тях, Петър, който е бил ученик на Христос. И знаеш ли какво правят те? Молят се и просят за мене това, което наричат опрощение, а мене ме обхваща тревога и все по-голяма тъга по Лигия.

Писах ти вече, че тя избяга тайно, но на тръгване ми оставила кръст, който сама изплела от чемширови клончета. Като се събудих, намерих го до леглото. Сега е в моя ларариум и сам не мога да разбера защо тъй се стремя към тоя кръст, като че ли в него има нещо божествено, тоест с благоговение и страх. Обичам го, защото са го плели нейните ръце, но го и мразя, защото ни разделя. Понякога ми се струва, че във всичко това има някакви магии и че теургът Петър, макар и да се зове прост рибар, е по-велик и от Аполон, и от всички преди него и че той именно е впримчил всички: Лигия, Помпония и самия мен.

Пишеш, че в предишното ми писмо личи тревога и тъга. Тъга има, защото отново изгубих Лигия, а тревогата идва от настаналата в мен промяна. Искрено ти казвам, че няма нищо по-противно на моята натура от това учение. Но от момента, когато се сблъсках с него, не мога да се позная. Магии ли са това или любов? Цирцея променяла със своето докосване човешките тела, а у мен е променена душата. Навярно само Лигия можеше да стори това или по-право Лигия чрез странното учение, което изповядва. Когато се върнах от тях у дома, никой не ме очакваше. Смятали, че съм в Беневент и че не ще се върна скоро, затова в къщи заварих безредие, пияни роби и пиршество, което бяха устроили в моя триклиниум. Те по-скоро очакваха смъртта, отколкото мене, и по-малко биха се изплашили от нея. Ти знаеш колко съм строг към всички в къщи, затова всичко живо падна на колене, а някои припаднаха от страх. А аз знаеш ли как постъпих? В първия момент исках да заповядам да донесат пръчки и нажежено желязо, но веднага след това ме обхвана някакъв срам и — ще ми повярваш ли? — някакво съжаление към тия нещастници; между тях има и стари роби, които още моят дядо, Марк Виниций, е довел по времето на Август откъм Рейн. Затворих се самотен в библиотеката, и там в главата ми нахлуха още по-странни мисли, а именно, че след това, което чух и видях сред християните, не мога да постъпвам с робите така, както съм постъпвал досега, и че те също са хора. Няколко дена бяха в смъртна тревога, смятайки, че се бавя, за да измисля колкото може по-страшно наказание, но аз не ги глобих и не ги наказах, защото не можах! На третия ден ги повиках и им казах: «Прощавам ви, постарайте се с усърдната си служба да изкупите вината си!» Те паднаха на колене, обляха се в сълзи, протягаха с плач ръце, наричайки ме господар и баща, а аз — срамувам се, като ти казвам това — също се трогнах. Стори ми се, че в тоя миг виждам милото лице на Лигия и пълните й със сълзи очи, които ми благодарят за тая постъпка. И, proh pudor, усетих, че и моите зеници овлажняха… Знаеш ли какво ще ти призная: не мога без нея, чувствам се зле сам, просто съм нещастен и скръбта ми е по-голяма, отколкото предполагаш… Колкото до моите роби, направи ми впечатление едно нещо. Прошката, която получиха, не само че не ги разглези, не само че не отслаби дисциплината, но по-рано страхът никога не ги беше подтиквал към такава старателна служба, както ги подтикна благодарността. Те не само служат, но, струва ми се, се надпреварват да отгатнат мислите ми; споменавам това, защото един ден преди да напусна християните, казах на Павел, че светът би се разпаднал като бъчва без обръчи, ако се осъществи неговото учение, а той ми отговори: «Любовта е по-силен обръч от заплахата.» И сега виждам, че в някои случаи тия думи са прави. Проверих ги също и по отношение на моите клиенти, които, научили се за моето връщане, дойдоха да ме поздравят. Ти знаеш, че никога не съм бил скъперник към тях, но баща ми по принцип се държеше високомерно, та и мене научи на подобни обноски. А сега, като видях дрипави плащове и изгладнели хора, отново изпитах чувство на състрадание. Заповядах да им дадат да ядат, а освен това говорих с тях; едни извиках по име, други разпитах за жените и децата им и отново видях сълзи в очите им, а на мен пак ми се стори, че Лигия вижда това, че се радва и одобрява… Умът ми ли започна да се обърква, любовта ли заплете мислите ми — не зная, но непрекъснато имам чувството, че Лигия ме гледа отдалеч и затова се страхувам да сторя нещо, което би могло да я наскърби и обиди. Да, Гай! Душата ми е променена и понякога ми е добре така, понякога отново ме мъчи тази мисъл или пък се страхувам, че ми е отнето предишното мъжество и предишната енергия, че може би не съм вече годен не само за съвети, за съд и за пиршества, но и за война дори. Несъмнено това са магии! Така съм се променил, че ще ти кажа и това, което ми минаваше през главата още когато лежах болен: ако Лигия приличаше на Нигидия, на Попея, на Криспинила и на другите наши разведени жени, ако тя беше също тъй гадна, тъй немилостива и леснодостъпна като тях, нямаше да я обичам така, както я обичам сега. Ако аз обаче я обичам за това, което ни разделя, ти се досещаш какъв хаос е в душата ми и в какъв мрак живея, не виждам пред себе си верния път и не зная какво да правя. Ако животът може да се сравни с извор, то от моя извор извира тревога вместо вода. Живея с надеждата, че може би ще я видя, и понякога ми се струва, че това ще стане… Но какво ще стане с мене след година или две, не зная и не мога да предвидя. Няма да замина от Рим. Не бих могъл да понеса компанията на августианите, а при това единственото ми облекчение в моята скръб и тревога е мисълта, че съм близо до Лигия, че от лекаря Главк, който обеща да ме навести, или пък от Павел от Тарс ще науча нещо за нея. Не! Рим няма да напусна, дори и да ми предложите управлението на Египет. Знай също, че поръчах на скулптора да издяла надгробен камък за Гулон, когото убих в гнева си. Твърде късно ми дойде наум, че той ме е носил на ръце и пръв ме е учил да слагам стрелата на лъка. Не зная защо, сега у мен се пробуди споменът за него, спомен, подобен на съжаление и укор… Ако това, което пиша, те учудва, ще ти кажа, че то не по-малко учудва и мен самия, но пиша ти самата истина. Прощавай.“