Хенрик Сенкевич
Quo vadis (42)

XX

Виниций успя само да заповяда на няколко роба да го последват, скочи на коня и в дълбоката нощ препусна по пустите улици на Анций към Лавренций. Под влияние на страшната вест той сякаш бе изпаднал в състояние на лудост и умствено подивяване и не си даваше сметка какво става с него; чувстваше само, че на същия кон зад гърба му седи нещастието и крещи в ушите му: „Рим гори!“, шиба него и коня и ги тласка към пожара. Притиснал непокритата си глава до конската шия, Виниций препускаше по туника, без да гледа напред и без да обръща внимание на препятствията, в които можеше да се пребие. Сред тишината и нощта, спокойна и звездна, ездачът и конят, осветени от лунния блясък, приличаха на съновидение. Свил уши и протегнал шия, идумейският жребец се носеше като стрела край неподвижните кипариси и белите, скрити зад тях вили. Тропотът на копитата о каменните плочи будеше тук-там кучетата, които изпращаха странния призрак с лай; след това, разтревожени от неговата дързост, започваха да вият, вдигайки муцуни към месеца. Препускащите след Виниций роби имаха много по-лоши коне и скоро изостанаха назад. Виниций премина като буря през спящия Лавренций, сви сам към Ардея, където, както в Ариция, Бовиле и Устрина, още откакто беше дошъл в Анций, държеше резервни коне, за да може много бързо да изминава разстоянието, което го делеше от Рим. Той помнеше това и препускаше с всички сили. Стори му се, че оттатък Ардея, на североизток, небето се покрива с розови отблясъци. Това бе може би зората, тъй като нощта вече преваляше, а през юли се съмваше по-рано. Виниций обаче не можеше да овладее отчаянието и яростта си, понеже му се стори, че това е зарево на пожар. Спомни си думите на Леканий: „Целият град е море от пламъци!“ — и за момент почувства, че наистина има опасност да полудее, защото напълно загуби надежда да спаси Лигия, дори не се надяваше да стигне града, преди той да се е превърнал в купчина пепел. Мислите му станаха по-бързи от препускащия кон и летяха пред него като ято черни врани — отчаяно и страшно. Наистина той не знаеше, коя част на града е пламнала, но предполагаше, че кварталите отвъд Тибър, където бяха струпани една до друга къщи, складове за дърва и дървени постройки, в които продаваха роби, първи са станали жертва на пламъците. В Рим често ставаха пожари, по време на които също много често се стигаше до насилия и грабежи, особено в кварталите, където живееше бедно и полуварварско население. Ясно беше какво е станало в Задтибърските квартали, които бяха гнездо на голтаците — сбирщина от всички краища на света! В тоя момент в главата на Виниций се мярна Урс със своята свръхчовешка сила, но какво можеше да помогне той, дори и да бе великан, а не човек, срещу унищожителната сила на огъня. Страхът от въстание на робите също беше кошмар, който терзаеше години наред Рим. Мълвеше се, че стотици хиляди роби мечтаят за времето на Спартак и чакат удобен момент да грабнат оръжието срещу подтисниците и града. И ето, моментът бе дошъл! Може би там, в града, освен пожар кипеше клане и война. Може би преторианците се бяха нахвърлили върху града и избиваха по заповед на цезаря. Изведнъж косите на Виниций настръхнаха от ужас. Той си спомни за пожарите на различните градове, за които от известно време се говореше упорито в двора на цезаря. Спомни си колко много цезарят съжаляваше, че трябва да описва горящ град, без да е видял някога истински пожар, спомни си неговия презрителен отговор на Тигелиновото предложение да бъде подпален Анций или пък изкуствен дървен град; спомни си най-после и оплакванията му срещу Рим и зловонните улички на Субура. Да, цезарят беше заповядал да запалят града! Той единствен можеше да се реши на това, както и единствен Тигелин можеше да се заеме с изпълнението на подобна задача. Щом Рим гореше по заповед на цезаря, кой тогава можеше да гарантира, че и населението нямаше да бъде избито пак по негова заповед? Чудовището беше способно и на това. И тъй — пожар, бунт на робите и клане! Какъв страшен хаос, каква буря на унищожителните стихии и човешкия бяс — и сред всичко това е Лигия! Воплите на Виниций се смесиха с пръхтетенето и цвиленето на коня, който препускаше по стръмния път към Ариция, като напрягаше последни сили. Кой щеше да я изтръгне от горящия град и кой щеше да я спаси? Виниций, легнал цял на коня и впил пръсти в гривата му, от болка беше готов да разкъса конската шия. Но в тоя миг някакъв конник, препускащ вихрено по посока към Анций, прелетя край Виниций и извика: „Рим загива!“ и препусна по-нататък. До ушите на Виниций достигна и думата, „богове“, останалото заглуши тропотът на копитата. Тая дума го сепна. Богове!… Виниций вдигна глава, протегна ръце към обсипаното със звезди небе и започна да се моли: „Не вас, чиито храмове горят, призовавам аз, а тебе!… Ти сам си страдал, само ти единствен си милостив! Ти единствен си разбрал човешката болка! Ти си, който си дошъл на света, за да научиш хората на милосърдие, бъди милостив сега! Ако си такъв, както казват Петър и Павел, спаси Лигия. Вземи я на ръце и я изнеси от пламъците. Ти можеш да направиш това! Върни ми я, а аз ще ти дам кръвта си. Ако не искаш да сториш това заради мен, стори го за нея. Тя те обича и ти вярва. Ти обещаваш живот и щастие след смъртта, но щастието след смъртта не ще я отмине, а сега тя още не иска да умира. Дай й живот. Вземи я на ръце и я изнеси от Рим. Ти можеш да направиш това, а ако не искаш…“

Той спря, защото почувства, че по-нататъшната молитва може да се превърне в заплаха; страхуваше се да не обиди божеството, сега най-много имаше нужда от неговото милосърдие и благосклонност. Изплаши се от тая мисъл и за да не допусне в ума си дори и сянка от заплаха, отново започна да шиба коня, още повече, че белите стени на Ариция, която се намираше на половината път до Рим, вече се мяркаха напред в лунната светлина. След известно време прелетя край храма на Меркурий в гората до града. Изглежда, тук знаеха за нещастието, защото пред храма имаше необикновено движение. В бързината Виниций успя да забележи по стълбите между колоните много хора със запалени факли, които се трупаха тук, търсеха закрилата на бога. И пътят не беше пуст и свободен, както от Ардея дотук. По страничните пътеки към гората се стичаха тълпи, а по главния път имаше групички, които бързо се отстраняваха от пътя пред препускащия конник. От града долиташе глъчка. Виниций се втурна към него като вихър, повали и стъпка няколко души по пътя. Заобиколиха го викове: „Рим гори! Градът е в огън! Богове, спасете Рим!“

Конят се препъна и задържан от силната ръка, се спря пред странноприемницата, където Виниций беше оставил друг за смяна. Робите, изглежда, очакваха пристигането на своя господар. Те стояха пред странноприемницата и в отговор на заповедите му се хвърлиха в надпревара да доведат новия кон. Виниций обаче видя отряд от десет преториански конници, които сигурно отиваха в Анций с новината. Виниций скочи от коня, изтича при тях и ги запита:

— Коя част на града е в огън?

— Кой си ти? — попита десетникът.

— Виниций, военен трибун и августиан! Отговаряй, ако ти е мил животът!

— Пожарът, господарю, избухна в бараките на продавниците до Големия цирк. Когато ни изпратиха, центърът на града беше вече в огън.

— А Задтибърският квартал?

— Пламъците още не бяха стигнали дотам, но с неудържима сила обхващат все нови и нови квартали. Хората умират от горещината и дима и няма спасение за никого.

В тоя миг дадоха на Виниций новия кон. Младият трибун скочи на него и препусна по-нататък.

Сега той пътуваше към Албан, изоставяйки вдясно Алба Лонга и нейното прекрасно езеро. Пътят за Ариция вървеше край планината, която изцяло закриваше хоризонта и намиращия се отвъд нея Албан. Виниций обаче знаеше, че като се изкачи на върха, ще види не само Бовиле и Устрина, където го чакаха нови коне, а и Рим, тъй като оттатък Албан от двете страни на Апиевия път се простираше равната и ниска Кампания, по която се виждаха само аркадите на акведуктите за града и нищо не спираше погледа.

„От върха ще видя пламъците“ — казваше си той.

И пак пришпори коня.

Но преди да стигне върха на възвишението, усети по лицето си лъха на вятъра, а заедно с него до носа му достигна и миризма на дим.

В това време и върхът на възвишението започна да се позлатява.

„Заревото!“ — помисли си Виниций.

Но нощта отдавна вече бледнееше, дрезгавината премина в светлина и по всички близки хълмове се появиха също златни и розови отблясъци, които можеха да са и от пожара, и от зората. Виниций стигна върха и пред очите му се разкри страшна гледка, която го порази.

Цялата низина беше покрита с дим, образуващ гигантски облак, притиснал земята, и в тоя облак чезнеха градове, акведукти, вили, дървета; на края на тая сива и страшна площ гореше седмохълмият град.

Пожарът нямаше форма на огнен стълб, както става, когато гори само една, макар и много голяма сграда. Пожарът беше по-скоро дълга лента, която напомняше зората.

Над тая лента се носеше вълна дим, на места напълно чер, на места розов и кървавочервен; гъст и черен, той се протягаше като змия, която ту се виеше и гърчеше, ту се изпъваше. Понякога тая чудовищна вълна закриваше и огнената лента така, че тя се превръщаше в много тясна ивица. Но понякога тая лента осветяваше дима отдолу, превръщаше долните му кълба в огнени вълни. Димът и огънят се простираха от единия до другия край на хоризонта и го обкръжаваха като горски пояс. Сабинските планини въобще не се виждаха.

В първия миг на Виниций се стори, че гори не само градът, но и целият свят, и че жива душа не може да се спаси от тоя огнен океан и дим.

Вятърът духаше откъм пожара все по-силно, носеше миризма на изгоряло и лека мъглица, която започна да закрива и най-близките предмети дори. Денят настана и слънцето освети заобикалящите Албанското езеро върхове. Светлозлатистите утринни лъчи през мъглата изглеждаха рижи и слаби. Виниций се спусна към Албан и навлезе във все по-гъстия и все по-малко прозрачен дим. Цялото градче беше потънало в него. Разтревожените жители бяха излезли на улиците; и страшно беше да се помисли какво ставаше сега в Рим, щом като тук се дишаше трудно.

Отчаянието грабна отново Виниций, а косите му настръхнаха от ужас. Опитваше се, доколкото можеше, да се владее. Не е възможно — мислеше си той — да е пламнал целият град изведнъж. Вятърът духа от север и носи дима насам. От другата страна няма дим. Задтибърската част на града е отделена от реката и може да е оцеляла. Във всеки случай достатъчно е Урс и Лигия да минат Яникулската порта, за да се спасят от опасността. Не е възможно да загине цялото население и градът, който владее света, заедно с всички негови жители да бъде заличен от лицето на земята. Дори в непокорените градове, където клането и огънят свирепеят едновременно, част от хората все пак остават живи. Защо тогава Лигия трябва непременно да загине? Нали над нея бди бог, който сам е победил смъртта? И Виниций отново започна да се моли и да дава на Христа големи обети, да обещава дарове и жертви, защото така беше свикнал. Премина Албан, чиито жители бяха по покривите и дърветата, за да гледат Рим. Малко се успокои и стана по-хладнокръвен. Спомни си, че за Лигия се грижеха не само Урс и Лин, но и апостол Петър. Тая мисъл вля нова надежда в сърцето му. За него Петър беше същество неразбираемо, почти свръхчовек. Слушал го бе в Остриан и от тоя миг бе запазил, колкото и странно да бе това, впечатлението, че всяка дума на тоя старец е истина или пък трябва да стане истина. Затова той бе писал на Лигия от Анций още в началото. По-близкото познанство с апостола по време на болестта му затвърди това впечатление, което после се промени в непоколебима вяра. Щом Петър, бе благословил любовта му и му бе обещал Лигия, тя не може да загине в пламъците. Градът можеше да изгори, но върху нея и искра нямаше да падне. След безсънната нощ и бясното препускане под влияние на вълненията, които бе изпитал, някаква странна екзалтация завладя Виниций; в това състояние всичко му се струваше възможно. Петър щеше да осени с кръстен знак пламъците, с една дума, щеше са ги раздели и всички щяха да минат по огнената алея невредими. Петър можеше да предсказва бъдещето и сигурно беше предвидил опустошението на пожара; в такъв случай не може да не е предупредил и да не е извел от града християните, а заедно с тях и Лигия, която той обичаше като свое дете. Все по-голяма надежда проникваше в сърцето на Виниций. Той си помисли, че ако те бягат от града, той можеше да ги намери в Бовиле или да ги срещне по пътя. Сега любимото лице всеки миг можеше да се покаже от дима, който ставаше все по-гъст и все повече се разстилаше над цяла Кампания.

Това му се стори вероятно, защото по пътя срещаше все повече хора, които напускаха града и отиваха към Албанските планини, за да се спасят от огъня и да изплуват от бездната на дима. Още не бе стигнал до Устрина, и беше принуден да намали ход, понеже пътят беше задръстен. Освен пешаци с багаж на гърба той срещаше натоварени коне, катъри, пълни с покъщнина коли и лектики, в които роби носеха богати жители. Устрина беше толкова препълнен с бежанци от Рим, че беше мъчно да се промъкне човек през навалицата. Те се тълпяха на площада, под колоните на храмовете и по улиците. Тук-там започнаха да разпъват шатри, за да се подслонят цели семейства. Други пък стануваха под откритото небе, като крещяха и призоваваха боговете или пък проклинаха съдбата. Сред общия ужас беше трудно да се пита за нещо. Тези, към които Виниций се обръщаше, или не му отговаряха, или пък го поглеждаха със замъглени от ужас очи и казваха само, че градът загива, а с него и целият свят. Откъм Рим непрекъснато прииждаха нови тълпи от мъже, жени и деца, които увеличаваха суматохата и риданията. Някои, залутали се в навалицата, отчаяно търсеха изгубените. Други пък се биеха за места. Полудиви овчари от Кампания се влачеха на тълпи към градчето за новини или грабеж в общата бъркотия. Тук-там тълпата от различни по народност роби и от гладиатори започна да граби къщите и вилите в града и да се бие с войниците, които защищаваха жителите.

Край странноприемницата Виниций видя сенатора Юний, заобиколен от роби батави. Юний пръв му даде малко по-подробни сведения за пожара. Пожарът наистина бе избухнал при Големия цирк, на мястото, където той стига до Палатин и хълма Целий; но после се разпространил много бързо и обхванал целия център на града. От времето на Брен градът не е претърпявал такова страшно бедствие. „Целият цирк изгоря и всички продавници и къщи наоколо — казваше Юний, — Авентин и Целий са в огън. Като заобиколи Палатин, пламъкът стигна до Карини…“

Юний имаше в Карини великолепна инсула, пълна с произведения на изкуството, в които беше влюбен; сега той сграби шепа пепел, посипа главата си и заплака отчаяно.

Виниций го хвана за раменете.

— И моят дом е на Карини — каза той, — но щом всичко загива, нека загине и той.

След това обаче си спомни, че Лигия може да е последвала съвета му и да се е пренесла в дома на Авъл, и попита:

— Ами викус Патрициус?

— В огън! — отговори Юний.

— Ами Задтибърските квартали?

Юний го погледна учудено.

— Остави Задтибрието — каза той и притисна ръце към заболелите го слепи очи.

— Мен Задтибрието ме интересува повече, отколкото целият Рим! — викна рязко Виниций.

— Там ще се промъкнеш само през виа Портуенвис, защото край Авентин ще те задуши горещината… Задтибрието?… Не зная. Огънят още не беше стигнал дотам, но дали в тоя миг не е стигнал, само боговете знаят…

Юний се поколеба и после каза със снишен глас:

— Зная, че няма да ме издадеш, затова ще ти кажа… това не е обикновен пожар. Не позволиха да се спаси циркът… Сам чух… Когато започнаха да горят къщите наоколо, хиляди гласове викаха: „Смърт на спасяващите!“ Неизвестни хора тичат из града и хвърлят в къщите горящи главни… А народът се възмущава и вика, че градът гори по заповед. Не ще кажа нищо повече. Горко на града, горко на всички нас и на мен! Какво става там, човешкият език не може да изрази. Хората гинат в огъня или се избиват в навалицата… Това е краят на Рим!

И отново започна да повтаря: „Горко! Горко на града и нам“, а Виниций скочи на коня и полетя напред по Апиевия път.

Но това беше по-скоро промъкваме в тая река от хора и коли, която извираше от града. Рим, обхванат от чудовищния пожар, лежеше пред Виниций като на длан… От огненото море и от дима струеше страшна горещина, а човешките крясъци не можеха да заглушат съскането и бумтенето на пламъка…