Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

XIII

Вечерта, минавайки през Форума на път за дома Виниций забеляза при входа на викус Тускус позлатената лектика на Петроний, носена от осем витинци, махна с ръка, спря ги и се приближи до завеските.

— Да бъде приятен и сладък сънят ти! — каза той и се засмя, като видя заспалия Петроний.

— Ах, ти ли си! — рече Петроний, след като се пробуди. — Да! Задрямах, понеже нощта прекарах в Палатина. Излязох да си купя нещо за четене в Анций. Какво ново има?

— Ходиш по книжарниците? — попита Виниций.

— Да. Не искам да правя безредие в библиотеката си, затова си вземам други книги за из пътя, излезли са нови неща от Музоний и Сенека. Търся Персий и едно издание на Виргилиевите еклоги, което нямам. Ох, колко съм изморен и колко ме болят ръцете от свалянето на свитъците от рафтовете… Щом вляза веднъж в книжарница, обхваща ме любопитство — да видя това-онова. Бях у Авирун, у Атракт на Аргилет, а преди това у Созий на викус Сандалариус. Кълна се в Кастор, много ми се спи!

— Щом си бил на Палатина, аз трябва да те питам какво ново има. Знаеш ли какво? Изпрати лектиката и книгите, а ти ела у дома. Ще поговорим за Анций и за нещо друго.

— Добре — каза Петроний, излизайки от лектиката. — Но ти знаеш, че в други ден тръгваме за Анций.

— Откъде мога да зная?

— В кой свят живееш ти? Значи, аз пръв ти съобщавам новината! Бъди готов в други ден сутринта. Нито натопеният в зехтин грах помогна, нито пък кърпата на тлъстата шия — Меднобрадия пресипна. Така че и дума не може да става за отлагане. Той проклина Рим и въздуха му, с удоволствие би го сринал със земята или пък унищожил с огън; иска колкото може по-скоро да отиде на море. Казва, че тези миризми, които вятърът носи от тесните улички, ще го вкарат в гроба. Днес бяха направени много жертвоприношения във всички храмове, за да се възвърне гласът му — тежко на Рим и особено на сената, ако не се възвърне скоро.

— Тогава няма защо да отива в Ахея.

— Нима нашият божествен цезар притежава само тоя единствен талант? — каза Петроний, смеейки се. — Ще излезе на олимпийските игри като поет със своя пожар на Троя, като водач на колесница, като музикант, като атлет, дори и като танцьор, и сигурно ще спечели всички венци, предназначени за победителите. Знаеш ли защо пресипна тая маймуна? Вчера пожела да се сравни в танеца с нашия Парис и ни танцува приключенията на Леда, изпоти се и се простуди. Целият беше мокър и хлъзгав като току-що извадена от водата змиорка. Менеше маските си една след друга, въртеше се като вретено, ръкомахаше като пиян моряк; отвратително беше даже да гледаш големия му корем и тънките му крака. Парис го беше учил две седмици, но представи си Ахенобарба като Леда или пък като бога-лебед. Хубав лебед, не е за говорене! Той иска да се покаже публично в тая пантомима най-напред в Анций, а после в Рим.

— И без това имаше недоволство, че си позволява да пее публично, но като си помисля, че римският цезар ще се покаже и като мим. Не, Рим няма да понесе това!

— Драги мой! Рим всичко ще понесе, а сенатът ще изкаже благодарност на „бащата на отечеството“.

След малко добави:

— А тълпата се гордее с това, че цезарят е неин шут.

— Кажи ми само, нима човек може да падне по-ниско!

Петроний сви рамене.

— Ти живееш в къщата си със своите мисли. Мислиш си ту за Лигия, ту за християните, тъй че може и да не знаеш какво стана преди няколко дни. Нерон публично сключи брак с Питагор. Излезе като млада невяста. Струва ти се, че това вече е върхът на безумието, нали? И какво мислиш: дойдоха поканените фламини и тържествено ги венчаха. Аз бях там! И аз мога много неща да понеса, но, казвам ти, помислих си, че боговете, ако въобще съществуват, трябваше да дадат някакъв знак… Но цезарят не вярва в боговете, и има право.

— Затова той е едновременно и жрец, и бог, и безверник — каза Виниций.

Петроний започна да се смее.

— Наистина! Това не ми дойде наум, а такова съчетание светът не е виждал досега.

После млъкна за малко и каза:

— Трябва да добавя още, че този върховен жрец, който не вярва в боговете, и този бог, който им се подиграва, въпреки че е безверник, пак се страхува от тях.

— Доказателство за това е случилото се в храма на Веста.

— Какъв свят!

— Какъвто е светът, такъв е и цезарят!… Но това няма да трае дълго.

Разговаряйки така, те влязоха в дома на Виниций, който нареди да донесат вечеря, а след това се обърна към Петроний и каза:

— Не, драги мой, светът трябва да се възроди.

— Ние не ще го променим — отвърна Петроний, — дори само затова, че по време на Нероновото владичество човек е като пеперуда: живее по благоволението на слънцето, а при първия студен вятър умира… макар и да не иска! Кълна се в сина на Мая! Неведнъж съм си задавал въпроса, какво чудо е станало, че Луций Сатурнин е могъл да доживее деветдесет и три години, да преживее Тиберий, Калигула, Клавдий?… Но стига за това. Ще ми позволиш ли да пратя твоята лектика за Евника? Доспа ми се и ми се иска да се повеселя. Кажи на цитриста да дойде на вечерята, после ще поговорим за Анций. Трябва да помислим за това, и особено ти.

Виниций нареди да пратят за Евника, но каза, че няма намерение да се измъчва с мисли за Анций. Нека мислят ония, които не умеят да живеят иначе освен в лъчите на цезаровото благоволение. Светът не се свършва на Палатин, и особено за тия, които имат и нещо друго в сърцето и в душата си.

Той говореше така безгрижно, с такова оживление и толкова весело, че порази Петроний, който, поглеждайки го, каза:

— Какво става с тебе? Днес ти си такъв, какъвто беше тогава, когато още носеше златната була на шията си.

— Щастлив съм — отвърна Виниций. — Нарочно те поканих у дома, за да ти го кажа.

— Какво се е случило?

— Нещо, което не бих отстъпил и за цялата римска империя.

Като каза това, седна, опря лакти на креслото, а главата на ръката си и заговори с усмихнато лице и сияещ поглед:

— Помниш ли деня, когато бяхме заедно у Авъл Плавций и там за пръв път видя една божествена девойка, която ти сам нарече зорница и пролет? Помниш ли тая Психея, несравнимата, най-красивата от всички девойки, по-красива и от вашите богини?

Петроний го гледаше с такова учудване, сякаш искаше да провери дали главата му е в ред.

— На какъв език говориш ти? — рече той най-после. — Разбира се, че помня Лигия.

Виниций каза:

— Аз съм неин годеник.

— Какво?…

Виниций скочи и повика диспенсатора.

— Робите да застанат тук пред мен до един! Бързо!

— Ти си неин годеник? — повтори Петроний.

Преди обаче да се опомни от учудването, огромният атриум на Винициевия дом се изпълни с хора. Тичаха запъхтени старци, млади мъже, жени, момчета и девойки. С всеки изминал миг атриумът все повече и повече се изпълваше; по коридорите, наречени фауцес, се чуваха гласове на различни езици. Най-после се наредиха край стените и около колоните, а Виниций застана край имплувиума, обърна се към освободения роб Демад и каза:

— Тези, които са служили в моя дом двадесет години, утре да се явят при претора, където ще получат свобода; които пък не са служили толкова, ще получат по три златни монети и по двойна порция през седмицата. Изпратете заповед до селските ергастули да опростят всички наказания, да свалят веригите от краката на хората и да ги хранят достатъчно. Знайте, че за мене настана щастлив ден и искам да има радост в къщата ми.

Те стояха мълчаливо, сякаш не вярваха на собствените си уши, после изведнъж всички ръце се вдигнаха нагоре, а от устата на всички се изтръгна:

— А-а! Господарю! А-а-а!

Виниций ги отпрати, като им направи знак с ръка, а те, макар и да искаха да му благодарят и да коленичат в краката му, излязоха бързо, а къщата се изпълни с щастие от основите до покрива.

— Утре — каза Виниций — ще им наредя да се съберат в градината и да чертаят каквито знаци искат. Тези, които начертаят риба, ще ги освободи Лигия.

Петроний, който никога не се чудеше много на нищо, се успокои и запита:

— Риба? Аха! Помня какво казваше Хилон: това е знакът на християните.

След това протегна ръка към Виниций и каза:

— Щастието е там, където човек го вижда. Нека Флора сипе цветя под краката ти дълги години. Желая ти всичко, което ти сам желаеш.

— Благодаря ти. Мислех, че ще ме разубеждаваш, а това би било губене на време, сам виждаш.

— Аз да те разубеждавам? Ни най-малко. Напротив, казвам ти, че правиш добре.

— Ах ти, изменнико! — рече весело Виниций. — Нима забрави какво ми каза по-рано, когато излизахме от дома на Грецина?

Петроний отговори хладнокръвно:

— Да, но промених мнението си.

А след малко добави:

— Мили мой! В Рим всичко се променя. Мъжете сменят жените си, жените сменят мъжете си, защо тогава и аз да не променя мнението си? Малко остана Нерон да се ожени за Актея, нарочно заради него търсеха произхода й в царски род. И какво! Той щеше да има порядъчна жена, а ние порядъчна Августа. Кълна се в Протей и неговата морска шир! Винаги, когато намеря за подходящо и удобно, ще променям мнението си. Колкото за Лигия, нейният царски произход е по-сигурен от пергамските прадеди на Актея. В Анций обаче се пази от Попея, защото е отмъстителна.

— Дори и не мисля! Косъм няма да падне от главата ми в Анций.

— Ако смяташ, че още веднъж ще ме учудиш, лъжеш се, но откъде е тая увереност у тебе?

— Това ми каза апостол Петър.

— А! Казал ти го е апостол Петър! На това няма какво да се възрази; но позволи ми все пак да взема някои предпазни мерки макар и само затова, да не излезе апостол Петър фалшив пророк; защото, ако апостол Петър се излъже, може да изгуби доверието ти, което и занапред сигурно ще трябва на апостол Петър.

— Прави каквото искаш, но аз му вярвам. И ако мислиш, че ще урониш достойнството му пред мене, като повтаряш подигравателно името му, лъжеш се.

— И още един въпрос: стана ли вече християнин?

— Досега не, но Павел от Тарс ще дойде с мен, за да ми обясни Христовото учение, а след това ще приема кръщението, защото това, което ти казваше — че те са врагове на живота и радостта, — не е истина.

— Толкова по-добре за тебе и за Лигия — отговори Петроний.

Той сви рамене и каза сякаш на себе си:

— Чудно ми е как тия хора умеят да печелят последователи и как тая секта се шири.

Виниций отговори с такова въодушевление, сякаш и той самият бе покръстен:

— Да! Хиляди и десетки хиляди има в Рим, в градовете на Италия, Гърция и Азия. Християни има в легионите, сред преторианците, има и в самия дворец на цезаря. Това учение изповядват роби и граждани, бедни и богати, плебеи и патриции. Нима не знаеш, че семейството на Корнелий са християни, че християнка е Помпония Грецина, че вероятно и Октавия е била, и Актея е християнка? Да, това учение обхваща света и само то може да го обнови. Не свивай рамене, защото кой знае дали след месец или след година и ти самият не ще го приемеш.

— Аз — каза Петроний. — Не, кълна се в сина на Лето! Няма да го приема, та ако ще в него да се корени човешка и божествена истина и мъдрост… Това изисква труд, а аз не обичам да се трудя… Изисква отричане, а аз не обичам да се отказвам от нищо в живота. С твоята огнена и кипяща натура винаги може да се случи нещо подобно, но аз? Аз си имам моите геми, моите камеи и вази и моята Евника. В Олимп не вярвам, но си го създавам на земята и ще процъфтявам, докато стрелите на божествения стрелец ме пронижат или пък докато цезарят ми заповяда да прережа вените си. Аз обичам благоуханието на теменугите и удобния триклиниум. Обичам дори и нашите богове… като реторически фигури, и Ахея, за която се готвя да замина с нашия тлъст, тънконог, несравним и божествен цезар, август, Периодоницес, Херкулес, Нерон!…

Като каза това, той се развесели при самото предположение, че може да приеме учението на галилейските рибари и запя полугласно:

С миртова зеленина ще обвия блестящия си меч,

по примера на Хармодий и Аристогейтон…[16]

Но когато съобщиха, че Евника е дошла, той спря.

Тя дойде и веднага донесоха вечеря, по време на която, след като цитристът изпя няколко песни, Виниций разказа на Петроний за посещението на Хилон и как то го подсетило да отиде направо при апостолите; това му дошло наум точно когато наказвали Хилон.

На Петроний отново му се доспа, той прокара ръка по челото си и каза:

— Мисълта ти е била добра, щом резултатът е добър. Колкото за Хилон, аз бих заповядал да му дадат пет златни монети, но щом си дал заповед да го бият, по-добре би било да го убият, защото кой знае дали след време сенаторите няма да му се кланят, както днес се кланят на нашия герой-обущар Ватиний. Лека нощ.

Той сне венците и двамата с Евника започнаха да се приготовляват за в къщи, а когато излязоха, Виниций отиде в библиотеката и написа на Лигия следното:

„Аз искам, о божествена, когато отвориш прелестните си очи, това писмо да ти каже добър ден! Затова ти пиша днес, макар че утре ще те видя. В други ден цезарят заминава за Анций, а аз — eheu! — трябва да го придружавам. Казах ти вече, че не изпълня ли заповедта му, рискувам живота си, а сега не бих имал смелост да умра. Ако ти обаче не искаш, напиши ми само една дума, и аз ще остана, а Петроний ще се погрижи да отстрани опасността от мен. Днес, в деня на радостта, раздадох награди на всички роби, а тия, които са служили при мен двадесет години, утре ще заведа при претора, за да ги освободи. Ти, скъпа, трябва да ме похвалиш за това, тъй като то, струва ми се, е според милосърдното учение, което изповядваш, и второ, извърших го заради теб. Утре ще им кажа, че свободата си дължат на теб, за да ти бъдат благодарни и да славят името ти. Но затова пък аз сам се предавам в робство на щастието и на теб и дано никога не се освободя. Проклети да бъдат Анций и пътуването на Ахенобарба. Трикратно, четирикратно съм щастлив, че не съм толкова мъдър като Петроний, защото в такъв случай би трябвало да замина за Ахея. Моментът на раздялата ще направи сладък спомена ми за тебе. Щом имам възможност да се откъсна, ще се кача на коня и ще дойда в Рим, за да утеша очите си с твоя образ и ушите си със сладкия ти глас. Ако не успея да дойда, ще пратя някой роб да донесе писмо и да запита за тебе. Поздравявам те, божествена, и прегръщам краката ти. Не се сърди, че те наричам божествена. Ако забраниш, ще те послушам, но днес — не, днес не мога. Поздравявам те от твоя бъдещ дом — с цялата си душа.“

Бележки

[16] Начало на гръцката тържествена песен от анонимен автор в чест на тираноубийците Хармодий и Аристогейтон.